Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (33)

Смъртта на Марборн

Като се върна в квартирата си, Марборн внимателно затвори вратата след себе си и изпи чаша уиски.

— Ей, че свиня! — рече си той и сложи шишето на масата.

След това започна да разглежда писмото. В дебелия плик се намираха само листове от вестник. — Значи ето до какво се свеждаше този коварен план! Това бе ядосало дивата котка, както се изрази Уелинг, и сега тази дива котка си показваше ноктите.

Марборн спокойно обмисляше създалото се положение. На челото му избиха капки пот. Хамон беше готов на всичко само да можеше да си върне документа. В това нямаше никакво съмнение.

След като помисли половин час, Марборн решително стана, свали си палтото и ризата и отлепи от тялото си прозрачна копринена кесийка, в която се пазеше тайнственият документ. Тази кесийка беше залепена с няколко парчета пластир за тялото му и образуваше своеобразно и незабележимо скривалище.

През прозрачната коприна той видя отделни букви и думите на документа, след който тичаха Морлек и Хамон. Той налепи на кесийката още няколко парчета пластир и пак се облече. Преди да излезе от вкъщи, внимателно прегледа револвера и го скри в джоба си. Сега трябваше да предприеме само едно. И колкото по-бързо го предприемеше, толкова по-добре щеше да бъде. Трябваше да напусне къщата, преди наемният убиец да дойде на себе си и да го нападне повторно.

Той наметна плаща си, взе бастун и излезе на улицата.

Джеймс Морлек — ето кой можеше да го защити от заплашващата го опасност, ето в кого се криеше ключът на всички тайни и развръзката на създалото се положение. Непременно трябваше да отиде при него с документа.

Като излезе на улицата, Марборн внимателно се озърна, седна в едно такси и отиде на гара Виктория. Там чака половин час първия влак. Това време прекара в чакалнята на първа класа, като пиеше уиски, а после отиде в купето, където седяха двама солидни пътници.

* * *

До единайсет часа вечерта Джеймс седя вкъщи и работи. По едно време чу шум пред къщата и отвори вратата. Бинджер се спусна към него и развълнувано му каза:

— Онзи проклетник Марборн иска непременно да ви види.

— Поканете го — каза Джеймс, след като помисли малко.

Джеймс се учуди на Марборновото посещение и не можа да си обясни причината. Бившият детектив сигурно подозираше, че човекът с черната маска е Джеймс, но не можеше да се предположи, че той идваше посред нощ само да поприказва за извършената кражба.

Посетителят влезе. По външния му вид Джеймс разбра, че нещо му се е случило. Той предполагаше, че ще има някакви недоразумения, но излезе, че Марборн е настроен крайно миролюбиво и че не е склонен да го упреква.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, господин Морлек — учтиво каза той. — Бързам да ви кажа, че не идвам да говоря с вас за станалото през миналата нощ.

Джеймс не отговори.

— Всъщност — започна Марборн и се запъна. Той потрепери, озърна се и уплашено попита: — Какво е това?

Двамата събеседници чуха как пясъкът пред къщата заскърца.

— Кой ли е? — изстена Марборн.

— Ей сега ще видим — отговори Джеймс и тръгна навън. Като отвори вратата, той видя пред себе си Уелинг.

— Влезте, Уелинг — покани той детектива. — Вие сте вторият посетител днес, който съвсем не очаквах да видя.

— А кой беше първият?

— Старият ви приятел господин Марборн.

Белите вежди на капитан Уелинг учудено се вдигнаха. Той се намръщи.

— Марборн? Интересно. Да не е дошъл при вас да си иска парите?

— Аз също помислих да не е дошъл за това — добронамерено отговори Джеймс. — Но после видях, че има по-сериозни причини да се безпокои.

Като видя Уелинг, Марборн облекчено въздъхна, с което още повече усили учудването на Морлек.

— Нима очаквахте да видите някой друг? — учтиво попита Морлек.

— Не, не — измърмори Марборн в отговор.

— На мен също ми се струва, че очаквахте да видите някого — продължи Уелинг. — Можете да сложите спокойно револвера си настрана. Носенето на огнестрелно оръжие е много лош навик. Чудя се, че вие, стар полицай, не сте усвоили това правило. Най-добре е да носите със себе си здрав бастун и да не се бавите да нанесете първия удар.

Марборн малко се успокои, макар че Уелинг беше най-виновният за уволнението му. Виждаше се, че той се опитваше да премахне спомена за преживяния неотдавна ужас.

— Господин Морлек, не искам повече да ви затруднявам с работите си. Може би утре сутринта ще ми отделите няколко минути от свободното си време?

— Сигурно моето присъствие ви пречи? — започна Уелинг.

— Не, не. Ще ви помоля само да ми посочите къде мога да прекарам тази нощ. В селото сигурно има гостоприемница, нали?

— Да. Бихте могли да преспите в „Червеният лъв“. Аз също съм отседнал там. Но, моля ви, вършете си работата, аз мога да почакам. Моята работа не е бърза. Мога да видя господин Морлек друг път — предложи полицаят.

— Благодаря ви — побърза да каже Марборн. — Аз ще се видя утре сутринта с господин Морлек.

Той реши да даде последна възможност на Хамон да уредят мирно работата. Утре сутринта ще му прати предложението си, а тук, на голямо разстояние от Лондон, и Хамон няма защо да се безпокои за живота си. При това предполагаше, че Хамон ще стане по-щедър и по-сговорчив след опита за убийство.

— На пътя ще срещнете още двама ваши познати, Марборн. Моля ви, не ги карайте да тръгват с вас — каза Уелинг на раздяла.

— А аз мислех, че сте изпратили полицейските си кучета в Лондон — рече Джеймс, след като вратата се затвори след Марборн.

— Направих това, но лицето, под чиито заповеди се намират тези двама полицаи, пак се разпореди да дойдат в Крейз. Много е неприятно, когато един отдел се намесва в работата на друг. Но Спунер и Финигън не са от моя отдел. Уверявам ви, че ще направя всичко възможно, за да ги махна оттук. Нарочно дойдох при вас, за да ви съобщя, че те все още са тук. Не искам да мислите, че не съм удържал на думата си. Бъдете спокоен, утре вече няма да са тук. Но какво се е случило с Марборн?

— Не знам. Той започна да говори, че се намира в опасност. Може да е бил пиян.

— Не, не беше пиян. Много бих искал да узная какво е казал — още по-замислено произнесе той, като се обръщаше към себе си. — Най-добре ще бъде, ако го върнем. Предполагам, че е край дома ви и че приказва с хората ми.

Те излязоха на пътя и се обърнаха към полицаите, които чакаха Уелинг.

— Марборн мина ли оттук?

— Не, господине — отговори Финигън.

— Но той излезе преди няколко минути — продължи Морлек.

— Не, никой не е излизал от дома ви.

— Има ли някой от вас фенерче?

Финигън извади от джоба си фенерче и светна. Тесен лъч освети пътя. Уелинг взе фенерчето в ръка и бавно тръгна напред, като осветяваше пътя и заобикалящите го храсталаци. Неочаквано се спря и насочи фенерчето към едни храсти, които растяха около вратата на къщата. Край тези храсти лежеше Марборн с лице към влажната земя. Забелязаха на тила му малка рана, но смъртта не беше настъпила от нея. Марборн бе удушен с тънък копринен шнур, който стягаше шията му.

Уелинг се преобрази. В този учтив възрастен човек съвсем неочаквано се появи бързина и решителност. Той се наведе над бездушното Марборново тяло и внимателно го разгледа.

— Умрял е — каза той, след като свърши прегледа. После разтвори палтото и ризата на мъртвеца и откри нещо необикновено.

— Ето, погледнете — каза той, обръщайки се към Джеймс. — Ето онова, което му е коствало живота.

Джеймс погледна какво му показва капитана и забеляза малко под гърдите на Марборн парчета пластир и няколко червеникави следи от тях. Както се виждаше, Марборн бе залепил с пластир част от гърдите си.

— Това е стара дяволия — продължи капитанът. — Нещастникът е мислил, че това ще бъде добре скрито тук. Носил е със себе си нещо, по което напразно са тичали и Хамон, и човекът с черната маска — той изпитателно погледна Джеймс. — И Хамон е изпреварил човека с черната маска. Хамон е победил!

Джеймс несъзнателно поклати глава.

— Не, капитане, играта още не е свършена. Истинската игра започва оттук насетне.

— Сега той унищожи онова, след което вие напразно тичахте. Хамон е извън всяка опасност — продължи капитан Уелинг. — И само един лекомислен глупак плати за опита си да го обезвреди.

Джеймс сякаш не чуваше думите на капитана. Той дълбоко се замисли за онова, което го чакаше след тези бурни дни и нощи…

Загадъчните заплахи на храненика на госпожа Корнфорд и признанието на любимата девойка, че вече е омъжена, появяването на Марборн… Колко близко бе до разрешението на всички загадки и до ключа към всичко, до венеца на делото си през последните десет години от живота си! Трябваше само да задържи Марборн, да не го пусне сам, и всичко благополучно щеше да приключи… Всичко станало приличаше на мъчителен кошмар.

Мозъкът на Джеймс усилено работеше. Най-сетне като че ли се отърси от мъчителните си мисли и със звучен глас каза на капитана:

— Не, капитане, борбата още не е свършила. Престъпленията на Хамон, на тази „сянка на сатаната“, както всички го наричат, са много големи, за да останат ненаказани. Той трябва да плати за всичко… за много неща… за Джоана.

— Джоана? — учудено повтори капитанът.

— … и за него — завърши Джеймс, като показа бездушното тяло на Марборн.

— Но документът, документът! — извика капитанът. — Той ще го унищожи. Той ще унищожи доказателството!

— Не! — убедително прошепна Джеймс. — Маймуната е много лакома и стисната и тя няма да разтвори юмрука си.