Линуд Баркли
Няма време за сбогом (42)

41

Клейтън преглътна и адамовата му ябълка подскочи по дължината на гърлото.

— Моят какво?

— Твоят зет. Аз съм съпругът на Синтия.

Той отвори уста да каже нещо и видях, че устата му е пресъхнала.

— Искаш ли вода?

Кимна. До леглото имаше гарафа и му налях вода. Взех сламката от масичката и я пъхнах в устата му, докато държах чашата.

— Мога и сам — заяви той, хвана я и отпи през сламката. Взе чашата с повече сила, отколкото очаквах. Облиза устни и ми я върна. — Колко е часът?

— Минава десет. Съжалявам, че те безпокоя. Беше заспал дълбоко.

— Няма проблем. И без това тук те будят по всяко време на денонощието. — Клейтън пое дълбоко въздух през носа си и бавно го изпусна. — Е, може ли да знам за какво говориш?

— Да. Ти си Клейтън Биги.

Той отново си пое дъх.

— Аз съм Клейтън Слоун.

— Така е, но мисля, че си и Клейтън Биги, който е бил женен за Патриша Биги и е имал син Тод и дъщеря Синтия. И си живял в Милфорд, Кънектикът, до една нощ през 1983 година, когато се е случило нещо ужасно.

Клейтън отмести поглед от мен и се втренчи в завесата. Сви ръката си юмрук, после разпери пръсти и накрая пак ги сви.

— Аз умирам. Не знам как си ме намерил, но ме остави да умра спокойно.

— Тогава може би е време да се изповядаш.

Той обърна глава на възглавницата и ме погледна.

— Кажи ми името си.

— Тери Арчър. — Поколебах се. — А ти как се казваш?

Той преглътна.

— Клейтън. Винаги съм бил Клейтън. — Той сведе очи към гънките на завивките. — Клейтън Слоун, Клейтън Биги, в зависимост от това къде съм.

— Две семейства?

Едва сега свързах нещата, които Синтия ми беше разказвала за баща си. Непрекъснатите пътувания из страната. Няколко дни у дома, няколко дни на път. Половината му живот прекаран на друго място.

Той изведнъж се оживи, сякаш му хрумна нещо.

— Синтия тук ли е? С теб ли е?

— Не… Не знам къде е в момента. Може би се е върнала у дома, в Милфорд, с дъщеря ни Грейс.

— Грейс. Моята внучка.

— Да — прошепнах аз, защото по коридора премина сянка. — Твоята внучка.

Клейтън затвори очи за миг, сякаш почувства болка, но мисля, че не беше физическа.

— Синът ми. Къде е синът ми?

— Тод ли?

— Не, не. Джереми.

— Мисля, че пътува. Връща се от Милфорд.

— Какво?

— Връща се. Поне така смятам.

Клейтън изглеждаше все по-буден и нащрек и очите му се отвориха широко.

— Какво е правил в Милфорд? Кога е отишъл там? Затова ли не идва тук с майка си? — Очите му се премрежиха и той започна да мънка. — Не, не, не.

— Какво има?

Клейтън вдигна ръка и се опита да ми направи знак да се махна.

— Остави ме — каза той, без да отваря очи.

— Не разбирам. Джереми и Тод не са ли един и същ човек?

Клепачите му се повдигнаха бавно като завеса, разкриваща сцена.

— Не може да е истина… Много съм уморен.

Наведох се към него. Не ми беше приятно да притискам стар и болен човек, така както Винс държеше в плен немощна възрастна жена, но трябваше да знам някои неща.

— Кажи ми, Джереми и Тод един и същ човек ли са?

Той бавно обърна глава и ме погледна.

— Не. Тод е мъртъв.

— Кога умря?

— В онази нощ. Заедно с майка си.

Оказваше се, че хората в колата, извадена от дъното на каменоломната, са Патриша и Тод. Родствената връзка щеше да бъде установена, когато излезеха резултатите от изследванията, които сравняваха ДНК на Синтия с пробите, взети от труповете в колата.

Клейтън безсилно вдигна ръка и посочи масичката.

— Още вода ли искаш? — попитах аз и той кимна. Дадох му чашата и Клейтън отново отпи дълга глътка.

— Не съм толкова безсилен, колкото изглеждам. Когато Инид дойде, се преструвам, че съм в кома, за да не говоря с нея. Тя непрекъснато се оплаква. Мога и да вървя. Малко. Ходя сам до тоалетната. Понякога дори стигам навреме. — Той посочи затворената врата в отсрещната страна на стаята.

— Патриша и Тод са мъртви, така ли?

Клейтън отново затвори очи.

— Трябва да ми кажеш какво е правил Джереми в Милфорд.

— Не съм сигурен — отвърнах аз, — но мисля, че наблюдава семейството ни. Влизал е в дома ни. Освен това смятам, че е убил Тес, лелята на Синтия.

— Боже мой. Сестрата на Патриша? Мъртва?

— Беше наръгана с нож. И човекът, когото наехме да се опита да разбере някои неща, също е убит.

— Не може да е истина. Тя каза, че той си е намерил работа някъде на запад.

— Какво?

— Инид каза, че Джереми си е намерил работа в… Сиатъл или нещо такова. Предоставила му се благоприятна възможност и трябвало да отиде там. Щял да се върне скоро и да дойде да ме види. Затова не идвал на свиждане. Реших, че не му пука и това е истинската причина. — Клейтън сякаш се унесе. — Джереми е… Не може да го превъзмогне. Тя го направи такъв. Върши каквото Инид му каже. Настройва го срещу мен от деня, в който се роди. Не мога да повярвам, че тя идва да ме види. Все повтаря: „Дръж се. Дръж се още малко“. Не я интересува дали ще умра, само не иска все още да умирам. Крои нещо. Убеден съм. Лъже ме. За всичко. За Джереми. Не иска да знам къде е отишъл.

— Защо не иска да знаеш? И защо Джереми е отишъл в Милфорд?

— Видяла го е — промълви той. — Открила го е.

— Кое? Какво е видяла?

— Господи. — Клейтън отпусна глава на възглавницата, започна да я клати и затвори очи. — Инид знае. Мили боже, щом Инид знае…

— Какво да знае? За какво говориш?

— Щом Инид знае, никой не може да каже какво ще направи.

Наведох се още по-близо до Клейтън Слоун или Клейтън Биги и настойчиво зашепнах на сантиметри от ухото му.

— Щом Инид знае какво?

— Аз умирам. Тя трябва да се е обадила на адвоката. Не искам Инид да види завещанието ми, преди да умра… Указанията ми бяха изрични. Адвокатът е объркал нещата… Бях уредил всичко…

— Какво завещание?

— Моето. Промених го. Когато умра, всичко отива за Синтия. Не включих Инид и Джереми. Не им оставих нищо, само каквото заслужават. И по-точно тя… — Той ме погледна. — Нямаш представа на какво е способна.

— Инид е в Йънгстаун. Джереми е отишъл в Милфорд.

— Тя го е изпратила. Инид е в инвалидна количка. Този път няма да го направи сама.

— Какво да направи?

Клейтън не обърна внимание на въпроса ми. И той се питаше за много неща.

— Смяташ, че Джереми се връща?

— Така каза Инид. Напуснал е мотела си в Милфорд, но ние го изпреварихме.

— Ние? Мислех, че Синтия не е с теб.

— Не е. Дойдох с човек на име Винс Флеминг.

Клейтън се замисли.

— Винс Флеминг — промълви той. — Момчето, с което Синтия беше онази вечер в колата. Тя беше с него, когато я намерих.

— Точно така. Винс ми помага. В момента е с Инид.

— С Инид?

— Пази я да не се обади на Джереми и да му каже, че сме тук.

— Но щом се връща, значи го е направил.

— Кое?

— Синтия добре ли е? — Погледът му стана отчаян. — Жива ли е?

— Разбира се, че е жива.

— А дъщеря ви Грейс? Жива ли е?

— Какви ги говориш? Разбира се, че са живи.

— Защото ако със Синтия се случи нещо, всичко отива при децата… Написано е…

Усетих, че тялото ми се разтрепери. От колко часа не бях говорил със Синтия? Сутринта се чухме за малко. Това беше единственият ми разговор с нея, откакто се бе измъкнала посред нощ с Грейс.

Знаех ли със сигурност дали двете са живи?

Извадих мобилния си телефон. Хрумна ми, че вероятно не е разрешено да го ползвам в болницата, но тъй като никой не знаеше, че съм тук, реших, че ще ми се размине.

Набрах домашния ни номер.

— Моля те, моля те, бъди си у дома — зашепнах аз. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти и на четвъртия се включи телефонният секретар. — Синтия, ако се върнеш вкъщи и чуеш съобщението, трябва да ми се обадиш незабавно. Случаят е спешен.

Затворих и после набрах номера на мобилния й телефон, който мигновено се включи на гласовата поща. Оставих същото съобщение, но добавих:

— Обади ми се на всяка цена.

— Къде е тя? — попита Клейтън.

— Не знам — неспокойно отговорих аз.

Замислих се дали да не се обадя на Рона Уедмор, но се отказах и набрах друг номер. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да ми отговорят.

Човекът се прокашля и после сънено попита:

— Ало?

— Роли, обажда се Тери.

Клейтън примигна, като чу името „Роли“.

— Да. Няма проблем — каза Роли. — Току-що угасих лампата. Намери ли Синтия?

— Не, но открих някого другиго.

— Какво?

— Виж, нямам време да ти обяснявам, но ми трябваш, за да намерим Синтия. Не знам какво да ти кажа, нито откъде да започна. Отиди у дома и виж дали колата й е там. Ако е на алеята, почукай на вратата, дори я разбий, ако се наложи, и провери дали двете с Грейс са си вкъщи. Обади се в хотелите. Направи каквото се сетиш.

— Какво става, Тери? Кого си открил?

— Баща й.

От другия край на линията настъпи мъртвешка тишина.

— Роли?

— Да. Не съм затворил. Не… мога да повярвам.

— Аз също.

— Какво ти каза? Разказа ли ти какво се е случило?

— Още не. Намирам се в болница на север от Бъфало. Той не е в много добро състояние.

— Говори ли?

— Да. Ще ти разкажа всичко, когато мога, но трябва да потърсиш Синтия. Ако я намериш, тя трябва да ми се обади незабавно.

— Добре. Залавям се веднага. Ей сега ще се облека.

— И остави на мен да й кажа за баща й. Ще има милиони въпроси.

— Разбира се. Ако разбера нещо, ще ти се обадя.

Сетих се за още един човек, който можеше да е видял Синтия. Памела се обаждаше у дома толкова често, че бях запомнил номера на домашния й телефон от екранчето, където се изписваше кой ни търси. Набрах го и след няколко позвънявания тя се обади.

— Ало? — Гласът й беше сънен като на Роли. Някъде близо до нея мъжки глас попита какво става.

Казах й кой съм и се извиних, че се обаждам толкова късно.

— Синтия изчезна. Заедно с Грейс.

— Господи. — Тя изведнъж се разсъни. — Отвлечени ли са?

— Не, не. Тя замина. Искаше да се махне.

— Вчера или онзи ден ми каза, че може би няма да дойде на работа, затова когато не се появи, не си помислих нищо лошо.

— Искам да те помоля да я потърсиш. Ако ти се обади, предай й веднага да се свърже с мен. Намерих баща й.

— Мамка му — възкликна Пам след кратко мълчание. — Жив ли е?

Погледнах мъжа в леглото.

— Да.

— А Тод и майка й?

— Това е друга история. Виж, Памела, трябва да затварям, но ако видиш Синти, накарай я да ми се обади. Ала не й казвай новината.

— По дяволите. Не знам дали ще мога да опазя тайната.

Прекъснах разговора и забелязах, че батерията на телефона е спаднала. Излязох от дома толкова бързо, че не взех устройството за презареждане.

— Клейтън — рекох аз, съсредоточавайки се отново след разговорите по телефона, — защо мислиш, че може да им се е случило нещо?

— Заради завещанието. Оставих всичко на Синтия. Това е единственият начин да се реванширам за онова, което направих. Знам, че няма да поправя грешката си, но какво друго мога да сторя?

— А защо искаш да знаеш дали са живи? — попитах аз, въпреки че започвах да се досещам. Парчетата от ребуса постепенно се подреждаха.

— Ако Синтия умре, парите няма да отидат при нея, а ще останат за Инид. Тя ще бъде живата съпруга, единственият законен наследник — промълви той. — Няма начин да позволи на Синтия да ги наследи. Тя ще убие и двете, за да вземе парите.

— Но това е безумие. Двойното убийство би привлякло внимание. Полицаите ще възобновят разследването, ще разследват какво е станало преди двайсет и пет години, ще разкрият Инид и ще…

Млъкнах.

Убийството несъмнено щеше да привлече внимание. Но самоубийството? Никога не обръщаха голямо внимание на самоубийството, особено когато жертвата е била под огромно напрежение през последните седмици. Жена, обадила се на полицията заради поява на странна шапка в дома й, и получила бележка, в която пише къде да намери труповете на отдавна изчезналите й майка и брат. Бележка, написана на пишещата машина в дома й.

Не е трудно да се досетиш за какво става дума, когато се самоубие такава жена. Направила го е от чувство за вина, с която е живяла прекалено дълго време. Защото как другояче някой би обяснил, че тя насочи полицията към колата в каменната кариера, ако не е знаела, че е там през всичките тези години? Какъв мотив би имал някой друг да остави подобна бележка?

Би ли изглеждало изненадващо, ако жена, обременена с вина, отнеме и живота на дъщеря си заедно със своя?

Нямаше ли да бъде логично?

— Какво? — попита Клейтън. — За какво се замисли?

Ами ако Джереми беше дошъл в Милфорд да ни наблюдава? Ако ни шпионираше от седмици и следеше Грейс до училище? Ако ни наблюдаваше в търговския център и от улицата пред дома ни и беше взел резервния ключ, за да влиза, когато си поиска? И по време на едно от посещенията си бе подхвърлил ключа до поставката с приборите за хранене, за да мислим, че сме го сложили там, където не му е мястото. Беше оставил и шапката. Бе научил електронния ни адрес и написал бележка на моята пишеща машина, отвеждайки Синтия до труповете на майка й и брат й…

Всички тези неща бяха направени, преди да сменим ключалките и да поставим нови секретни брави.

Леко поклатих глава. Почувствах, че прекалявам. Всичко изглеждаше невероятно и сатанинско.

Дали Джереми подготвяше сцената? И сега се връщаше в Йънгстаун да вземе майка си и да я закара в Милфорд, където да гледа последното действие?

— Трябва да ми разкажеш всичко, което се случи онази нощ — рекох аз на Клейтън.

— Не трябваше да става така… — каза той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Не можех да отида да я видя. Обещах да не го правя, за да я предпазя… Когато умра и Инид разбере, че няма да получи нищо… Има запечатан плик, който трябва да бъде отворен, след като умра и ме погребат. Там е обяснено всичко. Ще арестуват Инид и Синтия ще бъде в безопасност.

— Клейтън, дъщеря ти и внучката ти вече са в опасност. Трябва да ми помогнеш, докато все още можеш.

Той се втренчи изпитателно в лицето ми.

— Виждаш ми се добър човек. Радвам се, че е намерила някого като теб.

— Разкажи ми какво се случи.

Клейтън си пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за предстоящата задача.

— Представям си я. Вече няма да я предпазя, ако стоя настрана. — Той преглътна. — Заведи ме при дъщеря ми. Дай ми възможност да се сбогувам с нея. Заведи ме при нея и ще ти разкажа всичко. Крайно време е.

— Не мога да те измъкна оттук. Свързан си с животоподдържащи системи. Ако те взема без тях, ще умреш.

— И без това ще умра. Дрехите ми са в дрешника ей там. Дай ми ги.

Тръгнах към дрешника и после спрях.

— Дори да искам, няма да ти позволят да напуснеш болницата.

Клейтън ми направи знак да се приближа до него и хвана ръката ми. Ръкостискането му беше твърдо и решително.

— Инид е чудовище. Способна е на всичко, за да получи каквото иска. От години живея в страх от нея, подчинявам й се и се плаша до смърт от това, което е в състояние да извърши. Ала вече няма от какво да се страхувам. Тя не може да ми стори нищо. Остава ми съвсем малко време и мога да спася моите Синтия и Грейс. Инид не се спира пред нищо.

— Тя няма да направи нищо. Винс я наблюдава.

Клейтън присви очи и ме погледна.

— Отидохте в къщата? Почукахте на вратата?

Кимнах.

— И тя отвори?

— Да.

— Изглеждаше ли уплашена?

Свих рамене.

— Не особено.

— Двама едри мъже се изправят на прага й, а тя не се страхува. Това не ви ли се стори странно?

— Може би. Знам ли.

— Не погледнахте под одеялото, нали?