Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (18)

Джейн Смит се явява на сцената

На втория и последен ден от процеса съдебната зала бе претъпкана с народ. Джеймс Лексингтън Морлек се качи по стълбата, която водеше в залата.

Съдията седна в креслото си и погледна обвиняемия. Изслуша показанията на полицаите, прекъсвайки ги от време на време с въпроси.

След като разпита последния свидетел, прокурорът стана от мястото си.

— Желаете ли да повикаме някои свидетели, господин Морлек? — обърна се съдията към Джеймс.

Джеймс нямаше адвокат и лично водеше разпита на свидетелите.

— Не, милорд. Аз бих могъл да извикам за свидетел телефонистката от станцията Ню Крос. Но това е излишно, щом полицията признава, че действително са ме повикали по телефона. Времето на това повикване се установи също така, както и времето на арестуването ми. От това ясно се вижда, че аз не съм могъл за толкова кратко време да проникна в къщата. Обвинението се гради на това, че у мен е намерено огнестрелно оръжие и апашки инструменти. Но никой не може да докаже, че от по-рано съм имал тези инструменти или пък да посочи кога и къде съм ги купил. Полицаят твърди, че аз съм стар изпечен банков касоразбивач, върху чиято съвест лежат редица грабежи.

— Полицията твърди само, че вие сте заподозрян — прекъсна го съдията.

— Господа — продължи Морлек, — ако твърдението, че съм стар и опитен касоразбивач отговаря на истината, нима няма да ви се стори чудно, че съм се полакомил от пазещи се в частна къща скъпоценности от голямо историческо значение, но съвсем незначителни по своята стойност? Нима не бие на очи неловкостта на моето поведение при този опит за грабеж? И защо бих се заловил за тази работа, щом едва седмица преди това съм успял да открадна от банката извънредно голяма сума пари? Предположете, че наистина аз, а не някой друг е ограбил банката!

Слушателите в залата се оживиха. Горе, в галерията за публиката, седеше една млада жена, която внимателно следеше хода на процеса. Тя стискаше в ръка носната си кърпичка и се мъчеше да спре биенето на сърцето си.

— Предупреждавам ви, че всичко онова, което кажете, може да влоши положението ви — произнесе съдията.

— Нищо от онова, което казах, не може да влоши положението ми — спокойно продължи Джеймс. — Само ще помоля съдът за миг да допусне, че аз съм опитен касоразбивач, и изхождайки от това предположение, да реши дали мога да вляза насила в частна къща? Полицията ме подозира в най-различни престъпления, опитва се да прокрадне съмнение в миналото ми и аз искам да възстановя честта си. Допуснете, че аз съм човекът с черната маска. Нима той действа така, както се е случило в Блекхет? Какви основания бих имал да се вмъкна там? Наблегнах на телефонния разговор. Нима показанието ми не се потвърди? Твърдя, че ме арестуваха само защото този път инспектор Марборн реши да прояви прекомерно усърдие.

След речта на Морлек прокурорът си каза думата, а после заговори съдията. Думите му направиха голямо впечатление на съдебните заседатели.

— Не се съмнявам, че Джеймс Морлек има престъпно минало. Не се съмнявам и в това, че той е неуловимият касоразбивач, човекът с черната маска. Но най-много се съмнявам, че той има някакво отношение към ограбването в Блекхет. Показанията на полицията не ме удовлетворяват. Съмнявам се в думите на двамата основни свидетели Марборн и Слоун… Но предупреждавам ви — той се обърна направо към Джеймс, — че следващия път, когато Джеймс Лексингтън Морлек се изправи пред мен по обвинение в кражба, ще го осъдя на доживотен затвор.

На Джоана й се стори, че Джеймс потрепери, когато чу заплахата на съдията. Но той веднага се изправи в очакване на присъдата на съдебните заседатели.

— Невинен — произнесоха се те.

Джеймс напусна скамейката на подсъдимите и тръгна към вратата като свободен гражданин. Публиката го разглеждаше с любопитство, а почтеният беловлас господин се обърна към него със следните думи:

— Много се радвам, че всичко завърши благополучно за вас.

Джеймс се усмихна.

— Благодаря ви, господин Уелинг. Зная, че думите ви са искрени. Всичко това беше нагласено.

— И аз мисля така — потвърди Уелинг и се обърна към Марборн, който мрачно гледаше наоколо си. — Вие чухте, Марборн, какво каза съдията. Това е много неблагоприятно за вас.

— Той не знаеше какво говори — с тона на оскърбена невинност заяви детективът.

— Уволнен сте — каза Уелинг, — също и приятелят ви Слоун. В сряда елате в полицейското управление и предайте мундира.

Джеймс се вслуша в думите на Уелинг. Той разбра какво бе предизвикало това нареждане.

— Извинете, господин Морлек — долетя до ушите му.

Той се обърна и видя пред себе си една елегантно облечена девойка. Тя му подаде треперещата си ръка и му каза:

— Много се радвам, господин Морлек… Много се радвам!

Той й стисна ръката и се усмихна:

— Вие присъствахте в залата, когато се разглеждаше делото. Видях ви в галерията. Аз също много се радвам, че всичко това мина.

Той не знаеше за какво да говори с момичето, но вниманието и съчувствието й го трогнаха. Любувайки се на хубостта й, той добави:

— Надявам се, че нямате много добро мнение за мен. Може да е много интересно да принадлежи човек към престъпниците, но техният живот не прилича на живота на светиите.

— Съвсем не си представях, че сте герой — спокойно отговори девойката.

Джеймс искаше да й каже нещо. Но като улови върху себе си внимателния поглед на полицая, предпочете да прекъсне разговора, страхувайки се да не навлече подозрения към девойката.

— Мисля, че е време да се разделим — каза той.

Девойката събра всичката си храброст и попита:

— Не искате ли да дойдете с мен на чаша чай? Тук наблизо, на Нъгет стрийт има един ресторант. Можем да си починем там.

— Благодаря ви — отговори той след минутно колебание.

— Знаете ли, че трябва да ми бъдете признателен? — попита девойката, когато излязоха на улицата.

— Аз трябва да ви бъда признателен? — учудено повтори Джеймс.

— Да. Наскоро ви пратих едно много важно писмо.

— Вие? Как се казвате?

— Джейн Смит.

— Джейн Смит? — още по-учудено повтори Джеймс. — Значи вие сте ми пратили писмото, с което ме предупреждавате, че Хамон ми крои нещо.

Тя кимна с глава.

— Познавате ли Хамон? Той приятел ли ви е?

— Не — решително възрази девойката, — но често съм се срещала с него. Той често идва при нас на село — в Крейз — побърза да прибави тя.

— Ах, вие живеете в Крейз? Но аз не мога да си спомня за вас.

— Струва ми се, че изобщо никого не забелязвате — сухо отбеляза девойката. — Вие сте необщителен човек, а на нас, простите хора, никога не обръщате внимание.

През това време на деня ресторантът беше съвсем празен. Времето за обед беше преминало, а следобедните посетители още не бяха дошли. Джейн избра маса в една ниша и поръча чай. Джеймс искрено се учуди на умението й да се отнася с прислугата. Той напразно се питаше коя можеше да бъде тази привлекателна девойка и как е било възможно да не я забележи досега.

— Отдавна ли живеете в Крейз? — запита той.

— Там съм родена.

— Откъде знаехте, че Хамон ми крои нещо?

— Чух това от приятелката ми, която живее в замъка.

— Би трябвало да бъда много благодарен на лорд Крейз за вниманието му към мен — полугласно каза Морлек и прибави: — Струва ми се, че старият лорд няма много да се зарадва, ако реша да му благодаря лично. Доколкото зная, той има една дъщеря, нали?

Джейн Смит утвърдително кимна с глава.

— Слушал съм някъде за нея. Разправяха, че е много хубава и мила. Но била много романтичка.

Джейн разкриви устните си.

— Никога не съм чувала такова нещо — отговори тя. — Доколкото зная, тя е много умна и сериозна девойка.

Лакеят донесе чая. Девойката наля чашка на събеседника си. Морлек внимателно следеше движенията й.

Неочаквано тя промени тона си и каза:

— Господин Морлек, мисля, че това беше хубав урок за вас, нали?

— За съдебното заседание ли говорите?

— Да.

— Имате право. Това бе предупреждение за мен. Подценявах Хамон и същевременно надценявах малко способностите на Марборн. Неговият опит да ме улови не беше много хитър.

Тя втренчено го погледна.

— Занапред вие няма да нарушавате закона, нали? — попита тя. — Доколкото зная, миналата ви дейност е била много сполучлива и вие сте натрупали цяло състояние. Нямате нужда да се занимавате с този опасен занаят.

Джеймс не й отговори веднага. Нещо в движенията и в тона на гласа й му се сториха познати. Къде беше срещал тази девойка? Къде беше чувал гласа й?

— Аз ви познах — неочаквано извика той. — Вие сте същата девойка, върху която за малко щеше да падне гръм по време на бурята.

— Да, така е — призна тя. — Но нали тогава вие не можахте да видите лицето ми?

— Но запомних гласа ви. Той е приятен и мек и не може да се забрави.

Бузите на девойката почервеняха като мак.

— Но тогава ми казахте, че сте на гости в замъка — продължи Джеймс, — а сега се опитвате да ме уверите, че живеете на село.

— Излъгах ви — студено каза тя. — Ако настоявате да ви кажа истината, аз съм камериерка в замъка.

— Вие сте камериерка? — недоверчиво повтори Джеймс.

— Да, камериерка съм, и то добре платена.

— Не се съмнявам в това — побърза да я увери Морлек. Той погледна ръцете й. Джоана мислено се зарадва, че беше с ръкавици. — Значи ето откъде знаете всичко това! Във всеки случай аз съм ви много благодарен. Още ли служите в замъка?

— Не, уволниха ме — продължи да лъже девойката, — задето се върнах толкова късно в онази паметна нощ… Но вие ще прекъснете вашата престъпна дейност след предупреждението на съдията, нали? Нима ще бъдете толкова неразумен и отново ще се върнете към нея?

Морлек силно се засмя.

— Виждам, мила госпожице, че не оценявате както трябва радостта, която ми доставя моят занаят. Иначе не бихте поискали да се откажа от него. Съдията беше много строг, но аз не отдавам голямо значение на съдиите и на онова, което приказват.

— Нима никой в света не би могъл да ви убеди да прекъснете престъпната си дейност? Например, някой роднина или някое момиче…

— Нямам на този свят нито роднини, нито приятели. Може би това звучи малко възвишено, но е така. Именно това ме опечалява. От ваша страна, госпожице Смит, това е много мило — и гласът му зазвуча нежно, — аз отдавам нужното на вашия порив. Но трябва да вървя по пътя си, докато не постигна онова, към което се стремя от няколко години. А сега искам да ви кажа, че се намирате в близост до престъпник много повече, отколкото го допуска приличието. Затова ще ви помоля да си идете вкъщи. Сега в Лондон ли живеете?

— Да… на гости съм у едни приятели — смутено промълви тя.

Отлично.

Той плати сметката. После двамата напуснаха ресторанта. Неочаквано, за негово учудване, тя се върна обратно. Джеймс я последва.

— Там насреща върви един човек, с когото не бих искала да се срещна — обясни тя.

Джеймс погледна през прозореца и видя, че по срещуположния тротоар вървеше Хамон. Той тръгна към една от насрещните къщи и се скри във входа. Джеймс успя да забележи, че Хамон е силно развълнуван от нещо, и изцяло приписа това на изхода на делото.