Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (22)

Неочаквана подкрепа

Над това занимание го завари неочаквана гостенка. Тя се показа на вратата и учудено загледа разкрилата се пред нея картина.

— Какво правите? — изумено запита тя, като се затича към него и му дръпна тигана. — Трябва най-напред да сложите масло или мас!

Джеймс не можа да произнесе и дума от учудване. Той съвсем не очакваше да види в този момент Джейн Смит. Тя беше по-хубава от всеки друг път. Облеклото й се състоеше от простичък син костюм с голяма обърната яка и малка черна шапчица.

— Откъде пристигнахте? — запита той.

— От селото — отговори тя, като намръщи нослето си и каза: — Тук страшно мирише. Отворете прозореца.

— Защо? Нима омлетът ми е лош?

— А непременно ли трябваше да го печете?

След като си свали палтото и угаси спиртничето, тя каза:

— Дойдох да видя какво правите вие, бедното американско сираче.

Джеймс послушно занесе спиртничето, тигана и съдовете в кухнята. Учудено гледаше ловките движения на девойката, която за толкова кратко време успя да накладе огън.

— Излиза, че дори кладенето на огън е изкуство. Това не знаех. Майка ви знае ли, че сте тук?

— Аз нямам майка…

— А баща ви?

— Баща ми е в Лондон. Потърсете мазнина.

Джеймс послушно отиде в килера и донесе мас.

— Нямате ли в къщата мляко? — попита тя.

— Имам само каймак.

— Но защо живеете тук? — продължи да пита девойката, като шеташе около печката. — Нали в Лондон имате чудесна къща?

— Предпочитам да живея тук.

— Колко мъжки звучи това. „Предпочитам да живея тук?“ — повтори тя, като се опита да имитира гласа му. — Но вие тук ще умрете от глад. Нима не знаете, че чистите души на местните жители не искат да имат нищо общо с човек, който има толкова тъмно минало? Повикайте слуги от Лондон. Защо не повикате тук верния си Бинджер?

— Бинджер? — учудено повтори Джеймс. — Нима го познавате?

— Говорих с него. Когато бяхте арестуван, го попитах дали не мога да ви бъда полезна с нещо. При това трябваше да бъда много предпазлива с него в разговора, за да не разбере, че зная всичко. Попитах го къде се намирате сега и той ми каза, че сте отишли на село.

— А в това време аз седях в затворническата килия — високо се засмя Джеймс.

— Тогава ми се отдаде случай да се полюбувам на арабчето. Вие по-рано в Мароко ли сте живели?

— Да, но много малко.

Девойката пак се залови със закуската и Джеймс забеляза, че тя се замисли дълбоко.

— Знаете ли кой е причината за вълнението в селото? — попита тя след кратко мълчание. — Не вярвам да мислите, че тези хора са толкова морални и нравствени, за да устроят цялата тази врява. Преди седмица тук дойде господин Хамон. Именно той насъска срещу вас съседите. Повече от сигурна съм, че той е успял да поговори и с вашия домоуправител. Всичко това го зная от камериерката си, която живее на село.

— От кого знаете това? — бързо попита Джеймс.

— Ох, сбърках… Исках да кажа — от леля ми — решително заяви девойката. — Та това ми заяви леля ми, от която такива работи не се укриват.

— Значи вие през цялото време живеехте тук?

— Не, бях в Лондон. Тя ми разказа това след връщането ми. Най-сетне, ето и закуската е готова…

— Но аз не мога да изям и трите яйца — възпротиви се Джеймс.

— Това не е нужно. Едното яйце ще изям аз.

Девойката отиде във вестибюла и се върна с пресен хляб и пакет масло.

— Ще закусваме в кухнята, защото там се чувствам по-свободно — каза тя. — След закуска ще разгледаме къщата ви и ще видя какво трябва да се предприеме. Мога всеки ден да идвам тук за два часа.

— Утре пак ли ще ме посетите? — жадно попита Джеймс.

Тя кимна с глава и той облекчено въздъхна.

— Колко е чудно, че тази сутрин не забелязах вашето появяване! Гледах през прозореца и виждах пред себе си пътя, който води към селото.

— Не дойдох по пътя. Дотук води една малка пътечка. Минах по нея. От само себе си се разбира, че съм принудена да пазя честното си име и затова мога да идвам тук само тайно.

Той високо се засмя.

— Искате да ме уверите, че обръщате внимание на това, което приказват селските клюкарки за вас? О, много се лъжете, ако си мислите, че ще повярвам на това. Готов съм да повярвам, че живеете на село. Но никога няма да повярвам, че сте проста слугиня.

— Донесете ми една тупалка — каза девойката. — Искам да разпръсна съмненията ви и да ви покажа как трябва да се работи.

Джеймс не забелязваше как лети времето. И когато девойката влезе при него в кабинета да му каже, че си отива, на него му се стори, че тя е престояла не повече от десет минути.

— Вие се готвите да си отивате вече? — разочаровано каза той.

— Да. А вие останете тук и не вървете след мен. Изцяло се доверявам на вашата тактичност и се надявам, че няма да се опитвате да ме търсите в селото. Не се опитвайте да търсите и роднините ми. Задоволете се с това, че се казвам Смит.

— Лека нощ, Джейн! — извика Морлек, обзет от възторг.

Той й подаде ръка. И му се стори, че лека червенина заля лицето на девойката.

— Ще ви помоля за малка услуга — в замяна на моите услуги откажете се от плановете си за отмъщение. Оставете бедния Колтер на мира. Той не е виновен, че има такъв ограничен кръгозор. Пък и вие надали ще изпитате удовлетворение да разорите този нищожен човечец.

— Имате право — отбеляза Джеймс. — Но не мога да се примиря с мисълта, че противникът ми ще възтържествува.

— Той съвсем не мисли да тържествува. Ако искате, ще ви разкажа цялата му история. Той спекулира с нефтени акции и се разори. Посъветвал го да купи тези акции Хамон, който се престорил, че е заинтересуван от курса им. И сега този дребен човечец е близо до фалит. Ако отворите бакалията си, той за една седмица ще свърши.

След час Джеймс отиде до селото и посети Колтер. Малкият човечец този път беше много скромен и отстъпчив. Като видя Морлек, учтиво го попита за целта на посещението му.

— Вие знаете, че имам нужда от хляб, масло и яйца — малко иронично каза Джеймс. — Искам всеки ден рано сутринта да ми донасяте тези продукти. Не забравяйте да ми пращате и литър мляко. Засега това е всичко.

— Слушам, господин Морлек — смирено рече бакалинът. — Бъдете спокоен, ще ви пратя най-добрите продукти. Целият ми магазин е на разположението ви. Ако решите да отворите магазина си, аз ще бъда разорен.

— Вижте, господин Колтер, докато ми набавяте всичко необходимо, няма да отворя бакалията си — добродушно рече Джеймс. — Надявам се, че ме разбирате.

— Да, господине — покорно повтори Колтер и изпрати Морлек до вратата, като ниско му се кланяше.

Вечерта Джеймс изпрати обратно в столицата лондонския търговец, а целия наличен запас от стоки отстъпи при изгодни условия на щастливия Колтер.

На другата сутрин Джеймс се събуди рано и бързо се запъти към градината. На входа търпеливо го чакаше пратеникът на Колтер. Скоро се появи и Джейн Смит. Морлек веднага забеляза, че с нея е станала някаква промяна.

— Вие сте плакали? — съчувствено попита той.

— Не, не… просто спах — бързо възрази девойката.

— Все пак сте плакали — повтори Джеймс.

— Ако още веднъж повторите това, ще се обърна и ще си ида. Съвсем не очаквах, че ще ми омръзнете с вашите неуместни повторения.

Той млъкна, но продължи да мисли за чудната промяна, станала с девойката. Дали не бяха възникнали трудности във връзка с посещението в Стария дом? Той съвсем не можеше да повярва, че тя беше просто слугиня. По-скоро бе готов да допусне, че е бедна роднина на някое от околните семейства. Следобед се опита да завърже с нея разговор, но опитите му останаха напразни.

— Къде живеете? — неочаквано попита той.

— Ах, тук наблизо — уклончиво отговори девойката.

— Казахте ли ми поне веднъж истината, мила госпожице?

— Аз бях най-честният човек на света, докато…

— Докато?

— Докато не почнах да лъжа. Това е всичко.

— Исках да ви кажа — започна той, като си спомни за случилото се предния ден, — че двама от слугите ми се върнаха и пожелаха пак да постъпят на работа при мен.

— Ако вие пак ги приемете, никога вече няма да дойда при вас — решително произнесе девойката. Но като си даде сметка за това, което каза, прибави: — Моля ви се, вземете ги, ако обичате. Най-умното е да вземете пак слуги, които са свикнали с реда в къщата ви. Ще ви помоля само да ми кажете предварително кога ще се върнат.

След като се нахраниха, Морлек помогна на девойката да измие съдовете и тръгна към кабинета си, за да се залови с преписката. Стълбата, която водеше към долния етаж, се опираше в едно малко вестибюлче, и той много се учуди, като завари там една млада непозната дама. Както изглежда, той беше оставил входната врата незаключена или пък не бе чул звънеца. Дамата беше хубава и много елегантно облечена. Тя приветливо му се усмихна и му подаде ръка.

— Вие сте господин Морлек, нали? — попита тя. — Веднага ви познах. Много приличате на портрета си. Познавате ли ме?

— Струва ми се, че досега не съм имал честта да се срещна с вас — отговори Джеймс.

— Аз си позволих просто да ви посетя, господин Морлек. Този отвратителен спор между вас и моя брат трябва най-сетне да свърши.

— С вашия брат? — учудено повтори Джеймс.

— Да, точно така — и тя лукаво се усмихна. — Но кажете ми все пак, че нищо не кроите срещу бедния Ралф.

Едва сега Джеймс се сети коя беше тази млада девойка.

— Значи вие сте госпожица Хамон?

— Отгатнахте. Нарочно дойдох от Париж, за да ви видя. Ралф е много загрижен, задето отношенията ви придобиха такъв характер.

— На драго сърце съм готов да ви повярвам — съгласи се Джеймс. — И вие сте дошли от Париж нарочно, за да отстраните разногласията ни. О, да, вие бяхте Лидия Хамон. Как съм започнал да забравям! Сега си спомням. Помня ви още от времето, когато брат ви не беше богат.

Лидия съвсем не желаеше да й напомнят за това време и побърза да отклони разговора от тази опасна тема.

— Нима няма никаква възможност да ви примиря с Ралф и да намеря изход от създалото се положение? Нима не можете да работите заедно?

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе Джейн Смит. Тя се готвеше да си отива и си слагаше ръкавиците.

— А аз мислех, че сте в кабинета си — заговори тя, но веднага млъкна, като забеляза гостенката.

Дали Джейн се учуди на гостенката, или не, но Лидия остана просто като гръмната. Тя поднесе лорнета към очите си и се опита да се престори, че непринудено разглежда Джейн. Но всъщност бе силно развълнувана.

— Нима това сте вие? — извика тя. — Лейди Джоана Кърстън?