Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


Глава трета
Политическо безсилие и културен блясък: Иван Александър Асен (1331–1371 г.)[1]

§ 1. Утвърждаване на трона и демонстрация на сила (1331–1341 г.)

Само за десет години Българското царство било принудено да понесе четвърта промяна на престола. За щастие промяната — тя се оказала решителна за бъдещето на страната — останала затворена в рамките на една фамилия династия: Асеневци[2]. След трагичната гибел на Михаил III Шишман Асен (рядко български цар загивал на бойното поле, предвождайки войските си), Иван Александър бил най-изявеният кандидат за короната, но трябвало да изчака своето време или по-точно да се приготви за него през краткотрайното преходно властване на братовчед си Иван Стефан. Деспот (другият носител на тази най-висока титла бил баща му, ако все още бил жив)[3] и владетел на апанаж с център Ловеч[4], той е споменат с вуйчо си Белаур край Михаил Асен в навечерието на злощастната битка край Велбъжд[5]. Чрез майка си Кера[ца] Петрица[6] той бил потомък на Асеневци, т.е. правнук на Теодора-Анна (дъщеря на Иван II Асен от последния му брак[7]). Това родство го свързвало, макар и с твърде тънка и дълга нишка, с последния български владетел от първото царство Иван Владислав (1015–1018 г.)[8]. В същото време той бил в роднински отношения с Тертеровата династия (единствената династия, която направила пробив във властването на Асеневци) — майка му Кера Петрица била втора братовчедка на Анна Тертер (родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо) и, разбира се, на Тодор Светослав[9]. При това положение Иван Александър Асен бил племенник на Тодор Светослав и трети братовчед на Георги II Тертер. Или както е казал неизвестният книжовник: „… [произхожда] от две страни от царско коляно“[10]. Но родословните връзки на Иван Александър не свършвали дотук. Като Асеневец той бил в роднински връзки с Йоан Кантакузин, тъй като бил ἐξάδελφος на неговата съпруга Ирина[11], а малко по-късно и с император Йоан V Палеолог, понеже бил θεῖος на съпругата му Елена[12].

И така Иван Александър бил едно от петте деца[13] на Асеневата потомка Кера Петрица и деспот Срацимир[14]. По всяка вероятност той започнал своята кариера след 1323 г., т.е. след възшествието на вуйчо му Михаил III Шишман Асен[15]. Тъкмо тогава той получил деспотското достойнство и апанажа в Ловеч. Тежкото поражение във войната със Сърбия го заварило сред елита на българската аристокрация и следващото поколение Асеневци (Иван Стефан бил в немилост след 1324 г.[16]). Събитията след битката при Велбъжд изтласкали на преден план Ана-Неда и Белаур. И това било логично при създалата се обстановка. Но Иван Александър имал вече своите амбиции и успял ловко да ги осъществи, като използвал умело създалите се антисръбски настроения в Търново. Водени открито от болярите Филип и Раксин, българите успели без затруднения да отстранят сръбското протеже Иван Стефан и да освободят царския престол за Иван Александър, който бил готов да го заеме[17].

Иван Александър приел царското достойнство и с него цялата отговорност за държавното управление в труден за царството и народа момент. Над България била надвиснала заплаха от две страни — откъм традиционния противник Византия (както видяхме, веднага след Велбъжд Андроник III Палеолог не се поколебал да наруши договора за „здрав и вечен мир и съюз“ с Михаил III Шишман Асен и завладял без сериозна съпротива някои български градове в югоизточните предели на държавата[18]) и от страна на Сърбия, която постепенно се превръщала в първа сила на Балканите. Положението в страната също не било съвсем спокойно и сигурно. Наистина Иван Александър завладял царската корона с лекота (изворите позволяват то да се твърди), но това не означавало, че възможните огнища на враждебност са унищожени. Ана-Неда и всичките й синове били принудени да напуснат страната и да търсят убежище в различни места[19], а всички противопоставящи се на новия цар елементи се обединили около Белаур, който се укрепил във Видин. Иван Александър трябвало да прояви голямо умение, държавнически качества, политическа прозорливост и далновидност, за да намери правилния път в сложната вътрешна и международна обстановка. Положението било такова, че неговите първи стъпки не закъснели.

Както преди осем години, след възцаряването на Михаил Асен, така и сега, те били сторени на международното поле (трудно е да се каже дали Иван Александър е успял да се справи с вуйчо си Белаур, но е сигурно, че го е неутрализирал за момента, за да има свобода на действие навън[20]). И то в същата посока. Но за разлика от Михаил Асен, който бил заставен от обстоятелствата да се насочи към Византия, Иван Александър трябвало да избира накъде да отправи своите усилия: срещу Византия или срещу Сърбия? Действията на Андроник III били традиционни и не криели изненада като държавна политика и военна стратегия (дори и времето не било изненада, тъй като василевсът повтарял действията си от 1323 г.[21]). Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при Велбъжд, а и от успехите в Македония в 1330 г.[22], била опасна. При това състояние можело да се очаква Иван Александър да насочи своя поглед на първо време към западния си съсед и да заличи следите от поражението при Велбъжд. Още повече че за момента Сърбия била парализирана от двубоя за власт между Стефан Урош III Дечански и сина му Стефан Душан и трудно можела да предприеме сериозни действия, за да защити своите интереси. Но Иван Александър се подвел от традицията и решил, че Византия е врагът, с който трябвало да се справи в самото начало на царуването си. (Трудно е да се каже, дали българският цар изхождал от състоянието на Империята и преди всичко от настъплението на турците в Мала Азия, които през март 1331 г. завладели Никея[23]).

Ето защо твърде скоро, след като поел върховната власт в ръцете си[24], Иван Александър потеглил с достатъчна войска към Югоизточна Тракия. Изненадата вероятно позволила на българите без особени усилия (изворите не ги отбелязват) да си възвърнат градовете, които предната година били завладени от Андроник III Палеолог — Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос и Анхиало. Във византийска власт останала само Месемврия[25]. След като веднъж позволил да бъде изненадан, Андроник III не забавил отговора си. Той бързо се насочил към току-що отвоюваните от българите земи и се установил на лагер край Русокастро. По същото време Иван Александър се намирал на лагер край Айтос. И двете страни проявили нерешителност — едно традиционно поведение на двете войски през последните години (или всеки изчаквал противникът да направи грешка?), която не им позволила да влезнат в решително сражение. И тогава започнали преговори за мир, които вървели трудно. Все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразумение. Същата вечер обаче Иван Александър получил помощ: пристигнали „скитите“, т.е. татари, които той искал да използва срещу вуйчо си Белаур, но решил с измама (така твърди Кантакузин, който едва ли е безпристрастен[26]) да ги хвърли срещу ромеите. На същия ден, 18 юли, българите разгромили византийската войска и Иван Александър, вече от позициите на победител, се опитал да наложи своите условия за мир. Сред тях основното било споразумение за брак между неговия първороден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник III Палеолог Мария (Ирина)[27]. Важна роля в трудните преговори изиграл един от приближените на византийския император и в същото време θεῖος на българския цар, Теодор Синадин[28]. Накрая споразумението било постигнато, бракът бил уреден, но насрочен за по-късно време (Михаил и Мария били съвсем малки)[29], двамата владетели седнали на една трапеза, след което се разделили с надежди за по-продължителен мир[30].

Иван Александър спрял дотук. Не се възползвал от предимството, получено край Русокастро, за да навлезе в Империята. Защо? Очевидно той търсел мир и го е получил. Следователно той нямал по-сериозни намерения към Византия: ако не да следва идеята на Михаил Асен („една държава от Византион до Истър“[31]), която едва ли му била непозната, то поне да търси военни успехи, които щели да доведат до териториални промени. Или пък други обстоятелства го принуждавали да се задоволи с мира от Русокастро? Както вече се видя, тези обстоятелства били две: Белаур, който не се бил примирил с неговото възшествие в Търново и открито показвал своята враждебност (свидетелството на Кантакузин е недвусмислено) и Сърбия, която можела да реагира срещу царствените промени в България (Ана-Неда и Иван Стефан били в Сърбия и вероятно търсели подкрепа, за да се върнат в Търново) щом се подготвела. Иван Александър не можел да пренебрегне тези две важни обстоятелства. Нещо повече, за да прибере плодовете от Русокастренския мир, които имали далечна перспектива, той трябвало да отхвърли или ликвидира тези две опасности. Като че ли по-ясно било уреждането на отношенията със Сърбия. Месец след Русокастро, по-точно след 21 август 1331 г.[32], междуособната война в Сърбия достигнала до своята решителна точка: Стефан Урош III Дечански бил заловен от привържениците на своя син и двадесетина дни по-късно на 8 или 9 септември Стефан Душан бил коронясан за крал[33]. А след още два месеца, на 11 ноември 1331 г. Стефан Дечански бил умъртвен, което го превърнало в мъченик[34] и сложило край на гражданската война в Сърбия. Така Стефан Душан останал единственият законен претендент за сръбския престол (неговият полубрат — Симеон Неманич или Симеон Урош Палеолог-Синиша, бил твърде малък, за да има някакви претенции). Тази промяна улеснила изграждането на нови отношения между България и Сърбия. Иван Александър трябвало да разговаря с нов човек на сръбския престол, със свой връстник, който въпреки че взел важно участие в катастрофата край Велбъжд, гледал не към миналото, а към бъдещето. Не се знае дали българо-сръбските разговори били лесни (изворите мълчат), но няма съмнение, че били резултатни. На 19 април 1332 г.[35], Великден[36], сестрата на Иван Александър Елена[37] се омъжила за крал Стефан Душан. Този дипломатически брак (той следвал една традиция в българо-сръбските отношения[38]) не само прекратил състоянието на потенциална враждебност между двете страни, но и поставил началото на мир, който не бил нарушен до покоряването на България от турците. На пръв поглед мирът бил изгоден и за двете страни. Но това било само на пръв поглед. Наистина България получавала сигурност на западната си граница („заложник“ на мира била не само Елена, но и други близки роднини на българския цар[39]), но на каква цена? Тя загърбвала, този път окончателно, обширни български земи в Македония, населени с българи, чието национално самосъзнание не само, че не било засегнато, но и останало такова в продължение на столетия[40]. В същото време България трябвало да насочи своя поглед отново към Тракия и то към източните й предели, където не можела да постигне нищо сериозно. Показвало го миналото, щяло да го покаже и бъдещето. Но на висока цена. Няма съмнение, че договорът носел по-голяма полза на Сърбия. Сигурността откъм България щяла да позволи на Стефан Душан да съсредоточи усилията си в онази посока, която сръбската политика следвала от времето на Милутин: Македония.

По-неясни са пътят и средствата, с които Иван Александър успял да ликвидира враждебните действия на своя вуйчо Белаур, намерил опора и сили във Видин — град, който вече десетилетия се свързвал с неговата фамилия. Два извора загатват за този бунт срещу дворцовата промяна в Търново или опит за отцепване (а може би и двете едновременно?). Кантакузин е този, който дава пестеливи сведения за действията на Белаур. Като говори за навечерието на сражението край Русокастро и по-точно за пристигането на съюзниците — „скити“ (татари) на българския цар, Кантакузин вметва следното изречение: „Той ги беше повикал срещу чичо си Белаур, който въстанал («διαστασιάσας») срещу него и като му бил отнел част от царството му, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната“ („τὴν χώραν“)[41]. Това известие, освен че дава несигурен terminus ante quem за началото на Белауровия бунт („διάστασις“ — противопоставяне), разкрива и неговия размах. Но ако в първия случай можем да се доверим без колебание на византийския историк, то второто му твърдение предизвиква съмнение. Като оставим настрана тълкуването на понятието „τὴν χώραν“ — „страната“, т.е. България или земите в близост до Видин (впрочем Кантакузин не споменава града, освен един намек, който се отнася до събития, станали десет години по-късно[42]), трудно може да се приеме, че Иван Александър би загърбил такава сериозна опасност и би се отправил на война срещу Византия — нещо, което обстоятелствата не са налагали в момента. Очевидно той трябвало първо да се справи с непокорството на вуйчо си и едва тогава да мисли за военни действия срещу ромеите. Но той не постъпил така, следователно опасността откъм Белаур не била толкова голяма.

Другият извор е послесловът или прочутото „похвално слово“ на Симон, поместено на лл. 311r -32lv от „Песнивеца“ (Софийски псалтир) от 1337 г. Там е казано, че Иван Александър завзел укрепени градове, „така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава“[43]. Тук, за разлика от Кантакузин, не е споменат Белаур. Но няма съмнение, че става дума за него и действията му срещу Търново. „Песнивеца“ дава terminus ante quem за края на бунта: 1337 г. Но това в никакъв случай не означава, че действията на Белаур били ликвидирани непосредствено преди завършването на „Песнивеца“, както са склонни да допуснат някои[44]. Усмиряването на Белаур и подвластния му Видин наистина са поставени след битката при Русокастро („мощно отхвърли гръцкия цар и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия“[45]) — впрочем това имплицитно се подсказва и от Кантакузин, но двете събития са свързани и се следват непосредствено. Един наскоро публикуван надпис позволява да се създаде по-ясна представа за хронологията на Белауровия бунт. Става дума за надписа, по-точно за ктиторския надпис в църквата „Св. Никола“ в с. Станичане (Пиротско). Според него църквата е издигната и зографисана „в дните на българския цар Йоан Асен и при господин Белаур… в лято 6840“[46]. Този надпис, който е съставен между 1 септември 1331 г. и 31 август 1332 г. не подсказва никакво напрежение в областта на Белаур или в цялата страна. Напротив, той издава едно спокойствие и би могло да се каже единство на царството. А вече видяхме, благодарение на Кантакузин, че между 1 септември 1331 и 31 август 1332 г. Белаур се е бунтувал. Тогава как може да се обясни надписът? Две са възможностите: съставителят на надписа не е обърнал внимание на събитията, център на които бил Видин (!), тъй като Пирот и околностите му били подвластни и на местния владетел, в случая Белаур. Подобно пренебрежение на такива сериозни събития[47] едва ли би било възможно и това обяснение едва ли ще има основание. Остава втората възможност: надписът е съставен след потушаването на бунта. Вероятно през есента на 1331 г. или най-късно през пролетта на 1332 г. (във всички случаи преди 31 август) Иван Александър успял да се справи с бунта на своя вуйчо: възстановил своето господство над Видин, „Подунавието“ (на запад и изток от Видин) и вероятно до десния бряг на Морава, по-точно устието на Нишава, с Ниш, Свърлиг и дн. Пиротско[48]. А Белаур останал във Видин неизвестно докога.

Почти едновременното потушаване на вълненията във Видин и околните земи, включени във вече традиционното апанажно владение, и установяването на приятелски отношения със Сърбия, не само позволили на Иван Александър да завърши една успешна първа година от царуването си (самият той не подозирал колко продължително щяло да бъде то!), но открили пред поданиците му възможността за едно десетилетие, което забележимо се отличавало от предходните със спокойствие вътре в страната и мир извън границите й. И наистина, докато Византия била изложена на постоянния натиск на турците в Мала Азия (след Никея, през 1333 г. те превзели и Никомидия), отделяла немалко сили за налагане на влиянието си в Епир и Тесалия или провеждала скъпо струващи експедиции в Егейско море (отнела Хиос от генуезката фамилия Закария[49]), а Сърбия трябвало да се справя с бунта на „великашите“ в Зета, била отново в конфликт с Византия (но пък мирният договор от 26 август 1334 г. й осигурил Прилеп, Охрид, Костур) и воювала с Унгария за Подунавието (Белград, Мачва, Колубар[50]), то Българското царство живеело под знака на мира и дори благоденствието. За един владетел, който нямал големите политически амбиции на своя предходник, вуйчо си Михаил Асен (или поне не ги показвал открито) и чиято основна държавническа цел била запазването на това, което притежавал в момента, положението наистина било блестящо или поне такова ни го представят изворите. Иван Александър бил роднина с двамата си партньори съвременници: Стефан Душан бил негов зет, а Андроник III Палеолог — сват. Защото споразумението от лятото на 1331 г. за брак между сина му Михаил Асен и Андрониковата дъщеря Мария (Ирина — име, което трябвало да бъде символ на „дълбокия“ мир между двете страни[51]) не било случайно или постигнато под натиска на обстоятелствата, а няколко години по-късно се превърнало във факт. Иван Александър, който държал извънредно много на него, не пропуснал да напомни на своя бъдещ сват за предстоящата сватба. Андроник III проявил известни колебания, но бил принуден да склони в името на държавните интереси — така поне твърди Йоан Кантакузин[52]. Наскоро след това, през есента на 1338 или пролетта на 1339 г.[53], царската сватба била отпразнувана тържествено в местността Комнинови ливади край Адрианопол[54].

Сполучливите действия през 1331–1332 г., изминалите години и не на последно място принадлежността към Асеневата фамилия дали необходимата сигурност на Иван Александър за бъдещето на династията. Но и той самият не пропуснал да стори най-важното: и тримата му сина, Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен, следвайки вече познати примери от българското минало[55], получили царска титла, която ги приобщавала рано към върховната власт и подсказвала, че бъдещето на царството било в техни ръце. Но най-добро свидетелство за самочувствието на Иван Александър и позицията на неговата фамилия, е прочутото „похвално слово“, включено в „Песнивеца“ от 1337 г.; едно слово, което по византийски образец, вероятно е било произнесено пред царя и семейството му от монаха Симон (?)[56] и се превърнало в своеобразен манифест към поданиците му. Поне част от него заслужава да бъде припомнена. След като употребява над двадесет епитета, за да характеризира личността на владетеля, комуто е посветено словото, авторът продължава: „Кой прочее, ще кажа от нас, като е видял царя, ще се завърне скръбен в своя дом[57]? Със своята военна мощ той ми се струва втори Александър от древността[58]. Така и този изначало много градове завзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви пред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи[59], който се прояви в големи и усилни битки…[60] Струва ми се, че този цар се яви нов сред царете Константин по вяра и благочестие[61], сърце и нрав, имайки в себе си за скиптър победоносния кръст[62] — както знаем и за синовете на Израил, в техните войни — когато се сражавали с враговете, — така и този цар на българите, когато се уповаваше на това победоносно дърво, победи крепко всички сили и ги прогони с помощта на кръста. Никой от първите царе не ми се струва такъв, както този велик цар Иван Александър, похвала и слава на българите. Погледнете сега, малки и големи, и вдигнете знамена и битки за победоносния български цар. И пристъпете сега, патриарси и светители, монаси и иноци, съдии и боляри и целият църковен причт, прости роби и свободни, велможи и цяло войнство, и сърадвайте се с непозната радост и въздайте слава на великия цар Христа Бога венцедателя и към него възвисете победни песни; Троице света, запазвай българския цар, закриляй го и укрепи го, дай му победа над противниците и низложи напълно всички негови врагове и му дарувай дълги години… Радвай се, български царю, радвай се царю на царете! Радвай се от Бога избрани! Радвай се милостиви! Радвай се, от Бога венчани! Радвай се, вишни! Радвай се, от Бога пазени! Радвай се, войноводи! Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се българска славо и похвало! Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвай се със сладките ваши чеда — цар Михаил Асен и Срацимир, и Асен. Радвай се граде Търново! Радвайте се негови градове и страни! Радвайте се и пак се сърадвайте, тъй като имате такъв цар. Бог да ги укрепи в тяхната сила и да им даде царство небесно и да ги весели в чертога на своето селение в безконечните векове всякога и сега, и всегда, и на вечни векове, амин“[63].

Бележки

[1] Автор: И. Божилов

[2] За Иван Александър и Асеневци: Божилов. Асеневци, I, №33, 149-151; Приложение II/1. Родословието на цар Иван Александър, 435–451.

[3] Божилов. Асеневци, I, 149-150; Ферjанчић. Деспоти, с. 153.

[4] К. Куев. Съдбата на Ловчанския сборник, писан преди 1331 г. — В: Търновска книжовна школа, 1371–1971. София, 1974, с. 83; Божилов. Асеневци, с. 150.

[5] Законик, с. 3; Божилов. Асеневци, с. 151.

[6] За нея: Божилов. Асеневци, I, №28, 136–139.

[7] Божилов. Асеневци, I, с. 149, 447.

[8] Подробно: Iv. Božilov. L’arbre généalogique de la reine Hélène à Mateïèe. — In: Etudes historiques, XII (1984), 7-19; Божилов. Асеневци. Приложение II/2. Родословното дърво на царица Елена в Матейче, 451–459.

[9] Божилов. Асеневци, с. 149.

[10] Божилов. Един осмогласник от времето на цар Иван Александър (НБКМ 180 [313]). — В: Сборник в памет на проф. Ст. Ваклинов. София, 1984, с. 61; Божилов. Асеневци, с. 442.

[11] За Ирина Асенина Кантакузина: Божилов. Асеневци, II, №17, 307–310.

[12] Дъщеря на Ирина и Йоан VI Кантакузин. За значенията на понятия като ἐξάδελφος и особено θεῖος: Божилов. Асеневци, с. 169, бел. 9 (литература).

[13] Останалите са: деспот Йоан Комнин Асен, Михаил (Асен), Елена и Теодора. Вж. Божилов. Асеневци, I, №34 (178–184), №35 (с. 184), №37 (с. 186–191) и №38 (с. 191–192).

[14] За деспот Срацимир: Божилов. Асеневци, с. 150 (Попруженко. Синодик, с. 81, § 99; Cant., I, p. 469).

[15] Най-вероятно Иван Александър е получил деспотското достойнство и апанажа в Ловеч от своя вуйчо: Божилов. Асеневци, 150–151.

[16] Божилов. Асеневци, I, №29, с. 139, както и тук, по-горе с. 574.

[17] Божилов. Асеневци, I, №29, с. 139.

[18] Cant., I, p. 431; Nic. Greg., I, 457–458. Тук по-горе с. 574.

[19] Ана и Иван Стефан се отправили към Сърбия (вж. тук по-горе), Шишман потърсил спасение при татарите (Божилов. Асеневци, I, №30, с. 140), Людовик (пак там, №32, с. 148) се появил едва в 1339 г., а съдбата на деспот Михаил (пак там, №31, 144–148) е неясна — дали е бил жив или не в 1331 г.

[20] Йоан Кантакузин (I, p. 458) описва действията на Белаур като твърде опасни (отнел „част от царството“ от Иван Александър!); действия, които в никакъв случай не би трябвало да бъдат пренебрегвани. Напротив, бихме очаквали новият цар първо да се справи с тази вътрешна съпротива срещу неговото възцаряване и едва тогава да помисли за военни действия срещу Византия, въпреки че става дума за освобождаването на току-що окупирани български градове. За Белаур вж. тук по-долу.

[21] След смъртта на Георги II Тертер и докато в Търново избирали нов цар (Михаил Асен), Андроник III Палеолог завладял земите между Несебър и Сливен (Cant., I, p. 172; Божилов, Асеневци, с. 130, бел. 28).

[22] Вж. тук по-горе, с. 575.

[23] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 472. За Никея подробно у Sp. Vryonis. Jr. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Centuries. Los Angeles, 1986. Index s.v.

[24] Това е станало в началото на лятото на 1331 г. Тази дата е в зависимост от правилната хронология на първата книга на Историята на Йоан Кантакузин. Вж. R.-J. Loenertz. Ordre et désordre dans les Mémoires de Jean Cantacuzène. — In: R.-J. Loenertz. Byzantina et Francograeca. 1. Roma, 1970, 116, 120. Това не пречи на някои български историци да продължават да отнасят българо-византийската война към 1332 г.

[25] Cant., I, p. 429; Nic. Greg., I, p. 458.

[26] Cant., I, p. 458.

[27] Cant., I, 459-469; Nic. Greg., I, 483-488; Божилов. Асеневци, с. 170, бел. 30.

[28] За Теодор Синадин: Божилов. Асеневци. Приложение ІІ/1, 440–441 и посочената там литература.

[29] Михаил Асен бил деветгодишен, а бъдещата му съпруга била едва на една година. Вж. Божилов. Асеневци, I, №39, 193–194.

[30] Cant., I, 469-470; Nic. Greg., I, p. 488.

[31] Nic. Greg., I, p. 415; Божилов. Асеневци, №26, с. 127, както и тук с. 566.

[32] С. Ћирковић. Срби, с. 111.

[33] С. Ћирковић. Срби, с. 112; Историjа, 1, 509-510; Soulis. Dušan, 2–3.

[34] Л. Павловић. Култови лица код Срба и Македонаца, 99–109.

[35] Историjа, 1, с. 511 (без точна дата); Ћирковић. Срби, с. 135.

[36] ВИИНJ, VI, с. 394, бел. 118 (Б. Ферянчич — С. Чиркович); Soulis. Dušan, p. 3.

[37] За нея: Божилов. Асеневци, I, №37, 186–191.

[38] След неизвестната по име дъщеря на Иван II Асен, съпруга на Стефан Владислав, Анна Тертер, съпруга на Стефан Урош II Милутин и Смилецовата дъщеря Теодора, съпруга на Стефан Урош III Дечански, от който брак бил роден Стефан Душан.

[39] В Сърбия се намирали и прекарали голяма част от живота си деспот Йоан Комнин Асен (Божилов. Асеневци, I, №34, 178–184) и Теодора (пак там, I, №38, 191–192), брат и сестра на Иван Александър и Елена.

[40] Великолепно свидетелство е приписката към Лесновския паренесис от 1353 г. Вж. тук по-долу, с. 600 и бел. 91.

[41] Cant., I, p. 458.

[42] Cant., II, p. 55; Божилов. Асеневци, I, №30, с. 143.

[43] Кодов. Опис, с. 14; СБЛ, 2, с. 147 (превод на Ив. Дуйчев).

[44] Й. Андреев. България през втората четвърт на XIV в. София (Велико Търново), 1993, 34-40; Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 216. Докато Андреев се е опитал да докаже своето схващане, след като е разгледал изворите (или голяма част от тях) и съществуващата литература, то Хр. Димитров, пренебрегвайки другите схващания и непознавайки надписа от „Св. Никола“ в Станичане (Божилов. Асеневци, 491–492), съвсем декларативно твърди, че борбата на Иван Александър с Белаур е продължила поне няколко години.

[45] Кодов. Опис, с. 14; СБЛ, 2, с. 147.

[46] С. Габелић. Прилог познавања живописа цркве Св. Никола код Станичења. — Зограф, 18 (1987), с. 22; Божилов. Асеневци, с. 492.

[47] Така както са представени от Кантакузин и Симон, автор на похвалното слово, поместено в „Песнивеца“ от 1337 г. Вж. по-горе бел. 40 и 42.

[48] Това подсказва ктиторският надпис от „Св. Никола“ в Станичане. Вж. Божилов. Асеневци, 491–492.

[49] Острогорски. Историjа Византиjе, 472–473.

[50] Историjа, 1, 511-515; Soulis. Dušan, 4–10.

[51] Божилов. Асеневци, I, №39, с. 193 и бел. 12 (дъщерята на Андроник III имала кръстното име Мария, но след сватбата си с българския престолонаследник го променила на Ирина, което символизирало „дълбокия мир“, настъпил в отношенията между двете страни).

[52] Cant., I, 504–505.

[53] Проблемът с хронологията е труден поради противоречията, които съдържат известията на Кантакузин и Григора. Божилов. Асеневци, 193–194.

[54] Cant., I, 508-509; Nic. Greg., I, p. 546.

[55] Константин Тих Асен и синът му Михаил Асен. Божилов. Асеневци, I, №25, с. 118; Тук по-горе, с. 514.

[56] Трудно е да се установи с точност кога е било написано и произнесено словото, т.е. на някой празник — личен или църковен, или пък по определен повод. За Симон — с основание може да се приеме, че той не е само преписвач, но и автор на това великолепно слово — по всяка вероятност идентичен със Симон, преписвача на Четириевенгелието от 1356 г. (ВМ Add. 39627), вж. тук по-долу с. 623.

[57] Тази фраза удивително напомня подхода, избран от Йоан Екзарх при описанието на великопреславския дворец на цар Симеон (Божилов. Цар Симеон Велики, с. 68; Седем етюда, 106–107, 129). Трудно е да се каже дали това е случайно съвпадение, влияние на Йоан Екзарх или пък общо въздействие върху двамата автори, което трябва да се търси във византийската литература.

[58] Съпоставянето с известни личности, за да се извае по-добре личността на героя, е способ, добре познат както във византийската, така и в средновековната българска литература. Тук определен интерес предизвиква използването, с подобни намерения, на един от прочутите герои на Античността — Александър Велики. Във Византия известният македонски владетел е бил почитан твърде много. Освен всичко друго, византийската политическа идеология е търсела в източните монархии и преди всичко в Александър, религиозните корени на императорската власт. Псевдо-Кодинос, почти съвременник на нашия Симон, ще отбележи следното: „източните народи почитат императора като наследник на бащината къща на Александър“ („τοῦ πατρικίου ὁσπίτου“ — Вж. Pseudo-Kodinos. Traité des offices. Introduction, texte et traduction par J. Verpaux. Paris, 1967 [19762] p. 207, 3–7). Това тълкуване се е изплъзнало от вниманието на българския писател или пък в случая той не се е интересувал от него, защото е наблегнал на други качества на великия македонски цар: „Със своята военна мощ той ми се струва втори Александър от древността“! Едно съпоставяне, което отсъства дори при такъв български владетел, какъвто бил цар Симеон!

[59] Формулата „царува над всички българи“ очевидно е заимствана от титулатурата на българския цар, позната в разгърнат вид от подписите в издаваните от него грамоти: „Йоан в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи Александър“ (Ильинский. Грамоты, с. 23). Тя отразява определена политическа идея — българският владетел е цар и на онези българи, които се намират извън границите. Споменатата вече бележка към Лесновския паренесис (за нея и за някои други текстове вж. тук по-долу) от 1353 г. е „обратната връзка“: българин, представящ едно население, което вече десетилетия живее извън българското царство и изпитва чуждо влияние — политическо, религиозно и културно — ще постави на първо място цар Иван Александър: не само преди местния владетел Йоан Оливер, но и пред цар Стефан Душан!

[60] Пропуснатият текст съдържа сведенията за военните победи на Иван Александър и преди всичко присъединяването на „Несебър и цялото Поморие заедно с Романия“ и потушаването на бунта на Белаур.

[61] Св. Константин или император Константин Велики бил извънредно много почитан от Християнството. Неговият култ, твърде често обединен с култа към майка му св. Елена (в нашия текст прави впечатление нейното отсъствие) бил силно разпространен и в България (изображения и похвалното слово, написано от патриарх Евтимий), особено във връзка с 1000-годишнината на Константин (похвалното слово е написано точно хиляда години след смъртта на императора, свързал трайно името си с историята на християнската религия: 22 май 337 г.). Нашият автор, по всяка вероятност Симон, е проявил забележително майсторство като е характеризирал Иван Александър като войн, съпоставяйки го с Александър Велики и като защитник на Християнството, оприличавайки го на Константин Велики.

[62] „Победоносният кръст“ във формата на скиптър бил един от важните символи на императорското достойнство и основен елемент от темата „Императорът — винаги победител“, от своя страна част от императорския култ или императорската религия (L.-P. Raybaud. Le gouvernement et l’administration centrale de l’empire byzantin sous les Paléologues, 1258–1354. Paris, 1968, 81-85; Византийските василевси, с. 24). Идеята за „победоносния кръст“ възхожда отново към Константин Велики: в навечерието на битката с Максенций при моста Милвио (28 октомври 312 г.) Константин Велики видял на небето кръстния знак с надпис „Hoc signo vince“. На следващия ден войниците му го изрисували на щитовете си и разгромили враговете си.

[63] Кодов. Опис, с. 14; СБЛ, 2, 146–147.