Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (24)

Марборн става излишен

През последната седмица Ралф видимо се промени. Понякога приличаше на старец. Лидия не се опитваше да открие причините за грижите му.

На другия ден след посещението у Джеймс тя нареди да приготвят багажа й. Като свърши това, отиде в кантората на Ралф.

— Днес заминавам за Париж — каза тя. — Искам малко пари.

— Кой ти каза, че можеш да заминеш за Париж? Ще останеш тук. Вече ти го казах. Много е възможно скоро да замина оттук.

— Какво се е случило? — попита тя, като за първи път си даде сметка, че положението е много сериозно.

— Работата е по-лоша, отколкото предполагаш — отговори той. — Знаеш ли, Лидия — продължи той толкова любезно, колкото му бе възможно, — не бих желал да ме напуснеш в този момент. Освен това обещах на Сади да те заведа в Танжер.

Тя взе стол и седна срещу него. После опря лакти на масата и направо го попита:

— Нищо друго ли не обеща на Сади? Преди пет години много искаше да се преместя в Танжер. Тогава какво обеща на Сади?

— Нищо определено. Та нали тогава ти се отнасяше към него търпимо?

— По онова време той ме интересуваше. Всяка млада девойка би се заинтересувала от един колоритен арабин.

— Имам нужда от Сади. Той може да ми бъде полезен. При това е от най-добрите семейства, християнин е и е баснословно богат.

Тя презрително се усмихна.

— Той е богат и едновременно взема пари от теб, а? Не, Ралф, не можеш да ме излъжеш. Доста добре съм осведомена за Сади. Той може да е видна личност в Танжер, но аз не искам да прекарам остатъка от дните си в задушен харем и да бъда жена номер двадесет и три.

— Постъпвай, както знаеш. Но във всеки случай трябва да останеш в Лондон, докато не уредя нещата си.

След като тя излезе, Ралф се опита да работи, но напразно. От време на време поглеждаше часовника, сякаш чакаше някого. Сутринта беше пристигнала телеграма от Танжер. Той няколко пъти я извади от джоба и я препрочете. И всеки път лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно. И по-рано знаеше, че Сади няма пари, но новите му искания бяха по-страшни от когато и да било.

Камериерът поднесе на Хамон скромна закуска. След това повика секретаря, взе чековата книжка и нерешително тръгна към огнеупорната каса.

— Вървете в банката и донесете пари — поръча той на секретаря.

Възпитаният и скромен секретар не издаде с нищо учудването си. Беше свикнал началникът му да тегли с чекове грамадни суми. Но този път сумата надвишаваше всички други досега. След половин час се върна от банката, носейки със себе си три големи пачки с банкноти. Ралф дори не се помъчи да ги преброи.

— Чакам господин Марборн — каза той, като сложи парите в чекмеджето на масата. — Щом дойде, доведете го при мен.

Марборн пристигна малко преди три часа. Много се беше променил. Носеше костюм, който според него бе крайно елегантен.

— Добър ден, Хамон. Много съжалявам, че закъснях, но трябваше да посетя няколко души, преди да дойда при вас. Е, приготвихте ли ми парите, драги?

Без да говори напразно, Хамон извади парите от чекмеджето на бюрото и ги сложи отгоре.

— Благодаря — учтиво каза Марборн.

— Марборн, аз не отказвам да ви издържам финансово, доколкото мога, но искам и вие да удържите думата си.

— Не си спомням да съм обещал нещо — студено отговори бившият полицай. — Казах ви само, че малката ви тайна се намира на сигурно място при мен. Надявам се, че занапред няма да имате нищо против разходите, които ще правя по ваша поръчка. Сега трябва да поддържам положението си. По ваша вина ме уволниха без пенсия. И Слоун също напусна службата. Ако не ми бе провървяло и ако не бях проявил любопитство към документите ви, спокойно бихте ни оставили да умрем от глад.

— Къде оставихте документа? Какво ще стане, ако попадне в чужди ръце?

Марборн силно се разсмя.

— Нима си въобразявате, че ще бъда толкова глупав да се откажа от такъв източник на доживотен доход? — презрително попита той.

И направи неволно едва забележимо движение, като се допря до левия си хълбок. Това не убягна от внимателното око на Хамон.

— Скрих го в огнеупорната си каса — продължи Марборн. — И ключът за тази каса го пазя само аз.

— Да, да — малко по-любезно каза Ралф, като изпрати госта си.

След като Марборн излезе, Ралф се върна при бюрото си и без колебание написа телеграма на следния адрес: „Колпорт, хотел «Сесил». Танжер.“ Имаше начин да се спаси от тиранията на Марборн и от безкрайните му искания. Марборн трябваше да последва непознатия моряк, когото един велосипедист бе намерил умиращ на Портсмундския път.