Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (58) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Българите от битката при Черномен (1371 г.) до похода на Али паша (1388 г.)

На 26 септември 1371 г. край Черномен^[1], на тридесетина километра от османската столица Одрин, турците разгромили войската на двамата братя Мрнявчевичи — деспот Йоан Углеша, владетел на Сяр и областта^[2] и крал Вълкашин^[3]. Събитие с решителен характер, то привлякло вниманието на мнозина писатели и историци, като започнем от старец Йоан Серски (съвременник на събитията)^[4], преминем през „Безименната българска летопис“^[5], кратките византийски хроники^[6] и сръбските летописни бележки^[7], и стигнем до късновизантийския историк Лаоник Халкокондил^[8] и ранния османски хронист Мехмед Нешри^[9]. Както и би трябвало да се очаква при автори, писали със сто и двадесет години разлика във времето, разногласията между тях са много: чия е инициативата за сблъсъка — на сърбите (Исай, Нешри) или турците („Безименна българска летопис“); кои са участниците в битката при Черномен, по-точно християните сърби (Нешри, „Безименна българска летопис“) или сърби и гърци (Исай)^[10], броят на сръбската войска — 60 000 (Исай) или много по-малко; кой е предвождал турските войски — султан Мурад („Безименна българска летопис“); или Шахин лала (Нешри); съдбата на пленниците^[11]; датата на битката (26 септември 1371 г.)^[12]. Този списък би могъл да бъде продължен. Но отново едва ли има нужда. Факт е, че през нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г., близо до Черномен и брега на Марица се е случило нещо ново, различно. Променил се типът отношения между турците и балканските християнски народи. До Черномен турците грабели плячка и отвличали хора, които прехвърляли в Мала Азия, а малко по-късно преминали към овладяването на някои градове, без значение къде се намирали. И то предимно по-малки селища. Изключение направил Адрианопол — Одрин, който бил завладян към 1369 г. и бързо превърнат в средище на османската държава. На 26 септември 1371 г. Балканите станали свидетели на нещо различно: сблъсък между две държави, между две нации (не случайно в кратките византийски хроники се говори за „Сърбия“, а Йоан Углеша се нарича „деспот на Сърбия“^[13]); сблъсък за надмощие на полуострова, за прогонване на турците от Европа (Исай) или обратното, за сломяване на християните. И наистина Черномен е и край, и начало: край на разпокъсани, твърде често недобре обмислени краткотрайни действия, които, с малки изключения, нанасяли удари, рушали, но не заплашвали цялото, и в същото време това било началото на тотална война на Исляма срещу Християнството.

Битката край Черномен не била случайно събитие^[14]. Не била и брънка, с която завършвала верига от събития. Напротив, тя била сама за себе си, самостойно събитие, което имало най-обща връзка с близкото минало; събитие, което било добре обмислено и добре подготвено от двамата братя Мрнявчевичи: преди всичко деспот Йоан Углеша. Димитър Кидон, който никога не криел своите предпочитания към Запада, в едно свое слово, произнесено вероятно през лятото на 1371 г., говори за сръбски пратеници в Константинопол, които убеждавали ромеите „общо да се настъпи срещу общия враг“^[15]. Трудно е да се каже кога пратениците на деспот Углеша — защото, едва ли има съмнение, че тази дипломатическа инициатива е била негова — са посетили византийската столица. Но в същото време няма и никакво съмнение, че подготовката на кампанията от 1371 г. е започнала още през предходната 1370 г.-през пролетта на 1371 г. Йоан Углеша посетил Света гора, като част от плана, който скоро трябвало да го отведе до решителен сблъсък с турците^[16]. Допуска се, може би с твърде голямо основание, че пратеничества, подобни на мисията във византийската столица, са били проводени в България и при сръбските феодали, но очевидно те не дали положителен резултат^[17]. Неуспехът на тези опити за привличане на съюзници за обща борба „срещу общия враг“, не обезсърчил двамата братя. Напротив, подготовката им била сериозна, тъй като и целта им била сериозна: прогонване на турците от полуострова, т.е. от Европа^[18].

Резултатът от тази първа сериозна кампания срещу турското настаняване на полуострова е добре известен. Ефектът от този сблъсък между християни и мюсюлмани, рефлектирал в съчиненията на съвременници и то на две равнища. Първото, макар и с достатъчно факти, има силно изразен емоционален характер; „Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създанието на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по Божие опущение биваха изпояждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискърбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля, и седмият владетелски род на сръбското племе^[19]. И наистина, тогава живите облажаваха по-рано умрелите^[20]. Но вярвайте ми, не само аз, който съм неопитен във всичко, но и изкусният някога у елините Ливаний, не би могъл да опише неволите, що се изсипаха над християнския свят в западните области…“^[21] На другия полюс, срещу тъжните слова на Исай Серски, които извират от неговата душа, а не са рожба на неговата мисъл, стои трезвата оценка на хрониста: „И оттогава измаилтяните започнаха да завладяват царствата на християните“^[22]. Тази атмосфера на Балканите — „западните области“ на Исай, а и извън тях — новината за разгрома на християнските сили бързо се разпространила в Западна Европа^[23] — дава основание на съвременния учен за констатацията: „Това е била най-важната и с най-големи последици победа на турците преди 1453 г. Нейният първи резултат бил разгромът на Серската държава, а нейна далечна последица — гибелта на всички балкански държави. Тяхното завладяване било въпрос на време“^[24].

Как се е държала Търновска България непосредствено преди и по време на битката при Черномен? Търсенията — те почиват до голяма степен на предположения — сякаш се свеждат до едно основно питане: участвали ли са българи в самата битка^[25]. И то не българи, които са присъствали във войските на двамата братя като техни поданици, т.е. българи от Македония, а българи, формиращи самостоятелни части и представящи България. Отговорът не е труден. Както няма сигурни извори за това, че деспот Углеша проводил в Търново свои пратеници, които е трябвало да спечелят българите за идеята за обща борба срещу общия враг и, че българите са отговорили с отказ на този призив, така няма и сигурни извори за българско участие в голямата битка, довела до толкова тежки сетнини за християните. Изворите обаче подсказват недвусмислено, че след 26 септември 1371 г. Иван Шишман се изправил лице в лице с турците. Било за първи път не само за царя, но и за неговите поданици. Позицията на българското царство до този момент била в най-добрия случай позиция на пасивна страна. Активните средства, отпорът срещу безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, на защитниците на всяка крепост, на обитателите на всяко селище. Грижите на централната власт били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници, които непрекъснато намалявали. По всяка вероятност Иван Шишман бил склонен да продължи тази политическа линия, определена от баща му. Но колкото и да била погрешна, това била политическа линия, изработена през 50-те години на столетието. Двадесет години по-късно била необходима промяна в отношенията с турците, която да отговаря на променилата се политическа обстановка на Балканите. Това, което било, макар и твърде условно, добро за българската държава, не било добро за противника и партньора. И турците не закъснели да го покажат.

Византийският историк Лаоник Халкокондил е този, който съобщава, че след Черноменската битка султан Мурад насочил погледа си към България и със сила принудил Иван Шишман да се оттегли в земите на север от Стара планина („εἰς τοῦ Ἴστρου χωρία“)^[26]. Оттеглянето на север, т.е. изоставяне на българските земи в Тракия, не била единствената цена, заплатена от българския цар. Защото същият Халкокондил продължава: „Шишман, синът на Александър, проводил пратеници при Мурад, сключил договор и съюз («σπονδάς τε ἐποήσατο καὶ συμμαχίαν»), така че да гледат [заедно] враг и приятел; и направил родство като дал на Мурад дъщеря си, която се отличавала със своята хубост и произхождала от еврейката, за която се оженил, бидейки от нея наранен“^[27]. Като се оставят неточностите около личностите на Иван Шишман и сестра му Кера Тамара^[28], сведенията на византийския историк, поне в една точка — изпращането на Кера Тамара в харема на султан Мурад — се съгласува с българските извори. Наистина „Безименната българска летопис“ дава известна възможност за малко по-различна и по-подробна хронология (първи преговори между Иван Шишман и Мурад наскоро след възшествието на новия български цар и окончателно споразумение след битката при Черномен^[29]), но в едно няма съмнение: веднага след 26 септември 1371 г. Иван Шишман бил „затворен“ на север от Балкана и това го принудило да търси път към споразумение с Мурад, споразумение, с което той се признал за васал на султана и подкрепено от жертвоготовността на Кера Тамара, която оставила трайни дири в поменалната част на „Синодика“ и във фолклора^[30].

Неутралитетът на Иван Шишман по време на Черномен бил последната проява на традиционализма в политиката спрямо турците. Оттук нататък пред България имало нов път — път на лавирания, отмятания от поети, макар и насила, задължения, на компромиси, най-сетне на серия от унижения. Тази позиция на държавата и най-често персонифицирана от цар Иван Шишман, осигурила десетилетие-десетилетие и половина на плах мир; мир, който, колкото и да бил относителен, облагодетелствал преди всичко Добротица и особено Иван Срацимир. Търновска България образувала защитен пояс между Видин и евентуалните заплахи, преки или дори косвени, които можели да дойдат от турците. Така съдбата и, разбира се, политическата география този път били на страната на Иван Срацимир. Обиден от баща си, за сметка на по-малкия си брат, той и неговото царство преживели четвърт столетие в съмнително спокойствие, запазено с усилията на Иван Шишман и нерадостната съдба на сестра му Кера Тамара.

Всяка година в мир — макар плах и несигурен мир^[31] — била спечелена за живота и дори за бъдещето. И българите използвали тези години. Защото, дори и с постоянно надвиснала заплаха, животът вървял. Един поглед отдалечен във времето подсказва трудно разбираемо, поне на пръв поглед, съчетание: кървави, унищожителни войни, които по-бавно или по-бързо водели към трагичен край (сигналът Черномен не можел да бъде пренебрегнат) и блестящ духовен живот, както в България, така и на целия полуостров, един категорично подчертан интерес на широки обществени групи към държавните ценности на миналото^[32]. Културният живот в столицата Търново достигнал своя връх и родил ценности, които дотогава нацията не познавала. Обяснението на този феномен не е лесно. Пък и това едва ли е най-важното — дали българското общество ще бъде „обляно отлъчите на залез“^[33], дали „в момент на големи изпитания, на напрежение избликва с пълна сила народната енергия“ или това ще бъде квалифицирано като „метафизичееко обяснение“^[34], не е най-важното. Основното е друго, а именно: този „блясък преди залез“, макар и метафорично, изразява един факт.

Един дори бегъл поглед върху Търново и литературата, която се раждала там, веднага показва това привидно противоречие, този сякаш двустранен лик на най-интересните паметници на българската книжовност. Първото впечатление е за една неприкрита тревога за бъдещето и страх от ежедневните опасности. Те се промъкват още в края на шестдесетте години^[35]. Но през последната четвърт на столетието те започват да стават открити, ясни и много по-обстоятелствени. Чудесен пример са химнографските творби на Ефрем — един талантлив писател, заел своето място сред елита на българската книжовна структура едва през последните десетилетия^[36]. Особено място сред тях заема „Канон молебен за царя“^[37]. Неговият главен идеен замисъл са многобройните молитви към царя Иисус Христос и Богородица за помощ на неименувания земен цар, който с основание може да се отъждестви с цар Иван Шишман^[38]. Молитвите, които Ефрем така майсторски и така настойчиво отправя към Господ Бог и неговата майка имат за цел да измолят: сила („бързо дай на царя сила срещу враговете“), помощ („разори докрай поганското стремление и помогни на нашия цар, Девице“), избавление от нужда („Христе, царю, тебе моли венценосецът роб твой и пада пред теб да го избавиш сега от нужда“), опазване на царя („ти царя безнаказано запази от видимите и невидимите врагове“), победа („дай победа и надмощие на царя… И на царя победа и сила срещу враговете дай“)^[39]. Едва ли може да се открие друг български владетел, от чието име са отправени толкова много молитви. Очевидно на царя, на Иван Шишман твърде много му била необходима протекцията Божия, която да му даде сили, за да се бори; помощ, която да го избави от нуждата, да го опази от опасностите и да го дари с победата. Молитвите са много не само защото и враговете са много, а защото те били различни от всички врагове, които българите имали досега, защото били безмилостни тъкмо поради различното у тях. А това била тяхната войнстваща религия, която ги карала да воюват не срещу българите, а срещу християните.

Последният търновски и всебългарски патриарх („πάσις Βουλγαρίας“) Евтимий (интронизиран в 1375 г.), на когото съдбата и Божията воля били отредили заедно с Иван Шишман да понесе физическата болка и моралните унижения от гибелта на България, в ролята си на духовен пастир също не пропуснал да отправи молитви за спасението на царя: „Но, о пречестна главо, и изпълнена с благодатта на Светия дух, Иване, жилище на Спасителя и на Отца, ти, който стоиш пред престола на Царя на всички и открито се наслаждаваш на светлината на единосъщната Троица и херувимски възгласи заедно с ангелите трисвятата песен, понеже имаш велико и безмерно дръзновение, моли се на всемилостивия владика да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ и помогни на нашия властен цар Иван Шишман, и му покори всички противящи се врагове под нозете му. Непорочна вярата пази! Градовете наши утвърди!^[40] Целия свят умири!^[41] От глад и пагуба ни избави! И от нападенията на иноземци ни съхрани! Старите утеши, младите напъти, безумните умъдри, вдовиците пожали, сираците закрили, младенците отхрани! И всичките си люде запази от всички напасти, и в деня на Страшния съд ни избави от лявата част и ни сподоби чрез молитвите си да чуем заедно с десните овци блажения онзи глас от владиката Христос: «Елате благословени на моя Отец, наследете приготвеното за вас царство от началото на света», понеже нему подобава слава, чест и власт в безконечните векове, амин!“^[42]

Една от основните грижи на Евтимий в качеството му на духовен пастир на българите била да пази чиста и непокътната вярата, истинската вяра. И тази грижа не само рефлектирала в неговите творби („непорочна вярата пази“!), но и заемала голяма част от ежедневието му на духовен светител и практически водач на своите сънародници. Той се борел и наказвал сурово както грешниците (Пирон и Теодосий Фудул)^[43], които отклонявали истинския християнин от неговия път, така и онези остатъци от езическите вярвания, които българинът пазел от столетия^[44]. И това той правел не само защото трябвало да изпълни мисията, която Бог му възложил, но и защото разбирал, че в тези тежки времена на изпитания, вярата била онова оръжие, с което българите трябвало да воюват срещу „измаилтяните“; защото всяко отслабване на вярата спасявало тялото (на индивида!), но погубвало душата. И което било по-важно, водело към гибел народ и царство^[45]. Евтимий не бил сам. Дори и анонимни творци в най-съкровените си мисли отправяли подобни молитви към твореца: „Боже Господи, царю, укрепи верните наши царе, утвърди вярата, укрепи народите, усмири света и добре запази тази обител“^[46].

Тези теми преобладават в съчиненията на българските писатели от края на XIV в. разбира се не само заради времето, което било напрегнато, заредено със страх и криело сериозни заплахи, но и защото радостите на ежедневието, прекрасното в живота, независимо от християнските проповеди, отстъпвали на страданията и бедствията, „от които се създава историята“ (Й. Хьойзинха). И все пак тъкмо това противоречиво време оставило някои от най-изящните произведения на средновековната българска литература, следите на една книжовна дейност (условното й наименование е „Търновската книжовна школа“^[47]), чиято значимост далече надхвърля своето време и пределите на България; най-сетне това е времето, когато българският творец излиза от своята анонимност — една особеност на Средновековието, която има своите корени в християнското смирение. Всичко това най-добре може да бъде персонифицирано от Евтимий^[48]. Ученик и близък сътрудник на Теодосий Търновски, той прекарал години в най-големите културни средища на Балканите — Константинопол и Света гора. Евтимий бил безспорният ръководител на духовния живот (и в частност на литературните процеси) в България през последните три десетилетия на XIV в. На неговата изключителна личност се дължат налагането на исихастките идеи, правописната реформа, довела до „изправлението“ на българските книги, които поради изминалите столетия и многобройното си репродуциране се били отдалечили от първоначалните преводи, до жанровото обогатяване на българската литература (категоричното налагане, макар и с известно закъснение, на Метафрастовия тип житие, появата на истинското похвално слово), до изработването и налагането на един нов блестящ литературен стил („плетение словес“). Патриарх Евтимий, освен големите му заслуги в организирането и ръководенето на литературните процеси, в изграждането на една школа (при цялата условност, а дори и неточност на това понятие), чиято роля трябва да се търси в границите на византийско-славянската общност, бил изключителен творец. Самият той е автор на творби, в които най-добре рефлектират посочените идеи; творби сред които се открояват безспорно четири жития: написани „по лепоте“ и посветени на св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Петка Епиватска (Търновска) и св. Филотея, както и четири похвални слова в памет на св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан, епископ на Поливот^[49]. Ако тези осем творби на Евтимий — жития и похвални слова — са върхът на агиографската проза в българската средновековна литература, отразявайки съвременните тенденции на развитие в съседна Византия (Евтимий без колебание може да бъде съизмерван с такива майстори на житийната литература като Константин Акрополит, Калист и Филотей) и, разбира се новите стилни похвати (писане „по лепоте“, което се постига, казано най-просто с „плетение словес“), то неговият събрат Ефрем е продължител на една вече вековна химнографска традиция. Малко преди залеза на България той създава творби, които биха могли да се поставят до творбите на първите майстори на жанра: св. Климент Охридски, св. Наум и Константин Преславски. Шест са тези творби, които правят от непознатия доскоро Ефрем един от най-добрите създатели на песенна поезия в българското духовно пространство, а и не само в него: „Молебен канон към Господа Иисуса Христа“, „Молебен канон към пречиста Богородица“, „Молебен канон за царя“ (една тема, непозната дотогава в българската литература^[50]), „Стихири молебни към пречиста Богородица“, „Молебни стихири към нашия Господ Иисус Христос“ и „Други стихири, кръстообразни“^[51]. Тъкмо това щастливо съчетание на традиция, съвременност и новаторство създава истинския облик на книжовния живот в българската столица Търново през последната четвърт на четиринадесетото столетие. И изгражда онова, което българската диаспора ще разнесе извън пределите на България^[52].

Но противоречивата картина, родила се от умелото съчетание на тъгата и страха от безвремието, които лъхат от българската литература, и великолепното майсторство на писателите, които създават облика на тази душевност, изляла се благодарение на писаното слово (към тях може би трябва да се добави и един малко неочакван интерес към класическата древност^[53]), не би била пълна, ако не се обърне поглед към друга, още по-неочаквана посока. А тя е личността на българския цар. Той се е настанил в българската историопис като безпомощен и трагичен образ — една квалификация, която не може да бъде променена дори и от народното творчество, което често се възторгва от неговата личност^[54]. Едно слабо изместване на ъгъла, от който се наблюдава Иван Шишман, показва този български владетел, имал нещастието да стане свидетел на гибелта на царството си, в друга светлина. Може би не е изненада, че Иван Шишман, следвайки примера на предходниците си и преди всичко на баща си^[55], покровителства манастири и издава хрисовули. Изненадата е другаде. Издаването на тези хрисовули — Рилският (1378 г.) и Витошкият (Драгалевският) (terminus ante quem: 1385 г.), се обяснява не с традицията, не с текущата практика, не с грижата за съживяване и укрепване на тези обители — Рилската и Драгалевската, а с „борбата“ между Иван Шишман и Иван Срацимир за владеене на Средец (София) и областта^[56]! Наистина и двата манастира са в област, която може би е била обект на църковни разногласия^[57], но нищо — нито самите хрисовули, нито други текстове — не подсказва правотата на подобно схващане. В същото време се пропуска или пренебрегва един твърде интересен абзац от Рилския хрисовул, който е един от малкото случаи представящи вертикалната структура на династията и подчертаващи силната привързаност на Иван Шишман към дълбоките корени на фамилията: „След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и на цялото му достояние от предци и деди, и родители на царството ми — свето починалия цар Асеня и цар Калиман, от всички български царе, прадеди, деди и родители на моето царство…“^[58] И това само петнадесет години преди превземането на Търново от турците!

Докато в Търново, приютено зад северните склонове на Стара планина — те били все пак някаква преграда срещу османците — се правела литература от твърде високо качество, Църквата в лицето на своя пръв светител се грижела за чистотата на Христовата вяра, а Иван Шишман демонстрирал публично ролята на своите прадеди Асеневци в историята на Българското царство през последните две столетия и подчертавал тяхната здрава връзка с цар-Симеоновата политическа идеология. Докато Иван Срацимир далече (все още!) на северозапад късал тънката нишка, която все още го свързвала с Търново — църковната общност, сериозни и на моменти твърде важни стъпки в областта на външната политика, и то в руслото на старата българска традиция, правел Добротица. След успешните си действия през 1369 г. и особено след смъртта на Иван Александър (1371 г.) деспотът от Калиакра окончателно обърнал гръб на останалите две Българии. Разширил владенията си — в най-благоприятния момент те едва ли са били по-малки по обхват от Видинското царство — и утвърдил авторитета си, Добротица имал самочувствието на равноправен и равностоен участник в международния живот. Разбира се не може да не се признае ролята на геополитическия фактор — неговите владения били отворени към широтата на Черно море, а оттам и към Средиземноморието, и все още към ограничените територии на Византия. През 1369 г., след като Месемврия и околните земи били присъединени за пореден път към Империята, Йоан V Палеолог образувал от тях „императорското владение Загора“, което той дал като апанаж на своя син Михаил Палеолог^[59]. Трудно може да се каже чия е била инициативата, но явно се стигнало до сближение, което през 1373 г., между 11 и 15 ноември, завършило с брак между Михаил Палеолог и неизвестна по име дъщеря на Добротица^[60]. Сродяваното естествено сближило още повече стария и опитен в международните дела Добротица и младия Михаил Палеолог (той бил роден през 1351 г.). Двамата насочили своя поглед към Трапезунд, но за съжаление на грижливо подготвената им комбинация бил сложен край с узурпацията, извършена от Андроник IV Палеолог (1376 г.), която сериозно променила обстановката не само в Константинопол, но и в целия Черноморски басейн и преди всичко позициите на Венеция и Генуа^[61]. Наскоро след това дошла изненадващата смърт на Михаил Палеолог (от 1376 г. деспот); той бил убит от своя шурей Йоан (Иванко) Тертер край Дръстър^[62]. Причината за тази свада в семейството на Добротица, завършила с убийство, не се сочат в изворите (често се набляга на зародилото се съперничество между Иванко и Михаил), но съмнения в нея няма. По този начин част от плановете на Добротица рухнали. „Трапезундската акция“, останала само като намерение, разбира се, едва ли е заемала основно място във външнополитическата програма на деспота от Калиакра. Защото вече второ десетилетие черноморската политика на Добротица била свързана с Венеция и Генуа. И докато отношенията с републиката на св. Марко били по традиция добри, то сблъсъците с генуезците датирали отдавна, поне от 1360 г.^[63] И до промяната било още далече^[64]. Или поне смъртта на Добротица не му позволила да изведе до един по-добър край отношенията с Генуа. В „Ектезис неа“ деспот Добротица е отбелязан като покойник. А това е 1386 г.^[65] Интересно е, че там не е посочен неговият син и приемник Йоан-Иванко Тертер. Трудно е да се обясни този пропуск, особено, ако допускането, че той е получил деспотското достойнство през 1376–1379 г. от Андроник IV Палеолог, е основателно^[66].

Междувременно краткото и относително спокойствие за Балканите завършило. През 1383 г. турците превзели Сяр^[67] и с това поставили началото на завладяването на Македония. Но заплахата за България — Търновска, а до известна степен и Видинска — настъпила след падането на София (1385 г.)^[68] и наскоро след това на Ниш (1386 г.). Наистина турците били победени край Плочник^[69], но веднага се реабилитирали като овладели Солун и Верея (1387 г.)^[70]. Какво било поведението на българите? За Иван Срацимир не се знае нищо сигурно. Но пропускането му дори и от най-отдалечените извори сякаш идва да подскаже, че той все още се е чувствал в безопасност зад стените на Видин, а широтата на Дунава му е разкривала един, макар и относително, по-безопасен свят. За Иван Шишман се казва, че бил „тайно посветен“ в коалицията на сърби и бошняци (преди Плочник), но се държал „коректно и резервирано“, „отметнал се от задълженията си и се отказал да изпрати исканата помощ“ от Мурад, а според други — отказал да плаща данъка, с който бил задължен към султана^[71]. Тези твърдения почиват на един текст у Нешри, който гласи: „… Ала двамина се отметнали и не се явили. Единият бил Александросоглу Сосманоз, който бил взел щерката на Лазара за своя син^[72]. Другият бил Добруджаоглу [Иванко]. Тези двамата проклетници не се покорили на султанската повеля и не се явили във войската — Повелителят рекъл: «Нека веднъж оправим тази работа, пък после тяхната е лесна»“^[73]. По всяка вероятност това се отнася към събитията от 1386–1387 г., но сигурен terminus ante quem е 1388 г. И ако за Иван Шишман няма съмнение, че е бил васал на султана, подобно твърдение за Иванко не почива на нищо друго, освен на цитирания текст на Нешри. Сведенията, с които разполагаме подсказват, че основната грижа на добруджанския владетел били отношенията с Генуа. Най-сетне те били доведени до успешен край с договор, сключен на 27 май 1387 г., който сложил край на десетилетната враждебност и поставил по-нататъшните връзки между договарящите се страни на добра основа^[74]. За съжаление недълготрайна.