Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (6)

Лорд Крейз се готви да замине за Лондон

— Стори ми се, че нейде падна гръм — отбеляза лорд Крейз, като се прозина.

Джоана също скучаеше. Този обед като че ли нямаше край.

— И аз също чух — каза Хамон, сякаш стреснат от сън.

През целия обед тримата почти не приказваха помежду си. Лорд Крейз отбеляза, че животът в селска местност не е весел и че човек с положението на Ралф Хамон би могъл да си достави много удоволствия в града. Но Ралф нищо не отговори на тази забележка.

— Някъде далеч сигурно има буря — каза лордът. — През октомври бурите са много редки. Спомням си, че когато бях момче…

И той направи слаб опит да заинтересува събеседниците си с една история, от която никой не се вълнуваше. Впрочем той забеляза липсата на интерес и побърза да прекъсне разказа си. После заговори за това, което, против очакването му, крайно много заинтересува околните.

— Аз питах Стефънс за този Морлек. Наистина той бил забележителен човек. Никой нищо не знае за него. Явил се насам преди три години, купил Стария дом и се преселил в него. Той не участва в ловните дружини, не ходи на балове, отклонява всички покани и избягва да завързва познанства. Крайно чуден живот!

— От своя страна мога да потвърдя това обстоятелство — забеляза Хамон и силно се засмя.

— А вие познавате ли го?

Господин Хамон запуши и каза:

— Да, познавам го. Той е обикновен американски престъпник.

— Какво приказвате?

Джоана напразно се мъчеше да скрие обзелото я вълнение.

— Точно така е — продължи Хамон, доволен от вълнението, което предизвикаха думите му. — Той е престъпник. Какво е истинското му име, не зная. Но той е най-големият касоразбивач на света и е шантажист.

— Но нима полицията не знае това? — учуди се лордът.

— Възможно е да знае. Но Морлек е много богат и за него е дребна работа да запуши устата на когото трябва.

Джоана мълчаливо и внимателно слушаше. После се овладя и попита:

— Откъде знаете всичко това?

Хамон вдигна рамене.

— Преди няколко години ми беше писано да се срещна с него. Той искаше да ме изнуди и да изтръгне от мен пари, но не успя. Все пак той имаше щастието да ми се изплъзне. Но следващия път няма да се отърве. Следващия път… — и той завърши думите си, като вдигна ръка и направи движение, сякаш стискаше някого за гърлото. — И това ще стане много по-рано, отколкото той сам си мисли. Той е в ръцете ми.

Джоана се вкамени, като чу това. Тя не можеше да разбере какво именно я кара да се вълнува. Мразеше Ралф от дън душа и само след голямо напрежение успя да потисне вълнението си.

— Вече ви казах, че не зная какво е истинското му име. Полицията от няколко години го следи. Но никога не е успявала да събере достатъчно доказателства срещу него.

— Но аз никога нищо подобно не съм чувал — прекъсна го лорд Крейз. — Доколкото зная, местната полиция има най-добро мнение за него.

— Като споменах полицията, имах предвид не местната полиция, а лондонската — поправи го Хамон. — А вие разбирате, че тя няма да разправя за намеренията си.

— Това е невероятно — продължи да се учудва Джоана. — Наистина, може да се предположи, че господин Хамон си е напълнил главата с разни авантюристични романи и сега мисли да ни развлече с една чудна история.

Хамон се усмихна.

— Готов съм да призная, че всичко това звучи съвсем невероятно, но то действително е така. И най-недоволен е той, че го познах. Той ме заклеваше да не разказвам на никого за него.

— Това не е вярно! Това не може да бъде! — гневно извика Джоана. Хамон целият се изчерви. — Господин Морлек не би молил за това. Аз не ви вярвам. Той не може да бъде крадец.

— Той приятел ли ви е? — учуди се Хамон.

— Никога не съм го срещала, но няколко пъти го наблюдавах отдалече.

Настъпи неловко мълчание. Но господин Хамон беше от дебелооките хора. Въпреки че в лицето му хвърлиха обвинение в лъжа, той не се почувства засегнат и бе готов да поднови разговора за Морлек.

След малко лорд Крейз се оттегли в кабинета си. Джоана излезе в градината, за да се полюбува на светкавиците в бурното небе. Тя чувстваше желание да остане сама. Присъствието на Хамон й стана непоносимо. Но той я последва.

— Изглежда, че тази нощ ще имаме буря — забеляза той, мъчейки се да завърже разговор. Тя се съгласи с него и тръгна да си влезе вкъщи, но той я задържа в градината.

— Кажете ми, къде се запознахте с дамата, която се е пренесла в малката къщичка? — попита той.

Джоана учудено вдигна очи. Тя съвсем не очакваше да чуе въпрос за това.

— За госпожа Корнфорд ли говорите? Може би според вас и тя е престъпница? — попита девойката.

Хамон се престори, че не чу забележката й.

— Струва ми се, че преди няколко години съм я срещал. Май че и тя ме познава. Тя нищо ли не ви е говорила за мен?

— Никога не ми е споменавала за вас сигурно защото никога не съм заговорила за вас — отговори учудено девойка, чувствайки, че в нея се събужда любопитството.

— Струва ми се, че тя не е съвсем на себе си. Доколкото си спомням, около една година е прекарала в психиатрична болница — продължи Хамон.

Джоана звънливо се засмя.

— Господин Хамон — иронично забеляза тя, — подозирам, че вие се опитвате да ме плашите. Онези от моите познати, които не излизат престъпници, вие ги причислявате към лудите.

— Аз не знаех, че той е ваш приятел — каза той, като се възползва от настъпилата тъмнина и се приближи съвсем до нея.

— Вече веднъж ви казах, че господин Морлек не ми е никакъв приятел. Той ни е съсед, а по един стар обичай всеки съсед е наш приятел, докато не се убедим в обратното. Но сега е време да си вървим вкъщи.

— Още една минутка…

Той улови ръката й, но тя с леко движение побърза да се освободи от него.

— Това е съвсем излишно. Какво желаете да ми кажете, господин Хамон?

— Баща ви говори ли с вас?

— Баща ми често приказва с мен. Може би вие питате дали не е говорил с мен за вас? За това, че вие искате да се ожените за мен?

— Да — прегракнало отговори той.

— Той и за това ми говори — спокойно отговори Джоана. — Но аз му обясних, че това не влиза в намеренията ми, въпреки че отлично разбирам каква чест ми оказвате с вашето предложение.

— А каза ли ви баща ви, че всъщност аз съм собственик на вашите имения?

— Да, каза ми и това — мрачно потвърди девойката. — Но този замък не ми е толкова скъп, за да му принеса в жертва щастието на целия си живот. На света има по-ужасни неща от това човек да се лиши от бащиния си замък.

И тя пак се опита да се запъти към вкъщи, но той я задържа с ръка.

— Почакайте още една минутка — прошепна той. — Джоана, аз съм с двадесет години по-стар от вас, но вие сте единствената жена, която обичам. Заради вас съм готов на всичко. Вие трябва да бъдете моя.

И преди тя да разбере намеренията му, той я прегърна. Девойката се опита да се изскубне, но той беше по-силен от нея.

— Пуснете ме! Как смеете?!

— Бъдете по-спокойна! — задавено прошепна Хамон. — Аз ви обичам, Джоана, макар че дълбоко ме засегнахте с високомерието си. Аз ви обичам, обичам вашите очи, вашето стройно тяло…

Тя се дръпна назад, мъчейки се да избегне целувката му. И в същия миг до ушите им достигна гласът на лорд Крейз:

— Джоана, Джоана, къде си?

Хамон разтвори ръце и пусна жертвата си. Треперейки от страх и негодувание, тя отскочи от него.

— Наистина, много съжалявам — зашепна той.

Тя не можеше да произнесе нито дума и му показа с ръка вратата. Той я остави и се отдалечи. Като прекара няколко минути сама, тя го последва. Късогледият лорд я погледна и попита:

— Да не ти се е случило нещо неприятно?

— Не, татко.

Той се озърна и забеляза, че Хамон се скри.

— Колко невъзпитан човек! — тихо каза той. — Ако желаеш, ще го помоля да ни напусне.

— Няма нужда. Ако той утре не замине за Лондон, не е ли по-добре ние да заминем?

— Добре, аз съм готов да замина за Лондон — бързо се съгласи лордът. — Но дали да поговоря с него за поведението му?

— Не, не трябва.

Лорд Крейз облекчено въздъхна и отиде в кабинета си. Той най-много мразеше на тоя свят подобни истории.