Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (10)

Едно посещение, което завършва неуспешно

Полицейският инспектор Марборн излезе от кабинета на началника си. Като затвори след себе си вратата, нетърпеливо заслиза по стъпалата. Дори приятелят му, неразделният от него сержант на тайната полиция Слоун, се учуди от поведението му. Той го последва на улицата.

— Всичко наред ли е? — попита Марборн.

— Не, изобщо не е в ред. Едва ли не дойде краят. Дори вече мислех, че е време да си подам оставката. Старецът каза, че знае всичко. Имал доказателства, че съм взел подкуп от Болсън, съдържателя на игралния дом. Освен това ми каза номерата на банкнотите, които получих от Биг Бенет, задето предупредих брат му, че ще го арестуват. Мен и вас при пръв случай ще ни пенсионират. Старецът каза, че във всичките тези истории сте били замесен и вие. Това му било добре известно.

Тази новина не зарадва сержант Барни Слоун. Той беше свикнал да живее нашироко, много по-нашироко, отколкото можеше да си позволи, ако се пенсионира.

— За нас съществува само един изход — продължи Марборн. — На всяка цена трябва да свършим тази работа. Много ми е неприятно да бъда заедно с мошениците Либер и Коли, но без тях нищо няма да се свърши. Доведете ги и двамата тази вечер у дома.

— Какво се готвите да предприемете?

— Мисля да бутна в затвора човека с черната маска — отговори инспекторът.

Помощникът му учудено го изгледа.

— Вие искате да го заловите? Интересно е как смятате да осъществите това — недоверчиво произнесе той.

Но Марборн избегна по-нататъшните обяснения.

— Успях да разоблича личността му, или по-скоро мисля, че съм успял. И ако работата се увенчае с успех, това ще означава, че сме сполучили да извършим най-великия подвиг.

През последните пет години човекът с черната маска беше най-големият касоразбивач на света. Нямаше нито една банка, нито една огнеупорна каса, която да му се опре. Той се справяше с всички ключалки и силата му се състоеше в това, че работеше сам, без помощници. Той се интересуваше само от касите на банките и дейността му причиняваше много грижи на полицията.

По някаква необяснима случайност никога не можеха да определят размерите на откраднатото от човека с черната маска. Той разбиваше касите на най-почтените граждани, но се случваше тъй, че съдържанието на тези каси можеше да ги компрометира. Затова те избягваха разгласяването. Някои от тях пазеха в касата богатството си, без да получават лихви. Но затова пък предпочитаха да го държат на сигурно място, без хората да знаят за него. Разбира се, хората, които искаха да скрият богатството си, не смятаха за нужно да разправят наляво и надясно за постигналия ги удар. Често дори смятаха за необходимо да отричат изчезването на парите. По такъв начин човекът с черната маска се проявяваше не само като изкусен касоразбивач, но и като предвидлив тактик.

Същия този ден, в пет часа следобед, Марборн отиде на Гросвенър плейс 307, където живееше Ралф Хамон. Марборн беше от онези полицаи, които в някои моменти приспиваха съвестта си. Хамон беше зает с кореспонденцията си и прие полицая в кабинета.

— Моля, седнете, Марборн. Надявам се, че получихте писмото ми.

— Разбира се, получих го тази сутрин. — Марборн си свали шапката и я постави на един стол. — Вие сте изгубили три хиляди фунта, нали? Надявам се, че сте записали номерата на банкнотите.

— Да, да. Но вие много добре знаете колко лесно могат да ни пробутат крадени пари. Не можем да се надяваме, че ще ги вземем обратно, щом имаме работа с такъв ловък тип като човека с черната маска.

Появата на прислужника прекъсна разговора им.

— Вие уверен ли сте, че кражбата е извършил именно човекът с черната маска? — попита Марборн, след като прислужникът излезе.

— Това не подлежи на никакво съмнение.

— В такъв случай защо не съобщихте за това на местната полиция? Най-простото нещо е било да получите заповед за претърсване.

— По този начин нищо няма да постигнем. Аз нямам никакви доказателства срещу него, а той няма да държи откраднатите пари вкъщи. Предпочитам да осъществя плана, за който говорихме преди месец.

— Мъчно ще бъде да се изгради обвинение срещу него. И това ще струва скъпо. Аз обмислях този план и въпреки че разполагам с нужните хора, стигнах до заключението, че неговото осъществяване ще струва много по-скъпо, отколкото предполагах.

— Това не е важно. Важното е да успее планът ни. Сега той, както знаете, е в Лондон.

— В Блекхет има една къща, в която живее бивш чиновник от колониите заедно с жена си, дъщеря си и трима слуги. Той притежава много ценна колекция от скъпоценни камъни. Познавам един човек, който за пет минути може да проникне и да разбие всички чекмеджета. Трудно ще бъде да се докопаме до скъпоценностите, защото те се намират в огнеупорна каса, но това не е много важно. Най-важното ще бъде да примамим човека с черната маска в тази къща и да намерим редица улики, въз основа на които да го затворят. Най-напред ще трябва да се погрижим да провалим възможните алибита, които ще намери за свое оправдание. Безполезно ще бъде да го арестуваме по обвинение в грабеж, извършен в Блекхет, ако той може да докаже, че в това време се е намирал в клуба си.

— А вие вярвате ли, че ще успеете да го примамите в Блекхет?

— Наемам се да го направя, но ще струва много пари. Морлек живее на Бон стрийт с двама слуги — арабчето Ахмед и бившия сержант Бинджер. Обаче Бинджер не живее там, а на Блекхет роуд. Всяка вечер той си отива вкъщи. Проследих го и видях, че обикновено се прибира с автобуса. Сержант Слоун се сприятели с него. Разбира се, Бинджер не знае, че той служи в полицията. Морлек е много благосклонен към слугата си. Когато преди няколко години Бинджер се разболя, той всеки ден го посещаваше, носеше му вино, плодове и дори се грижеше да бъде добре гледан от лекарите. Вас ще ви помоля да ми намерите някой дребен предмет на Морлек, Например, носна кърпичка или бележник.

— За съжаление никога не съм ходил при него и нямам възможност да намеря исканото от вас.

— Жалко! Но в краен случай ще минем и без това. Аз ще се погрижа да изгравират монограма му на едно джобно ножче. Изобщо, когато се пристъпи към дело, много по-лесно е да се докаже, че този предмет е ваш, отколкото противното. Но това ще струва пари.

Хамон извади портфейла си и подаде на своя събеседник пачка банкноти. Марборн напразно се опита да скрие радостта си: действителността надмина най-смелите му очаквания. На улицата Слоун чакаше съучастника си. Марборн имаше всички основания да бъде в добро настроение. Ако планът му сполучи, той не само ще пипне тлъстите парички от Хамон, но и с един замах ще скрие всичките грешки пред началството и пак ще закрепи положението си в полицията. Залавянето на човека с черната маска ще накара всички да го признаят за образцов детектив.

— Е, успяхте ли да измъкнете от него пари? — попита Слоун.

Инспектор Марборн се намръщи.

— Ще ви помоля да се изразявате по-деликатно! Моят приятел наистина ми даде една малка сума, но това още не ви дава право да си въобразявате, че той е английска банка. На вас се падат около сто фунта. Ще си ги получите, когато се върнем вкъщи. Казахте ли на Коли да дойде у дома?

— Той ви чака от обед. Либер го няма още. Но това не му е за първи път. Нали е холандец? Но кажете ми най-после, в какво се състои планът ви?

— Ще узнаете всичко, когато му дойде времето — тайнствено отговори Марборн.

Коли беше дребно човече. Престъпните му наклонности бяха тъй ясно изписани върху лицето му, че можеше да бъде осъден преди съдебното заседание. Марборн го завари в квартирата си.

— Имам за вас една работа, Коли. Слушайте внимателно това, което ще ви съобщя. Имам приятел, който се готви да се пошегува с другаря си.

И той съобщи на Коли плана си. Отначало престъпникът се отнесе недоверчиво към думите на полицая, подозирайки, че в това се крие някаква измама. Но след това му повярва.

— Значи искате да проникна колкото се може по-бързо в къщата и също тъй бързо да се измъкна оттам?

— Не бързайте особено.

— Но щом собственикът на къщата по-рано е служил в колониите, непременно трябва да има оръжие, с което ще ме пречука. Това трябва да е много весела шега, но предпочитам да гледам комедия с Чаплин, отколкото самият аз да играя в нея.

Цял час Марборн убеждава Коли. След като преговорите се увенчаха с успех, Марборн се залови с Либер, който закъсня с цял час.

— Много е вероятно изобщо да не ми потрябвате, но все пак ще ви помоля да се навъртате наоколо. Познавате ли Морлек? По никакъв начин не вярвам да го сбъркате с друг, но за всеки случай ще ви го покажа.

— Той престъпник ли е? — попита Либер.

— Да, и аз имам нужда от предмет, по който да може да се установи личността му. Например, портфейл, носна кърпичка или нещо подобно. Ще трябва да го причакате на ъгъла.

И като остави Либер на ъгъла, Марборн се запъти към къщата на Морлек. Бинджер отвори вратата. Макар че виждаше за пръв път Марборн, военното държане на посетителя привлече вниманието му. Старият слуга веднага се сети, че трябва да е детектив.

— Не зная дали господин Морлек е вкъщи — каза му той. — Но ей сега ще видя.

И като хлопна вратата пред носа на Марборн, верният слуга отиде да доложи на господаря си за непознатия посетител.

— Той каза, че се казва Кели. Възможно е наистина да се нарича тъй, но и да е измислица.

— Какво иска? — попита Морлек.

— Каза, че се е срещал с вас в Мароко. Едва сега бил научил, че живеете тук.

— Пуснете го! — заповяда Морлек, след като помисли малко.

Слугата въведе Марборн в кабинета.

— Моля, седнете, господин Кели. Нямам столове, защото никога не приемам гости, но вие можете да седнете на дивана.

— Отдавна не съм ви срещал — започна той, като се усмихна на сила. — Не вярвам да сте ме забравили. Веднъж ме поканихте на обяд в Танжер. Това беше преди десет години в Сесил хотел.

— Смътно си спомням нещо подобно — каза Морлек и равнодушно разгледа госта си.

— Тогава една фирма ме прати в Мароко — продължи Марборн. Погледът му блуждаеше из стаята, опитвайки се да намери някоя дреболия на Морлек, която незабелязано да може да използва като доказателство.

— Сега си спомних — отбеляза Морлек — макар че за тези няколко години доста сте се променили.

Марборн вдигна очи към тавана.

— Каква чудесна изработка! — каза той. — Право да си кажа, квартирата ви е наредена със забележителен вкус. Никога не бих предположил, че на Бон стрийт има такова издържано в мавритански стил помещение.

Той неочаквано забеляза нещо, което можеше да му послужи. Край преспапието за книжа лежеше малка кутийка, украсена с монограма на Морлек. Кутийката можеше да служи за съхранение на пощенски марки. Едва като се приближи повече до масата, Марборн видя, че това е кибритница.

Като сложи ръка на масата, Марборн продължи:

— Честно да си кажа, не исках да ви преча. Исках само да се възползвам от престоя си в Лондон и да възобновя познанството ни.

И незабелязано стисна между пръстите си малката кибритница.

— Много ми е приятно, че се срещнах с един стар познат от Мароко. Искате ли да пийнем нещо заедно, господин Кели?

— Не, благодаря — отказа Марборн. — Нямам право да ви задържам. Чух, че рядко идвате в Лондон и че обикновено живеете в съсекското си имение.

— Да, това е вярно.

В този миг Марборн мушна кибритницата в джоба си.

— Ако някога дойдете в Ливърпул, ще ми бъде много приятно да ме посетите. Моля, запомнете — Джон Л. Кели — продължи Марборн, като извади ръка от джоба. — Адресът ми ще намерите в телефонния указател. Много ще ми бъде приятно да се срещна с вас.

Джеймс му подаде ръка и с поглед го изпрати до закритата със завеса врата.

— А, тъкмо се сетих — небрежно каза Морлек в мига, когато Марборн се готвеше да напусне стаята. — Моля ви, оставете кибритницата ми на мястото й. Много е възможно да ми потрябва.

Детективът го погледна страшно уплашен.

— Вашата… Вашата кибритница? — смутено промърмори той.

— Да, кибритницата ми. Тя се намира в десния ви джоб — продължи Джеймс, без да го удостои с поглед, и пак се задълбочи в книгата.

— Но аз нямам никакъв кибрит — продължи да мърмори смутеният Марборн.

— Възможно е вече да сте го използвали, инспекторе — продължи Джеймс. — В такъв случай върнете ми поне кутийката. Не ме карайте да повтарям това два пъти, иначе ще бъда принуден да се обърна към вашето началство и да му съобщя някои ваши малки работи. Например, мога да му съобщя за един купувач на крадени предмети, който ви плаща десет процента от оборота. Убеден съм, че милият началник на полицията нищо не знае за това.

Марборн потрепери и лицето му стана восъчно бледно. Той искаше нещо да възрази, но после размисли, ядосано извади кибритницата от джоба си и я хвърли на пода.

— Благодаря ви — учтиво каза Джеймс.

Студеното му презрение вбеси детектива. Той се изчерви. Лицето му се наля с кръв. Заплашително се обърна на Морлек:

— Пазете се, това нещо скъпо ще ви струва!

— Но все пак кибритницата остава тука, както виждате — невъзмутимо продължи Джеймс.

На вратата се показа Бинджер.

— Изпратете този господин и гледайте да не вземе по погрешка чадъра ми — обърна се той към слугата си.