Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (31)

След обира у Марборн

Това беше сън! Това не можеше да бъде вярно! Той не можеше да повярва на тези думи. Сигурно тя искаше да го наплаши така, както преди наплаши Лидия Хамон. Онова, което каза, беше измислица. То бе немислимо. Та тя е още дете!

И той пак препусна към къщата на госпожа Корнфорд. Първото му желание беше да влезе вътре и да поиска от нещастния алкохолик обяснение за всичко това. Но му попречи появата на доктора.

Старият лекар приветливо му кимна с глава.

— Как е пациентът ви — попита го Морлек.

— Зле. Отслабна много и организмът му не може да се справя с болестта. Не се знае как ще свърши. Но и вие не изглеждате добре, мили Морлек.

— Ние оттогава не сме се срещали. Но вие няма защо да се безпокоите за мен. Здрав съм като кон.

Докторът повървя малко с Джеймс.

— Какъв чуден момък е този Фарингтън! — каза той, след като помълча малко. — Той има висше образование, а сякаш не е с всичкия си. Днес лежи и бълнува. Ако чуехте, косата ви би настръхнала. За щастие, аз съм плешив и тези думи не ми правят впечатление. Чували ли сте нещо за среднощните калугери?

— За какво?

— За среднощните калугери. Те много ме интересуват. Не сте ли слушали за тях? Право да си кажа, не би трябвало да разгласявам лекарска тайна, но… И когато говореше за среднощните калугери, той винаги споменаваше името Джоана. Бих искал да науча коя е тази тайнствена Джоана.

Джеймс нищо не отговори.

— Във всеки случай това е много разпространено име. Не сте ли обърнали внимание, че от време на време стават модерни някои имена, нали? Всички Марджъри, също както всички Дори и Доротеи се отнасят към 1896 година. Всички Джоани сега са горе-долу на деветнадесет години. А сега се навъдиха много Маргарити. Колко чудно е устроен този свят!

Той се сбогува с Джеймс и се запъти към къщата, където го чакаше пациент. Морлек дълбоко се замисли.

Не, Джоана искаше да го наплаши и си позволи да се шегува. Той силно вярваше, че това наистина беше така и не беше склонен да се примири с мисълта, че тя е вече омъжена. Тази мисъл бе самозалъгване, но той не желаеше да се откаже от нея.

В този момент, когато обиколи Стария дом, той срещна един голям автомобил, италианска марка. За миг задържа коня си и погледна след автомобила. Присъствието на Хамон в тези краища надали можеше да донесе нещо добро на някого.

— Господарю, тук идваха полицаи — театрално му съобщи Бинджер, като изскочи да го посрещне.

— Кой идва тук? Спунер или Финигън?

— Не, те дойдоха тук всички заедно. И разпитваха Уилям. Колко е чудно, че домоуправителят се казва също като мен Уилям.

— Стига сте бъбрили! — нетърпеливо го прекъсна Джеймс. — Какво казаха на Уилям?

— Искаха да научат дали не сте излизали миналата нощ от вкъщи. И Уилям им каза, че доколкото знае, цяла нощ сте прекарали вкъщи. А аз със сигурност зная, че бяхте вкъщи, и така им казах. Те записаха това в протокола.

— Кога си отидоха?

— Още не са си отишли. Те влязоха в кабинета ви. Един от тях каза — те бяха трима, че не се чувства добре и че трябва да седне да си почине. Слънцето му било напекло силно главата.

— Доколкото мога да си спомня, през последния месец изобщо не се е показвало слънце. Сигурно третият се казва Уелинг. Онова, което вие разказвате за него, много напомня неговото поведение.

— Точно така, господине, казва се Уелинг. Той е възрастен господин с бяла коса и като че ли не е с всичкия си. Държи се като дете. Сложи грамофона на масата и постоянно питаше защо е страничното отверстие. Просто е ужасно как могат възрастни хора понякога да се държат като деца.

— Да, това е ужасно — убедително повтори Джеймс и побърза да влезе в кабинета си.

Там видя, че Уелинг разглеждаше една гравюра на камината, като че ли нищо не е било. Щом видя Морлек, той приветливо му се усмихна и каза:

— Ето ви най-после и вас, Морлек? Днес изглеждате чудесно. Цъфнали сте като пролет.

— Току-що срещнах доктора. Той беше съвсем на друго мнение, но трябва да се предполага, че вие по-добре знаете това — пошегува се Джеймс, като стисна ръката на детектива.

— Струваше ми се, че не е зле да дойда да ви видя. Едва вчера научих, че тук без мое знание са били пратени двама наши хора, за да ви наблюдават. Щом научих това, побързах да дойда и върнах чиновниците. Не искам да ви притеснявам, Морлек. Вие трябва да имате пълна свобода.

Джеймс високо се засмя.

— Не се съмнявам, че вие лично сте наредили на тези детективи да ме следят — каза той.

— Аз още по-малко се съмнявам в това — тъжно произнесе Уелинг и поклати глава. — Най-ужасното в нашия занаят е, че трябва да лъжем. Вие имате чудесен грамофон… Имате ли и плочи?

— Много — веднага отговори Джеймс.

— Кой би могъл да си помисли… — каза бавно Уелинг и пусна плочата, която започна бавно да се върти. — Чудно! Вашият грамофон пълзи като охлюв… Знаете ли каква мисъл ми навя това? Ако имате една лампа и я поставите насред диска, а на края на диска ако поставите картонена фигурка на човек, на завесата би се получила много интересна сянка. Тази сянка би напомняла на вас и на всички отвън би се струвало, че минавате край прозореца. Какво ще кажете за тази ми мисъл?

Джеймс премести регулатора и дискът се завъртя по-бързо.

— Това показва, че дори най-хитрият и добре измислен план може да претърпи неуспех заради някоя малка небрежност. Ако бях престъпник и ако исках да излъжа полицията, най-напред трябваше да поставя регулатора в нормално положение.

Като се озърна, Уелинг потърси Спунер и Финигън.

— Предполагам, че всичко е наред — каза той на полицаите. — Вие няма защо да си губите напразно времето тук. Можете да се върнете с първия влак в града. Аз ще ви настигна. А през това време ще успея да поговоря с господин Морлек за по-лични неща.

И като кимна с глава, освободи полицаите. Щом излязоха, той се приближи до прозореца и ги проследи с поглед.

— Те са славни момчета — каза той, обръщайки се към Джеймс. — Гледат си добре работата, но за съжаление нямат никакъв подход. Кажете ми честно, Морлек, къде бяхте тази нощ?

— А според вас къде съм могъл да бъда? — попита Джеймс и седна по-удобно край камината, като почна да си тъпче лулата.

— Предполагам, че сте успели да посетите нашия общ приятел Марборн и че сте отворили огнеупорната му каса. А знаете ли, аз говоря само това, в което съм сигурен. Морлек, не бива така — и той многозначително поклати глава. — Акулата не хапе акула, а крадецът не трябва да краде друг крадец. Не вярвам да се съмнявате, че Марборн е крадец, въпреки че носеше полицейски мундир. Господ и началникът на Скотланд ярд много добре знаят това. Намерихте ли поне онова, което търсехте?

— Не, не успях да го намеря.

— Но в такъв случай защо взехте парите му?

— Какви пари? — невинно попита Джеймс. — Та вие добре знаете, че аз вземам пари само тогава, когато принадлежат на човека, с когото се боря.

— Отдавна се досещах за това, но тези пари бяха на Марборн. Може да ги е спечелил по нечестен начин, но все пак те бяха негови. Ще ми обясните ли защо Марборн се ползва с такова влияние над Хамон?

— Доколкото знам, той го изнудва. В ръцете му се намира един документ, който има много голямо значение за Хамон. И Хамон е принуден да му плаща за мълчанието. Поне тъй си представям отношенията им.

— Но сега се приближаваме към обстоятелството, смисълът на което не ми е ясен. Мисълта ми е за документа, след който напразно тичате и който се намира в ръцете на Марборн. Ако този документ падне в ръцете на полицията и на съда, песента на Хамон е изпята. Надявам се, че правилно излагам обстоятелствата?

— Съвсем правилно.

— Чудесно! А сега кажете ми какво се намира в този документ и защо Хамон се въздържа да го унищожи?

— В това се крие и цялата същина. Хамон не унищожава този документ, защото е лакома маймуна. Той си мушна лапата в тиквата и е уловил сливата, но се страхува да си отвори юмрука, защото тогава ще изпусне плячката си. Заради това предпочита да рискува главата си.

— Но вие сам казахте, че този документ не съдържа нищо, което да може да донесе някаква полза на Хамон. И все пак той не го унищожава. Това е съвсем невероятно. Чувал съм, че той е пословичен скъперник, но все пак тази история продължава да ми бъде неясна. Защо той пази този документ, който може да го…

— Да го качи на бесилката — спокойно довърши Джеймс.

— Нима положението е толкова зле? Предполагах, че не е за завиждане, но съвсем е полудял, ако държи у себе си доказателство, за което може да плати с живота си. Кажете, той сам ли е написал този документ?

— Не, друго лице го е написало. В този документ има доказателства за едно грандиозно мошеничество, скроено от Хамон, и едно покушение за убийство.

Уелинг не можеше лесно да се учуди, но този път стъписването му нямаше край.

— Отказвам да разплета тази загадка — каза той след известно мълчание. — Но във всеки случай виждам, че тази история ще бъде последна за Хамон. Вчера го видях: много се е променил. Вижда се ясно, че всичко това дълбоко го е засегнало.

— Много ще съжалявам, ако Хамон умре от естествена смърт — каза Джеймс. — А знаете ли, че той пак е дошъл в Крейз?

— Знам. Тази сутрин телеграфира на лорд Крейз и му поиска позволение да го посети. Сестра си изпратил в Париж. Готов съм да изясня цялата тази история. Трябва да бъдем нащрек.

— Няма нещо, на което Хамон да не е способен.

Джеймс чувстваше симпатия към Уелинг и при обикновени обстоятелства би бил готов да прекара с него цял ден. Но сега това не влизаше в сметката му. Той искаше да остане сам и се зарадва, когато детективът най-после си отиде. При това не се чувстваше много добре, защото обяснението на Джоана го засегна дълбоко. Почваше вече да вярва, че тя е казала истината. Та с такива неща обикновено не се шегуват. Той два пъти този ден ходи у госпожа Корнфорд и си позволи да пита за здравето на пациента й.

— Той се чувства много зле, но докторът ми даде надежда. Лейди Джоана бе толкова мила, че ме посети и донесе за болния вино. Тя винаги е много любезна и се отнася съчувствено към болките на другите. Тя показва голямо разположение към вас. Както изглежда, вие сте големи приятели, защото днес спомена за вас.

— Знаете ли нещо за господин Фарингтън? — запита Джеймс събеседницата си.

— Право да си кажа, не. Той е сам и няма приятели. Всеки месец от града най-редовно му пращат пари. Той ги получава от един адвокат. Много бих искала да съобщя за положението му на неговите близки или роднини, но не знам как да направя това. Той говори само за някой си Бенокуайт. Това име ми се струва много познато, но не мога да си спомня при какви обстоятелства съм го чувала.

Джеймс също беше чувал това име и смътно си спомни, че то бе свързано с някакви тъмни и неприятни събития.

* * *

Той препускаше по селската улица и внезапно си спомни, че беше поканил Уелинг да вечерят заедно, защото детективът щеше да остане ден-два на село. Затова веднага обърна коня си и отиде в гостилницата „Червеният лъв“. Уелинг седеше там на чаша бира.

— Уелинг, вие познавате ли някой си Бенокуайт? — попита Морлек.

— Преди бях срещнал човек с това име — отговори детективът, без да се замисля. — Помните ли делото му? Беше млад свещеник и го лишиха от сана му заради поведението му. По-точно казано, той не бе извършил никакви особени престъпления, но по природа бе лош човек. По-късно се присъедини към една компания от нечестни комарджии и падна в ръцете ни. Но срещу него не бе повдигнато никакво обвинение. След като войната започна, отиде на фронта като доброволец и храбро се би. Дори поискаха кръст за храброст за него. Той падна в боя при Сома. Може би вие сте си спомнили за него във връзка с едно тайно общество? Беше замесен в някаква история, но ние не го преследвахме за това.

— За какво тайно общество споменавате?

— Той имаше манията да образува тайни общества. Увлече се по това още от ученическата скамейка и с това не само внесе смут в училището си, но изплаши всички момчета в околностите. Бе мистично настроен, но в основата на характера му лежаха хитрост и вероломство.

— Знаете ли в кое училище е учил?

— Случайно научих това. Учил е в Гулстън. Това е най-голямото училище в Беркшайър.

Джеймс се върна вкъщи и написа писмо до директора на училището в Гулстън. Надяваше се, че директорът няма да познае в него героя на последния скандален процес в Олд Бейли. Следобед видя как Хамон замина с автомобила си към Лондон и се учуди, че тъй бързаше да се върне в града.

Обаче през нощта до ушите му пак долетя своеобразният шум на италианския Хамонов автомобил. Като се приближи до прозореца, видя, че финансистът пак идваше в Крейз. Морлек помисли, че напоследък неприятелят му е твърде деен и се движи от място на място по-често от всеки друг път. И наистина, Ралф Хамон не губеше времето си напразно. Той успя да иде в Лондон и да поговори с новопристигналия в този град чужденец. Разговорът с чужденеца се проведе на арабски език.