Линуд Баркли
Няма време за сбогом (41)

40

Минута по-късно, когато никой не отвори, погледнах Винс.

— Опитай пак — каза той и посочи рампата. — Може да им отнеме повече време.

Позвъних още веднъж. И сетне чухме тихи движения в къщата. Миг по-късно вратата се отвори, но не широко и не веднага, а колебливо. Щом се открехна трийсетина сантиметра, видях защо. Беше жена в инвалидна количка, която се наведе напред да бутне вратата още малко.

— Да?

— Госпожа Слоун? — попитах аз.

Жената беше на около седемдесет години и слаба, но начинът, по който движеше горната част на тялото си, не предполагаше немощ. Тя хвана здраво колелата на инвалидната количка, ловко се вмъкна в пролуката между рамката и вратата и препречи пътя ни. В скута й беше сгънато одеяло, което се спускаше над коленете. Беше облечена в блуза на цветя и кафяв пуловер. Сребристите й коси бяха старателно прибрани назад и всеки косъм си лежеше на място. Волевите й скули бяха леко обагрени с руж, а проницателните й кафяви очи се стрелкаха между двамата неочаквани посетители. Чертите й загатваха, че навремето е била поразителна жена, но сега от челюстта и нацупените й устни се излъчваше раздразнителност и може би дори злоба.

Потърсих в лицето й прилика със Синтия, но не открих нищо.

— Да, аз съм госпожа Слоун.

— Извинявайте, че ви безпокоим толкова късно — рекох аз. — Вие сте госпожа Клейтън Слоун.

— Да. Казвам се Инид Слоун. Прав сте. Много е късно. Какво искате?

Язвителността в гласа й говореше, че не можем да разчитаме на съдействие от нейна страна. Жената държеше главата си изправена, а брадичката издадена напред не само защото ние се извисявахме над нея, но и за да покаже сила и твърдост. Опитваше се да ни каже, че е костелив орех и не трябва да се закачаме с нея. Изненадах се, че не се уплаши от появата на двама мъже на прага й посред нощ. Факт беше, че тя е възрастна дама в инвалидна количка, а ние — здрави и силни мъже.

Огледах набързо всекидневната. Евтини мебели в колониален стил, лампа „Етан Ален“ и много пространство между мебелите, за да минава инвалидната количка. Избелели завеси, няколко вази с изкуствени цветя. Големият дебел килим беше протрит и имаше петна на няколко места. Вълната бе изтъняла от колелата на инвалидната количка.

От друга стая на първия етаж се чуваше телевизор, а от кухнята се разнасяше приятно ухание. Подуших въздуха.

— Готвите ли?

— Кейк с моркови — троснато отвърна жената. — За сина ми. Връща се у дома.

— Точно него сме дошли да видим. Джереми.

— Какво искате от Джереми?

Да, наистина, какво искахме от Джереми? Поне какво щяхме да му кажем?

Докато се колебаех и се опитвах да измисля нещо, Винс пое инициативата.

— Къде е Джереми, госпожо Слоун?

— Кои сте вие?

— Боя се, че ние задаваме въпросите, госпожо. — Тонът му беше властен, но той явно полагаше усилия да не звучи заплашително. Запитах се дали не се опитва да убеди Инид Слоун, че е ченге.

— Кои сте вие? — повтори тя.

— Може ли да говорим със съпруга ви Клейтън? — попитах аз.

— Няма го. В болница е.

Това ме изненада.

— Съжалявам. В болницата, която видяхме по пътя за насам ли е?

— Ако сте дошли от Луистън. Там е от няколко седмици. Трябва да взимам такси, за да отида да го видя. Всеки път, дотам и обратно.

Разбрах, че е важно да знаем какви жертви прави за съпруга си.

— Синът ви не може ли да ви закара? — попита Винс. — Толкова отдавна ли го няма?

— Той има работа. — Тя придвижи инвалидната количка малко напред, сякаш искаше да ни избута на верандата.

— Надявам се, че съпругът ви не е болен сериозно — рекох аз.

— Съпругът ми умира. Има рак и разсейки навсякъде. Сега е само въпрос на време. — Инид Слоун се поколеба и ме погледна. — Вие ли се обадихте по телефона и търсихте Джереми?

— Да. Трябва да се свържа с него.

— Казал ви е, че отива в Кънектикът?

— Мисля, че така каза.

— Не ви е казвал такова нещо. Питах го. Не е казал на никого къде отива. Е, откъде знаете?

— Предлагам да продължим разговора вътре — намеси се Винс и пристъпи напред.

Инид Слоун се вкопчи в колелата на количката.

— Не мисля така.

— Аз пък мисля. — Винс хвана облегалките за ръце на количката и я бутна навътре.

— Хей. — Протегнах ръка и го докоснах по рамото. Нямах намерение да се държим грубо със старица в инвалидна количка.

— Не се тревожи — успокои ме той. — На верандата е студено и не искам госпожа Слоун да се разболее и да умре.

Вече не ми пукаше много какви думи подбира.

— Престанете. — Инид Слоун заудря ръцете му.

Винс я вкара вътре и аз реших, че нямам друг избор, освен да ги последвам. Влязох и затворих външната врата.

— Не виждам защо трябва да увъртаме — заяви той. — Задай въпросите си.

— Кои сте вие, по дяволите? — злобно изсъска Инид.

Стъписах се.

— Госпожо Слоун — започнах аз. — Казвам се Тери Арчър. Името на съпругата ми е Синтия Биги.

Тя се втренчи в мен и отвори уста. Направо онемя.

— Виждам, че името на съпругата ми ви говори нещо, а може би и моето.

Инид продължаваше да мълчи.

— Искам да ви питам нещо. Може да ви прозвучи налудничаво, но ще ви помоля да бъдете търпелива, ако въпросите ми звучат нелепо.

Тя не проронваше дума.

— Вие ли сте майката на Синтия, Патриша Биги?

Инид Слоун се изсмя презрително.

— Не знам за какво говорите.

— Тогава защо се изсмяхте? Очевидно имената, които споменах, са ви познати.

— Напуснете дома ми. Говорите глупости.

Погледнах Винс. Изражението му беше каменно.

— Виждал ли си майката на Синтия, освен когато се е качила в колата онази нощ?

Той поклати глава.

— Не.

— Възможно ли е тази жена да е майка й?

Винс присви очи и се вгледа в нея.

— Не знам. Мисля, че е малко вероятно.

— Ще са обадя на полицията — заяви Инид и обърна количката.

Винс я заобиколи и посегна да хване дръжките, но аз му направих знак да я остави.

— Може би идеята е добра. Всички ще чакаме Джереми да се прибере и ще го разпитаме пред полицаите.

— Защо ще се страхувам от полицията? — попита Инид, но инвалидната количка спря.

— Уместен въпрос. Да, наистина, защо? Дали пък това няма нещо общо със случилото се преди двайсет и пет години? Или може би с по-скорошните събития в Кънектикът, докато Джереми не е бил тук? Например със смъртта на Тес Берман, лелята на съпругата ми? И на частния детектив Дентън Абагнейл?

— Вън.

— А Джереми е брат на Синтия, нали? — продължих аз.

Инид се вторачи гневно в мен. Очите й бяха изпълнени с омраза.

— Не смейте да говорите така — изсъска като змия тя и сложи ръце върху одеялото в скута си.

— Защо? Защото е истина, нали? Джереми всъщност е Тод.

— Какво? Кой ви го каза? Това е гнусна лъжа!

Погледнах през рамо Винс, който държеше гумените дръжки на количката.

— Искам да се обадя по телефона — отсече Инид. — Настоявам да ми позволите да използвам телефона.

— На кого искате да се обадите? — попитах аз.

— Не е ваша работа.

Той ме погледна.

— Тя ще се обади на Джереми и ще го предупреди. Не трябва да допускаме това.

— Ами Клейтън? — обърнах се аз към нея. — Клейтън Слоун всъщност е Клейтън Биги, така ли? Един и същ човек ли е?

— Искам да говоря по телефона — повтори Инид.

Винс продължаваше да блокира количката.

— Не можеш да я държиш така. Все едно е отвличане или пленничество.

— Точно така! — каза Инид Слоун. — Не можете да нахлуете в дома на една възрастна жена и да я задържите насила!

Винс пусна количката.

— Използвайте телефона, за да се обадите на полицията — отново блъфирах аз. — Не се свързвайте със сина си, а повикайте ченгетата.

Инвалидната количка не помръдна.

— Трябва да отида в болницата — казах аз на Винс. — Искам да видя Клейтън Слоун.

— Той е много болен — обади се Инид. — Не можете да го безпокоите.

— Ще го обезпокоя само с няколко въпроса.

— Не! Часът за свиждане свърши! Пък и той е в кома! Дори няма да разбере, че сте там!

Помислих си, че ако Клейтън е в кома, на нея ще й е все едно дали ще отида при него.

— Да вървим в болницата.

— Ако излезем, тя ще се обади на Джереми и ще го предупреди, че сме тук. Може да я завържа — предложи Винс.

— Господи, Винс. — Не можех да намеря извинение за това да завържем старица инвалид, колкото и неприятна да беше, дори и това да означаваше никога да не намеря отговорите на въпросите си. — Защо ти не останеш?

Той кимна.

— Става. Инид и аз ще си поговорим, ще поклюкарстваме за съседите. — Той се наведе така, че тя да вижда лицето му. — Ще бъде забавно, нали? Може дори да хапнем кейк с моркови. Ухае божествено. — Той бръкна в джоба си, извади ключовете на пикапа и ми ги хвърли.

Сграбчих ги във въздуха.

— В коя стая е Клейтън?

Инид ме погледна кръвнишки.

— Кажете ми в коя стая е или ще се обадя на ченгетата.

Тя се замисли и очевидно реши, че когато отида в болницата, ще науча номера.

— Третият етаж, стая триста и девета.

Преди да изляза от къщата, Винс и аз разменихме номерата на мобилните си телефони. Качих се в пикапа и се засуетих, докато пъхна ключа в стартера. Всяко различно превозно средство изисква няколко минути, за да му свикнеш. Включих двигателя, запалих фаровете, дадох на заден ход по алеята и после обърнах. Нуждаех се от секунда, за да се ориентирам. Знаех, че Луистън е на юг оттук и че поехме на юг от бара, но не ми беше ясно дали ако продължа в южна посока, ще отида там, където искам. Върнах се по Мейн стрийт, завих на изток и щом стигнах до магистралата, се отправих на юг.

Отбих веднага щом видях синия знак „Б“ в далечината, спрях на паркинга на болницата и влязох през входа на спешното отделение. В чакалнята седяха неколцина човека — родители с плачещо бебе, момче с петно от кръв на коляното на джинсите и възрастни мъж и жена. Подминах пациентите и рецепцията, където видях табелка, че времето за свиждане е свършило преди два часа, в осем, и се качих с асансьора на третия етаж.

Имаше голяма вероятност някой да ме спре, но реших, че ако се добера до стаята на Клейтън Слоун, всичко ще бъде наред.

Вратите на асансьора се отвориха срещу стаята на медицинските сестри. Вътре нямаше никого. Излязох, спрях за миг и завих наляво, търсейки номера на стаята. Намерих триста двайсет и две и се върнах. Наложи се отново да мина покрай стаята на сестрите. Някаква жена стоеше с гръб към мен и четеше медицински картон, затова се промъкнах колкото е възможно по-безшумно.

Пак започнах да следя номерата. Коридорът зави наляво и първата врата, която видях, беше триста и девет. Беше открехната. Помещението тънеше в мрак, с изключение на неоновата лампа, монтирана на стената до леглото.

Стаята беше самостоятелна, за един човек. Завеса закриваше всичко, с изключение на долната част на леглото, където беше окачен медицински картон в метална рамка. Направих няколко крачки и видях, че в леглото по гръб лежи мъж, който спи дълбоко. Изглеждаше на седемдесет и няколко години, мършав и с оредяла коса от химиотерапията. Дишането му беше неравномерно. Ръцете му бяха положени отстрани на тялото. Пръстите му бяха дълги, бели и кокалести.

Отидох от другата страна на леглото, където завесата ме скриваше от коридора. Седнах на стола и станах невидим за всеки, минаващ покрай стаята.

Вгледах се в лицето на Клейтън Слоун и потърсих прилика, каквато не можах да намеря в чертите на Инид. Имаше нещо характерно в носа и в трапчинката на брадичката. Протегнах ръка и леко докоснах пръстите му. Той изхърка.

— Клейтън — прошепнах аз.

Мъжът подсмръкна и несъзнателно размърда носа си.

— Клейтън — повторих аз и потърках сухата кожа на ръката му. Във вената му беше забита игла, свързана със система за интравенозно лечение.

Клепачите му трепнаха и се отвориха. Той примигна няколко пъти, приспособи се към сумрака и очите му се фокусираха.

— Какво…

— Клейтън Биги? — попитах аз.

Думите ми не само съсредоточиха погледа му, но го накараха и да обърне главата си. Месестите гънки на шията му се надиплиха.

— Кой си ти? — промълви Клейтън.

— Твоят зет — отвърнах аз.