Линуд Баркли
Няма време за сбогом (29)

28

Както обеща, Рона Уедмор дойде да задава въпроси. Някои неща в случая не й харесвали.

Това определено беше общото между всички нас, въпреки че Синтия и аз не чувствахме Уедмор като съюзник.

Тя обаче потвърди нещо, което вече знаех. Писмото, насочило ни към езерото в каменоломната, беше напечатано на моята пишеща машина. Помолиха ни — сякаш имахме друг избор — да отидем в полицията и да ни вземат отпечатъци. Очевидно вече имаха отпечатъците на Синтия. Бяха й ги снели преди двайсет и пет години, когато полицията бе направила оглед на дома й, търсейки улики за изчезването на семейството, но казаха, че пак ги искат, а аз не бях давал отпечатъци дотогава.

Сравниха ги с тези по пишещата машина и откриха няколко на Синтия, но по клавишите имаше само мои отпечатъци.

Разбира се, от това не можеше да се направят генерални изводи, но и не подкрепяше твърдението ни, че някой е влизал в дома ни и е написал бележката на моята пишеща машина, като е носел ръкавици и не е оставил отпечатъци.

— Защо би го направил? — попита Уедмор. Беше свила ръце в юмруци и ги бе сложила на едрите си бедра. — Защо ще влиза в дома ви и ще използва вашата пишеща машина, за да напечата писмото?

Уместен въпрос.

— Може би — бавно каза Синтия, сякаш разсъждаваше на глас — е знаел, че бележката ще бъде проследена до пишещата машина на Тери. Искал е да мислим, че Тери я е написал.

Реших, че Синтия попадна на нещо, но с една малка разлика.

— Или ти.

Тя ме погледна, не обвинително, а замислено.

— Да, или аз.

— Но защо ще го прави? — повтори Уедмор, която все още не беше убедена.

— Нямам представа — отвърна Синтия. — Нищо не се връзва. Но вие знаете, че някой е влизал тук. Сигурно сте регистрирали обаждането. Позвънихме на полицията и те дойдоха. Трябва да са написали доклад.

— Шапката — отбеляза Уедмор, без да прикрие недоверието в гласа си.

— Точно така. Мога да я донеса, ако искате — предложи Синтия. — Желаете ли да я видите?

— Не. Виждала съм шапки.

— Полицаите ни помислиха за луди.

Уедмор подмина с мълчание забележката. Сигурно й костваше доста усилия.

— Госпожо Арчър, ходили ли сте в каменоломната?

— Не, никога.

— Дори като ученичка?

— Не.

— Може би сте били там, но не сте съзнавали, че това е мястото. Вероятно сте ходили там с колата на някого.

— Не. Не съм ходила. Дотам има два часа път, за бога. Дори да съм се возила в колата на някое момче, не сме карали до толкова отдалечено място.

— Ами вие, господин Арчър?

— Аз? Не. И преди двайсет и пет години не познавах никого от фамилията Биги. Аз не съм от Милфорд. Едва в университета се запознах със Синтия и научих какво се е случило със семейството й.

— Добре. — Уедмор поклати глава. — Вижте, имам голям проблем. Бележка, напечатана в тази къща, на вашата пишеща машина, довежда до мястото, където намираме колата на майка ви двайсет и пет години след като е изчезнала.

— Казах ви, че някой е бил тук — настоя Синтия.

— Който и да е бил, не се е опитал да скрие пишещата машина, а го направи съпругът ви.

— Трябва ли да си вземем адвокат, когато задавате такива въпроси? — попитах аз.

Уедмор завъртя език под бузата си.

— Предполагам, че трябва да се запитате дали ви е необходим адвокат.

— Ние сме жертвите в случая. Леля ми беше убита, намерихте колата на майка ми в езеро, а ни говорите като на престъпници. Не сме престъпници. — Синтия ядосано поклати глава. — Изглежда някой е планирал всичко така, че сякаш аз полудявам. Телефонното обаждане, шапката на баща ми, писмото, напечатано на нашата пишеща машина. Не разбирате ли? Някой иска да мислите, че се побърквам, и всичко случило се в миналото ме кара да правя и да си въобразявам разни неща.

Уедмор премести езика си в другата буза.

— Госпожо Арчър, мислили ли сте да разговаряте с някого за конспирацията около вас?

— Ходя при психиатър… — Синтия млъкна.

— Е, изненадахте ме — усмихна се Уедмор.

— Мисля, че засега говорихме достатъчно — заявих аз.

— Убедена съм, че пак ще говорим — отвърна Уедмор.

* * *

И това стана съвсем скоро. Веднага след като намериха трупа на Дентън Абагнейл.

Мислех, че ако има развитие в издирването на човека, когото бяхме наели да намери семейството на Синтия, щяхме да го чуем първо от полицията. Но слушах радио в кабинета, без да обръщам голямо внимание, докато не чух думите „частен детектив“. Протегнах ръка и усилих звука.

— Полицията намерила колата му в закрит паркинг близо до Стамфорд Таун Сентър — съобщи говорителят. — Управата забелязала, че автомобилът е там от няколко дни, и уведомила полицията. Регистрационните номера съвпадали с тези на колата, която полицията издирвала. Отворили багажника и открили трупа на петдесет и една годишния Дентън Абагнейл, който починал вследствие на травма на главата. Полицаите преглеждат записите на охранителните камери. Отказват да изкажат предположения за мотива или дали убийството е извършено от банда.

Банда. Де да беше така.

Намерих Синтия в дъното на задния двор. Стоеше там, пъхнала ръце в джобовете на шлифера си, и гледаше къщата.

— Нуждаех се от въздух — обясни тя, когато се приближих до нея. — Всичко наред ли е?

Разказах й какво съм чул по радиото.

Не знаех каква реакция да очаквам и не се изненадах, когато Синтия не се учуди и известно време мълча.

— Като че ли съм вцепенена, Тери. Вече не знам какво изпитвам. Защо ни се случва всичко това? Кога ще спре? Кога ще започнем да живеем нормално?

— Знам, знам. — Прегърнах я.

Въпросът беше там, че Синтия не беше имала нормален живот от четиринайсетгодишна.

* * *

Рона Уедмор дойде отново. Този път не увърташе и говореше по същество.

— Къде бяхте в нощта, когато Дентън Абагнейл изчезна, да речем около осем часа? Излязъл е оттук и повече никой не го е виждал и чувал.

— Вечеряхме — отговорих аз. — А след това отидохме на гости на лелята на Синтия. Намерихме я мъртва. Обадихме се на полицията. Цяла вечер бяхме със следователите. Предполагам, че полицията е нашето алиби, детектив Уедмор.

Тя за пръв път изглеждаше смутена и поставена в неловко положение.

— Разбира се. Трябваше да се досетя. Господин Абагнейл е влязъл в паркинга в двайсет часа и три минути според билета, оставен на таблото на колата му.

— Тогава предполагам, че поне за това сме извън подозрение — хладно отбеляза Синтия.

Тръгнах към вратата.

— Намерихте ли някакви книжа у господин Абагнейл? — попитах аз. — Бележка или празни пликове?

— Доколкото знам, не е имало нищо. Защо?

— Само се чудех. Господин Абагнейл ни каза, че ще разпита Винс Флеминг, който е бил със съпругата ми в нощта, когато семейството й е изчезнало. Знаете ли за него?

— Името ми е познато.

* * *

Уедмор пристигна отново на другия ден.

— Може би ни е свързала с отвличането на бебето на Линдбърг — подхвърлих аз на Синтия, когато я видях, че върви по алеята пред дома ни.

Отворих вратата, преди да почука.

— Да? Сега пък какво има?

— Имам новина. Може ли да вляза? — Днес тонът й не беше толкова оскърбителен. Не знаех дали новината е добра, или пък означава, че ни е уличила в нещо.

Поканих Уедмор във всекидневната и й предложих да седне.

— Първо — започна тя, — трябва да знаете, че не съм учен, но разбирам основните принципи и ще се постарая да ви ги обясня.

Погледнах Синтия, която й кимна да продължи.

— Вероятността да извлечем ДНК от останките на колата на майка ви, където има две тела, а не три, винаги е била малка, но не и несъществуваща. През годините естественият процес на разлагане е разял… — Уедмор млъкна. — Госпожо Арчър, може ли да говоря направо? Знам, че не е приятно за слушане.

— Продължете — отвърна Синтия.

— Както се досещате, гниенето през годините — изпуснатите от човешките клетки ензими, докато умират, бактериите в тялото и от околната среда, а в случая и водните микроорганизми — е унищожило плътта. Разлагането на костите щеше да бъде в още по-напреднал стадий, ако водата беше солена, но за щастие не е, затова в това отношение направихме малък пробив. — Уедмор се прокашля. — Както и да е, имаме кости и зъби и се опитахме да открием стоматологичните картони на семейството ви, но ударихме на камък. Доколкото успяхме да разберем, баща ви не е имал стоматолог, въпреки че въз основа на костната структура на двамата души в колата съдебният лекар бързо установи, че нито един от тях не е бил възрастен мъж.

Синтия примига. Трупът на Клейтън Биги не беше в колата.

— Стоматологът, при който брат ви и майка ви са ходели, починал преди много години, кабинетът му е затворен и документите са унищожени.

Погледнах Синтия. Тя се подготвяше за разочарование. Може би нямаше да научим нищо определено.

— Но въпреки че не разполагаме със стоматологични картони, имаме зъби и от двата трупа — продължи Уедмор. — Във външния емайл няма ДНК, която да изследваме, но дълбоко в средата на зъба, в корена, може да бъдат намерени клетки от ядрото.

Синтия и аз сигурно сме изглеждали объркани.

— Най-важното е, че ако криминалистите стигнат до тези клетки и извлекат достатъчно ДНК, резултатите ще покажат уникален профил за всеки индивид, включително неговия пол.

— И? — затаила дъх, попита Синтия.

— Труповете са на мъж и жена. Според анализа на съдебния лекар мъжът е на петнайсет-шестнайсет години, а жената на четирийсет.

Синтия погледна мен и после отново Уедмор.

— В колата са намерили момче и жена. Следва въпросът дали между тях има роднинска връзка.

Синтия чакаше.

— Двата ДНК профила предполагат близко родство, вероятно родител и дете. Резултатите на криминалистите, съчетани с разкритията на съдебния лекар, говорят за родство между майка и син.

— Майка ми — промълви Синтия. — И Тод.

— Въпреки че връзката между двамата покойници е установена, все още не знаем извън всякакво съмнение дали те са Тод Биги и Патриша Биги. Ако сте запазили някоя вещ на майка си, откъдето да вземем проба, например четка за коса с косми…

— Не, нямам такива неща.

— Разполагаме с вашата ДНК и имаме резултати от анализа, които ще определят дали имате родство с човешките останки, които извадихме от колата. След като анализират пробата, взета от вас, ще могат да установят дали жената в колата ви е майка, а момчето е ваш брат. Но въз основа на факта, че двамата имат роднинска връзка и са майка и син, а колата е на майка ви, работната версия е, че сме открили майка ви и брат ви.

На Синтия сякаш й се зави свят.

— Но не и баща ви — добави Уедмор. — Бих искала да ви задам няколко въпроса за него, как е изглеждал и що за човек е бил.

— Защо? — попита Синтия. — Какво намеквате?

— Мисля, че трябва да вземем под внимание вероятността той да ги е убил.