Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Глава шеста
Българското ханство — обединител на „варварския свят“ срещу Византийската империя: хан Крум (796–814 г.)

В историята на Балканския полуостров и Европа в много отношения IX век е време с изключителна историческа стойност, тъй като тогава протичат политически процеси и етнически преобразования, които предопределят хода на множество по-сетнешни събития и процеси от различен характер.

Непосредствен наследник на престола на Българското ханство подир Кардам е хан Крум, за чиято първоначална дейност в историческите извори има сведения, които понякога се подлагат на съмнение или дискусия[1]. Може да се смята за доказано, че той се е възкачил на престола още преди 800 г. и провеждал политика на приобщаване на византийската и аварската аристокрация. Показателен е фактът, че избягалият от Византия в България от много години велможа Константин Пацик, бил женен за Крумова сестра, от която имал син[2], който през 813 г. е бил пълнолетен.

Ако почти всички български ханове насочвали своите походи на юг, хан Крум първоначално насочил своите усилия на северозапад. Причините за това бил разгромът на Аварския хаганат под ударите на франките, започнал през 791 г. и завършил към 803 г.[3] Някои по-късни известия дават възможност да се регистрира установяването на владичеството на Българското ханство в източните области на хаганата. В енциклопедията Суда (X в.) между другото се известява, че „тези българи унищожили напълно аварите“ и хан Крум запитал техните пленници за причините, поради които загинал техният предводител и бил подчинен народът им[4]. В Унгарския аноним (XII в.) се среща легендарно известие за „великия Кеан, княза на България“, който подир смъртта на Атила завладял цялата област между Дунав и Тиса чак до земите на поляците и рутените[5]. Неговата идентичност с хан Крум се предполага от някои изследвачи[6]. Вероятно именно надигането на славяните и натискът на Българското ханство са принудили християнизирания аварски капкан Теодор в началото на 805 г. да потърси помощта на император Карл Велики и място за ново поселване на неговото племе[7]. Активното участие на аварите във войската на хан Крум в периода 811–814 г. също така сочи, че част от тях са станали негови поданици. Трудно е да се определи кои територии в периода 803–805 г. са били включени в пределите на Българското ханство. Вероятно това са Банат и Трансилванската област. Между българите и франките останала една буферна зона, населена отчасти с авари, отчасти със славяни[8].

Император Никифор I Геник успял да заздрави Империята преди всичко финансово, а подир това и политически. Това му дало възможност да поведе активна политика на Балканския полуостров, която целяла преди всичко да подчини все още непокорните славянски племена и да неутрализира влиянието на Българското ханство върху тях. След като през 805 г. се разправил с въстанието на славяните в Пелопонес и настанил в някои области преселници от малоазийските провинции[9], той се заел с българите. Започналият от него поход през 807 г. претърпял провал, поради организирания срещу него заговор[10].

При създалата се обстановка хан Крум решил да предприеме активни действия, които били насочени в главна степен към югозападните български краища на Балканския полуостров, тъй като именно тук Империята се оказала още в предишното столетие доста уязвима и трудно контролирала положението. Събитията от 808 г. показали силно изостряне на българо-византийския конфликт, който имал за основен обект — установяване на хегемония над славянските племена.

Натискът на Българското ханство към Македония още през VIII в. вървял главно по долината на река Струма. Оттук общението както със славянските племена, така и с Куберовите българи изглежда се осъществявало по-лесно. Едва ли е случайно, че именно в тази област Византия насочва усилията си, за да заздрави позициите си в югозападната част на Балканския полуостров. Ключът пък за Македония била все още намиращата се във византийски ръце Сердика, която заемала важно място в осъществяване на сухопътната връзка на Константинопол със Средния Дунав и Франкската империя; тя била един от малкото големи градски центрове във вътрешността на полуострова, върху които Империята крепяла своята власт над славяните и контролирала движението към Балканския югозапад. Съсредоточеният в нея огромен военен гарнизон ги респектирал.

През есента на 808 г. когато била раздавана заплатата на византийската войска в Струмска област, българите внезапно я нападнали, избили голяма част от нея заедно със стратега и началниците, а също така и немалко гарнизонни началници на отделни крепости. В техни ръце попаднали 1100 литри злато (= 79 200 номизми) — твърде голяма за тогавашното време сума[11]. Една колона с гръцки надпис не само увековечила удържаната голяма победа, но и показала мястото на сражението: „Битката при Сяр“[12].

Очевидно било, че тази успешна акция нанесла силен удар върху опита на Византия да установи военноадминистративна власт в земите на север от Солун. Авторитетът на Българското ханство сред славянските племена от Македония силно нараснал. Преместването на театъра на бойните действия от областите Загора и Тракия в Средецката и Струмската област не било изгодно за Византия. Тук тя се чувствала несигурна и уязвима.

През ранната пролет на 809 г. с изненадващ удар хан Крум успял да превземе Сердика без продължителна обсада — с измама и обещание за пощада на гарнизона и населението. След влизането в града по негова заповед били избити 6-хилядна ромейска войска и множество граждани, разрушена била и част от крепостната стена. След това българите се оттеглили. Византийският император веднага реагирал с поход и се запътил към Сердика. Тъй като още преди пристигането си отказал да пощади оцелелите от българското клане военачалници, те се принудили да потърсят убежище в ханския двор. Между тях бил опитният механик — конструктор на обсадни машини и съоръжения, спатарият Евматий, който бил от арабски произход. За да придаде важност и значимост на своите действия, Никифор I Геник изпратил в столицата послание, „че е отпразнувал Великден [9 април 809 г.] в аула на Крум“, т.е. в ханската резиденция Плиска. Разпореждането му да бъде възстановена разрушената крепостна стена и да се застрои отново опустошената Сердика срещнало бунта на войската. След завръщането си в Константинопол той вероломно наказал водачите на бунтовниците[13]. След оттеглянето на византийската войска българите отново се настанили в Сердика — този път завинаги.

Междувременно политиката на преселване на етнически маси от малоазийските области на Балканския полуостров — в обезлюдените места или пък сред славянските племена — била продължена от император Никифор I Геник. Ако през 807 г. той заповядал пришълците парици да бъдат заселени в Тракия, за да получава от тях редовно данъци, през 810 г. наредил християни от всяка тема да бъдат преселени в земите на Славиниите (земите, заселени от славяни), т.е. в пограничните с България области Тракия и Македония, а предишните им имоти да бъдат продадени[14]. Това имало за цел укрепване на невралгичните зони на българо-византийското стълкновение, но всъщност довело до обратен резултат — силно недоволство сред преселниците срещу императора.

След претърпените удари при Сяр и Сердика и привидното укрепване на властта над различни области на полуострова, Никифор I Геник решил окончателно да унищожи Българското ханство и да покори владените от него територии, и то с един-единствен поход, насочен към неговата сърцевина — Плиска и околната област. След голяма подготовка, придружена със събиране на средства чрез непосилни данъчни облагания, императорът през май 811 г. събрал почти цялата си войска (тя наброявала около 70 000) от темите в Тракия и Мала Азия, включил в нея мнозина бедняци, въоръжени с прашки и криваци, съставил отбрана дружина — иканати и заедно с всички патриции и сановници, а също със сина си Ставракий и зетя си Михаил Рангаве потеглил на поход[15]. Твърде лесното придвижване от Одрин до Маркела (тук войската била съсредоточена в началото на юли), показало, че първоначално походът изненадал българите, които без каквото и да е сражение отстъпили областта Загора. За да спечели време, хан Крум изпратил пратеничество в стана на византийския император с искане за мир, но то било отхвърлено. Междувременно от Маркела при хан Крум избягал любимият императорски прислужник Византий, отнасяйки със себе си одежди на императора и 100 литри злато (= 7200 номизми). Мнозина сметнали това за лошо предзнаменование. Независимо от това походът бил продължен. На 11 юли 811 г., след като преминала както през клисурите, така и през неохраняеми труднопроходими места на Балкана, византийската армия навлязла във вътрешността на България. Сведенията в изворите за противодействието срещу византийския поход силно се различават. Докато Теофан Изповедник най-общо упоменава за „първи сражения“, в житието на Николай Студит (XI в.) е записано, че „когато императорът навлязъл в теснините на България, българите се изкачили на планината, като оставили на стража малцина — около петнадесет хиляди, които били избити от ромеите“[16]. В Анонимния Ватикански разказ се известява, че преди завземането на „аула на първенеца на България, наречен Крум“, византийците се сражавали с „някаква войска отбрани въоръжени българи, около дванадесет хиляди“, която изцяло избили, а подир това с 50-хилядна, която имала същата участ. Очевидно е, че броят на жертвите понесени от българската войска, в някои от тези извори силно се преувеличава. Най-вероятно изглежда, че българите са дали едно голямо сражение и то само при защитата на проходите, когато е загинал споменатият 15-хиляден елитен отряд, а подир това са се оттеглили в планините и съзнателно са изоставили отбраната на ханската резиденция Плиска. Победата в единствената битка била приписана в известието до Константинопол, изпратено от императора (три дена подир навлизането в България), на неговия син Ставракий и възглавявания от него отряд на иканатите.

С влизането в „аула на Крум“ Никифор I Геник преровил неговите съкровища, раздал на войската си медни монети, одежди и други намерени там неща, а от ханските изби раздавал на людете си вино да пият до насита. По негова заповед били извършени множество злотворства и жестокости: опожарени били неожънатите ниви, избивани животни, деца-кърмачета и беззащитни хора от всички възрасти. Михаил Сирийски (XII в.) отбелязва следния факт: „Диващината му [на Никифор I] стигнала чак дотам, че той заповядал да докарат техните [на българите] малки деца, да ги поставят на земята и да ги прегазят с кремъчни дикани за вършеене“[17]. Самият император ходел по улиците на аула, разхождал се по чардаците на къщите, радвал се и казват: „Ето Бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на моето име, за да стана именит във всички бъдни поколения“. След като опожарил Крумовия дворец и всички сгради заедно с оградата на аула от поставени едно до друго дървета, императорът побързал да напусне Плиска. Тогава дошло второто предложение на хан Крум за мир, изразено у Теофан Изповедник с думите: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно, и си иди с мир“. Византийският император отхвърлил надменно предложението. Опитът му да се изтегли с войската си към Сердика бил осуетен, защото там била съсредоточена значителна българска войска. Тогава той решил изтеглянето да стане през източните проходи на Балкана — оттам, откъдето нахлул във вътрешността на страната, но така попаднал в заложения му от хан Крум капан. Докато изтеглилата се в планината българска войска завардвала и укрепявала входовете и изходите на проходите, хан Крум успял да наеме „срещу заплата аварите и околните славянски племена“, „въоръжил по мъжки жените“. Основната част от византийската армия попаднала в пълно обкръжение във Върбишкия проход. Самият император изпаднал в паника и според хрониста в израз на отчаяние изрекъл следните думи: „Дори и крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта“. На 25 срещу 26 юли 811 г., призори, докато византийците още спели, българите най-напред връхлетели срещу шатрите на василевса и окръжаващите го патриции и други велможи, между които били друнгарят на императорската стража, стратегът на тема Тракия и елитният византийски отряд. Опитът за съпротива бил безнадежден. „Цялата християнска красота загинала“. Убит бил и император Никифор I Геник, а синът му Ставракий, макар и тежко ранен, успял да се спаси. Останалите византийци се опитали да се спасят чрез бягство, но голяма част от тях заедно с конете си се издавили в тинестата река. Онези от тях, които избегнали гибелта в реката, стигнали до съградените от българите дървени прегради и понеже не можели да ги преодолеят с конете си, оставяйки ги, се покатервали по тях, увисвали на другата страна, откъдето изпопадвали в дълбок ров. В Анонимния Ватикански разказ лаконично е записано станалото: „Всички загинали там — едни погубени от меча, други удавени в реката, трети, паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа. Спасили се само малцина, но и те като пристигнали по домовете си, почти всички измрели“. Също така мнозина от византийската войска били пленени и заробени.

За епилога на българската сеч и погром над византийската войска Теофан Изповедник известява, че хан Крум заповядал да отсекат главата на император Никифор I и да я набучат на кол. Така тя стояла много дни на показ на идващите при хана племена и за позор на ромеите. След това оголеният череп бил обкован отвън със сребро и с него ханът пиел наздравица заедно със славянските князе. Да се правят чаши-черепи от убитите неприятели — това бил един обичай, разпространен сред езическите народи. Смятало се, че по този начин се присвоява силата на победения враг, неговата оренда[18].

Ако византийските автори обясняват първоначалния успех на ненавиждания от тях император Никифор I с уплахата на българите от многобройността на неговата войска, повече от съвременните изследвачи смятат, че той се дължал на изненадата и бързината на нахлуването във вътрешността на България, силата на добре въоръжената византийска армия, която още при първото сражение разгромила елитния български отряд и изтеглянето на българите в планините. Напоследък някои автори смятат, че всички български действия са плод на „един добре обмислен и обширен план“, който целял да вкара византийската войска в чувал и да я унищожи със засади в проходите. Действията на хан Крум от Маркела до превземането на Плиска се тълкуват като тактика за печелене на време и подготовка за мащабна военна операция, която била реализирана чрез блестящата победа във Върбишкия проход[19]. Това интересно обяснение изглежда само част от истината, която изисква да се отбележи, че през известно време съществуването на ханството е било поставено на карта.

Неочаквана за едни, изненадваща за други или изцяло подготвена — за трети, българската победа била исторически факт с огромно значение в историята не само на Балканския полуостров, но и на Европа. Тя имала твърде силен отзвук във Франкската империя и в Арабския халифат — сред близки и далечни народи и държави[20]. Не може и да има какъвто и да е спор, че след победите в битката при Онглоса (680 г.) и тази при крепостта Маркела (792 г.) тя била най-големият военен успех на Българското ханство в двубоя му срещу Византийската империя. Трябва да се отбележи един важен исторически факт, който повишава твърде много нейната стойност: след гибелта на император Валент през 378 г. в битката срещу готите при Одрин за втори път сега източноримски (византийски) император загивал на бойното поле.

Победата в битката при Върбишкия проход не само довела до унищожаване на значителна част от византийската войска и пленяване на нейното въоръжение и снаряжение, на редица императорски инсигнии, отличия на византийски военачалници и др. — тя предопределила изцяло по-нататъшния развой на двубоя между Българското ханство и Византия, изхода на тяхното съперничество за политическа хегемония над славянските племена. На сцената на европейската история успоредно с Византия и Франкската империя на Карл Велики се възправяла една нова, млада и могъща политическа сила. Твърде точна е преценката на един от големите византинисти Г. Острогорски: „Необозрими са последиците от тази неочаквана катастрофа. Много по-тежък от военното положение е ударът, който понася византийският авторитет“[21].

От времето на установяването на Аспаруховите българи на Долния Дунав византийският поход от 811 г. бил най-голямото изпитание за здравината на Българското ханство и трайността на неговите отношения със славянските племена и покорените авари. Разгромило византийската армия върху владяната от него земя, то показало, че има достатъчно сили и средства не само да се отбранява, но и потенциал, който да го превърне в основна политическа сила в Европейския югоизток. След залеза на Аварския хаганат в началото на IX в. Българското ханство се превръщало в една нова политическа гравитационна сила. Именно сега то претърпяло една важна метаморфоза, която показала, че кризата от втората половина на VIII в. е окончателно преодоляна: от ханство на българите то се превръщало в обща държава както на тях, така и на славяните, аварите и местното заварено население, в обединение на „варварския свят“ както срещу Византия, така и срещу Франкската империя и Хазарския хаганат. Годината 811 станала нова икуменическа дата и изходна точка на един неудържим български политически възход. Отгласът за удържаната през нея победа в българската писмена традиция се пренесъл чак до XIV в.[22]

Подир тази битка Византия агонизирала, подобно на наследника на трона Ставракий, който само два месеца (август-септември 811 г.) се задържал на него. На 2 октомври 811 г. той бил детрониран от своя зет Михаил I Рангаве (811–813 г.), навлякъл монашеско рухо и подир три месеца починал от раните си.

На пръв поглед твърде странен изглежда фактът, че подир удържаната победа хан Крум не се впуснал в поход срещу Византия. Да се търсят обяснението на това единствено в неговото „силно чувство за мярка“ (П. Мутафчиев) изглежда неправдоподобно и пресилено. Причините трябва да се търсят в друга посока. Подир византийския поход от 811 г. раните на България още кървели: във войната били дадени много жертви както от воините, така и от обикновеното население; опустошенията в страната били големи; за водене на войната в полетата на Тракия и на широк фронт били необходими преустройство и подготовка във въоръжението, организацията и тактиката на войската. В обкръжението си хан Крум имал вече не само български боили и славянски князе, но и представители на византийската и аварската аристокрация — опитни и сведущи не само във военното дело, но и в тайните на Империята. Той се превърнал в обединител на един пъстър в етническо отношение „варварски свят“, чийто поглед бил насочен към „царицата и майката на градовете“ — Константинопол. Походите, насочени към него и целящи завладяването му тъкмо от сега нататък предстояли. Но дали това е била вярната посока, в която е трябвало да се насочат за дълго време усилията на българите и сплотения около тях свят на варварите? Отговорът на този въпрос щял да даде по-нататъшният ход на историята. Но при стеклите се обстоятелства не можело да има каквото и да е друго решение дори и за най-мъдрия владетел.

Българската офанзива в Тракия започнала през пролетта на 812 г. За да й противодейства Михаил I Рангаве съсредоточил войската си край крепостта Цурул (дн. гр. Чорлу). След обсада хан Крум превзел Девелт и преселил жителите му заедно с епископа в България. Тъй като сред ромейската войска настъпило недоволство, което прераснало в бунт, императорът се принудил да се завърне в столицата. Но и тук го очаквали безредици и недоволство от неуспехите и нерешителността. Някои от жителите на столицата изтъквали успехите на Константин V Копроним, който се отличил във войните срещу ханството. Българите успели да превземат по-голямата част от темите Тракия и Македония. Гарнизоните на някои крепости от страх избягали и ги изоставили в български ръце. Сред тях били Анхиало, Берое, Малка Никея, Проват, Филипопол и Филипи (североизточно от гр. Кавала). Преселниците, настанени в предишните години в Струмската област, избягали оттам и се завърнали в своите местоживелища[23]. Отбраната на европейските предели на Империята била напълно разстроена.

При създалата се обстановка се чувствала необходимостта от могъщ съюзник. Ако император Никифор I Геник преди непрекъснато отказвал да признае императорската власт на Карл Велики, то пристигналите през 812 г. в Аахен византийски пратеници, приели предлагания договор, изразили към него похвали и го „титулували император и василевс“[24]. Тази промяна на византийската позиция била следствие на неуспехите във войната срещу българите.

Независимо от постигнатите успехи хан Крум проявил стремеж към мирно разрешение на конфликта. За водене на преговори в Константинопол бил изпратен славянският княз Драгомир, чрез който от името на българския владетел да бъде възобновен договорът, сключен през 716 г. В посланието до императора Крум написал следното: „Ако не побързаш с мира, по твоя вина ще се отправя с войска към Несебър“. Онова, което императорските съветници (монасите-студити) не искали да приемат била третата клауза, която се отнасяла за връщането на бегълците взаимно от едната и другата страна. Отговорът на византийската страна се забавил[25].

Причините за неприемането на третата клауза относно бегълците се мотивирала с принципи от християнския морал, но всъщност се дължала на обстоятелството, че в Константинопол и в Империята имало доста знатни българи — политически бегълци, които вече се приобщили към християнството. Някои от тях били в редовете на византийската армия[26]. Между тях бил покръстеният патриций Теодор, с който контактувал известно време Теодор Студит[27]. Също така от български произход бил и студийският монах Тадей Скитът[28]. Имало и един случай на масова миграция на българско население в Империята по време на властването на Михаил I Рангаве, за което известява Йоан Скилица (XI в.): „Някакви българи се дигнали от бащините си селища и целокупно достигнали ромейската земя. И приети от император Михаил, били заселени в различни места. А и някои ромеи, които били пленени в предишните войни, разкъсали робските вериги и се завърнали в родните си селища. Вождът на българите Крум настоявал всички тези да му се предадат“[29]. От българска гледна точка този проблем с политическите бегълци е бил важен. Византийците щели също така да си възвърнат голяма част от пленниците, които се намирали в България.

След неясната позиция на византийския император хан Крум прекъснал преговорите и изпълнил заплахата си. Той придвижил войската си, съоръжена с бойни и обсадни машини (те били конструирани от покръстения арабин, избягал в ханския двор при царуването на Никифор I), срещу Несебър към края на октомври 812 г. и след обсада превзел града, а подир това повторно и Девелт. В Несебър били намерени злато и сребро, изобилие от хранителни продукти и най-вече 36 медни сифона с немалко количество от изхвърляния чрез тях прочут „гръцки огън“[30]. Още едно преимущество от богатите византийски средства за воюване станало достояние на българите.

На 1 ноември 812 г. императорът свикал съвет, който да обсъди въпроса за мира с българите, на който поканил и редица висши духовници. Константинополският патриарх Герман и митрополитите на Никея и Кизик били за незабавно сключване на мир, за да могат да бъдат спасени чрез размяна византийските пленници, държани в Крумовия аул. Надделяло противното становище, застъпвано от императорските лъжесъветници (така ги нарича Теофан Изповедник), начело с игумена на прочутия столичен манастир Студион Теодор, които категорично се противопоставили на мира с българите. На петия ден подир съвета дошла вестта за превземането на Несебър[31]. Впрочем Теодор Студит и по други поводи изразявал становище за водене на безпощадна война срещу арабите и българите, както това добре личи от писмото му до митрополита на Ефес Теофан: „Ние и сега настояваме за същото това — да воюват царете срещу скитите [българите] и арабите, които избиват Божия народ, и нямат пощада“[32].

Превземането на Несебър торпилирало преговорите. Византийците започнали подготовка за нова война. Очевидно било, че и двете воюващи страни щели да търсят развръзка в нова решителна битка. През февруари 813 г. двама византийци избягали от българския плен, дошли в столицата и разказали на императора за българските приготовления за нов поход[33].

Българската гледна точка за развоя на събитията през 812-началото на 813 г. се представя в Хамбарлийския надпис (намерен е върху една могила край дн. с. Маламирово, Ямболско). В първата му част се известява името на хан Крум, че неговият брат не го изоставил по време на похода и опустошил следните места и крепости: Сердика, Девелт, Констанция [край дн. гр. Симеоновград на р. Марица], Версиникия и Одрин. Той превзел тези силни крепости, а гарнизоните на останалите от страх ги напуснали и избягали в Долната земя, откъдето тръгнал с цялата си войска „старикът император — плешивият“ [т.е. Никифор I], забравяйки дадените клетви. Срещу него излязъл да воюва владетелят Крум[34]. Очевидно е, че тук в известен хронологичен безпорядък се известява както за похода от 811 г. срещу България, така и за някои събития, последвали след него. Втората част представя организацията на българската войска, окупирала областта на юг от Балкана в края на 812 г. и нейните предводители както из средата на българските боили, така и на онези византийски военачалници, които се поставили в служба на Българското ханство. В средата на областта, т.е. крепостта Версиникия и нейната околност за командващ бил поставен Крумовият брат, а стратегът Леон бил негов подчинен. От Берое до Дултроини първенец за дясната страна бил ичиргу-боила Цок, а негови подчинени били стратезите Вардан и Яни. За лявата страна на разположената тук Крумова войска главатар бил кавханът Иратаис, а нему подчинени стратези били Кордила и Григора. Тази част от войската била разположена в крайморските крепости Анхиало, Девелт, Созопол и Ранули (дн. Вълчаново кале край река Ропотамо)[35]. За отбелязване е, че имената на византийските стратези фигурират и в други писмени извори. Може с основание да се смята, че в началото на 813 г. българската армия на юг от Балкана е била готова за нови военни действия.

За да заздрави отбраната на имперската столнина и нейната околност още в най-ранната пролет на 813 г. на европейския бряг били прехвърлени войски от малоазийските теми. През май императорът с войската обикаля Тракия, но не смеел да предприеме активни действия срещу българите за освобождаване на важната крепост Несебър[36]. Предпочитанието да държи войската си единствено върху контролирана територия трябва да се обясни с активното присъствие на българската войска, разположена в градовете и крепостите на юг от Балкана. Нейната организация и готовност както за отбрана, така и за настъпление, организирането и разположението й на териториален принцип, а не по родове и племена, както това било в предишните години, бележело преминаване към нова форма на военна и държавна организация, сближаваща я с византийската.

В началото на юни хан Крум извършил съсредоточаване на войската си в околностите на крепостта Версиникия, т.е. в центъра на владяната територия, което означавало, че се подготвя за ново настъпление. На 30 мили от неговия стан се намирала византийската армия, която била съсредоточена в Одрин. Във византийското командване нямало единство по въпроса за начина на водене на войната. Стратегът на малоазийските теми Леон Арменец (бъдещият император) и стратегът на тема Македония Йоан Аплакис настоявали за настъпателни действия. Неопитният във военното дело Михаил I Рангаве бил въздържан от своите „лоши съветници“. Провокацията дошла от столицата, където по време на религиозно шествие тълпата изпаднала в екстаз пред гробницата на Константин V Копроним и разпръснала мълвата, че императорът е възкръснал, вдигнал се на кон и е тръгнал да воюва срещу българите. След 15-дневно изчакване двете съсредоточили се армии се възправили една срещу друга недалеч от Одрин в боен ред на 22 юни 813 г. Стратегът на тема Македония Аплакис дал сигнал за атака. Първоначално византийците имали успех в боя, ала останалата част от войската не ги подкрепила. В крайна сметка византийците претърпели страшно поражение и били обърнати в бягство. За да се спасят, всички хвърлили по пътя оръжието и ризниците си. Някои търсели спасение в крепостите, но те били обсаждани и превземани от българите. Целият обоз станал българска плячка. Самият император с бягство се спасил в Константинопол и в присъствието на патриарха и патрициите заявил: „Християните претърпяха това само заради моите прегрешения. Бог не е благосклонен към царуването на моя тъст [Никифор I], нито към неговия потомък, тъй като ние бяхме повече от неприятелите и никой не прояви смелост, но всички избягаха“. Докато всички се колебаели какво да сторят, извършен бил преврат (11 юли 813 г.) и Леон V Арменец (813–820 г.) бил провъзгласен за император от войската. Михаил I Рангаве бил принуден да се замонаши, получавайки обещание за некърнимост[37]. Ако Теофан Изповедник не търси вината за поражението у някого, неговият съвременник дякон Игнатий († 817 г.) директно обвинява Леон V Арменец: „Защото, когато императорът започнал война срещу хуните [българите] в Тракия, които нанасяли много злини на тамошните селища, Леон станал първопричина за поражението в нея, като предизвикал позорното бягство на цялата войска“[38]. Всъщност основната причина била другаде — в отличната организация на българската войска и избраната от хан Крум мъдра тактика на изчакване на противника. Споменът за удържаната победа бил увековечен с надпис върху колона в Плиска: „Битката край Версиникия“[39]. За сметка на разбитата византийска армия било извършено ново превъоръжаване на българите, което след извършеното през 811 г. им давало големи преимущества пред византийците. Притежаването на обсадни съоръжения и бойни машини, а също така и на „гръцки огън“ им давали възможност успешно да щурмуват и най-здравите крепости.

След като оставил брат си да обсажда най-силно укрепения град в Тракия Одрин, хан Крум продължил своя победоносен поход и на 17 юли бил вече под стените на Константинопол, обикаляйки Влахерните до Златната врата. Именно от този ден изглежда в главата на българския владетел се зародила идеята за завладяването на Константинопол и съкрушаването на Византийската империя. Тя се оказала един от най-болезнените синдроми в ранносредновековната история на България. Пред погледа на наблюдаващите го от крепостните стени византийци, в качеството си на върховен жрец в езическата религия на българите, според установения обичай, за да въздаде благодарност към бог Тангра, ханът първом извършил жертвоприношение на много хора и животни, след това потопил краката си в морето, умил се и поръсил воините си. Приветстван от тях, накрая преминал между наложниците си, които му се кланяли и го възхвалявали. По негова заповед градът бил опасан с ров с вал. С това показал намерение да започне неговата обсада. За да се оттегли, той поставил три важни условия пред новия император: 1) да забие копието си в самата Златна врата, което означавало да бъде признат от византийците за победител; 2) да получи данък злато и копринени одежди; 3) да му бъдат дадени известен брой отбрани девойки и наложници. Императорът привидно се съгласил за водене на преговори и поканил хан Крум и негови приближени да дойдат на среща край Влахернската врата. По време на срещата ханът и неговите придружители, които дошли без каквото и да е оръжие, били нападнати: хан Крум успял да избяга като се метнал на своя кон, но бил ранен; неговият логотет (вероятно кавхан Иратаис) бил съсечен на място; зетят на хана Константин Пацик и неговият син, както и тримата други придружители на Крумовата охрана, били заловени от византийците. Народът, който наблюдавал всичко това от градските стени единодушно възкликнал: „Кръстът победи!“ Силно разгневен от вероломството на византийците, хан Крум заповядал на войската да опустоши и да опожари цялата околност на византийската столица. Разрушени били църкви и манастири, изгорен бил императорският палат до манастира „Св. Мамант“. Опожарявани или сривани до основи били редица крепости (Хераклея, Родосто, Апри и др.). Същата съдба имали големите и малки крепости от Абидос до Одрин. Изклани били много хора. Голям брой жени и деца и добитък били отведени в България. Взета била огромна плячка. Натоварени на коли и отнесени били в ханската резиденция редица паметници на изкуството: медният лъв от хиподрома, а с него мечката и змея от водохранилището, много мраморни статуи и др. В своя опустошителен поход хан Крум достигнал до Одрин и помогнал със стенобойни машини и други обсадни съоръжения на своя брат. Изтощени и измъчвани от глад, жителите на града доброволно се предали. Неговото цяло население, заедно с това от околността било отведено в плен с цялото си имущество и заселено в „България отвъд Дунава“. Според едни източници броят на изселеното от българите население от Източна Тракия бил 40 000, а според други 10 000. Сред тези изселници бил и бъдещият византийски император Василий I, наречен Македонец, поради това, че произхождал от византийската тема Македония с център Одрин[40]. Заселването на византийско население на север целяло използването му като военно погранично население, което да поеме върху себе си и да отразява нашествията на хазарите. Същевременно Източна Тракия силно оредявала. Обезлюдена, опустошена и опожарена, с порутени крепости, тя представлявала сега удобен плацдарм, по който почти безпрепятствено можело да се достигне до Константинопол.

Броят на триумфалните колони в Плиска след похода от 813 г. силно се увеличил. Върху тях били изписани имената на редица превзети досега крепости: Теодорупол, Гариала, Студион, Дидимотихон (дн. гр. Димотика), Аркадиопол, Бурдидзо, Скутарион (дн. с. Щит, Свиленградско), Вукелон (дн. с. Маточина, Тополовградско), Виза, Созопол и др.[41]

След покушението, извършено над него под стените на византийската столица, хан Крум коренно променил своето отношение към християните-византийци, за което той имал достатъчно основание още по време на похода през 811 г., но проявил такт и въздържаност. Първият символичен акт бил извършен след превземането на Одрин. Тогава той заповядал да проснат на земята епископа на града Мануил и стъпил на врата му[42], за да изрази не толкова личен триумф, а победата на българския жрец над висш служител на християнския кръст, на езичеството над християнството. Това отприщило противопоставянето на религиозна основа и придало друг оттенък на българо-византийския конфликт.

Контактите на Византийската империя с франкския император Карл Велики в периода 812–813 г. се усилили. Очевидно търсена била неговата военна помощ. Пратеничеството от края на 813 г., от една страна, известило за поражението на Михаил I Рангаве и достигането на хан Крум до стените на Константинопол. Но същевременно разпространило и легендата, че император Леон неочаквано нападнал българския владетел и го ранил тежко, когато той непредпазливо яздел около градските стени[43]. Да се представят за герои — победители и триумфатори и да дават показност на мними победи, за да приемат акламации — това било в духа и сила на византийските императори.

Посветил изцяло усилията си на организирането и подготовката за решителен щурм на Константинопол, хан Крум същевременно се стремял да поддържа напрежението в Източна Тракия, за да подчертае българското военно присъствие в нея. Затоплянето на времето през зимата дало възможност на 30-хилядна тежковъоръжена конница (воини с ризници и шлемове) да достигне до средището на тема Тракия Аркадиопол и да премине река Регина (дн. Еркене) през януари 814 г. Тя пленила 50-хилядно население (мъже, жени и деца) и заедно с цялото му имущество (арменски постелки за легло, скъпи покривки, много дрехи и медни съдове), едрия и дребен добитък и като го натоварило на коли го подкарало за заселване в България. От 813 г. системното обезлюдяване на Тракия се превърнало в трайна тенденция в действията на българите. Внезапно завалелият в продължение на осем дни дъжд възпрял преминаването на реката. В продължение на петнадесет дни българската конница стояла на стан с многолюдното пленено население, но въпреки това император Леон V не посмял да тръгне с войска от столицата, за да освободи пленниците. Очевидно било византийското военно безсилие. Претърпените загуби трудно се възстановявали. След като времето се подобрило и водите на реката спаднали, по направен от пленниците дървен мост българската конница и плененото население се изтеглили на север[44]. За един кратък период между 811-началото на 814 г. плененото и отведено в България население твърде много се увеличило. От една страна, то било заселвано като погранично войнишко население, а от друга било използвано като работна ръка в строителството на укрепления и сгради, обсадни машини и съоръжения и вероятно като пастири, домашна прислуга и др. Полезно за стопанското укрепване на ханството и за напредъка му във военното дело, това многочислено население криело в себе си и известни опасности, които се изявили през следващите години.

Владеещи средищата на темите Тракия и Македония (съответно Аркадиопол и Одрин), българите били фактически господари на територията — предмостие към Константинопол. Това се случвало за пръв път в многовековните отношения между Империята и Българското ханство. Изолацията на византийската столица и нейния балкански хинтерланд при положение, че в малоазийските й провинции напирали отново арабите, създавала твърде критична ситуация. Главният проблем за Българското ханство бил бърза и решителна подготовка за щурмуването на града край Босфора: той криел в себе си изумителни богатства, които винаги властно привличали варварите. Както в ханския аул Плиска, така и на други места кипяла изумителна по мащабите си за онова време дейност на конструиране и изработване на различни бойни и обсадни машини и съоръжения (подвижни кули, каменомети, костенурки, високи стълби, каменни топки, лостове, кирки, скорпиони за хвърляне на стрели и др.), изработване на мечове, копия, стрели и всякакви нападателни оръжия и предпазни средства (шлемове, ризници и др.). Всичко това било показател за изключителен напредък в железодобива, железарството, дърводелството и редица други занаяти. Същевременно било плод на прилагане на византийския опит и умения. Чрез обсадните съоръжения Константинопол щял да бъде атакуван откъм запад — Дългата стена. За да бъдат закарани под стените й тези съоръжения, били изработени 5000 обковани с желязо коли, които щели да бъдат теглени от 10 000 вола. Под знамената се събирала голяма войска, която през пролетта ханът щял да поведе на решителен щурм. В нейните редици отново били призовани „аварите и всички Славинии“, т.е. славянските племена във и извън ханството. „Варварският свят“ на Балканите се обединил за решителна война срещу християнска Византия. Чрез съгледвачи византийският император узнал за големите приготовления в България и взел незабавно мерки за укрепването на столицата, като заповядал да се издигне нова стена вън от градските стени, а пред нея да се изкопае широк ров[45]. Впрегната била и византийската дипломация за защита на Империята. Проводени били пратеници при франкския император Людовик Благочестиви (814–840 г.), които „поискали от него помощ срещу българите и другите варварски племена“[46].

И тъкмо тогава, когато надвиснала една от най-големите опасности в ранната история на Византия, избягали от България пленници известили, че в деня на великия четвъртък пред Великден (14 април 814 г.) „първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата“, внезапно завършил жизнения си път. Той умрял от мощен кръвоизлив, „като през устата, ноздрите и ушите му бликнали потоци от кръв“. Ако по-голямата част от византийците изтълкували Крумовата смърт като Божие наказание за сторените от него злини, императорът Леон V Арменец не се посвенил да я припише на проявен от него героизъм. Той изпратил послание до всички градове и области, в което тържествено известил една лъжа: „Намерих българите близо до Града [Константинопол] и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних всички, като пронизах със стрела първенеца им. И по такъв начин умря нашият враг“[47].

Внезапната смърт на хан Крум осуетила щурмуването на Константинопол, предизвикала проблеми и необходимост от промяна в действията и политиката, спрямо Византия и други съседни държави и племена. Ала неговото царуване предизвикало ускорение в българското военнно, политическо, стопанско, организационно и идейно развитие, за узряването на които били необходими десетилетия. Българското ускорително движение ставало бързо и спонтанно, скорозрейно — това сякаш станало една характерна черта и в по-сетнешната история. Основните промени могат да бъдат характеризирани с някои думи, по-точно съвременни термини, които изразяват същността им.

На първо място трябва да бъде поставен процесът на славянизация на ханството. Той се изразявал във включването в неговата територия и етнически състав на нови племена, участие и активизация на славянските князе в управлението и приобщаване на славяните извън ханството към походите срещу Византия. Решаването на проблема на чия страна ще бъдат славяните бил решаващ за хегемония на Балканите.

Ускореният процес на византинизация бил обусловен не само от присъствието на византийска аристокрация в двора и участие на византийска войска в походите, но и от употребата на гръцкия език в ханската канцелария, налагането на редица елементи от културата и церемониите на императорския двор в Плиска, но преди всичко в организацията и превъоръжаването на войската, усвояването на византийското майсторство в строителството и занаятите и не на последно място в нарастването на относителната тежест и численост на византийското население в ханството. Също така и във възприемане на византийската военноадминистративна структура.

Преодоляването на самоизолацията и излизането от кръга на вътрешните проблеми — една тенденция, която се наблюдава още по време на управлението на хан Кардам, може да се смята за една от най-важните сполуки, които очертали перспективи в историческото развитие и особено в двубоя срещу Византийската империя.

Същевременно не трябва да се пренебрегва и нещо друго, което става очевидно при внимателното четене на изворите. За един кратък период ханът, аристокрацията (независимо от етническата й принадлежност), а дори и обикновеното воинство и население, твърде много се обогатили преди всичко за сметка на огромната по количество плячка (злато, златни монети, сребро, въоръжение, обсадни машини и съоръжения, копринени и други дрехи, покъщнина, предмети на изкуството и др.), взета от византийците. Това обогатяване водело до подобряване на възможностите във военното дело, бита и за привличането на нови съюзници.

С особена важност и значимост били промените, които настъпвали в управлението, структурата и въоръжението на войската. При слабия относителен дял на земеделието и скотовъдството, които служели преди всичко за прехрана на населението и неговото възпроизводство, военните успехи били основното средство за обогатяване на българското общество. Българското ханство било от този тип варварски държавни организации, които били поставени преди всичко на военна нога. Чрез приобщаването на варварската, византийската и славянската аристокрация от ханския двор (без да се нарушава всецяло привилегированото положение на българската родово-племенна знат), кръгът на приобщените към проблемите на държавата излизал извън българското боилско съсловие. Това водело до засилване на ханската власт по пътя на едновластието, ограничавано и контролирано преди от знатните български родове. В самата войска вече успоредно с прочутата българска тежковъоръжена конница, важна роля в сраженията играели аварските и славянските дружини, а също така и приобщените отряди на византийските стратези. При това редица от тях на постоянна военна нога резидирали в завладените крепости на юг от Балкана — в Загора и Източна Тракия, Средечката и Струмската области. Военната мощ на Българското ханство добила реални измерения, които показали нейното пълно превъзходство над Византийската империя, която очевидно агонизирала, но имала все още достатъчно съпротивителни сили и възможности и най-вече голям опит в неутрализирането на своите врагове.

Антиисторично е да се смята, че тези промени са започнали през 811 г. Разгромът на византийския поход показал техния вървеж, но и ускорил развитието им. Един от показателите за преустройството на държавата и обществото е въвеждането (вероятно към 805 г.) на писаното законодателство (т.нар. Крумови закони), дошло не толкова да измести изцяло обичайното право на българите и славяните, колкото да създаде единство в нормите за наказанията спрямо често срещани и пагубни за обществото и държавата престъпления. Според анекдотичния и добре познат разказ, записан във византийската енциклопедия „Суда“, тези закони били постановени и въведени, когато били разгромени аварите и от историческата сцена изчезнала тяхната държава. За да предотврати подобна разруха на Българското ханство, Крум разпитал знатните аварски пленници за причините, поради които погинал техният хаганат. В отговор те изяснили причините по следния начин: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните. И още, понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите. Също така и поради пиянството: тъй като виното се увеличаваше и всички станаха пияници. Освен това, поради подкупничеството, също и търговията: защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел“. Ако се отдаде изцяло вяра на този разказ, трябва да се заключи, че хан Крум и управляващата аристокрация са били изправени пред задачата да преодолеят по пътя на законодателството няколко често срещани престъпления в обществото с опасни последици, а именно: клеветничеството, кражбите, корупцията, пиянството и имуществената измама. След осмисляне на всичко това хан Крум „свикал всички българи“, т.е. събор, в който обикновено вземали участие българската родово-племенна аристокрация и воинското съсловие, след което заповядал да бъдат постановени следните закони: „Ако някой обвини другиго, да не бъде изслушан преди да бъде вързан и разпитан; ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде; или ако някой би се осмелил да направи това, имотите му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават краката на крадците и всички лозя да се изкоренят. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде [достатъчно] задоволен, за да не изпадне пак в нужда; или пък, който не постъпи така, ще му бъдат отнети имотите“[48].

Критичните проучвания на тези сведения за Крумовото законодателство показват, че общо взето неговите постановления са основани на тогавашни византийски законопостановления със силно застъпване на членовредителните наказания[49]. Законодателното разпореждане за изкореняване на лозята, за да се премахне пиянството, противоречи на действителното състояние на нещата и се опровергава от редица факти: известно е, че император Никифор I Геник намерил в Плиска големи количества вино, което раздал на своите войници; подир победата над него пък хан Крум пиел наздравица от чашата-череп със славянските князе.

Крумовите закони били насочени към създаване на строги норми в българското общество, за защита на частната собственост, предпазване от разоряване на обеднялото население, против клеветниците, лъжесвидетелите, лъжците, крадците и техните помагачи. Те са показател за сравнително напреднало социално разслоение в българското общество и са не само начало на писаните закони в България и пръв опит за замяна на обичайното право, но и поставяли всички поданици на владетеля под знака на общите норми, независимо от етническата им принадлежност. Те укрепвали монархичността на ханската власт, политиката на централизация.

Настъпила и промяна в идейно-религиозно отношение, която е не само твърде интересна, но и важна. От 813 г. самият хан дал знак в Одрин, че конфликтът с Византия трябва да се смята не само като една обикновена война, но и като сблъсък на религиозна основа между праведни езичници и коварни, неспазващи обещанията и клетвите християни. Причините за отмяната на предишната българска религиозна толерантност не са били обусловени единствено в жестокостите, проявени от византийците в България през 811 г. или в покушението над хан Крум през 813 г. под стените на Константинопол; техните корени трябва да се търсят във византийската политика за използването на Евангелието и кръста за приобщаване на българите и славяните към византийската общност. Вътрешните проблеми на ханството разкрили именно тази страна на нещата.

С качествата си на държавник, пълководец, дипломат, законодател и обединител на различните етноси в Българското ханство, безспорно хан Крум се изявява не само като една от най-интересните, но и заслужили личности в българската средновековна история. „Неговото царуване представя една от най-блестящите епохи в българската история. Българската държава, която четвърт век преди него, разкъсвана от междуособици, изглеждало, че ще се сгромоляса под натиска на южния си съсед, сега се издигала като първа военна и политическа сила в Европейския югоизток… Основната идея на държавната политика на Крум е била държавното обединение на [пра]българите в Дунавската област и присъединяването към българската териториално-политическа общност всички земи в Балканския полуостров, които били обитавани от племена, сродни с мизийското славянство“[50].

Неговите съвременници във Византия и техните потомци обаче го характеризират и преценяват от своя позиция и гледна точка. За византийците той бил „безбожен“, „жесток“, „нов Сенахерим“, а понякога и еталон на български владетел, който се стремял да унищожава ромеите. И все пак от разказите за него и при преценката на неговата личност личи един респект. Писменият и книжовен спомен за него у българите показва относителна трайност в дистанцията от IX до XIV в. Бидейки, поради подвизите и делата си, една от най-популярните личности в българската история, той нерядко е обект на внимание от страна на редица европейски историци и литератори през различни времена.

Бележки

[1] Общи изложения за периода на неговото управление вж. у Златарски. История, I, 1, 247-292; същият. Хан Крум. — БИБ, III, 1, (1930), 1-23; Η. П. Благоев. Княз Крум. — ГСУ, ЮФ, XIX (1924), 5-89; В. Бешевлиев. Крум и Никифор. — StB, XVII (1983), 17-26; същият. Първобългари — история, 106–134.

[2] Script. inc., p. 343.

[3] Pohl. Die Awaren, S. 315 ff.

[4] Suidas Lexicon, I, p. 4, 483.

[5] Scriptores rerum hungaricarum tempore ducum regumque stirpis Arpadianae gestarum, I, ed. E. Szentpetery. Budapestini, 1937, p. 48.

[6] Бешевлиев. Първобългари — история, с. 197, бел. 5.

[7] Pohl. Die Awaren, S. 310.

[8] Коледаров. Политическа география на средновековната българска държава, I, с. 33.

[9] Cronaca di Monemvasia, 18–22.

[10] Theoph., p. 482.

[11] Theoph., p. 484.

[12] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 152.

[13] Theoph., 484–486.

[14] Theoph., 482–483, 486.

[15] Основният извор за този поход е Анонимният Ватикански разказ от IX в., открит и публикуван за пръв път от Ив. Дуйчев. Нови житийни данни за похода на Никифор I в България през 811 год. — СпБАН, 54 (1986), 148–153. Тук се използва текстът и преводът в ГИБИ, IV, 11–15. Ново издание на текста с френски превод у Dujčev. Medioevo, II, 432–440. Вж. също и разказа у Theoph., 490–492.

[16] Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, coll. 325. Срв. славянския превод у Гюзелев. Извори за средновековната история на България, 16–17.

[17] ХИБ, I, с. 102.

[18] Бешевлиев. Първобългарите — бит и култура, 67–68.

[19] Бешевлиев. Първобългари — история, с. 113 сл.

[20] Y. Wortley. Legends of the Byzantine Disaster 811. — Byz., L, 2 (1980), 533–562.

[21] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 200.

[22] Първите отгласи са в съвременните на събитието надписи на Българското ханство — вж. Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 117, 124. Вж. също така сведенията в „Историкии“ (894 г.) на Константин Преславски (Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, с. 50) и добавките към среднобългарския превод на Манасиевата летопис от XIV в. (пак там, II, с. 99).

[23] Theoph., 495–496.

[24] Einhardus, Annales, p. 199.

[25] Theoph., p. 497.

[26] Божилов, Българите, с. 15 сл.

[27] PG, XCIX, colls. 1516-1520A.

[28] Theodorus Studites praepositus, Parva cathechisis, ed. A. Auvray. Parisiis, 1881, p. 71. С етнонима „скити“ Теодор Студит и на други места обозначава българите — Ibidem, p. 222.

[29] Scylitzes, p. 12.

[30] Theoph., 498–499.

[31] Theoph., 498–499.

[32] PG, XCIX, coll. 1485A.

[33] Theoph., p. 501.

[34] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 17.

[35] Бешевлиев, 186–187.

[36] Theoph., p. 500.

[37] Theoph., 500-502; Script. inc., 336–340.

[38] Ignatius diaconus. Vita Nicephori. — In: Nicephorus archiepiscopus Constantinopolitanus, Opuscula historica, ed. C. de Boor. Lipsiae 1880, p. 163.

[39] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 154.

[40] Theoph., p. 503; Script. inc., 341–345. Разказът в Скриптор инцертус не само е по-подробен, но и по-достоверен, поради което върху него се изгражда реконструкцията.

[41] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 155 сл.

[42] Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, coll. 414–415.

[43] Einhardus. Annales, 200–201.

[44] Script. inc., p. 346.

[45] Script. inc., 346–348.

[46] Annales Laurissenses minores — In: MGH, SS. I, p. 122.

[47] Script. inc., p. 348.

[48] Suidas Lexicon, I, 483–484.

[49] Л. Йончев. Някои въпроси относно Крумовото законодателство. — ИИБИ, VI (1956), с. 635 сл.

[50] Мутафчиев. История на българския народ, 137–138.