Линуд Баркли
Няма време за сбогом (47)

46

— Знам, че не си изпращал парите по пощата. Пликовете не са получавани в пощенската кутия на Тес, нито са имали марки. Намирала ги е в колата си или пъхнати в сутрешния вестник.

Клейтън сякаш не чуваше какво му говоря.

— Щом не си ги изпращал по пощата и не си ги носил сам, тогава някой го е правел вместо теб.

Той остана невъзмутим. Затвори очи и облегна глава назад, сякаш спеше, но аз не му повярвах.

— Знам, че ме чуваш.

— Много съм уморен. Нощем обикновено спя. Остави ме да подремна малко.

— Имам и друг въпрос.

Клейтън държеше очите си затворени, но видях, че устните му потрепват нервно.

— Разкажи ми за Кони Гормли.

Очите му изведнъж се отвориха, сякаш го бях сръгал с остен.

— Името не ми е познато.

— Нека освежа паметта ти. Била е от Шарън, на двайсет и седем години, и е работела в „Дънкин Донътс“. Една нощ в петък, преди двайсет и шест години, Кони вървяла по банкета на пътя близо до моста Корнуел, когато я блъснала кола. Само че не било пътно произшествие. По всяка вероятност младата жена е била мъртва преди това, а инцидентът е бил нагласен, сякаш някой е искал да изглежда така, че е блъсната от кола.

Клейтън погледна през стъклото и не можах да видя изражението му.

— Това е била поредната ти неволна грешка, като списъка за пазаруване и телефонната сметка. Изрязал си по-голямата статия за риболова с мухи, но долу в ъгъла е имало репортаж за злополуката. Щяло да бъде по-лесно да го откъснеш, но не си го направил и не мога да разбера защо.

Наближихме границата между Ню Йорк и Масачузетс, отправихме се на изток и зачакахме слънцето да изгрее.

— Познаваш ли я? И нея ли срещна по време на служебните си пътувания из страната?

— Не ставай смешен — рече Клейтън.

— Може би е била роднина от страна на Инид. Името й не говореше нищо на Синтия.

— Няма причина да го знае — прошепна Клейтън.

— Ти ли я уби? И после я прегази с колата си, завлече я в канавката и я остави там?

— Не.

— Защото ако е било така, може би е време да се изповядаш. Тази нощ ти призна много неща. За двойствения си живот. Как си помогнал за прикриването на убийството на съпругата и сина ти. Предпазил си жена, която несъмнено подлежи на освидетелстване и трябва да бъде в клиника за психичноболни. Сега обаче не искаш да ми кажеш защо си се интересувал от смъртта на млада жена на име Кони Гормли, нито как си давал парите на Тес Берман, за да плати образованието на Синтия.

Клейтън не каза нищо.

— Има ли връзка между тези неща? Свързани ли са по някакъв начин? Не може да си използвал Кони за куриер за парите, защото е била мъртва години преди да започнеш да ги изпращаш.

Той изпи малко вода, върна шишето в подложката за чаши между седалките и прокара пръсти по краката си.

— Ами ако ти кажа, че това няма значение? — попита Клейтън. — Ако призная, че въпросите ти са интересни, но има неща, които все още не знаеш, и в общ план това не е толкова важно?

— Невинна жена е била убита, а после трупът й е прегазен от кола и хвърлен в канавка, а ти смяташ, че това не е важно? Мислиш ли, че така се е почувствало нейното семейство? Онзи ден говорих с брат й.

Рунтавите му вежди леко се повдигнаха от учудване.

— Родителите им починали две години след Кони, сякаш се отказали да живеят. Това бил единственият начин да сложат край на скръбта.

Той поклати глава.

— А ти твърдиш, че това не е важно? Клейтън, ти ли я уби?

— Не.

— Знаеш ли кой я е убил?

Клейтън отново поклати глава.

— Може би Инид? Тя е отишла в Кънектикът година по-късно, за да убие Патриша и Тод. Ходила ли е там и преди това, за да убие Кони Гормли?

Той продължи да клати глава и най-сетне заговори.

— Животът на достатъчно много хора вече беше разбит. Няма смисъл да съсипваме и други. Нямам какво да ти кажа по този въпрос. — Скръсти ръце на гърдите си и зачака слънцето да се появи на хоризонта.

* * *

Не исках да губя време, като спра да закусим, но съзнавах, че Клейтън няма сили. Щом се разсъмна и колата се изпълни със светлина, видях колко по-зле изглежда, отколкото когато избягахме от болницата. От няколко часа не беше на системи и не бе спал изобщо.

— Изглеждаш така като че ли искаш нещо — отбелязах аз.

Минавахме през Уинстед, където магистрала 8 се разширяваше от две на четири платна. Оттам започна последната отсечка на пътуването до Милфорд. В Уинстед имаше няколко заведения за бързо хранене и предложих да си вземем сандвичи и да ги изядем в колата. Клейтън кимна уморено.

— Може да хапна сандвич с яйце. Няма да мога да сдъвча английска кифла. Разкажи ми за нея — помоли той, докато чакахме на опашката.

— Какво?

— Разкажи ми за Синтия. Не съм я виждал от онази нощ, от двайсет и пет години.

Не знаех какво да мисля за Клейтън. Понякога изпитвах съчувствие към него заради ужасяващия му живот, нещастието да бъде принуден да живее с Инид и трагедията да загуби любимите си хора.

Ала кой беше виновен? Той сам бе направил своя избор, беше решил да помогне на Инид да прикрие чудовищно престъпление и да остави Синтия да се чуди какво се е случило със семейството й. Можеше да реши друго. Например да се противопостави някак на Инид. Да настоява за развод. Да се обади на полицията, когато тя започне да буйства. Да я изпрати в психиатрия. Да направи нещо.

Можел е да я напусне. Да й остави бележка: „Скъпа Инид, махам се оттук. Клейтън“.

Можеше поне да бъде по-честен.

Той изглежда не очакваше от мен съчувствие, когато попита за дъщеря си, моята съпруга. В гласа му обаче прозвуча нещо от сорта на: „Горкият аз. Не съм виждал дъщеря си от две десетилетия и половина. Колко тъжно за мен“.

Исках да му река: „Ето го огледалото за обратно виждане, приятелю. Завърти го и се погледни. Това е човекът, който трябва да носи голяма част от бремето за всички безумия, които се случиха от 1983 година насам“.

— Тя е чудесна — отговорих аз.

Клейтън зачака да добавя още нещо.

— Синти е най-прекрасното нещо в живота ми — продължих аз. — Обичам я повече, отколкото можеш да си представиш. И откакто я познавам, се мъчи да се справи с онова, което ти и Инид сте й сторили. Само си помисли. Събуждаш се една сутрин и семейството ти е изчезнало. Колите им ги няма. Всичко се е изпарило, по дяволите. — Усетих, че кръвта ми закипя и ядосано вкопчих пръсти във волана. — Имаш ли представа какво е изпитала? Какво е трябвало да мисли? Мъртви ли сте всичките? Дали ви е убил сериен убиец психопат? Или тримата сте решили да избягате и да започнете нов живот някъде без нея?

Клейтън се стъписа.

— Мислила си го е?

— Мислила си е един милион неща! Била е изоставена, по дяволите! Не разбираш ли? Не можеше ли някак да се свържеш с нея? Например да й изпратиш писмо. Да й обясниш, че семейството й е станало жертва на потресаваща съдба, но че поне са я обичали? И че не са си вдигнали чуковете и не са я зарязали в онази нощ?

Той наведе глава. Ръцете му трепереха.

— Хубаво, сключил си сделка с Инид да пощади живота на Синтия, като си се съгласил повече да не я виждаш и да не се свързваш с нея. Може би Синтия е жива, защото си склонил да изкараш остатъка от живота си с чудовище. Мислиш ли обаче, че това те прави проклет герой? Ти не си никакъв герой. Ако беше истински мъж още от самото начало, може би нищо от всичко това нямаше да се случи.

Клейтън закри с ръце лицето си и се облегна на вратата.

— Нека те попитам нещо — добавих аз и почувствах, че се успокоявам. — Кой човек би останал с жена, която е убила сина му? Може ли изобщо да се нарече човек? Ако бях на твое място, щях да я убия.

Стигнахме до гишето. Дадох на продавача пари, взех два сандвича с яйца, варени картофи и две кафета. Отправих се към паркинга, спрях, бръкнах в плика и хвърлих сандвича в скута на Клейтън.

— Ето, изяж го.

* * *

Нуждаех се от чист въздух и да протегна крака за няколко минути. Освен това исках пак да позвъня у дома за всеки случай. Извадих мобилния телефон от джоба си, отворих го и погледнах екрана.

— По дяволите.

Имах съобщение по гласовата поща. Как беше възможно да не съм чул телефона да звъни?

Сигурно ме бяха търсили след Мас Пайк, докато бяхме пътували на юг от Лий по дългата, криволичеща отсечка на пътя. Там връзката беше ужасна. Някой ми се бе обаждал и след като не беше се свързал, бе оставил съобщение.

„Тери, Синтия е. Опитах да ти се обадя у дома и сега звъня на мобилния ти телефон. Къде си, за бога? Мислех да се върна вкъщи и да поговорим. Ала се случи нещо абсолютно невероятно. Бяхме в мотела и попитах дали може да използвам компютъра в офиса. Исках да проверя дали ще открия стари репортажи. Най-напред проверих пощата си и видях, че има друго съобщение от адреса с датата. Спомняш си. Този път имаше и телефонен номер и реших да се обадя. Позвъних и няма да повярваш какво се случи, Тери. Нещо изумително. Беше брат ми Тод. Не мога да повярвам! Говорих с него. Сигурно си мислиш, че е някой смахнат тип, но той ми каза, че е бил човекът в търговския център, когото помислих за брат си. Бях права! Наистина е бил Тод. Знаех си.“

Зави ми се свят.

Съобщението продължаваше.

„Гласът му беше като на баща ми, затова разбрах, че е той. Уедмор греши. В колата в каменната кариера трябва да са друга жена и синът й. Знам, че изследванията още не са готови, но вероятно онази нощ е станало нещо друго и има някакво объркване. Тод каза, че съжалява, че не е признал кой е в търговския център, както и за телефонното обаждане и имейла, и няма какво да ми прощават, но ще ми обясни всичко. Събирал смелост да се срещне с мен през всичките тези години. Като сън е, Тери. Имам чувството, че сънувам, и това не се случва наистина. Най-после ще видя Тод. Попитах го за мама и татко, но той отвърна, че ще ми разкаже за тях, когато се видим. Ще ми се да си тук, Тери. Винаги съм искала да бъдеш до мен, ако нещо такова се случи. Надявам се, че разбираш. Не мога да чакам. Трябва да затварям. Обади ми се, щом получиш съобщението. Грейс и аз отиваме в Уинстед да се срещнем с Тод. Мили боже, Тери, стана чудо!“