Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

§ 2. Заговорите

Действията на Елемаг, които поради недостатъчните извори не могат да бъдат преценени точно — дали става дума за заговор, в който участват ограничен кръг хора или пък за масово движение, от което познаваме само най-висшия слой участници, — били не само първият сигнал за съпротива на българите, но и не останали изолирани. Променило се мястото на действие — преди всичко Константинопол, а законспирираният заговор станал основната му форма. Първият подобен заговор бил разкрит наскоро след като починал Василий II (15 декември 1025 г.) и неговият брат Константин VIII станал самостоятелен василевс (1025–1028 г.)[1]. За съжаление знаем само имената на заговорниците: Богдан (до 1018 г. „топарх на вътрешните крепости“ или ичиргу-боила, а от 1018 г. — византийски патриций)[2], Глава[3] и Гуделис (първи представител на тази известна оттук нататък византийска фамилия от български произход)[4]. Към тях се присъединил Роман Куркуа (родственик на император Йоан Цимиски), женен за една от дъщерите на покойния български цар Иван Владислав[5], както и монаха Захарий, роднина на веста Тевдат (вероятно грузинец)[6], чието присъствие сред заговорниците остава неясно. Скилица твърди, че василевсът „измислил, че те устройват заговор срещу него“. Трудно е да се каже дали заговорът е „измислен“ (πλασάμενος), но че не става дума за обикновен заговор-узурпация[7], а за действия, за съзаклятие с много по-голяма цел — откъсване на българските земи от Византия[8], едва ли трябва да има съмнение[9].

Следващото съзаклятие (или заговор) отново е свързано със семейството на последния български цар. Този път главно действащо лице бил Прусиан[10], най-старият син на Иван Владислав. През първите месеци на 1026 г. Прусиан, тогава магистър и стратег на темата Вукеларий, влязъл в разпра с Василий Склир, която завършила с въоръжен сблъсък между тях. Навремето този акт бил изтълкуван като своеобразен дуел — нещо непознато за византийското общество[11], но напоследък бе обяснен като въоръжен сблъсък между две групировки за влияние в императорския двор[12]. Дуелът не дал резултат, но реакцията на василевса е известна: Прусиан бил заточен на остров Ипати, а противникът му на остров Оксия (двата най-западни острова от групата Принцови острови в Мраморно море). Докога Прусиан се намирал в заточение, е трудно да се каже, но към 1029 г. го намираме в Константинопол, и то в центъра на заговор. Скилица е недвусмислен (въпреки че отново прави намек за известна несигурност в отправените обвинения): „бил наклеветен магистър Прусиан Българинът, че се готви заедно с Теодора, сестрата на императрицата, да завземе царската власт“ (καὶ τῆς βασιλείας ἀντιποιεῖσθαι)[13]. В. Η. Златарски без колебание възприема буквално писаното от византийския хронист, че целта на заговора била отстраняването на Зоя и Роман III Аргир и овладяването на върховната власт в империята от Теодора и Прусиан като неин съпруг. Той отхвърля категорично възможността за някакво освободително движение на българите, тъй като Прусиан търсел опора в дворцовите интриги, а не сред българския народ, „Напротив, Пресиан загинал, без да се погрижи за подобрение положението на неотдавна поробена България. Към края на 1030 г. той доброволно се подстригал за монах…“[14] Категоричната присъда, произнесена от българския учен, едва ли трябва да бъде опровергана, тъй като не е конкретна[15]. По-важно е да се отбележи, че преди него Г. Шлюмберже[16] е схванал по-правилно съзнателно допуснатите неясноти от Йоан Скилица, който вероятно прикрил някакво движение сред българите или пък идеята за освобождаване „отгоре“ — идея, намираща подкрепа в контекста на събитията[17]. Каква е била съдбата на заговорниците? Теодора не била наказана, но Прусиан получил наказанието на всеки, обвинен или уличен в апостасия: той бил ослепен и затворен в константинополския манастир „Св. Мануил“. Наскоро след това, вероятно към 1030 г., Прусиан се подстригал за монах[18]. Наказана била и майката на Прусиан, бившата българска царица Мария, която била изпратена в манастира „Мантинея“ (Вукеларион), а малко по-късно била заточена нейде в темата Тракезион[19].

През 1034 г. „трима благородни и богати мъже от Мала Азия — Гуделис, Баян и така нареченият Проват — били лишени от имотите си, които били дадени на Константин, брат на василевса [Михаил IV]“[20]. Тази своеобразна проскрипция, извършена по нареждане на Михаил IV Пафлагон (1034–1041 г.), била оправдана с обвинението, че тримата били съмишленици на Константин Даласин. Това съобщение на Скилица повдига два въпроса: за народностния произход на наказаните и същността на деянието, в което били обвинени. Българската етническа принадлежност на първите двама не подлежи на съмнение[21], с известни уговорки това би могло да се допусне и за третия (Проват)[22]. По-труден е отговорът на втория въпрос. Без много подробности трябва да се отбележи, че според хронистите Константин Даласин бил едва ли не единственият византийски аристократ, който отказал да признае новия василевс — парвенюто Михаил Пафлагон — и не пожелал да положи клетва. Ето защо се озовал затворен на остров Плати[23]. Михаил Псел добавя, че едва ли не самата природа била предопределила Константин Даласин за носител на върховната власт в Империята. Михаил IV го държал в затвор не толкова от омраза към самия него, колкото заради симпатиите, които народът изпитвал към Даласин[24]. Каква била ролята на тримата българи в тези събития? Би могло да се каже, че в този случай те били обект на наказание, но след като са били субект в определени действия. За съжаление изворите не позволяват да се надникне по-навътре в този конфликт, да се разкрие по-пълно и да се установят ролята и намеренията на всеки един от евентуалните заговорници.

Кое е характерното за тези заговори, онова, което ги отличава от останалите „контестации“ на императорската власт във Византия (повече от двеста за малко повече от две столетия)[25]? С малки изключения те са българи (ромеите имат семейни връзки с българи); почти всички са се влели във византийската аристокрация след 1018 г., тоест те са първо поколение българи, попаднали в чужда народностна среда, и няма да сгрешим, ако приемем, че все още са пазели своето българско народностно съзнание. В първите два случая (ако добавим и заговора на Елемаг, те стават три) българите са играли ръководна роля. В последния случай Гуделис, Баян и Проват са пасивна страна, но само на пръв поглед. Няма съмнение, че те са били сред най-активните съмишленици на Константин Даласин (неслучайно в изворите се споменават само техните имена). В повечето случаи намеренията на съзаклятниците са ясни и категорични: „да провъзгласят българската власт“, „заговор срещу него“ [Константин VIII], в чиято цел не трябва да се съмняваме, „да завземе царската власт“ (Прусиан — първороден син на Иван Владислав и престолонаследник). Това са били заговори, за които с увереност може да се твърди, че имат една цел (или наред с друга): да възстановят българската държава; заговори „отвътре“ (Солун и Константинопол) към периферията, към провинцията; „отгоре“ (двореца, върховете на аристокрацията) към низините. Пътят на българската свобода е бил необичаен — чрез овладяване на върховната власт в империята (или подпомагане на претендент за престола) към осигуряване на независимост на българите.

Наред с тези „български“ заговори, чиито участници търсели пътища към възобнова на Българското царство, противопоставянето между „вечността на идеологията и многообразието на форми на опозиция“ (Е. Арвайлер) е родило и други съзаклятия, дело на българи, които по-лесно и по-сигурно могат да бъдат отъждествени с класическата узурпация. Роман Воила (представител на известната византийска фамилия от български произход Воила[26]) е една от интересните личности на византийския единадесети век. Хронистите единодушно го представят като шут, комедиант (σκηνουργός), който ежедневно забавлявал император Константин IX Мономах със странния си говор и пиянските си номера. Наред с това те не пропускат да отбележат, че той бил умен и културен — качества, които му осигурили голямо влияние върху василевса. Константин IX бил готов да му даде най-големи достойнства, взел го „от кръстопътя и го поставил на оста на Ромейската държава“, направил го свой пръв телохранител („… σωματοφυλάκων χειροτονεῖ“) и съветник (σύμβουλος καθίσται). Роман Воила се възползвал от това положение и организирал заговор, чиято цел била овладяване на престола. Заговорът не сполучил, той бил наказан и отдалечен от двореца, но твърде скоро си върнал предишните позиции[27]. Навремето Сп. Ламброс се усъмни в правдивостта на този образ, изграден от Михаил Псел и Йоан Скилица (последвани от Йоан Зонара и Михаил Глика[28]). Неговото съмнение бе подето от П. Льомерл, който с основание писа, че в случая се сблъскваме с един фалшив образ, рожба на определени тенденции във византийската хронография от XI в. Френският учен отбеляза, че Роман Воила принадлежал към сенаторската аристокрация и че заедно със своите приятели от сената („οἱ συνωμόται“ според М. Глика) организирал въпросния заговор, който може да се датира към 1050–1052 г.[29]

Поредният опит за установяване на „тирания“ или узурпация, свързан с името на българин, е пак дело на императорски любимец. Това е Борил (Βορίλος или Βορίλας)[30], изиграл изключително голяма роля през краткотрайното царуване на Никифор III Вотаниат (1078–1081 г.). Той е бил οἱκεῖος, οἱκειότατος и δούλος на василевса и е започнал своята кариера преди 1078 г. в корпуса на чуждестранните наемници, т.нар. „етники“[31]. В самото начало той е бил велик примикюрий (τῶν ἐθνῶν) (тогава е имал титлата проедър), а по-сетне ἐθνάρχης (ἐξ ἐθνῶν) и най-вероятно е командвал корпус от български наемници, изиграл важна роля в узурпацията на Никифор III Вотаниат[32]. След 1078 г. той е бил протопроедър и παραδυναστεύων, тоест своего рода първи министър[33]. Анна Комнина е тази, която го обвинява в скрити помисли към императорския трон[34]. Нещо повече, описвайки деградацията на Никифор Вотаниат (април 1081 г.), тя не пропуска да отбележи, че всички белези на василевското достойнство били смъкнати лично от Борил и че те нему биха подхождали повече[35].

Последният заговор на българи бил дело на потомците на Иван Владислав. Арониос или Арон[36], „чийто произход, от една страна, възхождаше към прочутите Ароновци“, въпреки че бил „незаконороден“[37] и неговият брат Теодор организирали заговор срещу Алексий I Комнин. Това станало през пролетта на 1107 г., когато василевсът се отправил на поход срещу Боемунд и се спрял на лагер на брега на Марица. Заговорът след любопитни перипетии бил разкрит благодарение на признанията на Стратитиос, слуга на Арониос-Арон. Присъдата на Алексий I Комнин била бърза и гласяла: майката на двамата братя (Анна Комнина премълчала нейното име) била изпратена в Хировахи, а двамата братя били заточени в Анхиало[38].

Последните три заговора се различават забележимо от първите три (четири). Българският произход на Роман Воила е твърде далечен — корените му възхождат към VII-VIII столетие. И едва ли неговото самосъзнание се различава от психиката на ромейски аристократ. Изворите са недвусмислени: става дума за заговор на ромейската сенаторска аристокрация, намиращ се твърде далече от целите на българите и на онези ромейски аристократи, които все още помнели българското си минало. Случаят с Борил е малко по-различен, що се отнася до народностната му принадлежност[39]. Но намеренията на този българин, издигнал се до върховете на византийската аристокрация, са ясни; той е преследвал (или се е опитал да преследва) чисто лични амбиции: да стане василевс. В тълкуването на този епизод едва ли може да се отиде по-далеч. Арон и Теодор са потомци на Иван Владислав, по-точно на третия син на българския цар[40]. Изминало е обаче почти едно столетие, откакто децата на Иван Владислав се влели в редовете на византийската аристокрация. Времето и смесените бракове започнали да заличават фамилното минало. Като се добави, че двамата братя са ръководели група метежници (по-голямата част ромеи?), чиято цел е била убийството на Алексий I Комнин, картината напомня дворцов преврат[41], който имал малко общо с положението на българите в Империята.

Опитите на българите — масови движения, дори войни или заговори на ограничен брой люде — за възстановяване на българската държава забележимо намалели, дори завършили към 80-те години на XI в. Случайно ли е било това или не? Не може да не направи впечатление, че краят на тези действия — някои от тях сериозно разтърсили Византия — дошъл с възшествието на Комнините (1081 г.). Новата династия управлявала Византия в продължение на едно столетие и оставила трайни следи в историческата памет на ромеите. Макар че науката дълго време гледа на това столетие като на „загадка на Комнините“ (А. Каждан), някои основни неща биха могли да бъдат изведени на преден план. Противоречивите оценки (злощастен край на една епоха, довела до трагедията от 1204 г., или началото на друга, чийто облик се изгражда тъкмо от Комнините и е продължен от Палеолозите) не могат да скрият, че Империята излязла най-сетне от една епоха от „демобилизация“, че бил ликвидиран един хаос на Балканите, предизвикан десетилетия наред от печенези, узи и кумани (след 1091 г. те престанали да тормозят земите на юг от Дунав), че византийското общество станало по-устойчиво и най-сетне, че едно „управление на философите“ сполучливо било заменено с една династия, чиито трима първи василевси, всеки по свой начин, допринесли за възстановяване поне отчасти на някогашния авторитет на Империята.

Възшествието на Комнините довело до отстъпление на най-известната българска фамилия Владиславовичите. Едно явление, което не се поддава лесно на обяснение, особено при положение че Ирина Дукина (съпруга на Алексий І Комнин) била потомка на Троян (Траян), един от синовете на Иван Владислав (българка била и императрица Екатерина, съпруга на Исаак I Комнин). Но това отстъпление е факт, вероятно засегнало и други български фамилии (въпреки че сведенията за фамилиите на Нестонг и Гуделис показват малко по-различна картина[42]) и се отразило твърде неблагоприятно на българите във Византия.

Не може да не се отчете и още един сериозен фактор: умората, която обхванала българското общество; умора, която постепенно, след всеки неуспех, съпроводен с човешки жертви и материални загуби, преминал в безразличие и примирение. Българите половин столетие воювали да защитят своята държавна независимост, а после още половин столетие, за да се опитат да я възстановят, след като веднъж са я загубили. Изтощението — психическо и физическо, което било резултат от тези дълголетни войни, най-сетне принудило българите да забравят за оръжията (освен когато не служели във византийската войска!) и да се държат като поданици на василевса. Всичко това не им позволило да се възползват от нашествията на норманите (1081–1085 г., 1107–1108 г.) и кръстоносните походи (1096–1097 г., 1147 г.) и отново да подхванат войната за независимост.

Бележки

[1] За датата: Божилов. Българите, с. 116, бел. 53.

[2] Божилов, просопографски каталог, №132.

[3] Божилов, просопографски каталог, №225.

[4] Божилов, просопографски каталог, №302.

[5] Божилов, просопографски каталог, №174.

[6] Изказаната някога от Шлюмберже идея, че Тевдат е българин (Божилов. Българите, с. 117, бел. 68), едва ли може да се подкрепя повече. За грузинския произход на Тевдат и монаха Захарий: Cheynet. Pouvoir et contestation, №28, p. 40 и бел. 2.

[7] Златарски. История II, с. 34. Той свързва действията на заговорниците с „двубоя“ (вж. тук по-долу) между Прусиан и Василий Склир — връзка, за която няма основание в изворите.

[8] Schlumberger. L’épopeé, III, p. 18. Тази идея е убягнала на Ж.-Кл. Шейне, който дори не сочи книгата на Г. Шлюмберже в литературата на статията за заговора.

[9] Божилов. Българите, 116–117 (основен и единствен извор: Scylitzes, p. 372.87–91).

[10] За него: Божилов. Българите, просопографски каталог, №169, 251–252.

[11] Schlumberger. L’épopeé, III, p. 15; Божилов. Българите, с. 251.

[12] Cheynet. Pouvoir et contestation, №27, p. 39.

[13] Scylitzes, p. 372.80-85.

[14] Златарски. История ІІ, 34–35.

[15] Вж. Божилов. Българите, с. 116 (наистина „ἑκουσίως“ означава „доброволно“, „по собствено желание“, но това е станало, след като Прусиан бил ослепен).

[16] Schlumberger. L’épopeé, III, 100–101.

[17] По-подробно у Божилов. Българите, 116–117.

[18] Божилов. Българите, с. 251.

[19] Божилов. Българите, с. 251, просопографски каталог, №167.

[20] Scylitzes, p. 396.24-27; Божилов. Българите, с. 116.

[21] Божилов. Българите, просопографски каталог, №304 и 124.

[22] Божилов. Българите, просопографски каталог, с. 93 и бел. 285.

[23] Cheynet. Pouvoir et contestation, №38, 45–46.

[24] Psellos, I, 122–123.

[25] За съжаление Ж.-Кл. Шейне неоснователно заявява, че тези „контестации“ не се поддават на типология. Вж._Cheynet_. Pouvoir et contestation, p. 13, n. 3. Вж. още Κ. Μπουρδάρα. Καθοσίωσις καὶ τύραννες κατὰ τοὺς μέσους βυζαντινοὺς χρόνους. I. Μακεδονική δυνασθεία (867–1856), II (1056–1081). Ἀθῆναι, 1981, 1984; A. Savvides. International Strife and unrest in later Byzantium, XIth-XIIIth Centuries (AD. 1025–1261). The Case of urban Provincial Insurection Casuses and Effects. — Σύμμεικτα, 7 (1987), 237–273. За различния подход на авторите: Божилов, Седем етюда, 209–210, бел. 35.

[26] За фамилията: Божилов. Българите, 85–86, 225 (литература). За Роман Воила: Просопографски каталог, №202.

[27] Божилов. Българите, просопографски каталог, №202, с. 261.

[28] Божилов. Българите, просопографски каталог, №202, с. 261: изворите, както и статията на Сп. Ламброс.

[29] Божилов. Българите, просопографски каталог, №202, с. 261.

[30] Божилов. Българите, просопографски каталог, №139, 230–233.

[31] За етниките: Божилов. Българите, просопографски каталог, 110–112.

[32] Божилов. Българите, просопографски каталог, с. 231.

[33] Категорично сведение у Anne Comnène, Alexiade, I, p. 68.2, 27. Това сведение бе оспорено от П. Льомерл (Cinq études, 260–263, спец. 262), който прие, че Борил и неговият близък приятел и сътрудник Герман (Божилов. Българите, просопографски каталог, №254) „се явяват по-скоро близки и фаворити на императора [Никифор III Вотаниат], отколкото отговорни за публичните дела“. Борил безспорно не може да се сравнява с политически личности като Йоан Орфанотроф, Никифорица или Михаил Псел, но че той е бил „лице, което осъществява в действителност, с пълното доверие на василевса, ръководството на държавните дела, без тази роля да бъде определена от специална титла“ (Lemerle. Cinq études, p. 261), няма никакво съмнение (Вж. Божилов. Българите, с. 232). Тъкмо подобна позиция на Борил (и до известна степен на Герман) оправдава неговото присъствие край Никифор III Вотаниат в известната миниатюра от Cod. Coisl. 79, f. 2r (пак там, 150–153).

[34] Anne Comnène, Alexiade, I, p. 72.22-27.

[35] Anne Comnène, Alexiade, I, p. 101.6-7; Божилов. Българите, 117, 232.

[36] Божилов. Българите, просопографски каталог, №163.

[37] Anne Comnène, Alexiade, III, p. 88.23.

[38] Божилов. Българите, с. 117, както и №163 и 164 от просопографския каталог.

[39] Божилов. Българите, 230–231.

[40] Божилов. Българите, с. 247 (всички хипотези и литературата).

[41] Действията на двамата могат да бъдат тълкувани и като борба за възстановяване на загубеното влияние на Владиславовичите.

[42] За тях: Божилов. Българите, 75–78 и просопографски каталог №№300-331 (Гуделис) и №№410-429 (Нестонг).