Линуд Баркли
Няма време за сбогом (24)

23

След церемонията директорът на погребалната агенция ни закара с кадилака си до пристанището на Милфорд, където държеше неголяма моторна лодка. Роли Каръдърс и съпругата му Милисънт взеха Памела в колата си и се присъединиха към нас.

Качихме се в лодката и се отдалечихме на километър и половина от брега, навътре в пролива Лонг Айланд. Когато бях малък, мислех, че е страхотно да живееш в някоя къща на плажа край Бродуей, но след преминаването на урагана Глория през 1985 година промених решението си. Ураганите във Флорида се преживяват трудно, но тези в Кънектикът помниш до края на живота си.

За наш късмет, като се имаше предвид защо бяхме в пролива в онзи ден, ветровете бяха слаби. Директорът на погребалния дом, чийто чар изглеждаше искрен, а не престорен, беше донесъл урната с праха на Тес.

Не разговаряхме много, въпреки че Милисънт направи опит да наруши мълчанието и сложи ръка на рамото на Синтия.

— Тес сполучи с чудесен ден за изпълнение на последното й желание.

Може би ако бе починала от заболяване, това вероятно щеше да бъде някакво успокоение, но когато някой умре от насилствена смърт, е трудно да намериш утеха в нещо.

Синтия се опита да приеме забележката в духа, в който беше предложена. Милисънт и Роли й бяха приятели много преди да се запозная с нея. Те й бяха неофициални леля и чичо и се бяха грижили за нея през годините. Милисънт и майката на Синтия бяха израснали на една улица и въпреки че Патриша била няколко години по-голяма, се бяха сприятелили. След като двете се бяха омъжили, семействата им често са си ходили на гости. Милисънт и Роли имаха възможността да наблюдават как расте Синтия и се интересуваха от живота й след изчезването на нейните близки. Роли беше много по-активен от Милисънт в това отношение.

— Прекрасен ден — отбеляза той и се приближи до Синтия. Беше навел глава и вероятно мислеше, че позата ще му помогне да стои стабилно на краката си, докато лодката плаваше в развълнуваното море. — Но знам, че това не прави нещата по-лесни.

Памела също отиде при Синтия, като леко залиташе, може би осъзнавайки, че високите токчета не са подходящи за палуба на плавателен съд, и я прегърна.

— Кой може да го е направил? — изхлипа Синтия. — Тес не е сторила нищо лошо на никого. И последният член на семейството ми си отиде.

Памела я притисна до себе си.

— Знам, моя любов. Тя беше добра към теб, към всички. Трябва да е бил някой ненормален.

Роли възмутено поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво става с този свят?“, приближи се до кърмата и се втренчи в бялата разпенена диря на лодката. Отидох при него.

— Благодаря, че дойдохте. Това означава много за Синтия.

Той ме погледна учудено.

— Шегуваш ли се? Знаеш, че винаги съм до вас, когато се нуждаете от мен. — Поклати глава. — Мислиш ли, че наистина го е извършил някой луд?

— Не. Според мен не е бил непознат. Смятам, че Тес е била убита поради определена причина.

— Какво мисли полицията?

— Доколкото разбирам, няма представа. Започнах да разказвам на полицаите за случилото се преди двайсет и пет години, но погледите им се замъглиха, сякаш им дойде прекалено много да го приемат.

— Какво очакваш? Заети са да пазят спокойствието на хората.

Моторната лодка намали и спря. Директорът на погребалното бюро се приближи до нас.

— Господин Арчър? Мисля, че сме готови.

Събрахме се плътно един до друг на палубата и официално връчиха урната на Синтия. Помогнах й да я отвори. И двамата сякаш боравехме с динамит и се опасявахме, че може да изсипем праха на Тес в неподходящ момент. Синтия хвана урната в двете си ръце, отиде до перилата и я преобърна. Грейс, аз, Роли, Милисънт и Памела гледахме отстрани.

Прахът на Тес се изсипа във водата, разтвори се и изчезна. За няколко секунди от тленните останки не остана следа. Синтия ми върна урната и за миг сякаш й се зави свят. Роли я прихвана, но тя вдигна ръка да покаже, че всичко е наред.

Грейс беше донесла роза. Идеята беше нейна.

— Сбогом, лельо Тес — каза тя и хвърли цветето във водата. — Благодаря ти за книгата.

Сутринта Синтия спомена, че иска да каже няколко думи, но когато моментът настъпи, нямаше сили да ги произнесе. Аз също не можах да намеря по-смислени и сърдечни слова от простичкото прощаване на Грейс.

Върнахме се на пристанището. В края на кея стоеше ниска чернокожа жена в джинси и кафяво кожено яке. Беше закръглена, но демонстрира грациозност и пъргавина, когато хвана лодката и помогна да я завържат.

— Терънс Арчър? — попита тя. Имаше бостънски акцент.

— Да — отвърнах аз.

Жената ми показа значка и се представи като Рона Уедмор, детектив от полицията. И не беше от Бостън, а от Милфорд. Протегна ръка и помогна на Синтия да слезе на пристана, а аз пренесох Грейс на наклонените дъски.

— Бих искала да поговорим — заяви следователката, без да попита дали е удобно.

Синтия каза, че ще гледа Грейс. Памела беше до нея. Роли остана по-назад с Милисънт. Уедмор и аз бавно тръгнахме по кея и се отправихме към черна кола без опознавателни знаци.

— За Тес ли става дума? — попитах аз. — Арестувахте ли някого?

— Още не. Полагаме усилия, но случаят е възложен на друг детектив. Информирана съм как върви разследването. — Тя говореше бързо и изстрелваше думите като куршуми. — Дошла съм да ви разпитам за Дентън Абагнейл.

Стъписах се.

— Да?

— Изчезнал е. В неизвестност е вече от два дни.

— Говорих със съпругата му сутринта, след като той идва у нас. Казах й да се обади на полицията.

— Не сте ли го виждали оттогава?

— Не.

— А да ви се е обаждал?

— Не. Все си мисля, че случаят може да има връзка с убийството на лелята на съпругата ми. Абагнейл е ходил при нея скоро преди тя да умре. Оставил й е визитката си и Тес ми каза, че я е закачила на таблото до телефона, но я нямаше, когато я намерихме мъртва.

Уедмор записа нещо в тефтерчето си.

— Абагнейл е работел за вас.

— Да.

— По времето, когато е изчезнал. — Това не беше въпрос. — Какво мислите?

— За кое?

— Какво може да му се е случило? — Тя ме погледна нетърпеливо, сякаш искаше да каже: „Какво друго?“.

Спрях и погледнах безоблачното синьо небе.

— Не искам да мисля такива неща, но смятам, че е мъртъв. Мисля, че дори е възможно убиецът да му се е обадил, докато Абагнейл беше у дома и обсъждахме нашия случай.

— В колко часа му се обадиха?

— Около пет следобед.

— Преди пет, след пет или в пет?

— Бих казал в пет.

— Влязохме във връзка с мобилния му оператор. Накарахме да се проверят всички входящи и изходящи обаждания. Имаше обаждане в пет часа от телефонен автомат в Милфорд. По-късно следваше още едно, от друг автомат, пак в Милфорд, на което е било отговорено, и после няколко обаждания от съпругата му, на които не е отговорил.

Нямах представа как да тълкувам това.

Синтия и Грейс се настаняваха на задната седалка на кадилака на директора на погребалната агенция.

Уедмор агресивно се наведе към мен и въпреки че беше десетина сантиметра по-ниска, излъчваше силно присъствие.

— Кой би искал да убие леля ви и Дентън Абагнейл?

— Някой, който държи да се увери, че миналото ще остане погребано — отвърнах аз.

* * *

Милисънт предложи да ни заведе на обяд, но Синтия отговори, че предпочита да се върне у дома, и се прибрахме. Грейс очевидно беше развълнувана от церемонията, защото за пръв път присъстваше на погребение, но се зарадвах, като видях, че има апетит. Веднага щом влязохме вкъщи, заяви, че е гладна и ако незабавно не хапне нещо, ще умре.

— Съжалявам — добави тя.

Синтия се усмихна.

— Искаш ли сандвич с риба тон?

— И целина?

— Ако е останала.

Грейс се приближи до хладилника и отвори отделението за зеленчуци.

— Има целина, но е малко омекнала.

— Извади я да я видя.

Преметнах сакото си на стола в кухнята и разхлабих вратовръзката си. Не беше необходимо да се издокарвам, за да преподавам в гимназията, и се чувствах притиснат и тромав в официално облекло. Седнах, опитах се да забравя поне за малко всичко случило се дотук в този ден, и се вгледах в моите две момичета. Синтия намери рибна консерва и отварачка, а Грейс сложи целината на плота.

Синтия изцеди олиото от консервата, изсипа рибата в чиния и помоли Грейс да донесе майонезата. Дъщеря ни отново отиде до хладилника, извади буркана, махна капачката и го сложи на плота, а сетне откъсна стрък целина и го размаха във въздуха. Беше като гумен.

Тя закачливо перна майка си по ръката с него.

Синтия се обърна, погледна я, протегна ръка, отчупи друг стрък целина и фрасна Грейс. Двете поведоха дуел със стръковете, започнаха да се смеят и накрая се прегърнаха.

Много пъти се бях питал каква майка е била Патриша и сега видях отговора.

* * *

— Днес изглеждаш много добре — отбеляза Синтия по-късно, след като Грейс се нахрани и се качи горе да се преоблече.

— Ти също.

— Извинявай.

— Моля?

— Извинявай. Не те обвинявам за Тес. Сгреших, че се нахвърлих така върху теб.

— Няма нищо. Трябваше да ти кажа всичко веднага.

Тя наведе глава.

— Може ли да те питам нещо, Синти? Защо мислиш, че баща ти би запазил изрезка от вестник за пътно произшествие?

— За какво говориш?

— Запазил е изрезка от вестник за убит с кола човек.

Кутиите със спомени още бяха на масата в кухнята. Най-отгоре беше статията за риболова с мухи заедно с репортажа за младата жена от Шарън, чийто труп бе намерен в канавка.

— Дай да я видя. — Синтия изми ръцете си и ги избърса. Дадох й изрезката. Тя я взе внимателно, сякаш беше стар пергамент, и я прочете.

— Не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега.

— Мислела си, че баща ти я е запазил заради статията за риболова с мухи.

— Може би.

— Да, но се питам кое е било на първо място. Дали е видял репортажа за злополуката и е започнал да го изрязва, но после е изрязал и историята за риболова с мухи, защото се е интересувал от това? Или е видял статията за риболова с мухи, а после е забелязал другата и поради някаква причина е изрязал и нея? Или… е искал да изреже статията за блъснатата жена, но се е тревожел, че ако някой, например майка ти, я види, ще започне да го разпитва, и затова е изрязал и другия репортаж за прикритие?

Синтия ми върна изрезката.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Не знам.

— Всеки път, когато преравям кутиите, се надявам, че ще открия нещо, което не съм забелязала. Отчайващо е. Искаш да намериш отговор, но той не е тук. И въпреки това продължавам да мисля, че ще намеря някаква улика, като парче от картинен ребус, което ти помага да наредиш останалите.

— Знам, знам.

— Как се казва убитата жена?

— Кони Гормли, на двайсет и седем години.

— Не съм чувала името. Нищо не ми говори. Ами ако това е важната улика?

— Мислиш ли?

Тя бавно поклати глава.

— Не.

Аз бях на същото мнение.

Този факт обаче не ми попречи да се кача горе с изрезката, да седна пред компютъра и да потърся информация за произшествието преди двайсет и шест години, довело до смъртта на Кони Гормли.

Не намерих нищо.

Потърсих името Гормли в онази част на Кънектикът в списъците с телефонни номера в интернет, записах ги, спрях, когато станаха шест, и тъкмо се канех да им се обадя, когато Синтия подаде глава в стаята.

— Какво правиш?

Обясних й.

Не знаех дали очаквам да възрази или да ме насърчи да се хвана за някоя сламка, колкото и да е тънка, но тя не коментира.

— Ще отида да полегна малко.

От другия край на линията отговориха. Представих се като Терънс Арчър от Милфорд и добавих, че вероятно съм сбъркал номера, но търся някой, който знае нещо за смъртта на Кони Гормли.

— Съжалявам, не съм чувал за нея — отговори човекът с първия номер.

— Кой? — Попита старицата от втория. — Не познавам Кони Гормли, но имам племенница на име Констънс Гормли. Тя е агент на недвижими имоти в Стратфорд. Страхотна е и ако си търсите къща, може да ви намери нещо хубаво. Ще ви кажа телефонния й номер, ако почакате една секунда.

Не исках да бъда груб, но изчаках пет минути и затворих.

— Господи. Кони? — възкликна третият човек, с когото се свързах. — Това беше много отдавна.

Оказа се, че съм попаднал на Хауард Гормли, шейсет и пет годишният й брат.

— Защо се интересувате от случая след толкова много време?

— Откровено казано, не знам как да ви го обясня, господин Гормли. Семейството на съпругата ми е имало неприятности няколко месеца след злополуката със сестра ви. Опитваме се да разберем какво се е случило и сред спомените намерихме репортаж от вестник за Кони.

— Странно, нали?

— Да. Ако нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нещата може да се изяснят. Или поне ще мога да елиминирам всякаква връзка между трагедиите на вашето и нашето семейство.

— Предполагам.

— Разбраха ли кой е блъснал сестра ви? Нямам информация по този въпрос. Предявиха ли обвинение към някого?

— Не. Ченгетата не откриха нищо, не арестуваха никого и след известно време сигурно са се отказали да издирват виновника.

— Съжалявам.

— Да. Това уби родителите ни. Скръбта ги съсипа. Майка ни почина две години по-късно, а баща ни година след нея. И двамата умряха от рак, но ако питате мен, тъгата отне живота им.

— Полицията разполагаше ли с някакви улики? Разбраха ли кой е бил шофьорът?

— От коя дата е репортажът, който сте намерили?

Статията беше до компютъра и му прочетох датата.

— Писана е доста по-рано, преди да открият, че всичко е нагласено.

— Нагласено?

— Отначало решиха, че някой пиян или лош шофьор я е блъснал, но на аутопсията забелязаха нещо странно.

— Какво?

— Не съм експерт, правя покриви, но ни казаха, че ударът с колата е станал, след като сестра ми вече е била мъртва.

— Чакайте малко. Кони е била мъртва, когато колата я е блъснала?

— Така казаха. И…

— Господин Гормли?

— Трудно ми е да говоря за това, въпреки че мина много време. Не искам да приказвам неща, които биха се отразили лошо на Кони, ако разбирате за какво намеквам.

— Разбирам.

— Полицаите казаха, че може би е била с някого малко преди да я оставят в канавката.

— Имате предвид, че…

— Не твърдят, че е била изнасилена, макар че според мен е било точно така. Но сестра ми излизаше с разни мъже и онази нощ вероятно се е срещнала с някого. Винаги съм се питал кой е бил той и кой е направил така, че да изглежда, сякаш е блъсната от кола и захвърлена в канавката.

Не знаех какво да кажа.

— Кони и аз бяхме много близки. Не одобрявах начина й на живот, но от друга страна, и аз не бях ангел и нямах право да я поучавам. Мина много време, но още съм ядосан и искам да намерят копелето, което я е убило. Това обаче се случи толкова отдавна, че негодникът също може вече да е умрял.

— Да, възможно е.

* * *

Приключих разговора с Хауард Гормли, втренчих се в празното пространство и се помъчих да преценя дали злополуката с младата жена означава нещо.

И после инстинктивно, както често правя, влязох в електронната си поща, за да проверя дали имам съобщения. Както обикновено, имаше няколко, повечето от които предлагаха „Виагра“, съвети за борсата, къде да си намериш евтин „Ролекс“, обяви на вдовици на богати нигерийци, собственици на златни мини, които търсеха помощ, за да прехвърлят милионите си в банкови сметки в Северна Америка. Филтърът за спам беше уловил само част от досадната информация.

Имаше обаче съобщение с адрес в „Хотмейл“, което съдържаше само цифри — 05121983 — и думите „Не след дълго“ в реда за темата.

Щракнах на него.

Съобщението беше кратко. „Драга Синтия, що се отнася до предишния ни разговор, семейството наистина ти прощава, но те не престават да се питат: защо?“.

Прочетох го сигурно пет пъти, а после се върнах на реда с темата. Какво щеше да се случи не след дълго?