Линуд Баркли
Няма време за сбогом (19)

18

Синтия се обади на Пам и си уреди да отиде на работа малко по-късно на другия ден. Бяхме повикали ключар в девет сутринта и ако инсталирането на секретните ключалки продължеше по-дълго от очакваното, тя не искаше да бърза и да се притеснява.

Докато закусвахме и преди Грейс да слезе, аз й казах за мъжа на тротоара. Поколебах се дали да го направя, но само за миг. Първо, по всяка вероятност Грейс щеше да повдигне въпроса и второ, щом някой наблюдаваше дома ни, трябваше да бъдем нащрек. Може би това нямаше нищо общо със семейството на Синтия, може би беше някакъв квартален перверзен тип, за когото всички съседи трябваше да бъдат предупредени.

— Видя ли го добре? — попита Синтия.

— Не. Хукнах да го гоня по улицата, но той се качи в кола и потегли.

— Видя ли колата?

— Не.

— Възможно ли е да е кафява?

— Не знам, Синти. Навън беше тъмно и колата беше тъмна.

— Значи може да е била кафява.

— Да, може. Или тъмносиня, или черна. Не знам.

— Обзалагам се, че е бил същият човек, който мина покрай мен и Грейс, докато я водех на училище.

— Ще говоря със съседите — заявих аз.

Успях да хвана хората от двете страни на улицата, докато отиваха на работа, и ги попитах дали са забелязали някого снощи или предишната вечер и изобщо нещо подозрително. Никой не беше видял нищо.

Въпреки това се обадих на полицията, в случай че някой съсед е съобщил за нещо необичайно през последните няколко дни, и те ме прехвърлиха на служителя, който отговаря за тези неща.

— Не беше нищо особено, но почакайте. Онзи ден съобщиха за нещо странно.

— Какво?

— Някой се обадил за шапка в дома си. — Мъжът се засмя. — Отначало помислих, че е печатна грешка и някой има в дома си патка, но се оказа шапка.

— Няма значение.

— Искам да отида при Тес — каза Синтия, преди да тръгна за училището. — Знам, че скоро ходихме при нея, но като се има предвид какво е преживяла напоследък, реших, че…

— Хрумна ми страхотна идея. Защо не отидем утре вечер? Ще я изведем да ядем сладолед или да се разходим.

— Ще й се обадя.

В училище заварих Роли да мие чаша в учителската стая, за да си налее от невероятно отвратителното кафе, което правеха там.

— Как си? — попитах, приближавайки се зад гърба му.

Той подскочи.

— Господи.

— Извинявай, но аз работя тук. — Взех си чаша, напълних я и добавих няколко пакетчета захар, за да замаскирам гадния вкус. — Как си? — повторих.

Роли повдигна рамене. Изглеждаше разсеян.

— Нищо ново. А ти?

Въздъхнах.

— Снощи някой стоеше в мрака и наблюдаваше къщата ми, а когато се опитах да разбера кой е, избяга. — Отпих глътка кафе. Вкусът беше ужасно противен, но течността бе толкова студена, че почти не се забелязваше. — Кой отговаря за това? Да не би кафемашината ни да има договор с фирма за изхвърляне на отпадъци?

— Някой е наблюдавал дома ви? Защо според теб?

Свих рамене.

— Не знам, но в момента слагат секретни ключалки на вратите и ми се струва, че е точно навреме.

— Тръпки ме побиват. Може би някой е обикалял улицата и е търсел отворени врати на гаражи. Искал е да открадне нещо.

— Може би. Какъвто и да е случаят, новите ключалки не са лоша идея.

— Да. — Роли кимна. — Мисля да се пенсионирам по-рано.

Бяхме приключили да говорим за мен.

— Трябва да останеш поне до края на учебната година.

— Ами ако внезапно умра? Тогава ще трябва веднага да ми намерят заместник, нали? Пенсията ми ще бъде само няколко долара по-малко. Готов съм да променя живота си, Тери. Работата в училище не е като едно време. Винаги е имало трудни деца, но положението става все по-лошо. Носят оръжие. На родителите не им пука. Дадох четирийсет години на образователната система и сега искам да напусна. Милисънт и аз ще продадем къщата, ще внесем малко пари в банката, ще заминем за Брадентън и може би кръвното ми налягане малко ще се понижи.

— Днес наистина изглеждаш напрегнат. Може би трябва да се прибереш у дома.

— Нищо ми няма. — Не пушеше, но в момента приличаше на пушач, който отчаяно се нуждае от цигара. — Милисънт вече се пенсионира. Няма какво да ме спре. Никой от нас няма да стане по-млад, нали? Човек не знае колко му остава. В един миг си тук, а в следващия те няма.

— Сетих се нещо.

— Какво?

— За Тес.

Роли примига.

— Какво за Тес?

— Оказа се, че не е болна.

— Какво?

— Направили й друго изследване и установили, че първоначалната диагноза е погрешна. Тя не умира. Всичко е наред. Добре е.

Роли изглеждаше втрещен.

— Какви ги говориш?

— Казвам ти, че Тес е здрава.

— Но лекарите са й казали, че умира — бавно произнесе той, сякаш не беше в състояние да го възприеме. — А сега твърдят, че са сгрешили?

— Не бих го нарекъл лоша новина.

— Не, разбира се. Това е чудесно. По-хубаво е, отколкото първо да получиш добра новина, а после лоша.

— Така е.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

Също и аз. Часът ми по творческо писане започваше след минута. Бях дал на учениците за домашно да напишат писмо до непознат — реален или въображаем — и да му кажат нещо, което не биха споделили с друг. „Понякога е по-лесно да кажеш нещо много лично на непознат. Струва ти се, че не е толкова рисковано да излееш душата си пред човек, който не те познава“ — обясних аз.

Попитах дали има доброволец, който да задвижи нещата, и за моя изненада Бруно, всезнайкото на класа, вдигна ръка.

— Бруно?

— Да, господине. Готов съм.

Не му беше присъщо да вдига ръка, нито да си пише домашните. Бях нащрек, но и заинтригуван.

— Добре, Бруно, да чуем.

Той отвори тетрадката си и започна:

— Скъпи „Пентхаус“…

— Чакай — прекъснах го аз. Учениците вече се смееха. — Трябваше да напишеш писмо до непознат.

— Не познавам никого в „Пентхаус“ и направих точно каквото казахте. Написах им нещо, което не бих споделил с друг, не и с мама.

— Майка ти има пиърсинг на пъпа — обади се някой.

— Ще ти се и твоята майка да изглежда така, а не като пъпчив задник.

— Някой друг? — попитах аз.

— Не, чакайте — настоя Бруно. — Скъпи „Пентхаус“, искам да ти разкажа за преживяването на един мой много близък приятел, когото ще наричам господин Джонсън.

Хлапак на име Райън едва не падна от стола от смях.

Както обикновено, Джейн Скавуло седеше най-отзад, гледаше отегчено през прозореца и се държеше така, сякаш е над всичко, случващо се в часа. Трябваше да призная, че имаше право. Видът й беше такъв, сякаш предпочита да е на всяко друго място, но не и там, и ако в момента можех да се погледна в огледало, щях да видя, че и моето изражение е същото.

Момичето пред нея, Валъри Суиндън, която обичаше да се подмазва, вдигна ръка.

— Драги президент Линкълн, мисля, че сте един от най-великите президенти, защото сте се борили да освободите робите и да направите всички равни.

Продължихме в същия дух. Учениците се прозяваха, въртяха очи, а аз си помислих колко е ужасно да не можеш да отдадеш дължимото на Ейбрахам Линкълн, без да изглеждаш като глупак. Докато Валъри четеше писмото си, мислите ми се насочиха към трагичната съдба и нелепата смърт на този велик човек.

Поканих още две хлапета да прочетат домашните си и после се обърнах към Джейн.

— Този път ще пропусна — отговори тя.

Щом часът свърши, докато минаваше покрай катедрата, тя остави своя лист.

„Драги непознат, това е писмо от един непознат до друг непознат. Имената са излишни и нямат абсолютно никакво значение, защото и без това никой не познава никого. Светът е населен с милиони непознати. Всеки е непознат за другия. Понякога си мислим, че познаваме другите хора, особено близките си, но ако наистина ги познаваме, тогава защо се изненадваме от глупостите, които вършат? Например родителите винаги се изненадват от пакостите на децата си. Отглеждат ги от бебета, прекарват всеки ден с тях, мислят ги за проклети ангели и после един ден ченгетата похлопват на вратата, за да съобщят, че детето им е разбило с бейзболна бухалка главата на друго хлапе. Или пък, ти си детето и мислиш, че нещата са супер, а сетне един ден баща ти пожелава всичко най-хубаво и си заминава. «Какво става, мамка му?» — чудиш се ти. След години майка ти заживява с друг мъж и той ти се вижда готин, но все си мислиш кога ли ще ви напусне. Такъв е животът. Постоянно се питаш кога ще се сбогуваш с някого. Защото ако не ти се е случвало отдавна, знаеш, че скоро ще стане. Желая ти всичко най-хубаво, драги непознат“.

Прочетох домашното два пъти и после най-отгоре, с червената си химикалка, написах шестица.

* * *

Реших да се отбия при Памела на обяд, за да видя Синтия, но докато вървях към колата си на служебния паркинг, Лорън Уелс спря на празното място до мен. Шофираше с една ръка, а с другата беше притиснала мобилен телефон до ухото си.

Успявах да я отбягвам вече два дни и в момента не ми се говореше с нея, но тя смъкна стъклото и докато бъбреше по телефона, повдигна брадичка, за да ми направи знак да почакам.

— Една секунда — каза Лорън по телефона и се обърна към мен. — Хей, не съм те виждала, откакто ходи при Паула. Ще те дават ли пак в предаването?

— Не.

На лицето й се изписа разочарование.

— Жалко. Това можеше да помогне. Паула ли отказа?

— Нищо подобно.

— Виж, ще ми направиш ли една услуга? Само за миг. Ще кажеш ли „здравей“ на приятелката ми?

— Какво?

Подаде ми телефона.

— Името й е Рейчъл. Само я поздрави. Ще припадне, когато й кажа, че ти си съпругът на жената в предаването.

— Намери си собствен живот, Лорън — рекох аз, отворих вратата на колата си и се качих.

Тя се втренчи в мен с широко отворена уста и извика достатъчно силно, за да я чуя през стъклото.

— Мислиш се за голяма работа, но не си!

* * *

Отидох в магазина на Памела, но Синтия не беше там.

— Обади се и каза, че ключарят идва — обясни Памела.

Погледнах часовника си. Наближаваше един. Реших, че ако е дошъл навреме, ключарят щеше да си е тръгнал в десет, най-късно в единайсет.

Бръкнах в джоба си да извадя мобилния, но Памела ми предложи телефона на щанда.

— Здравей, Пам — отговори Синтия. — Много съжалявам. Идвам.

— Аз съм. Отбих се в магазина. Мислех, че ще си тук.

— Майсторът закъсня и замина преди малко. Тъкмо се готвя да тръгна.

— Кажи й да не се тревожи — рече Пам. — Няма много клиенти. Нека си вземе свободен ден.

— Чу ли? — попитах аз.

— Да. Добре, защото не мога да се съсредоточа върху нищо. Господин Абагнейл се обади. Иска да ни види. Ще дойде в четири и половина. Ще можеш ли да се прибереш вкъщи дотогава?

— Разбира се. Какво каза? Открил ли е нещо?

Памела озадачено повдигна вежди.

— Не пожела да ми каже. Щели сме да обсъдим всичко, когато дойде у нас.

— Добре ли си?

— Чувствам се малко странно.

— Аз също. Може да ни съобщи, че не е намерил нищо.

— Знам.

— Ще отидем ли при Тес утре?

— Оставих й съобщение. Не закъснявай.

— Какво става? — попита Пам, след като затворих.

— Наехме човек да разследва изчезването на семейството й.

— Е, не е моя работа, но ако питате мен, това се случи толкова отдавна, че само ще си хвърлите парите на вятъра. Никой няма да разбере какво е станало онази нощ.

— До скоро, Пам. Благодаря, че ми позволи да използвам телефона.

* * *

— Желаете ли кафе? — попита Синтия, когато Дентън Абагнейл влезе в дома ни.

— О, да. Много.

Той се настани на дивана, а Синтия донесе кафе, чаши, захар, сметана и шоколадови бисквити. Абагнейл си взе една. И двамата със Синтия си мислехме едно и също. „За бога, кажи ни какво си научил! Не издържаме повече.“

Синтия погледна подноса.

— Взела съм само две лъжички, Тери. Ще донесеш ли още една?

Отидох в кухнята, отворих чекмеджето и нещо привлече погледа ми към дъното му, между поставката за прибори и стената на чекмеджето, пълно с всевъзможни неща, от моливи и химикалки до малки пластмасови кламери от пликове с хляб.

Ключ.

Извадих го. Беше резервният за задната врата, който обикновено закачахме на кукичка.

Върнах се във всекидневната и седнах. Детективът извади тефтерчето си, отвори го и прелисти няколко страници.

— Да видим какво има тук.

Синтия и аз се усмихнахме търпеливо.

— Аха, ето. — Абагнейл погледна Синтия. — Госпожо Арчър, какво можете да ми кажете за Винс Флеминг?

— Винс Флеминг?

— Да. Били сте с него онази вечер в колата му… — Той млъкна. — Извинете. Удобно ли е да говорите за това пред съпруга си?

— Няма проблем.

— Били сте в колата му пред търговския център. Там ви е намерил баща ви и ви е завел у дома.

— Да.

— Имах възможността да прегледам полицейските досиета по случая, а продуцентката на телевизионното предаване ми показа записа. Повечето им информация е от полицейски източници и Винс Флеминг има пъстра история, ако схващате намека ми.

— Опасявам се, че след онази нощ не съм поддържала връзка с него — отвърна Синтия.

— През целия си живот е имал неприятности със закона. И баща му не е по-различен. Навремето Антъни Флеминг ръководел голяма престъпна организация.

— Като мафията ли? — попитах аз.

— Е, не толкова голяма, но е държал значителен дял от нелегалния пазар на наркотици между Ню Хейвън и Бриджпорт, проституция, отвличане на камиони, такива неща.

— Боже мой — възкликна Синтия. — Нямах представа. Знаех, че Винс е лошо момче, но не и с какво се занимава баща му. Той още ли е жив?

— Не. Застреляли са го през 1992 година. Някакви амбициозни гангстери го убили в сделка, която се объркала.

Синтия поклати глава. Не можеше да повярва.

— Полицията заловила ли ги е?

— Не се е наложило. Хората на Антъни Флеминг се погрижили за тях. За отмъщение избили цялото семейство — и виновните, и невинните, които се оказали на погрешното място в погрешния момент. Предполага се, че Винс Флеминг е ръководел операцията, но нито е обвинен, нито осъден. — Абагнейл си взе още една бисквита. — Не трябва да го правя. Знам, че жена ми готви нещо вкусно за вечеря.

— Но какво общо има това със Синтия и семейството й? — попитах аз.

— Нищо конкретно, но разбрах що за човек е Винс и се питам какъв е бил в нощта, когато семейството на съпругата ви е изчезнало.

— Смятате, че той има нещо общо? — попита Синтия.

— Не знам, но е имал причина да бъде ядосан. Баща ви ви е измъкнал от среща с него. Винс е бил унижен не само заради вас, но и заради себе си. И ако има връзка с изчезването на родителите и брат ви, ако… ги е убил — тихо добави детективът, — баща му е имал и средствата, и опита да му помогне да заличи следите си.

— Но навремето полицията сигурно е разследвала тази версия — възразих аз. — Не може да сте първият, който се е сетил за това.

— Прав сте. Полицията е разследвала версията, но не е открила нищо конкретно. Имало само подозрения. Винс и семейството му взаимно си осигурили алиби. Той казал, че се е прибрал вкъщи, след като Клейтън Биги завел дъщеря си у дома.

— Това би обяснило едно нещо — рече Синтия.

— Какво? — попитах аз.

Абагнейл се усмихна. Сигурно знаеше какъв ще бъде отговорът й.

— Защо съм жива.

Детективът кимна.

— Харесвал ви е.

— А брат ти? Винс не е имал нищо против Тод — настоях аз и отново се обърнах към Абагнейл. — Как ще го обясните?

— Тод може да е бил свидетел, който е трябвало да бъде елиминиран.

Всички се умълчахме за миг.

— Той имаше нож — наруши тишината Синтия.

— Кой? — попита Абагнейл. — Винс ли?

— В колата онази вечер. Показа ми го. Автоматичен джобен нож. Спомням си, че го държах… — Гласът й постепенно заглъхна и очите й се изцъклиха. — Ще припадна.

Побързах да я прегърна.

— Какво да ти донеса?

— Искам само… да се освежа… за миг. — Тя се опита да стане.

Изчаках да видя дали няма да залитне и разтревожено се втренчих в нея, докато се качваше по стълбите.

Абагнейл също я наблюдаваше и щом я чу, че затвори вратата на банята, се наведе към мен.

— Какво мислите?

— Не знам — отвърнах аз. — Мисля, че е изтощена.

Той кимна и известно време не каза нищо.

— Бащата на Винс Флеминг печелел много от незаконната си дейност. Ако се е чувствал отговорен за онова, което е направил синът му, имал е и финансовата възможност да дава пари на лелята на жена ви, за да изпрати племенницата си в колеж.

— Видели сте бележката. Тес ви я е показала.

— Да. И пликовете. Доколкото разбирам, още не сте казали на съпругата си?

— Не, но мисля, че Тес смята да го направи. Тя тълкува решението на Синтия да ви наеме като знак, че е готова да научи всичко.

Абагнейл кимна замислено.

— Най-добре е да изясним нещата, щом се опитваме да намерим отговори.

— Смятаме да отидем на гости на Тес утре вечерта. Всъщност може би си заслужава да я видим още довечера. — Откровено казано, мислех за дневната тарифа на частния детектив.

— Добре. — Телефонът иззвъня в джоба му. — Несъмнено доклад за вечерята — рече той и извади телефона, но изражението му стана озадачено, когато видя номера, и го прибра в джоба си. — Може да оставят съобщение.

Чух, че Синтия слиза по стълбите.

— Госпожо Арчър, добре ли се чувствате? — попита Абагнейл и тя кимна. Той се прокашля. — Сигурна ли сте? Защото бих искал да повдигна и един друг въпрос.

— Разбира се. Моля ви, казвайте — отвърна Синтия.

— Може би има елементарно обяснение и е някаква чиновническа грешка. Щатската бюрокрация е известна с недоглежданията си.

— Да?

— Когато разбрах, че нямате снимка на баща си, казах, че ще проверя в Държавната автомобилна инспекция. Мислех, че ще ми помогнат, но се оказа, че не можаха.

— Нямат ли негова снимка? Било е, преди да сложат снимки на шофьорските книжки?

— Проблемът е там, че те изобщо нямат документи за баща ви. Според тях не е имал шофьорска книжка.

— Как така?

— Не е вписан никъде, госпожо Арчър. Що се отнася до Държавната автомобилна инспекция, баща ви не е съществувал.