Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (32)

Ахмед се залавя за работа

Никой не умееше да съчувства на ближния си тъй, както сержант Слоун. Но достатъчно бе съдбата да се обърне срещу него, за да изпадне в непоносимо настроение и да започне да трови живота на околните.

— Не ме интересуват вашите работи, Марборн. Можете да постъпвате, както желаете, но във вашата каса се пазеха мои четиристотин фунта. А аз една седмица преди това ви молих да внесете тези пари на мое име в някоя банка.

— Успокойте се, Слоун — опита се да го утеши Марборн. — Ако не бях аз, вие изобщо нямаше да получите тези пари. За мен не представлява никаква трудност да ви намеря пак такава сума.

— Нима? — запита практично настроеният Слоун.

— Да, точно така. Тази сутрин той ми изпрати петстотин фунта, но преди да ги измъкна от него, си имах много главоболия. Във всеки случай няма да гладуваме. Но аз седях цяла нощ и мислих над създалото се положение.

— Това не е чудно — мрачно отговори Слоун, като погледна изпразнената огнеупорна каса. — Извън всяко съмнение е, че тук е работил човекът с черната маска. Никой като него не умее тъй чисто да отвори тази каса.

— Човекът с черната маска е идвал при мен не за пари. Той е търсил нещо друго, макар да е взел и пари — продължи Марборн и замислено почука с пръсти по масата. — Той тича подир това от първия ден на касоразбиваческата си дейност. Днес направих справка в дневника си. Там са записани всички кражби на човека с черната маска. И още сега ще ви кажа какво установих. Във всички банки, които е ощастливил с посещението си, е имало сметки на Ралф Хамон. Във всички банки има огнеупорни помещения с каси, в които клиентите пазят ценности и всякакви видове документи. И всеки път се е случвало тъй, че е разбивал помещението, в което е била касата и на Хамон. Ето защо съм уверен, че той е търсил ей това нещо — и Марборн многозначително се потупа по лявата страна.

— Не можете ли да ми обясните какво е търсил? — попита изгарящият от любопитство Слоун.

В отговор Марборн презрително се усмихна.

— Виждам, че сте готов да узнаете всичко. Този Морлек е богат човек. Винаги съм подозирал, че има цяло богатство на разположение.

— Разбира се, че е богат — отговори Слоун. — А нима вие не бихте били богат, ако извършехте четиридесет и два грабежа, открадвайки хиляди, десетки хиляди фунта.

— Моля да не ме прекъсвате. Със сигурност знам, че той има свое собствено богатство, но никой не е сигурен, че той е крал пари.

— Но нашите пари все пак е взел, нали?

— Слушайте, Слоун, убеден съм, че той ще ми плати за това не по-малко от Хамон.

— Пазете се от него — убедително отсече Слоун. — Току-виж ви откраднал онова нещо, както открадна моите пари.

Скоро след това Слоун си отиде вкъщи. Загубата на парите силно го потресе и той трябваше да си събере мислите, за да дойде на себе си. Като остана сам, Марборн дълбоко се замисли. Нанесената му от Лидия обида го бе засегнала силно. Сега девойката му се струваше не толкова привлекателна. Той сериозно се замисли как да накара нея и брат й да заплатят за високомерието си. На сутринта бе пратил на Хамон писмо, в което искаше пари. В отговор получи само петстотин фунта. Той не се задоволи с тази смешно малка сума според него и веднага му прати второ писмо. Но след малко узна, че Хамон е заминал за града.

Марборн сметна това за предлог, с който можеше да се отклони молбата му, и бързо отиде лично в къщата на Хамон. Обаче там потвърдиха, че Хамон заминал от града, а пък Лидия заминала с бързия влак за континента. Домоуправителят изказа предположението, че тя ще прекара там не по-малко от седмица.

Макар че нощта беше много студена, Марборн отвори прозореца и огледа улицата. Дори се опита да разгледа хората. Един едър, набит човек, който бързо минаваше по улицата, привлече вниманието му. „Сигурно е чужденец“ — помисли си Марборн.

Бившият детектив в продължение на няколко минути наблюдаваше непознатия. Както изглеждаше, той не си даваше ясна сметка къде се намира и къде трябва да иде. Като премина веднъж по улицата, той се върна и нерешително се спря на едно от островчетата за пешеходци. Ярката електрическа светлина го осветяваше. И Марборн взе непознатия за моряк. След малко той изгуби непознатия от очи, защото един елегантен автомобил мина край дома му.

Бившият полицай затвори прозореца, сложи си шапката и излезе на улицата, защото самотата му дотегна. Поразходи се малко, приближи се до цирка, наблюдава уличното движение и за голямо свое учудване се сблъска тук със Слоун.

— Марборн — обърна се към него приятелят му, — какво бихте казали, ако се опитаме да вземем от Ралф наведнъж по-голяма сума и ако изчезнем от страната? Сигурно помните как Уелинг ни препоръчваше да сменим климата?

— Струва ми се, че имате право — каза той. — Още утре ще телеграфирам на Хамон. Той е на гости у лорд Крейз. И този път ще бъда съвсем откровен с него. Сигурно след това ще заминем за Италия.

— Хамон е в града — учудено каза Слоун. — Видях автомобила му на Ковънтри стрийт. Той лично го караше.

— Сигурен ли сте в това?

— Нима може да се сбърка Хамон с някой друг? — възмути се Слоун.

— Почакайте тук няколко минути — каза Марборн и бързо отиде до най-близкия телефон, за да се обади на Хамон.

— Напразно се опитвате да лъжете — каза той на домоуправителя, след като слугата няколко пъти се опита да го увери, че Хамон не е вкъщи. — Видях автомобила му на Ковънтри стрийт.

— Кълна ви се, че господин Хамон замина за село. Той дойде в града за няколко часа, за да уреди някои работи, и пак замина. Вкъщи престоя само десет минути, защото имаше телеграма за него.

— Няма да бъда учуден, ако се окаже, че казва истината — каза Марборн, като се върна при Слоун. — Но все пак ще го видя, и то не по-късно от утре сутринта.

На ъгъла на Шефтсбъри авеню Марборн се сбогува с приятеля си и тръгна към дома си. Разходката го освежи малко и сега се чувстваше добре. Неочаквано пак видя чуждестранния моряк. Голямото му бледо лице и тънките тъмни мустаци не можеха да не привлекат вниманието. Непознатият втренчено следеше движенията му и когато видя, че Марборн тръгна към вратата на къщата си, взе определено решение и се приближи до бившия детектив.

— Извинете — каза той, — ако не се лъжа, вие сте господин Марборн, нали?

— Да, аз съм.

— Имам поръчка за вас — и той му подаде един голям плик. — Господин Хамон ми поръча да ви предам това писмо, но аз трябва най-напред да се уверя, че вие наистина сте господин Марборн.

— Влезте вътре — покани го Марборн, като помисли, че Хамон му праща пари.

— Та значи вие сте господин Марборн? — За втори път попита морякът, когато влязоха в стаята. Той трудно говореше английски и втренчено разглеждаше Марборн. — Това е за вас. Ще бъдете ли така добър да разпечатате плика и да ми дадете бележка, че сте го получили?

Марборн отвори плика. За миг се обърна с гръб към непознатия. В същия миг Ахмед, говедарят, извади от джоба си крив нож и с тържествуващ вик се спусна към Марборн… По една щастлива случайност бившият детектив се обърна. Той не знаеше какво го накара да се обърне. Във висящото на камината огледало улови блясъка на ножа и инстинктивно побърза да събори масата и да се скрие зад нея. В следващия момент я вдигна и я хвърли с всички сили върху убиеца. След това веднага грабна револвера. Но изведнъж светлината угасна.

Макар че не беше вкусвал много от плодовете на цивилизацията, Ахмед бе живял в страна с електричество и знаеше за какво служи електрическият ключ. Марборн чу тропота на босите му крака по стълбите и се спусна да го гони. Но край вратата се блъсна в преметнатата маса и падна. Когато светна, непознатият бе безследно изчезнал. Нямаше го нито в стаята, нито на стълбището, нито на улицата.