Уилям Шекспир
Цимбелин ^[0] (12)

Пета сцена

ПОСТУМ

Как няма някой начин да се раждат

мъже без женска помощ! Незаконни

сме всичките! И тоз почитан мъж,

комуто „татко“ викал съм, е бил

кой знай къде, когато във дома му

са ме калъпили! Мошеник някой

ме е изсякъл, както се секат

фалшивите монети! А съм чувал,

че майка ми била Диана втора

за свойто време. Моята жена пък

е примерна за своето! Мъст! Мъст!

А тъй ме отклоняваше от мойте

законни брачни радости, тъй често

ме молеше за сдържаност (при туй

със розов свян, от който би възпламнал

и хладният Сатурн^[1]!), че аз я смятах

безгрешна като сняг, незърнал слънце!

По дявола! И със кого? Със тоя

жълт Якимо! За някакъв си час!

Или по-бързо даже! Отведнъж!

Да, може би дори не е говорил,

а само като нерез — от онези,

германските, — със жълъди охранен,

е грухнал: „Хо“ и скочил! Без да срещне

съпротивление, освен от туй,

което той е търсил и което

тя трябваше да пази! О, да знаех

кои са женските съставки в мене!

Защото няма ни един порок

у нас, мъжете, който да не иде

от тях, от тях! Лъжливостта — безспорно;

ласкателството — също, похотта —

от тях и тя; преструвките — от тях;

мъстителност, амбиции, надменност

от всички видове — пак техни, техни;

клеветничество, алчност, променливост,

да, всичките пороци, за които

е чувал пъкълът, са ни от тях,

отчасти — не, а казал бих — изцяло,

защото и в пороците си те са

така непостоянни, че менят

един, минута траял, с друг, за който

и този срок е дълъг! Срещу тях

ще пиша, ще говоря, ще проклинам,

но най-добре небето да помоля

да изпълнява всяка тяхна воля —

по-страшно наказание и адът

не може им измисли!