Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

§ 3. България и Латинската империя: в двубой за византийското наследие

На 12 април 1204 г. кръстоносците със стремителна и самоотвержена атака (така поне я представя Вилардуен), овладели Константинопол и в продължение на три дни го подложили на грабеж и разорение[1]. Така бил унищожен един хилядолетен мит, била разсеяна една легенда — легендата за вечната империя (aeternitas Imperii) (според ромеите това станало „по волята Божия или по-точно с негово позволение, за наказание за сторените спрямо него прегрешения“). „И голяма бе радостта от щастието и от победата, която Бог ни бе дал… И трябваше да славят много Бог наш, защото те не бяха повече от двадесет хиляди въоръжени мъже всичко, а с Божията помощ покориха четиристотин хиляди души или повече, и то [намиращи се] в най-укрепения град, какъвто съществуваше в целия свят, а бе голям град и най-добре укрепен“[2]. Още не отшумяла радостта, рицарите побързали да заменят легендата с една нова реалност: Латинската или по-точно Константинополската империя. Тази нова реалност поставила Калоян, макар и не неочаквано, в нова политическа и военна обстановка. Оттук нататък неговите действия се преценяват от българската историопис едва ли не единодушно като защита на българската независимост в борба срещу завоевателите. Наистина първата стъпка на цар Калоян била сторена в посока на мир с новите господари на Константинопол, но те не закъснели да покажат открито своите войнствени намерения. Няколко независими един от друг извора съобщават, че наскоро след 12 април Калоян проводил в Константинопол свои пратеници, но рицарите надменно ги отпратили с искането Калоян да им се подчини[3]. В противен случай те щели да опустошат и завладеят неговата земя. Наскоро след тези злополучни разговори маркиз Бонифас дьо Монфера, вече Солунски крал, предложил на император Бодуен да воюват съвместно срещу българите[4]. Опасността била очевидна или както писал почти две столетия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хроника, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който се намираше на неговите граници, може да навлезе [ в земите му] и да завладее неговата империя, както бе направил с тази на гърците“[5]. Това са очевидните факти. Но тези факти — те подлежат на обяснение — не биха могли да оправдаят цитираното по-горе становище, което от една страна, плаща данък на леснообясними неправилни концепции, рожба на определени, вече отживели тенденции в българската историография („завоевателната политика на Папството“!), а, от друга страна, е резултат от неправилен анализ на изворите и на Калояновите действия, на пренебрегване на очевидни факти. Един по-внимателен поглед върху постигнатото от българския владетел, върху неговите намерения и върху събитията от 1205–1207 г. предлага много по-убедително решение.

Какво представлявала Латинската империя, съсед и потенциален противник на България в продължение на повече от половин столетие? Едва ли е необходимо да се прави цялостна характеристика на това необичайно държавно образование, рожба на западните традиции и политическа практика[6], родило се в самото сърце на православната общност (καρδίας τἤς πατρίδος по думите на Пахимер[7]). Би трябвало да се наблегне само на един елемент от неговата политическа и идеологическа същност: приемствеността между двете империи. Византийската и Латинската.

В края на март 1204 г., малко преди решителното нападение срещу Константинопол, кръстоносците се споразумели за подялбата на Империята, която имали намерение да завладеят (малко по-късно, между 12 април и 9 май, споразумението било оформено в специален текст, който не представлява официален документ — нито е подписан, нито е датиран, а е по-скоро един „протокол“ за съгласие, който заинтересованите устно се задължили да спазват[8]). Според този текст Константинопол с цялата територия на Империята щели да бъдат поделени между императора (който трябвало да бъде веднага избран), кръстоносците и венецианците[9]. Или казано по друг начин, новата империя, която се раждала, макар и все още само като намерение, трябвало да покрие географски, териториално и държавнополитически старата Византия.

От пространствената приемственост, която нерядко подвеждала, трябва да преминем към областта на политическите идеи, които създават облика на една държавна сграда, построена на строго определена територия. Рицарите не се колебали как да нарекат своята империя — за тях тя е Константинополска империя: „I’empire de Constantinople“, „Constantinopolitanum imperium“. Владетелят, който те поставили начело, е император. След сложен и труден избор, след много пререкания, това бил Бодуен IX, граф на Фландрия и Ено (той бил подкрепен от многобройните фландърски рицари и венецианците)[10]. На 16 май 1204 г. той получил императорските знаци в църквата „Света София“[11] и след това се настанил в един от дворците на константинополските василевси — Буколеон[12]. Така постройката била окончателно завършена. Но нейното изграждане не било случайно хрумване. Рицарите създали цяла теория, която трябвало не само да оправдае техните действия, но и да ги представи като естествен, логичен завършек на един продължителен исторически процес; да ги легитимира и да измие от тях позора на престъплението — завоеватели, рушители и грабители на един от свещените за християнството градове, Втория или новия Рим (Константинопол)[13]. Тази теория е позната благодарение на един забавен епизод, разказан от Робер дьо Клери[14]. Става дума за срещата между цар Калоян и Пиер дьо Брашиьо, който е „безспорният герой на кръстоносния поход, прочут със своята храброст и със своите подвизи както сред гръцките и българските неприятели, така и сред кръстоносците“[15]. На тази среща — тя била предизвикана от желанието на българския цар да се запознае с прочутия рицар — между другото френският рицар заявил: „Троя принадлежеше на нашите прадеди; и тези от тях, които успяха да се изплъзнат от погрома на елините, са отишли да живеят там, откъдето идваме ние; поради това, че тя е принадлежала на нашите прадеди, ние сме дошли тук да завладеем земята“[16]. Тези слова, чиито корени възхождат към подвизите на Еней и прочутата творба на Вергилий, дават интересен оттенък на срещата. Те не само са забавни; те разкриват една историческа мотивация, използване на легендарната историческа традиция за изграждането на политическа идеология, която в крайна сметка се старае да аргументира правата на рицарите и да изтрие от тях позора на завоеватели, опирайки се на правата на Рим (оттук и на целия Запад) върху източните провинции. Но тази идеология веднага разкрива и другите си измерения: претенциите на Византия, които вече са и претенции на новите господари на Константинопол; претенции, черпени от универсалистичната теория, крепяла Империята в продължение на едно хилядолетие. Опитът на цар Калоян да си осигури временен мир с новата империя (вероятно наскоро след 12 април 1204 г.), за който стана дума, са отбелязани категорично в два извора. В „Gesta Innocentii III“ отрицателният отговор е мотивиран така: „че не ще има мир с него [Калоян], ако не върне земята, принадлежала на Константинополската империя, в която бил нахлул с насилие[17]. Никита Хониат, както би трябвало да се очаква, е по-обстоен: високомерните латински барони писали на Калоян „да се отнася в грамотите си до тях не като цар с приятели (ὡς βασιλεὺς φίλοις), а като слуга с господари (ὡς ὑπηρέτης δεσπόταις). Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия, която той владеел не по право, а като отцепник от ромеите (Ῥωμαῖοι επαναστας) и да го върнат в предишното му положение“[18]. Това са фактите. И ако можем да заподозрем Хониат в пристрастие (в неговите думи ясно прозира византийската политическа идеология и традиция — той не пропуска да припомни, че Калоян е „метежник и че е разорил ἐπὶ Ῥωμαῖοις ἐσπέριον ἐπικρατεῖαν“, т.е. „ромейските западни владения“), то писаното в „Gesta Innocentii III“ не оставя никакво съмнение за действителните схващания на латинците, наследени или заимствани от победените ромеи.

И така от пространствена гледна точка противникът на българите бил същият[19]. От политическа гледна точка нещата остават също непроменени: отново Константинопол е център на Империята, която обосновава своето съществуване с познатите вече традиционни идеологически принципи. Новото лице на едно познато географско, политическо и идеологическо пространство се създавало от едно ново общество, което от завоевател се стремяло да се превърне в приемник, и то легитимен, на завоюваното, т.е. вместо Translatio Imperii, ние имаме работа с обратен процес. Западът дошъл в Константинопол, в сърцето на старата империя на ромеите (римляните)! Калоян добре е разбирал настъпилите промени, очевидно не ги е приемал и се е готвел за война. Позицията на българския цар била ясна, а аргументите — поне два от тях — имали своите корени в българската историческа традиция. Според Калоян „тази земя“ той я притежавал по-справедливо, отколкото латинците Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели византийската столица, която съвсем не им принадлежала. Двете становища са категорично формулирани: от едната страна е законността, а от другата — беззаконието и насилието (едва ли би могло да допуснем, че българският цар би могъл да бъде убеден с „историйката“, която му разказал Пиер дьо Брашиьо). За Калоян това е бил типичен случай на узурпация, на тирания и той не се чувствал обвързан с новите господари на Константинопол. Напротив, той е бил свободен, до известна степен задължен да воюва срещу тях в името на традицията, законността, установения τάξις (не толкова византийският, колкото българският, цар Симеоновият).

Не по-малко интересен и сериозен е вторият аргумент: „Освен това самият той, Калоян, бил получил законно («legitime») coronam regni от римския първосвещеник“[20]. Тази фраза е много важна. Тя разкрива до голяма степен мотивацията на Калоян в преговорите с Инокентий ΙІІ и самия механизъм на тези преговори (две години съзнателно бавене и след това усилени разговори довели до коронацията на 8 ноември 1204 г.). Наистина в „Gesta Innocentii III“ се споменава coronam regni (съставителят, близък на папата, едва ли би си позволил друг израз), но Калоян — вече видяхме това — без колебание говори за coronam imperialem и не се смущава да се подписва Caloiochannus imperator Bulgarorum или βασιλεύς, както твърди Хониат. И тук, при зараждането на конфликта, отново имаме две гледни точки или по-точно две ясно регламентирани позиции: Калоян, който е законен цар (rex или imperator), законност, дошла от две посоки: българската царска традиция (аргументирана обстойно и настойчиво в писмата на Калоян), препотвърдена от папата и демонстрирана по изключително тържествен начин чрез коронацията, извършена от папския легат кардинал Лъв, който връчил на Калоян всички владетелски инсигнии; от другата страна, вместо от Бога поставен василевс, се намирал един император, излъчен от високите барони на кръстоносната войска („primus inter pares“!)! Така в началото на 1205 г., когато вече е било ясно, че сблъсъкът е неизбежен, Калоян се оказал единственият легитимен владетел — цар (император) — на Балканите. От тази безспорна позиция той тръгнал към трайно и безкомпромисно противопоставяне на Константинопол.

Подготвяйки се за сериозен, може би продължителен, с решителен характер и с още по-решителни последици военен конфликт с Латинската империя, Калоян трябвало да реши един важен проблем — проблема със съюзника. Първата му грижа била отправена към традиционната посока — призоваване на куманите[21]. Като отчитал сложността на обстановката, българският цар потърсил и други съюзници. В някои извори те са назовани турки[22], а в други туркомани[23]. Трудно е да се каже какъв народ се крие под тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, които трябвало, ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Мала Азия? Но с това действията на Калоян не приключили. Появил се още един съюзник, който сам дошъл при българския цар. Този съюзник били ромеите. Никита Хониат пише, че ромейската аристокрация, след като напразно предлагала услугите си на маркиз Бонифас дьо Монфера и император Бодуен, се обърнала към Калоян. Българският цар бил по-благосклонен: „Впрочем Йоан се разпореди прибегналите до него ромеи да се върнат в родината си и да правят на латинците каквото могат зло, с хитрости и набези, докато той уреди техните работи по най-добър начин“[24]. Очевидно става дума за нещо твърде важно и интересно, но византийският историк, съзнателно или не, го е представил неясно, размито. За щастие разказът на Жофроа дьо Вилардуен е значително по-обстоен и, което е по-важно, по-конкретен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши нещо за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всичките градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше, и те му известиха, че ще го обявят за император («que il le feroient empereor») и че всички ще му се подчинят и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои поданици. Така беше сторена клетвата“[25].

Едно дори бегло съпоставяне на двата текста ще бъде в полза на Вилардуен. И то не защото така ни се иска, а защото Хониат, по леснообясними причини, проявява пристрастие и премълчава основното. Писаното от маршала на Шампания и Романия — в случая той не е страна и е логично да е по-обективен — е много по-правдиво (може би с изключение на преценката му за нравствените качества на ромеите), много по-конкретно и много по-убедително. Особено при представянето на най-важното: създаване на българо-гръцката (ромейската) общност (а не съюз, както обикновено го нарича българската историография[26]) с признаване на българския цар за „император“ (василевс) на българи и ромеи! Защо цар Калоян се е съгласил с това споразумение (двете страни са дали тържествени клетви) е ясно. По-важно е да се потърси мотивация в действията на ромеите от Тракия и Македония (Вилардуен говори за „пратеници от всичките градове на страната“ — „de totes les citez de la terre“, но едва ли би било оправдано да се твърди, че са били представени и ромеи от Мала Азия). Ако се вгледаме внимателно в събитията и в положението на Балканите след падането на Константинопол, ще видим, че ромеите са били в много тежко състояние и почти не са имали изход, поне за момента. Двете огнища на ромейската държавност — Никея[27] и особено Епир[28] — едва били възникнали и не са имали никакви възможности да оказват влияние върху събитията на полуострова. Оставала България. Но би могло да се допусне и друго обяснение: ромейската аристокрация се съгласила на този договор с Калоян, за да го използва да отслаби Латинската империя колкото може повече. И след това да се откаже от клетвите си (бъдещите събития може би натежават в полза на това обяснение). Но историческият парадокс е налице: за пръв път част от ромейската аристокрация признала българския цар за свой василевс и положила клетва да му се подчинява и служи!

След като приключил с подготовката цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинците срещу България. Това му давало възможност да спечели тактическо превъзходство и да определи времето и мястото на решителното стълкновение с рицарите. По думите на Никита Хониат[29] след завършване на преговорите Калоян заповядал на ромейските пратеници да се завърнат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистина въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика, след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Аркадиопол[30]. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се стараел да остане скрит“[31]. Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на българския цар започнали да овладяват главните градове на Източна Тракия, свикал латински отряди, пръснати из Мала Азия[32] и изпратил към Адрианопол един отряд рицари, командван от Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил[33]. На 25 март 1205 г. сам императорът и граф Луи дьо Блоа и Дьо Шартр, без да дочакат да се събере цялата кръстоносна войска, също потеглили към Адрианопол[34]. Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян[35]. Там към тях се присъединил с още толкова хора венецианският дож Енрико Дандоло[36]. По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с останалите си сили, сред които били 14 000 кумани[37]. Решителното сражение било въпрос на кратко време. На 13 април Калоян изпратил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конница, която нанесла известни загуби на рицарите, след като ги предизвикала да напуснат лагера си[38]. На следния ден, 14 април 1205 г., използвайки същата тактика, Калоян започнал решителната битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстоносната войска[39]. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил заловен жив и отведен в Търново[40], а граф Луи и мнозина от най-висшите барони паднали на бойното поле[41].

Битката край Адрианопол имала трайни сетнини за българо-латинските отношения и особено върху съдбините на Латинската империя. Докато част от разбитата войска била организирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен[42] (по пътя, в Памфилия, тя се съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвал в злощастното за латинците сражение), друга група бегълци, начело с ломбардския граф Жирар, сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за пет[43] — вероятно под влиянието на страха от българския цар[44]. И наистина Калоян не се забавил излишно край Адрианопол и потеглил подир бегълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през целия път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо от рицарите[45]. Обединението на остатъците от разгромената войска с отряда на Анри, брата на император Бодуен (това станало в Родосто), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен начин своето превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през април-май 1205 г. той овладял „цялата земя“, а неговите кумани достигнали до Константинопол[46]. Вилардуен с прискърбие съобщава, че латинците освен Константинопол владеели само Родосто и Силиврия. В края на май положението в Тракия се променило. До Петдесетница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаеше“, но не можел повече да задържа своите кумански съюзници, които поради настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали по домовете си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите „войски от българи и гърци се отправил срещу маркиза към Солун“[47]. Това на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяснение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко, което желаел да стори или по-точно всичко, което можел да стори там; защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да нападне столицата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстановката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бонифас, който претендирал за българските земи в западните области на полуострова.

По пътя за Солун българските войски обсадили Сяр (градът бил подвластен на ломбардския маркиз), който скоро се предал на милостта на Калоян[48]. По думите на хронистите Калоян не спазил даденото обещание и се разправил жестоко с предалите се латинци[49]. Българският, владетел бързал да се справи със Сяр, тъй като в Солун ставали събития, които изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас воювал в Пелопонес срещу Леон Сгур (обсаждал Навплион по думите на Вилардуен[50]), жителите на Солун се вдигнали на въстание и овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение се възползвал българският цар и неговите войски, командвани от Ецуисмен и завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас, който бил повикан от съпругата си с писмо[51] — като го оставил в ръцете на гърците. Това изненадващо решение на българския цар може да се обясни само по един начин: ромеите били негови „поданици“ — според споразумението от началото на годината, — а той техен василевс. Ето защо Калоян се съгласил градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон, намерил последно убежище в крепостта, да преминат в ръцете на местните ромеи, а Ецуисмен се завърнал в Просек, чийто управител бил[52].

Макар че напуснал Македония[53], българският цар все още не бил завършил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята страна“ („vers son pais“), по думите на Вилардуен[54], Калоян влязъл във връзка с пловдивските „попеликани“, т.е. еретици-павликяни и вероятно богомили[55], които предложили да му предадат града, който се намирал в ръцете на Рение дьо Три[56]. Калоян не пропуснал удобния случай да овладее Пловдив — безспорно най-важният градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове. Действията на българския владетел били обосновани и от още нещо: успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебните чувства на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византийската общност[57]. Тази бърза, но едва ли неочаквана промяна в отношенията между българи и ромеи намерила най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три (то приличало повече на бягство) в Станимака[58], останал в ръцете на местното население. И докато „попеликаните“ били склонни да го предадат на Калоян, ромеите, начело с Алексий Аспиет, оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да възпре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Пловдив се предал на милостта на Калоян[59]), наказал сурово една част от жителите (несъмнено византийци), а друга част изселил принудително[60].

Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)[61] било последното действие от Калояновата кампания през тази първа година на българо-латинската война. Веднага след това Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил военните действия в самото начало на лятото. Едва ли би могло да се допусне, че той се е уплашил от писмото на Инокентий III, което папата му изпратил веднага след като научил за сражението при Адрианопол[62]. Може би Хониат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Калоян се завърнал в престолния град, тъй като там бил разкрит заговор срещу него[63]. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно може да се добие представа за истинското положение на нещата. Сякаш най-логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година[64].

Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както отбелязва Вилардуен[65]) цар Калоян изпратил „в земята на Романия“, за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една войска, която още на 31 януари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на Империята Тиери дьо Термонд[66]. В отговор регентът Анри засилил гарнизона на Силиврия[67], но това било твърде малко, за да възпре българите. И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна войска навлязъл в „Романия“. Без много усилия той овладял градовете Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира[68], а куманската конница отново достигнала почти до „портите на Константинопол, където Анри, регентът на Империята, беше с толкова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята“[69]. По думите на Вилардуен на пет дни от Константинопол не останало нищо за опустошаване освен градовете Виза и Силиврия — единствените латински владения в Тракия[70]. През цялата тази кампания цар Калоян действал по един и същи начин: разрушавал завладените градове и отвеждал населението им в България[71]. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчинени на една по-голяма цел — присъединяването и приобщаването на цяла Тракия към българската държава и в същото време изолирането на Константинопол, — предизвикали недоволството и съпротивата на „гърците“, които били в българската войска. Ромеите решили да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през лятото на 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигнатото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от Теодор Врана, който получил във владение Адрианопол и Димотика[72]. Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Калоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твърде резултатна до този момент и да установи властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар (дори подвластно според договора от началото на 1205 г.), отказало да го пусне в града[73]. Тогава Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат жителите на града били съгласни да признаят Калоян за василевс, но при условие, че той няма да влиза в Димотика), поставил край стените й много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят река Марица[74].

Едва сега Анри решил да действа (междувременно в Константинопол пристигнали пратеници от двата града с молби за помощ[75]). Вилардуен е представил добре предпазливостта, с която латинската войска напуснала столицата и навлязла в Тракия[76]. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща, но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към България[77]. Така или иначе Анри се възползвал от отстъплението, тръгнал по дирите на българския цар, но впоследствие се отклонил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три[78]. Там той научил за смъртта на Бодуен[79] и побързал да се завърне в Константинопол (в Тракия бил оставил Теодор Врана), където на 20 август бил коронясан за император[80]. Цар Калоян се възползвал от оттеглянето на Анри и събитията свързани с неговата коронация, и през септември 1206 г. изненадващо се върнал в Тракия. Този път той сполучил да овладее Димотика, разрушил укрепленията на града и отвел със себе си неговото население[81]. Действията му предизвикали нов поход на император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от българите), а край Близм му се удало да освободи отвлечените жители на Димотика[82]. След като посетил Адрианопол и Димотика (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян), императорът за първи път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той достигнал до Акило и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол[83].

В началото на 1207 г. цар Калоян променил своята стратегия. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинците и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис[84]. Инициативата за съвместни и едновременни военни действия срещу император Анри, който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готовност да се съюзи отново с ромеите — този път с ромеите от Мала Азия, за да се справи с латинците и свързания с тях Теодор Врана[85]. Наскоро след сключването на споразумението цар Калоян и куманската конница нахлули в Източна Тракия (в същото време Теодор Ласкарис започнал настъпление в Западна Мала Азия). Този път българският владетел бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres“, т.е. „сапьори“)[86], които щели да се опитат да разрушат (или пробият?) крепостните стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспеха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атакували няколко пъти здравите му стени, куманите се пръснали из Тракия[87], награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А след това добавя: „И когато той [Калоян] видя това, не посмя да остане без тях пред Адрианопол“[88].

Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положението на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия и скоро сключил двегодишно споразумение с Теодор Ласкарис. По този начин, отбелязва със задоволство Вилардуен, били разделени враговете на Империята, „които бяха приятели и се подпомагаха във войната“[89]. Почувствал се с развързани ръце, Анри събрал армията си в Силиврия и за втори път потеглил към България (юли-август 1207 г.). Този път латинците достигнали до старопланинските подножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно[90]. По-сериозна и по-важна за България била следващата стъпка на император Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бонифас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на септември да съберат войските си край Адрианопол и да започнат съвместна военна кампания срещу българския цар[91].

Основните извори мълчат, когато става дума за действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол. Това мълчание сякаш навежда на мисълта за пасивност на българския цар, за липса на желание да предприеме нещо по-сериозно през изтичащата година. Но събитията показват обратното. Те свидетелстват, че Калоян е следял много внимателно своите противници и макар отдалече, е реагирал много бързо. На 4 септември 1207 г. близо до Мосинопол маркиз Бонифас бил убит от „il Bougre de la terre“, а главата му била изпратена на цар Калоян[92]. Трудно е да се каже дали тези българи от околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бонифас отстъпил града на Вилардуен) са действали самостоятелно или по внушение и под ръководството на българската държавна власт. Но както и да било, цар Калоян не пропуснал да се възползва от това сериозно обстоятелство. Той правилно преценил, че император Анри в такъв момент едва ли би започнал настъпление срещу българската държава[93], и наскоро след смъртта на Бонифас се отправил срещу Солун, За съжаление по време на обсадата на града — средище на Ломбардското кралство — Калоян бил убит[94]. Тази неочаквана смърт принудила българите да прекратят обсадата на Солун и пренесли тленните останки на своя мъртъв владетел в Търново, където те били положени в църквата „Св. Четиридесет мъченици“[95].

Бележки

[1] Villehardouin, § 237-251; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 237–251. За плячката, взета от града и нейното разпределение: Chr. Ferrard. The amount of Constantinopolitan booty in 1204. — Studi Veneziani, XIII (1971), 95–104.

[2] Villehardouin, § 251; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 251.

[3] Gesta Innocentii III, § LXV, 64-65; B. Hendrickx. Recherches sur les documents diplomatiques non conservés, concernant la quatrième croisade et l’empire latin de Constantinople pendant les premières années de son existance (1200–1206). — Βυζαντινά, 2 (1970), n° 17 (XXXVIII), 135–136. Това пратеничество на цар Калоян обикновено се датира между 18 юли 1203 г. и август 1204 г. Но при всички случаи то е пристигнало в Константинопол след 12 април 1204 г. Вж. Божилов. Асеневци, с. 62, бел. 76; Choniates. Historia, p. 613.

[4] Villehardouin, § 276; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 276: „… И да отидем, — ако това е [и] вашето желание — срещу Йоанис, който е крал на Влахия и България, и който държи несправедливо голяма част от земята“.

[5] Libro de los fechos, § 59, p. 16.

[6] За Латинската империя вж. старото, но все още добро изследване на J. Longnon. L’empire latin de Constantinople et la principauté de Morée. Paris, 1949.

[7] Pachymeres, I, p. 154.3-4.

[8] A. Carille. Partitio terrarum Imperii Romaniae — Studi Veneziani, VII (1965), 217–222 (текст), 223–350 (коментар); N. Oikonomidès. La décomposition de l’empire byzantin à la vielle de 1204 et les origines de l’empire de Nicée: à propos de la „Partitio Romaniae“ — XVe Congrès international d’Etudes byzantines. Athènes, 1976. Rapports et co-rapports. T. 1, 28 p.

[9] Villehardouin, § 234; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 234: „И този, който ще бъде император според техния избор, ще има четвърт от цялото завоевание в града и извън [него] и той ще има двореца Буколеон и този във Влахерните. А останалите три части ще бъдат разделени на две, половината на венецианците и половината на тези от армията. И тогава ще бъдат взети дванадесет от най-мъдрите [мъже] от поклонниците и дванадесет от венецианците; и тези ще разпределят фиефите и владенията между хората и ще определят службата, която те ще заемат при императора“.

[10] Villehardouin, § 256-263; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 256-263; Robert de Clari, § XCIII-XCVII, p. 91-95; За Бодуен: Longnon. Les compagnons de Villehardouin, 137–140.

[11] Villehardouin, § 263; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 263.

[12] За двореца Буколеон, разположен в югоизточната част на Константинопол: Вилардуен. Завладяването на Константинопол, с. 144, бел. 20.

[13] Божилов. Седем етюда, 275–276, 282–284.

[14] Robert de Clari, § CVI, 101–102. За датата на тази среща — 1204 или 1206 г. — вж. Божилов. Асеневци, с. 62, бел. 78.

[15] Longnon. Les compagnons de Villehardouin, 91-98; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, с. 192.

[16] Robert de Clari, p. 102; Geoffroy de Villehardouin. Un chevalier a la croisade, 263; Божилов. Седем етюда, 174–175.

[17] Gesta Innocentii PP III, n° CVIII, col. CXLVII.

[18] Choniates. Historia, p. 631.58-63.

[19] Божилов. Седем етюда, с. 175.

[20] Божилов. Седем етюда, 176–177, както и бел. 109 (тук бел. 17).

[21] Хониат и Вилардуен нищо не пишат за подготвителните действия на Калоян. В тях куманите (у Хониат те са скити) се споменават като съставна част от българската войска край Адрианопол: Choniates. Historia, p. 615; Villehardouin § 352 (14 000 кумани). Усилията на българския цар да осигури помощта на куманите са отразени в различните версии на „Морейската хроника“: Τὸ χρονικὸν τοῦ Μορέως, p. 45, § 69, vv. 1038–1040 (10 000 кумани); Chronique de Morèe, p. 22, § 69; Libro de los fechos, p. 16, § 59 (14 000 „алани“); Вж. Božilov. La „Chronique de Morèe“, 43–45.

[22] Божилов. Асеневци, с. 63, бел. 82 (всички извори и основната литература).

[23] Božilov. La „Chronique de Morèe“, 43–44.

[24] Choniates. Historia, p. 612.

[25] Villehardouin, § 333; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 333.

[26] Златарски. История, III, 215-219; Б. Примов. Гръцко-български съюз в началото на XIII век., ИПр., 1947–1948, 1, 22-39; Ἀ. Κραντονέλη. Ἠ κατὰ τῶν Λατίνων Ἑλληνο-Βουλγαρικὴ σύμπραξις, 33-69; Prinzing. Die Bedeutung, 48–77.

[27] Μ. Angold. Government in Exile. Government and Society under the Lascarids of Nicea 1204–1261. Oxford University Press, 1975; Nicol. The Last Centuries, 23–42.

[28] D. M. Nicol. The Despotate of Epiros. Oxford, 1957.

[29] Choniates, Historia, p. 613.

[30] Choniates, Historia, 613-614; Villehardouin, § 335-339; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 335-339; Robert de Clari, § CXII, p. 105; Božilov. La „Chronique de Morèe“, p. 46.

[31] Choniates, Historia, p. 613. Вероятно по това време (март 1205 г.) са започнали вълнения и в Пловдив, който бил владение на Рение дьо Три: Villehardouin, § 345-346; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 345–346.

[32] Villehardouin, § 340-342; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 340–342.

[33] Villehardouin, § 340-342; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 343–344. За Манасие дьо Лил: Longnon. Les compagnons de Villehardouin, 42–45.

[34] Villehardouin, § 349; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 349; Choniates. Historia, p. 617.

[35] Villehardouin, § 350; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 350.

[36] Villehardouin, § 351; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 351.

[37] Villehardouin, § 352; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 352.

[38] Villehardouin, § 355; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 355; Choniates. Historia, p. 615.

[39] Villehardouin, § 357-360; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 357-360; Choniates. Historia, p. 616; Robert de Clari, § CXII, 105-106; Gesta Innocentii PP. III, § CVIII, col. CXLVIII; Ernoul, 381-385; J. A. Buchon. Collection des Chroniques nationales Françaises. III. Paris, 1828, 288-289; Roberti Canonici. Chronicon, 269-270; Theod. Scutariota, 458-459; Acropolita. Historia, p. 22; Božilov. La „Chronique de Morèe“, 46-48; Божилов. Асеневци, с. 63, бел. 97 (подбрана литература); Данчева-Василева. България и Латинската империя, 64–65.

[40] Choniates. Historia, p. 616; Villehardouin, § 360. За съдбата на император Бодуен: Božilov. La „Chronique de Morèe“, 48–49.

[41] Choniates. Historia, p. 616; Villehardouin, § 360-361; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 360–361.

[42] Villehardouin, § 362-366; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 362–366.

[43] Villehardouin, § 367-368; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 367–368.

[44] Несполуките през пролетта на 1205 г. и особено тежкото поражение край Адрианопол силно понижили духа на кръстоносците и довели до масово напускане на Константинопол: На 17 април 1205 г. пет венециански кораба със 7000 души „поклонници, рицари и сержанти“ отплавали от столицата и след кратък престой в Родосто се отправили към Италия. Вж. Villehardouin, § 376-379; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 376–379.

[45] Villehardouin, § 374; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 374.

[46] Villehardouin, § 386; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 386; Choniates. Historia, p. 618.

[47] Villehardouin, § 389; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 389; Choniates. Historia, p. 618.

[48] Villehardouin, § 392-394; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 392-394; Choniates. Historia, 618–619.

[49] Villehardouin, § 394; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 394; Choniates. Historia, p. 619. (Според византийския историк цар Калоян спазил даденото обещание).

[50] Villehardouin, § 389; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 389; Choniates. Historia, p. 619.

[51] Choniates. Historia, p. 619. Според Вилардуен (§ 389) Бонифас дьо Монфера изоставил обсадата на Навплион, понеже „беше научил за поражението на император Бодуен“. Вж. Hendrickx. Documents diplomatiques, No 22 (XLVII), 139–140 (писмото е писано между 29 май и началото на юни 1205 г.).

[52] За овладяването на Солун от българите през юни 1205 г.: Božilov. La „Chronique de Morèe“, 52–53.

[53] Никита Хониат (Choniates. Historia, p. 620) съобщава, че на връщане от Солун цар Калоян завладял Верия, а В. Н. Златарски (История, III, с. 232) допуска, че тъкмо тогава българският цар покорил Мъглен и наредил да пренесат мощите на св. Иларион Мъгленски в Търново (Вж. Kałužniacki. Werke, с. 56, § XVI).

[54] Villehardouin, § 399; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 399.

[55] Б. Примов. За името „попеликани“ на еретиците в Западна Европа. — В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев по случай 80-годишнината му. С., 1958, 763-776; Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204–1205 г. — Ролята на богомилите. — ИБИД, XXII-XXIV (1948), 145–156.

[56] Villehardouin, § 399; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 399.

[57] Точната хронология на българо-византийското общение е неустановена. Това е така, защото двамата основни автори, Хониат и Вилардуен, дават различни сведения, които са интерпретирани едностранчиво в съвременната специална литература. Тези сведения лесно могат да се съгласуват, ако се приеме, че Хониат пише за началната фаза на разпадането на българо-византийската общност, а Вилардуен — за крайната. Вж. подробно у Божилов. Асеневци, 64–65, бел. 117.

[58] Villehardouin, § 400; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 400.

[59] Villehardouin, § 401; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 401.

[60] Villehardouin, § 401; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 401; Choniates. Historia, p. 627. За събитията в Пловдив, освен посочената в бел. 55 статия на Б. Примов, вж. литературата у Божилов. Асеневци, с. 65, бел. 120; Данчева-Василева. България и Латинската империя, 69–70.

[61] Божилов. Асеневци, с. 65, бел. 121 (датата).

[62] С това писмо Инокентий III (Дуйчев. Преписката, n° XXXIII, 67-70; Acta Innocentii PP. III, n° 89, 314–315) заплашва цар Калоян с нова кръстоносна войска и с военни действия от две страни, призовава го да освободи император Бодуен и да сключи мир с латинците. Българският владетел не може да не е схванал, че зад тези заплахи няма нищо сериозно.

[63] Choniates. Historia, p. 628. С този „договор“ в Търново — при участието на император Бодуен (sic!) — специално се занима Г. Цанкова-Петкова (вж. Božilov. La „Chronique de Morée“, p. 49, бел. 103), която го датира в 1206 г. Сведенията на Хониат са недвусмислени. Калоян се е завърнал в Търново веднага след събитията в Пловдив (юни 1205 г.).

[64] Докато цар Калоян се намирал в Македония и се разправял с пловдивските ромеи, регентът на империята Анри дьо Фландр е могъл да противодейства твърде слабо. До началото на зимата той се намирал в Памфилион и подсилил латинските гарнизони в Русион, Виза и Неапол, които били овладени през юни, след оттеглянето на Калоян от Тракия (Villehardouin, § 402–404). Опитът му да завладее Адрианопол бил несполучлив. Вж. пак там, § 395-397; Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 142.

[65] Villehardouin, § 404; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 404.

[66] Villehardouin, § 405-410; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 405–410. В. Н. Златарски (История, III, с. 240) грешно е отнесъл това сражение към пролетта на 1206 г. Choniates. Historia, p. 628.

[67] Villehardouin, § 411; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 411.

[68] Villehardouin, § 412-420; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 412-420; Choniates. Historia, p. 629.

[69] Villehardouin, § 419; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 419.

[70] Villehardouin, § 421; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 421.

[71] Подробно: Божилов. Асеневци, 65–66, бел. 132.

[72] Villehardouin, § 423; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 423. Теодор Врана (за фамилията Врана: Божилов. Българите, 90–92) по думите на Вилардуен (§ 403) бил единственият „грък“, който сътрудничел на латинците. Вероятно това му поведение се дължало на женитбата му с Агнес, сестра на френския крал Филип Огюст и леля на граф Луи дьо Блоа.

[73] Villehardouin, § 424-425; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 424–425.

[74] Villehardouin, § 425; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 425; Choniates, Historia, 632–633.

[75] Villehardouin, § 426; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 426.

[76] Villehardouin, § 426-431; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 426–431.

[77] Villehardouin, § 432; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 432; Choniates. Historia, p. 633. Според Вилардуен (§ 433) Калоян се установил за известно време в крепостта Родестюик Вж. Asdracha. La région des Rhodopes, p. 153; както и Гагова. Тракия, с. 231.

[78] Villehardouin, § 435-440; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 435-440; Choniates. Historia, p. 633.

[79] Villehardouin, § 439; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 439. За съдбата на император Бодуен вж. тук, бел. 40.

[80] Villehardouin, § 441; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §441.

[81] Villehardouin, § 442; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 442.

[82] Villehardouin, § 444-447; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 444–447. Крепостта Близм се локализира при устието на р. Сазлийка в Марица (Златарски. История, III, с. 248, бел. 1; Вж. Гагова. Тракия, с. 143).

[83] Villehardouin, § 448–449, 451-452; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 448–449, 451–452. За отъждествяването и локализацията с Айтос (?) или Анхиало, вж. пак там, с. 155, бел. 199. Напоследък бе изказано предпочитание към Анхиало: Гагова. Тракия, с. 128. За Терми — Акве Калиде, пак там, с. 254.

[84] За него: Византийските василевси, 353–355 (Ил. Илиев).

[85] Villehardouin, § 459; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 459.

[86] Villehardouin, § 461; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 461.

[87] Villehardouin, § 472; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 472.

[88] Villehardouin, § 474; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 474.

[89] Villehardouin, § 488; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 488.

[90] Villehardouin, § 490-494; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 490–494.

[91] Villehardouin, § 497; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 497.

[92] Villehardouin, § 499; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 499. Robert de Clari, § CXVI, p. 107; Choniates. Historia, p. 63; Božilov. La Chronique de Morèe, 51-52; Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 234.

[93] Вилардуен (§ 500) описва голямата скръб, обхванала „император Анри и… всички латинци от земята на Романия“, когато научили вестта за смъртта на маркиза.

[94] За съжаление сведения за смъртта на българския цар се съдържат в по-късни или второстепенни съчинения — Георги Акрополит, Теодор Скутариот, Робер дьо Клери (той вече не бил в Константинопол и сведенията му са от втора ръка), Алберик, „Чудесата на св. Димитър Солунски“, Житието на св. Сава. Те са единодушни само в едно: Калоян намерил своята смърт край стените на Солун. Различията идват, когато се обяснява тази смърт. Няма съмнение в едно: цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на организиран заговор, чиито нишки водят към Солун. Както местните ромеи — за тях той е бил вече „Скилоянис“, „Ромеоктонос“, „мъж на кървите“ и най-злият враг на ромейския род — така и ломбардските барони са имали достатъчно основания да организират физическото унищожаване на българския цар. По-подробно у Божилов. Асеневци, I, n° 3, 55–56.

[95] Подробно за погребението в църквата, разкрито при редовни археологически разкопки през 1972 г. и отъждествяването на скелета с останките на цар Калоян у Божилов. Асеневци, I, n° 3, 56–57. В публикацията на провежданите от нея след 1992 г. разкопки в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ гроб №39 (а и останалите гробове в южната галерия) се отнася към края на XIII в. (вж. К. Тотев, И. Чокоев, Е. Дерменджиев. Църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново според последните археологически разкопки (1992–1995) — Минало, 1997, (41–52, спец. 49–51)), но тази датировка подлежи на сериозно обсъждане.