Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (19)

Уелинг идва да поговори

Ралф Хамон беше заинтересуван от някои индустриални предприятия. Къщата, в която влезе, бе известна под името „Марокански дом“. Неговите интереси бяха съсредоточени главно в тази страна.

Лицето на Хамон бе потъмняло от злоба. Финансистът нарочно не отиде в съда, смятайки, че не трябва да се показва там. Той очакваше изхода на делото в клуба си и чу омразната дума „невинен“. Това бе невероятно. И все пак се случи: Джеймс Морлек излезе на свобода и борбата започна отново.

Кабинетът на Ралф Хамон приличаше на будоар. Подът беше постлан с меки килими. Мека мебел допълваше наредбата на стаята. Въздухът бе приятно парфюмиран. Ралф отмести настрана купа писма, донесен от секретаря, и с проклятия му каза да го остави на мира.

— Пристигнаха три телеграми от Сади — доложи секретарят, като се спря на вратата.

— Донесете ми ги! — сопна се Хамон.

Като прибегна до помощта на записната си книжка, той дешифрира телеграмите. Но както изглежда, в тези съобщения нямаше нищо весело, защото настроението му не стана по-добро. Лицето му продължаваше да бъде загрижено. Дълго време той седя неподвижно в креслото си, а после протегна ръка към телефона и поиска да го свържат с градската му къща.

— Повикайте на телефона госпожица Лидия — каза той.

След няколко минути на телефона се чу гласът й.

— Премести телефона в кабинета ми — заповяда той. — Искам да поговоря с теб. Морлек е оправдан.

— Наистина ли? — равнодушно забеляза Лидия.

— Остави твоето вечно „наистина ли“ — извика той. — Премести по-бързо телефона!

В апарата се чу късо щракане.

— Какво се е случило, Ралф? — запита Лидия. — Нима е толкова неприятно, че Морлек е оправдан?

— Много е неприятно. Сега ти трябва да се заловиш с него, Лидия. Ще трябва да се откажеш от пътуването в Карлсбад. По всяка вероятност аз ще отпътувам в Танжер и ти ще дойдеш с мен.

— Но нали ми обеща, че никога няма да се връщам там? — каза младата жена. — Нима това е необходимо, Ралф? Готова съм да направя всичко, което поискаш. Но, за бога, не ме карай да се връщам в онази ужасна къща.

В гласа й звучеше искрена молба.

— Ще видим… Почакай ме, след половин час ще си дойда — каза Ралф.

Той окачи слушалката и набързо прегледа пощата, като правеше от време на време бележки в писмата. Няколко книжа прибра в джоба си. В момента, когато ръката му се протегна към звънеца, секретарят се показа на прага и доложи на Хамон, че е дошъл посетител.

— Никого не приемам — ядосано отговори Ралф.

— Но той каза…

— Не ме интересува какво казва. Кой е той?

— Капитан Юлиус Уелинг от Скотланд ярд.

Хамон си прехапа устните. Много пъти беше слушал за Уелинг. Марборн дори веднъж му каза, че капитанът не му е симпатичен. От тези думи той заключи, че Уелинг е неподкупен и че успява в службата. Защо ли иска да го посети?

— Поканете го да влезе — каза той на секретаря.

Като видя Уелинг, Ралф искрено се учуди, че този беловлас и с меко лице човек съвсем не приличаше на полицай. Уелинг влезе в кабинета и учтиво поздрави Ралф.

— Седнете, моля — покани го той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Случайно минавах край вас и се сетих, че би трябвало да ви видя — учтиво каза Уелинг. — Много често минавам край дома ви. Намирате се на удобно за нас място. Само на няколко крачки от полицейското управление.

Ралф тревожно се завъртя в креслото си, като чу тази двусмислена забележка.

— Струва ми се, че нямах удоволствието да ви видя на процеса — продължи Уелинг.

— Не се интересувах от това дело.

— А, така ли? Значи не сте се интересували от делото? Не знам защо, но на мен ми се струваше, че сте много заинтересуван от него. Не разбирам как съм могъл да предположа това.

Финансистът се почувства неловко под погледа на този приветлив човек.

— Отчасти имате право, защото изпитвах малък интерес към това дело. Преди няколко години се срещнах с този човек и благодарение на това можах да дам на полицията някои ценни сведения.

— Не на полицията, а на инспектор Марборн, който на пръв поглед може да мине за полицай. Не намирате ли, че господин Морлек е забележителна личност?

— Всички престъпници са повече или по-малко забележителни.

— Имате право. Всички престъпници са забележителни личности. Но някои от тях са по-забележителни от другите. Съществуват и забележителни личности сред честните хора. Господин Морлек има за слуга едно арабче на име Ахмед. Морлек много добре говори арабски. Вие знаете ли този език?

— Да — троснато отговори Хамон.

— Нима това не е необикновено съвпадение? — продължи Уелинг. — Вие двамата имате някаква връзка с Мароко. Вие сте основали редица дружества, свързани с тази страна, нали, господин Хамон? Основали сте дружество „Марокаш“, целта на което е било да търси нефт в пустинята Хари. Пустинята била на ваше разположение, но вие не сте намерили нефт в нея и тогава дружеството фалирало.

— Нефт имаше, но пресъхна — мрачно възрази Хамон.

— Кажете, Морлек също ли се интересува от марокански предприятия? Той няколко години е живял в тази страна. Срещали ли сте го там?

— Никога не съм го срещал. Впрочем, веднъж го видях — отговори Ралф. — Сигурно знаете, че в Танжер се събира утайката на Европа?

— Да, имате право. Помните ли историята с елмазения синдикат? Основахте го преди дванадесет години и той също фалира.

— За съжаление.

— Съжаление заслужава не толкова синдикатът, колкото нещастните акционери.

— За тях не се безпокойте. Аз бях единственият притежател на това предприятие — възрази Хамон. — Но ако сте дошли тук да събирате сведения за предприятията ми, капитан Уелинг, ще ви бъда много благодарен да ми кажете открито какво ви интересува и какво искате от мен?

— Нищо не искам — отговори Уелинг. — Аз съм толкова стар, че понякога чувствам нужда просто да побъбря с някого. Времето лети бързо… Когато си спомня великолепните реклами, в които се казваше, че на четиридесет и пет километра от Танжер са намерени чудно големи и ценни елмази, струва ми се, че всичко бе вчера. Кажете, много хора ли се хванаха на съобщенията ви?

Тонът на Уелинг беше толкова безразличен, че Ралф не можа да схване веднага съкровения смисъл на думите му.

— Какво искате да кажете с това? — запита той. — Аз вече ви казах, че всички акции бяха мои и нито една не мина в чужди ръце. Ако се съмнявате в думите ми, може да проверите документите. В един вестник се появи статия, в която изказваха съмнение, че основателите на синдиката не са честни. Тогава аз изкупих всички акции.

— Значи твърдите, че нито една акция не е отишла на пазара? — повтори Уелинг.

— Нито една — упорито потвърди Хамон.

Господин Уелинг си взе шапката и чадъра и стана от стола.

— В такъв случай — меко продължи той — всичко това остава неразрешима загадка. Ако нито една акция не е отишла на пазара, защо Джеймс Морлек ви преследва от десет години? Защо ограбва банки и защо стана престъпник? — Уелинг тръгна към вратата, спря се на прага и запита: — Вие никога ли не сте срещали един моряк на Портсмудския път?

Хамон потрепери.

— В наше време те не попадат по пътищата, а предпочитат да пътуват с влака — продължи детективът. — Така е по-спокойно. Във влака не е тъй лесно да се убие човек, както на пътя. Помислете над това.