Уилям Шекспир
Цимбелин ^[0] (21)

Втора сцена

 

БЕЛАРИЙ

Не си добре. Почакай ни, додето

се върнем от лова!

 

АРВИРАГ

                Стой тука, братко!…

Нали сме братя?

 

ИМОГЕНА

                Както всички хора,

но те не са с еднаква здравина,

макар омесени от пръст една.

Не съм добре.

 

ГВИДЕРИЙ

                Аз тука ще остана.

Вий двамата отивайте на лов!

 

ИМОГЕНА

Не съм тъй зле, но и добре не съм,

а пък не съм от глезльовците градски,

умиращи, преди да заболеят.

Така че, оставете ме! Не бива

да нарушавате за мен реда си.

Светът ни се крепи на обичая —

без него рухва. Нищо че съм болен!

Това че някой ще остане с мене,

не ще ме излекува. Този, който

не иска общество, от обществото

не получава полза; и едва ли

съм толкоз болен, щом за болестта си

тъй бистро разсъждавам. Много моля

да поверите своя дом на мен!

От него, ах, най-много да изчезне

животът ми, а той е толкоз евтин,

че нищо от това!

 

ГВИДЕРИЙ

                Какво говориш?

Не ти ли казах колко си ми скъп!

Обичам те — по сила и по нежност —

наравно със баща си!…

 

БЕЛАРИЙ

                Как? Какво?

 

АРВИРАГ

Щом брат ми върши грях с тез думи, татко,

аз впрягам се до него във вината:

не знам защо обичам туй момченце,

но чувал съм от вас, че обичта

не слуша разум. Ако ме запитат

с ковчега зад вратата: „За кого е?“

бих казал: „За баща ми — не за него!“

 

БЕЛАРИЙ (настрани)

О, знатна кръв! Природно благородство!

Вродена царственост! От малодушни

се раждат малодушни, от мерзавци —

мерзавци пак. Да, има по света

брашно и трици, чар и грозота!

Баща не съм им, но защо за ден

обикнаха го повече от мен?…

Часът е девет.

 

АРВИРАГ

                Сбогом, мили братко!

 

ИМОГЕНА

Успешен лов!

 

АРВИРАГ

        Оправяй се!…

                        Готов съм!

 

ИМОГЕНА (настрани)

Ах, колко мили люде! Боже мой,

какви лъжи съм слушала! Във двора

твърдят, че вън от него всички хора

са зверове! Ти, опит, зачерта

таз грозна царедворска клевета —

чудовища се въдят във морята,

а сладка рибка в ручея се мята…

Не съм добре. Пизанио, ще взема

от твоето лекарство.

 

ГВИДЕРИЙ

                … Не успях

да му измъкна друго. Каза само,

че бил от знатен род, ала нещастен;

и честен, но пострадал от нечестност.

 

АРВИРАГ

Тъй каза и на мене, но прибави,

че можел съм след туй да чуя още.

 

БЕЛАРИЙ

На лов, на лов!… Оставяме те. Влез си

и полегни!

 

АРВИРАГ

                Ний скоро ще се върнем!

 

БЕЛАРИЙ

И оздравявай — трябва да заместиш

стопанката ни вкъщи!

 

ИМОГЕНА

                Болен, здрав —

от дълг към вас съм свързан.

 

БЕЛАРИЙ

                        И за дълго

с нас свързан ще останеш! Туй момченце,

макар в беда, е имало, изглежда,

добри предци.

 

АРВИРАГ

                И пее като ангел!

 

ГВИДЕРИЙ

А как чудесно готви! Колко тънко

наряза корена, подправи сока —

като че ли приготвяше храна

за болната Юнона!

 

АРВИРАГ

                А как слива

усмивка и въздишка в нежна смес,

като че ли въздишката скърби

от завист към усмивката, а тя пък

надсмива се на нея, че излита

от тъй божествен храм, за да се смеси

със ветровете, хулени от всички

моряци на света!

 

ГВИДЕРИЙ

                Като че ли

търпението и скръбта, които

пораждат двете, корени са сплели

в душата му!

 

АРВИРАГ

                Търпение, вирей,

и нека бъзът на скръбта погива,

за да расте лозата ти щастлива!

 

БЕЛАРИЙ

Припече. Да вървим!… Ха, кой е тоз?

 

КЛОТЕН

Къде са тези бегълци? Подлецът

ме е измамил! Капнах.

 

БЕЛАРИЙ

                „Бегълци“?

Дали не е за нас? Кой беше този?

Познат ми е… Да, да, това е Клотен,

синът на днеска кралстващата! Той е!

Не съм го виждал толкова години,

но не греша! Прилича ми на хайка!

Извън закона сме, момчета мои —

във шумата!

 

ГВИДЕРИЙ

                Изглежда, че е сам.

Вий с брат ми вижте няма ли и други,

а този оставете го на мен!

 

КЛОТЕН

Хей, вие! Къде бягате? Кои сте?…

Планинци диви, сигурно… Ти кой си,

негоднико?

 

ГВИДЕРИЙ

                Един все още годен

да върне на негодника с юмрук

в муцуната!

 

КЛОТЕН

                Ах, долен негодяй,

разбойник пладнешки, крадец! Предай се,

престъпнико!

 

ГВИДЕРИЙ

                Кому? На теб? Защо?

Какъв си, та на теб да се предавам?

Дали ръката ти е по-голяма?

Или сърцето ти? В словата само

си по-голям, защото своя меч

аз нося не в устата си! Да чуем:

какъв си, та да трябва аз на тебе

да се предам?

 

КЛОТЕН

                И не познаваш, робе,

таз дреха тука?

 

ГВИДЕРИЙ

                Нито нея, нито

крояча ти, конте нещастно, който

е дядо твой, понеже е направил

това, което — виждам — прави теб!

 

КЛОТЕН

Негодни остроумецо, таз точно

не я е правил той!

 

ГВИДЕРИЙ

                Тогава тичай

ръката да целуваш на тоз, който

ти я е дал! Глупаци като тебе

и бой не заслужават!

 

КЛОТЕН

                Ах, простак!

Щом чуеш как се казвам, ще изтръпнеш!

 

ГВИДЕРИЙ

Е, как се казваш?

 

КЛОТЕН

                Клотен, негодяй!

 

ГВИДЕРИЙ

Дори и двоен негодяй да си,

туй „Клотен“ не ме плаши. По бих трепнал,

ако наричаше се „Жаба“, „Паяк“,

„Усойница“!

 

КЛОТЕН

                Тогава знай, простако,

за свое потресение и ужас,

че аз съм син на твоята кралица!

 

ГВИДЕРИЙ

И много жалко — вид и кръв при тебе

не се погаждат!

 

КЛОТЕН

                И не те е страх?

 

ГВИДЕРИЙ

Страх имам аз от тези, към които

изпитвам почит; не и от глупците —

на тях се смея!

 

КЛОТЕН

                Щом е тъй, умри!

Когато те убия, ще догоня

тез, дето бяха с теб, и ще накича

със вашите глави града на Лъд!

Предавай се, дивако!

 

БЕЛАРИЙ

Не се ли мярна някой?

 

АРВИРАГ

                        Никой няма.

Навярно припознал сте се.

 

БЕЛАРИЙ

                        Кой знае.

Наистина, откак не съм го виждал,

измина много време, ала то

не е изтрило ни една черта

от прежния му образ. И речта му —

на пресекулки, с тласъци внезапни —

бе същата… Не, не, той беше, Клотен,

уверен съм!

 

АРВИРАГ

                Оставихме ги тук.

Дано Гвидерий се е справил с него!

Свиреп бил, казвате?

 

БЕЛАРИЙ

                        Като хлапе

страх нямаше от вик и трясък — често

недоразвитият разсъдък прави

човека смел… Но ето го и брат ти!

 

ГВИДЕРИЙ

Тоз Клотен се оказа пръв глупак.

Кесия скъпа без стотинка в нея!

Дори и Херкулес не би могъл

да му избие мозъка по липса

на мозък тук. Но ако аз не бях

извършил с него туй, сега глупакът

би носил моята глава тъй, както

аз нося неговата!

 

БЕЛАРИЙ

                Сине мой,

какво направил си!

 

ГВИДЕРИЙ

                Отсякох просто

главата на един безумец, който

ми съобщи, че се наричал Клотен

и син бил на кралицата, а мен

нарече роб, дивак и се закани

да отдели главите ни от тези

плещи — върху които, слава Богу,

те още се държат, — за да накичел

със тях града на Лъд! Това направих!

 

БЕЛАРИЙ

Загубени сме!

 

ГВИДЕРИЙ

                Бяхме и без туй

загубени напълно! Какво друго

освен онуй, което той закле се

да ни отнеме — трите ни живота, —

ний имаме за губене? Законът

отказва да ни брани, а щом тъй е,

нима би трябвало от страх пред него

да си поплюваме с едно надменно

парче месо, решило да ни бъде

и съдник, и палач? А други с него

дали е имало?

 

БЕЛАРИЙ

                В гората — не,

но разумът подсказва, че едва ли

е бил без свита. Въпреки че беше

по нрав едно променяне неспирно —

от лошо към по-лошо, при това! —

ни гневен пристъп, нито трайна лудост

могли са да го тласнат тук да дойде

сам без оръжие. Не, даже в двора

да са дочули, че в леса живеят

такива като нас, извън закона,

способни някой ден да се превърнат

в опасна сила, и да предположим,

че тоз глупак, узнал за туй, е кипнал —

това прилича му — и се е врекъл

да свърши с нас, пак много ще е чудно

да е поел самичък: нито той

би дръзнал да го стори, нито дворът

го би оставил, тъй че ние с право

боим се, че туй тяло е с опашка,

по-страшна от главата му.

 

АРВИРАГ

                        Да бъде,

което нам предписано е! Брат ми

постъпил е добре във всеки случай.

 

БЕЛАРИЙ

Днес нямах радост от лова — таз болест

на малкия Фиделе непрестанно

ме дърпаше към къщи.

 

ГВИДЕРИЙ

                С меча, който

към мойто гърло бе насочил той,

отсякох му главата! Ще я хвърля

в потока, та да стигне до морето

и там да се хвалотри с род и име

пред рибите!

 

БЕЛАРИЙ

                За него ще мъстят.

Прилича ти таз храброст, Полидоре,

но щеше да е по-добре, ако

не бе го сторил!

 

АРВИРАГ

                Аз да бях го сторил,

та само мен мъстта им да преследва!

По братски те обичам, братко мой,

но славният ти подвиг ме изпълва

с гореща завист! О, да би могла

да втурне свойта хайка подир нас

такава мъст, която ще поиска

от трима ни отпор със всички сили!

 

БЕЛАРИЙ

Е, стореното — сторено! Днес няма

да гоним дивеч, нито пък ще дирим

опасности ненужни. Ти върни се

във пещерата и с Фиделе двама

сгответе нещо! Аз ще чакам тука

и заедно със брат ти ще си дойдем

за обеда.

 

АРВИРАГ

        Нещастният Фиделе,

как искам да го зърна! За да върна

румянеца му, бих обезкръвил

цял двор от клотеновци и пак бих се

нарекъл милосърден!

 

БЕЛАРИЙ

                О, природо,

божествена създателко, как ярко

личи емблемата ти в тази двойка

от царствени момчета! Те са нежни

като зефира, който толкоз леко

погалва теменужката, че тя

не трепва със главица; и сурови —

когато пламне кралската им кръв —

като свирепата планинска хала,

която хваща бора за върха

и го огъва оземи. И просто

е чудно туй, че по неясен усет

величие постигат те без пример,

чест — без напътствия, добри обноски —

невиждани у другиго, и храброст —

която саморасла дава плод

като садена! Но какво ще значи

появата на Клотен и какво

смъртта му ни вещае?

 

ГВИДЕРИЙ

                Где е брат ми?

Изпратих тиквата на оня с вест

до майка му. Трупът му ще остане

заложник тук!

 

БЕЛАРИЙ

                Мълчете! Полидоре,

чуй моя саморъчен инструмент!

Защо ли Кадвал е решил да свири?

 

ГВИДЕРИЙ

Той там ли е?

 

БЕЛАРИЙ

                Отиде току-що.

 

ГВИДЕРИЙ

Какво ще значи туй? Откак почина

обичната ни майка, инструментът

не е звучал. Тържествените звуци

прилягат на тържествени минути —

за нищо плачат или вдигат шум

маймуни само и деца без ум.

Какво му е на Кадвал?

 

БЕЛАРИЙ

                        Ей го, носи

ужасната причина за това,

в което го упрекваме!

 

АРВИРАГ

                        О, скръб!

Издъхнало е дивното ни птиче!

Бих скочил от шестнайсет на шейсет

и младата си пъргавост сменил бих

със патерици старчески — туй само

да можех да не видя!

 

ГВИДЕРИЙ

                Ах, чист крин,

на своето стъбло ти беше дваж

по-прелестен, отколкото тъй, носен

от моя брат!

 

БЕЛАРИЙ

                О, болест меланхолна,

кой ум е стигнал мътното ти дъно,

та да насочва мудния ни кораб

към залива на здравето! Горкото,

на Юпитера само е известно

какво от теб би станало — аз само

туй зная, че смъртта от нас те грабна

като момченце рядко!… Казвай: как

завари го?

 

АРВИРАГ

                Тъй, както е сега,

безжизнено, с усмивчица на устни —

в съня му сякаш беше пробръмчала

мушица, не стрелата на смъртта,

с главичка на възглавката.

 

ГВИДЕРИЙ

                        Къде?

 

АРВИРАГ

На пода, тъй, с кръстосани ръчици.

Помислих си, че спи и се събух

да не шумя.

 

ГВИДЕРИЙ

                Да, сякаш е заспало

и сложим ли го в гроба, той ще стане

легло детинско… Феи лекокрили

над тебе ще кръжат и ще те пазят

от червеите, миличко!

 

АРВИРАГ

                С цветя,

додето аз съм жив и лято има,

ще кича твоя тъжен гроб, Фиделе —

не ще ти липсват бледата иглика,

на твоя лик прилика, ни камбанки,

лазурни като жилките ти, нито

цветът на шипката, не по-уханен —

без туй да го обижда — от дъха ти!

И всичко туй във човка милостива

червеношийките ще ти го носят,

за срам на тез наследници, които

бащите си без паметник оставят;

а зиме пък, като във топла шуба,

със мъх пак те ще ти завиват гроба,

за да не мръзнеш в него!

 

ГВИДЕРИЙ

                        Стига толкоз!

Недей със женски хленч да правиш сцени

от мъжката ни скръб! Наш дълг сега е

да го положим във земята без

протакане излишно.

 

АРВИРАГ

                        А къде?

 

ГВИДЕРИЙ

До гроба на обичната ни майка.

 

АРВИРАГ

До нея, да! И нека, Полидоре,

изпратим го с оназ надгробна песен —

макар че гласовете ни са вече

мъжествено пропукани, — която

на майка си изпяхме; трябва само

с „Фиделе“ да заместим „Еврифила“.

 

ГВИДЕРИЙ

Аз лошо пея, Кадвале — ти пей,

пък аз ще плача и ще изговарям

словата с теб: една невярна нота

в печално пение звучи по-зле от

лъжа във храм!

 

АРВИРАГ

                Добре, ще ги говорим.

 

БЕЛАРИЙ

В бедите по-голямата лекува

по-малката: забравихме за Клотен.

Той син бе на кралица и плати

за туй, че тук яви се като враг.

Наистина, в земята прост и знатен

превръщат се в един и същи прах,

но Уважението, този ангел,

чиито правила крепят света,

дели по степен людете. Врагът ни

бе принц по сан и ние му дължим

достойно погребение.

 

ГВИДЕРИЙ

                Така е.

Донесте, моля ви, трупа му тук.

Терсит^[1] е ценен колкото Аякса^[2]

подир смъртта на двамата.

 

АРВИРАГ

                А ние

в туй време ще изпеем „Упокой“

на малкия Фиделе. Почвай, братко!

 

ГВИДЕРИЙ

Не, Кадвале! Главата му към изток!

Баща ни иска тъй да правим.

 

АРВИРАГ

                        Вярно.

 

ГВИДЕРИЙ

Тогаз хвани оттам!

 

АРВИРАГ

                Така. Започвай!

 

ГВИДЕРИЙ

        „Няма вече зимен студ,

        няма вече летен зной —

        след несгоди, мъки, труд

        вечен чака те покой!

        Просяк слаб, търговец тлъст

        като теб ще станат пръст.“

 

АРВИРАГ

        „Няма вече гнет свиреп,

        няма жад и няма глад

        и еднакви са за теб

        тревен стрък и дъб клонат!

        Скиптър, книга, меч и кръст,

        всичко земно става пръст.“

 

ГВИДЕРИЙ

        „Няма вече клевети,…“

 

АРВИРАГ

        „няма хапещи слова,…“

 

ГВИДЕРИЙ

        „няма вече да трещи…“

 

АРВИРАГ

        „гръм над твоята глава!…“

 

ГВИДЕРИЙ и АРВИРАГ

        „… Млади ласки, танц чевръст,

        всичко туй ще стане пръст.“

 

ГВИДЕРИЙ

        „Черен чар да гине!“

 

АРВИРАГ

        „Зло да те отмине!“

 

ГВИДЕРИЙ

        „Черв да те не лази!“

 

АРВИРАГ

        „Святост да те пази!“

 

ГВИДЕРИЙ и АРВИРАГ

        „И да тачат гроба твой

        поколения безброй!“

 

ГВИДЕРИЙ

Завършихме със обреда. Сложете

и него тук!

 

БЕЛАРИЙ

                Донесох и цветя.

Ще ги окичим през нощта със нови —

студени от среднощната роса,

за гроб те най подхождат… На челата

Цветя те бяха също като вас —

и вий, цветя, ще клюмнете след час!…

Деца, елате с мен, да се помолим —

прибира си ги майката земя,

шумът им върху нея отшумя!

 

ИМОГЕНА (събужда се)

… За Милфорд, драги. Откъде е пътят?…

Благодаря… Къде? Оназ горичка?…

А колко е дотам?… Шест мили цели?

О, аз горката! Цяла нощ вървях,

ще легна да поспя…

                … Мъж! Мъж до мен!…

О, богове небесни! Тез цветя

са сякаш радостите на живота,

а този труп — скръбта му! Не, навярно

това е сън, тъй както сън било е,

че сякаш домакинствах в пещерата

на честни хора. Явно всичко туй е

една стрела, направена от нищо,

която парите на моя мозък

са стрелнали към нищото! Да, често

като ума и зрението лъже…

Треперя още. Богове безсмъртни,

ако прикътали сте капка милост

в небето горе, колкото окото

на мушитрънче, част от нея само

ръснете върху мене!… Не, сънят

не ще да се разсее! Още тук е,

не мним, а истински!… Какво е туй?

Труп без глава? И дрехата на Постум?

Да, той е, той! Познавам го по всичко!

Тоз крак на Хермес^[3], туй бедро на Марс,

тез мишци Херкулесови!… Но где е

главата му на Юпитер? Нима се

избиват и там горе? О, мой скъпи!

Пизанио, Хекубините клетви

срещу ахейците^[4], и моите с тях,

дано те стигнат! Ти и оня гаден

престъпен дявол, Клотен, сте заклали

съпруга ми! Писмото и четмото

да бъдат смятани от днес нататък

за криещи коварство! Тъй е, зная!

Проклетият Пизанио със свойте

подправени послания лишил е

тоз кораб, нямащ равен на света,

от марса^[5] му! Къде ти е главата,

мой Постуме? Къде е тя? Ах, где е?

Могъл би във сърцето да те мушне,

та тъй поне лицето ти да виждам!…

Пизанио? Не е възможно!… Да,

от злост и алчност двамата със Клотен

са го извършили! Да, явно, явно!

Нима убийствено за сетивата

не се оказа ценното лекарство,

което той ми даде? Той и Клотен!

О, мили, обагри със свойта кръв

страните ми, та който ни съгледа,

от ужас да изтръпне! Мили! Скъпи!

 

ОФИЦЕР

Достойни Луций, всички легиони,

на гарнизон във Галия, са вече

прехвърлени и заедно със флота

те чакат тук, във Милфорд, за да влязат

във бой с врага!

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                А новости от Рим?

 

ОФИЦЕР

В Италия сенатът е набрал

от простолюдие и благородни

войска, за бой ламтяща, възглавена

от брата на Сиенския владетел^[6],

храбрецът Якимо.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Кога ще тръгнат?

 

ОФИЦЕР

При първи сгоден вятър.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Тези вести

ме пълнят със надежда. Съобщете

на всички чинове, че днес ще има

проверка на войската! Ясновидче,

сънувал ли си нещо напоследък?

 

ЯСНОВИДЕЦЪТ

Таз нощ небето — след като се молих

и постих за поличба — ми яви

видение: орелът римски хвръкна

от влажния ни юг към запад, гдето

потъна в слънцето, което значи —

ако не ме подвеждат греховете, —

успех за Рим.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Сънувай все така

и да се сбъдва винаги!… Я гледай!

Какъв е този труп? И без глава?

Развалината казва, че домът

е бил красив! А този паж връз него

дали е мъртъв, или само спи?

Не, мъртъв е — природата не дава

на живите да лягат или спят

до мъртвите. Какъв ли е в лицето?…

Вдигни го!

 

ОФИЦЕР

        Жив е.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Той ще ни разкаже

чие е това тяло… Милолико,

кажи ни за бедата си, която

стреми се, чувствам, към съчувствен слух!

Кой бил е този, чийто труп ти служи

за кървава възглавка? Кой придал е

друг образ — от природния различен —

на туй красиво тяло? То чие е?

Какво те свързва с него? Кой си ти?

 

ИМОГЕНА

О, аз съм никой или по-добре,

бих искал да съм никой! Този труп е

на моя господар, добър и храбър

британски благородник, станал жертва

на дивите планинци. Няма вече

такива господари! Да пребродя

земята цяла в търсене на служба,

при много господари — все добри —

да служа — и добре, — пак друг такъв

не ще намеря, знам!

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Детенце сладко,

сълзите ти ме трогват не по-малко,

отколкото кръвта на твоя рицар.

Как казваше се той?

 

ИМОГЕНА

                Ришар дю Шан.

Аз лъжа, но безвредно, и дано

тез, дето всичко чуват, ми простят

тоз дребен грях!… Да, моля?

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                        Твойто име?

 

ИМОГЕНА

Фиделе, господарю.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Сиреч „Верен“?

Как точно отговаря това име

на верността, с която удиви ме!

Опитай свойто щастие при мен!

Достойнствата на твоя господар

едва ли имам, но ще те обичам,

повярвай, като него! Твойта вярност

пред мен те препоръчва не по-лошо

от пратено по консули^[7] писмо

на моя император. Тръгвай с мен!

 

ИМОГЕНА

Ще тръгна, господарю, ала първо

в земята нека скрия от мухите

със тези две лопатки петопръсти

покойника си драг, а след това,

когато го покрия с горска шума

и прочета над него с плач и сълзи

по десет пъти всичките молитви,

които знам, ще тръгна с вас, ако

ме вземете на служба.

 

ГАЙ ЛУЦИЙ

                Ще те взема

и ще ти бъда господар по-малко,

отколкото баща… Това дете,

приятели, урок ни преподава

по мъжки дълг. Елате да потърсим

полянка с теменуги и изровим

със свойте копия и алебарди

достоен гроб за тоз нещастник. Мило,

разчувстваха ни твоите въздишки

и ний ще го заровим по войнишки.

Изтрий очи! Към участ по-щастлива

понякога през мъки се отива!