Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (29) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Манастири, пустиножителство и еретици

Покоряването на българската държава и унищожаването на Българската патриаршия се отразили отрицателно върху религиозния живот на българите. Преди всичко поради загубата на тяхното покровителство и постепенно инфилтриране на византийско духовенство. Особено засегнати били манастирите — онези структури, които се ползвали както от финансова подкрепа, така и от насочване на тяхната културна мисия. Първи понесли тези несгоди обителите, разположени в източната половина на царството. Двете войни на византийското завоевание (971 и 1000 г.), ранната реорганизация на църковните институции (закриване на патриаршията и оттеглянето на нейния предстоятел на Запад), появата на византийски епископи още в последната четвърт на X в., последвалото подчинение на дръстърския митрополит на Константинопол, всичко това оказало сериозно, и то в много случаи неблагоприятно въздействие върху манастирите и тяхната пълноценна дейност. А като се добавят и многобройните „варварски“ нашествия (печенези, сетне узи и кумани), наченали през 20-те години и продължили до края на XI в., картината добива завършен вид. Рязко или постепенно заглъхнали преславските манастири, които играли изключителна роля в изграждането на Преславската цивилизация^[1]; те били последвани от други големи манастири, които заемали традиционно важно място в българското религиозно пространство (Плиска, с. Равна)^[2]. Има основание да се приеме, че тази нерадостна картина продължила да съществува през целия период на византийското господство, и то не само поради липса на извори, които да подскажат възможните промени.

Положението в западните предели на българската етническа територия, за щастие, било малко по-различно. Трудно е да се обясни то (едва ли повечето извори създават тази картина). Оцелели онези манастири, които или били отдалечени от големите градски центрове, или продължили своето съществуване до 1018 г., когато заради несгодите на войната изчезнали. Такива били Рилският манастир^[3], манастирът „Св. Наум“^[4], разположен на една скала на югоизточния бряг на Охридското езеро, манастирът „Св. Пантелеймон“ (Охрид)^[5], основан от св. Климент Охридски, най-сетне „Св. Богородица“ в село Агноандники (Дебърско), чийто игумен до 1018–1019 г.^[6] бил Йоан, първият архиепископ на автономната Българска църква. Без съмнение тези манастири (вероятно и други, които остават непознати) продължили своя живот и в новото политическо и религиозно пространство. Но картината на манастирската действителност в българските земи, преди всичко в тема България, не би била пълна, ако не се споменат манастирите, основани през XI-XII в. Тези нови манастири — някои от тях е възможно да са съществували и преди 1018 г. — условно могат да бъдат разделени на две групи: български и византийски. Манастири възниквали в резултат на иноческите подвизи на български монаси и техните сподвижници. Имало и такива, чиито ктитори били висши византийски служители, знатни ромеи и дори императори. Към първата група манастири най-безспорни са тези, които са основани или свързани с дейността на известните български пустиножители Прохор Пшински (Пшинският манастир в планината Козяк, североизточно от Куманово)^[7], Йоаким Осоговски или Сарандапорски (близо до Крива Паланка)^[8] и Гавриил Лесновски („Св. Архангел Михаил“ в с. Лесново, Кратовско)^[9].

Начело на втората група безспорно трябва да бъде поставен Бачковският манастир^[10]. Той е основан през 1083 г. от грузинеца на византийска служба севаст Григорий Бакуриани, велик доместик на Запада в началните години от властването на Алексий I Комнин. Манастирът бил посветен на Св. Богородица Петрициотиса (Петричка — по името на селото, което се отъждествява с т.нар. Асенова крепост)^[11] и е разположен на около тридесетина километра от Пловдив. Типикът, съставен по нареждане и от името на ктитора (7 декември 1083 г.)^[12], регламентирал цялата дейност на манастира: общежитийната организация на монашеския живот, броя на монасите (не по-малко от петдесет плюс игумена), избора на игумена, ежедневието на манастира; подробно са описани имотите, които Григорий Бакуриани дарил на основаната от него обител (те се намирали в три близки теми: Филипопол, Волерон, Стефаниана — Забалата)^[13], както и тяхното освобождаване от данъци, начинът по който работели трите странноприемници край манастира. В типика категорично било отбелязано, че монасите трябва да са грузинци и достъпът на ромеи — свещеници или монаси, до манастира бил забранен. Така манастирът се превърнал в център на грузинското монашество и култура в българските земи и заедно с грузинския манастир в Света гора Ивирон^[14] — едно от двете грузински средища на Балканския полуостров.

Почти по същото време (около 1080 г.) „бил обновен из основи“ храмът „Св. Богородица Милостива“ в с. Велюса (Край Струмица)^[15] благодарение грижите на струмишкия епископ Мануил. Но по всяка вероятност самият манастир е бил основан по-рано, въпреки че типикът му е съставен след 1085 г.^[16] Пак по същото време (около средата на XI в.?) с ктиторството на бъдещия император Роман IV Диоген (а може би малко по-рано от Роман III Аргир?) бил основан друг не по-малко прочут манастир — „Св. Георги Горго“ („Бързи“) край Скопие^[17]. В Пространното житие на Иларион Мъгленски, чийто автор е патриарх Евтимий, са споменати два манастира — единият, в който бъдещият светец станал монах и сетне игумен^[18], а другият бил основан от самия епископ на мястото, където водел споровете си с павликяни и богомили^[19].

Група манастири, отново в югозападните български предели, т.е. в тема България, имат неизяснена ранна история — основани преди 1018 г. или наскоро след това. Това са манастирите „Св. Пантелеймон“ в Нерези (Скопско) (запазеният надпис съобщава за зографисването на манастирската църква в 1164 г.)^[20], „Св. Богородица“ в Тетово (той е споменат от Димитър Хоматиан към 1215–1217 г., но вероятно бил основан преди това)^[21], „Св. Димитър“ (около Главиница)^[22] и „Св. Иван Владимир“^[23], разположен между Елбасан и Шкодра. От когото и да са били основани манастирите — българи, ромеи или грузинци, — те бързо се вписали в българското духовно и културно пространство^[24] както чрез разноликата си дейност, така и с популярността на своите игумени или патрони.

В духовния живот на българите през XI-XII в. голямо влияние оказват група отшелници, пустиножители, чиито подвизи са утеха в тежките дни и опора за бъдещето. Между тях има такива, които вече са сред „идеалните люде“ на Средновековието, т.е. светците, и такива, чиято подвижническа дейност бързо ще ги отведе там. Пръв сред тях е св. Иван Рилски^[25]. И то със своя „живот след смъртта“. Защото „умъртвил си с пост и мъки тялото си на земята / по-жив от хората, живееше в небесата“^[26]. Чудесата, които вършели мощите на покойния отшелник, прочул се още приживе из цялата територия на страната, скоро довели до тяхното „изземване“ от манастирското братство и пренасянето им в Средец. Така той се превърнал в „Средецкия светилник“, в „Звезда чудесна, земна / ти засия в Средец на Запад“^[27]. Кога е станало това? Не без основание се допуска, че тялото му било пренесено в големия град през последната четвърт на десетото столетие (между 976 и 987 г.) и били положени в епископската църква „Св. Георги“^[28]. Последвала и канонизацията, която поставила основата на най-разпространения култ в Българското средновековие. Паметта му започнала да се отбелязва на 19 октомври (вероятно деня на пренасянето на мощите в Средец)^[29]. Столетие по-късно те вече били в църква, посветена на светеца (1097 г.)^[30], а малко по-късно бил изграден и манастир „Св. Йоан [Рилски]“^[31]. Развитието на култа — той надхвърлил българските предели — било съпроводено с написването на т.нар. Безименно житие^[32] и Софийската редакция на неговата служба^[33], а малко по-късно, между 1166 и 1180 г., византийският управител на Средец Георги Скилица, написал ново житие на светеца^[34]. Това произведение, дело на чужденец (или по-точно небългарин), който не могъл да остане встрани от този популярен култ, получило голямо разпространение сред българите. Почти по същото време (някъде след 1150 г.) била построена нова „каменна“ църква за светеца^[35], а през 1183 г. католиците унгарци при едно от своите нахлувания в пределите на Империята отнесли със себе си мощите на православния светец и ги занесли в „Остригон“, т.е. Естергом^[36]. Те били върнати в Средец към 1186–1187 г. след предупредителното чудо с местния епископ^[37].

Св. Иван Рилски не бил сам. Или по-точно неговият култ. Защото примерът му, без да е заразителен — пустиножителството, водещо към светостта, не било за всеки християнин, — имал своите следовници. Ето какво пише неизвестният житиеписец на св. Йоаким Осоговски (Сарандапорски): „Нови подражатели на тези неща и на такова житие ревнители станаха чудните и истински новопросвещени наши отци и пустиножители, небесни човеци и земни ангели, Христови приятели Иван и Прохор, заедно с Гавраил, а с тях и преподобният наш отец Йоаким — честна четворица, богоизбрано съдружие, трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздата на вярата и да засеят духовно семе, та пожънали стократен клас, да поднесат на Христа добродетелни плодове“^[38]. Създаването на тази четворка едва ли е случайно хрумване. Напротив, книжовникът (монах в манастира на светеца край Крива Паланка?) е бил много добре осведомен^[39], а това вече говори за популярността на култа, и то не само на св. Иван Рилски, но и на тримата му следовници — за въздействието им върху духовния свят на българите от едно голямо политическо, религиозно и обществено пространство. Той ги схваща не като изолирани проблясъци на пустиножителство, а като духовни подвизи, които добре се вместват в определен тип духовни явления, чиито първи проявления са в Рилската пустиня през първата половина на десетото столетие, рефлектирали едно столетие по-късно върху други краища на българските етнически територии. Св. Прохор Пшински (житиеписецът не пропуска да подчертае, че той е „родом българин“^[40]) се подвизава в Овче поле (между Щип и Скопие, по левия бряг на Вардар) и основава манастира си на река Пшина; с името на Гавриил Лесновски (родом от земите около Крива паланка)^[41] се свързва основаването на прочутия през следващите столетия Лесновски манастир и особено на неговия храм „Св. Архангел Михаил“; най-сетне св. Йоаким Осоговски^[42], живял малко по-късно (края на XI-първата половина на XII в.), създал своя манастир в района на Осоговската планина, допълва сътвореното от двамата му събратя. Той укрепил вярата на българина, карал го да се чувства като част от цялото, т.е. християнската общност и една държавнополитическа организация (светците са във връзка с византийските императори Роман III Диоген и Мануил I Комнин — схема, която несъмнено напомня двойката св. Иван Рилски — цар Петър), но в същото време им давал възможност да се възприемат различно от ромеите. Нещо повече, на това второ, макар и по-ниско, ниво те са равностойни, за разлика от първото, високо ниво — управленческо (гражданска администрация и църква).

Моделът на „добрия християнин“, на светеца — „земен човек, небесен ангел“ преди смъртта си и „небесен човек и земен ангел“ след смъртта^[43], този, който прокарва „браздата на вярата“ и засява в нея „духовно семе“, има своята опозиция. Ако той е изразител на общото, единното, то опозицията е различното, онова, което разграничава, своеобразието. А това вече е опасно, защото през Средновековието „най-големият грях е да се отличаваш“. Различните са дисиденти, тези, които имат мнение, различно от общоприетото, чиито представи за света са други. През Средновековието това различие се проявява преди всичко в религиозното пространство. А неговите носители са еретиците. В българските земи те вече присъстват традиционно и са добре познати: тези, които разделят единния свят (Небето и неговото отражение върху земята, небесния град и неговото копие земния град) на две, прегръщат като своя философия дуализма. Това са павликяните и техните духовни събратя богомилите^[44].

До 1018 г. павликяните — със собственото си име, локализация на отделни компактни групи и ярко изразени прояви — не били познати на територията на България. Или поне изворите мълчат. И това е логично следствие от политиката на някои византийски василевси, които съзнателно прехвърлили големи павликянски групи от Мала Азия в Тракия, в близост до границата между двете страни. Това присъствие на еретици, изповядващи дуализма в близост до българските предели, оказало въздействие върху формирането на българското богомилство, без да бъде засвидетелствано масово на територията на страната. Краят на войната и заедно с нея унищожаването на междудържавната граница променили положението и създали предпоставки за свободно движение на хора. Сред тях и на еретици, преди всичко павликяни, които не пропуснали възможността да се настанят — отделни личности или групи — в изконните български земи. Първата известна проява на павликяните е свързана с град Средец^[45]. За съжаление авторите, които описват събитията, не само че не са единодушни, но значително се различават в твърденията. В първия случай става дума едва ли не за опит за узурпация, извършен от ромея Лека, свързан с печенезите; опит, който приключил без големи поражения за властите и смирение на водача, сдобил се с много почести от императора^[46]. Вторият вариант на събитията в Средец е значително по-различен. Лека, павликянин от Пловдив, женен за печенежка, „започнал да отправя закани към ромейската държава“. Малко по-късно той лично убил епископа на Средец Михаил, но по-нататъшната му съдба е неизвестна^[47]. Очевидно характерът на събитията остава спорен: павликянско движение или обикновена узурпация с участието на павликяни; спорна е и датата: 1073 или 1078 г., а идеята за сериозно „въстание“, обхванало темата Паристрион — Средец на запад до Месемврия на изток, е произволна, както и тълкуването на събитията като широко и добре организирано павликянско движение^[48].

През 1083 г. голям конфликт между компактни групи павликяни от Пловдив и околностите и висшата държавна власт в Империята в лицето на василевса Алексий I Комнин прераснал в открити военни действия. На първо време императорската войска успяла да се разправи с добре въоръжените павликяни и да ги накаже за измяната им във войната срещу норманите. Но през следващата 1084 г. павликяните, водени от Травъл, възобновили военните действия и нанесли голямо поражение на изпратения срещу тях Григорий Бакуриани. В сражението, станало край крепостта Белятово (някъде около Пловдив), намерил своята смърт и великият доместик на Запада. Една година по-късно Алексий I Комнин успял да се справи с непокорните еретици^[49]. Третото огнище на павликянско движение било в Западна Македония, в Мъглен и неговите околности. По време на архиерейското служение на епископ Иларион Мъгленски (между 1143 и 1180 г.) там се изявили „манихейска, арменска (т.е. павликянска) и богомилска ерес“. Патриарх Евтимий, автор на житието на светеца, говори за „скверни поборници на манихейската ерес“, за „хора като вълци, облечени в овча кожа“, за тяхното „нечисто събрание“, което подучило народа да убие своя епископ. От този спор — агиографската схема не допуска друг изход — победител излязъл св. Иларион, който убедил еретиците „да приемат божественото кръщение и оплюха своята ерес. И видимо растеше множеството на православието, а сбирщината на злословните се помрачаваше от безчестие“. За да възхвали победата на православието, светецът „съгради много честна църква за своите монаси (по-точно манастир?)… на онова място, където се събираха споменатите еретици, а сега — истински чада“^[50].

Твърде често ръка за ръка с павликяните (но невинаги там, където се говори за павликяни, трябва да се търсят и богомили) вървели българските еретици, познати още от времето на цар Петър и наричани богомили. За съжаление сведенията за техните действия се дължат на наблюденията на чужди автори — византийски и западноевропейски; в някои случаи те описват конкретни събития, докато в други дават информация за философията на богомилското учение. В един случай те са споменати като външно присъствие, като част от духовното пространство на Византийската империя (в т.нар. „Синодик на Елада“ са споменати „масалияни или богомили“, „масалияни или ликопетриани и фундагиагити и богомили“)^[51], в друг случай се локализира отделна богомилска група (във византийския „Синодик на православието“ се говори за богомили в района на Панормос — един топоним, който е предизвикал затруднения при отъждествяваното му)^[52], в трети, какъвто е случаят с писмото на патриарх Козма, се съдържат анатеми срещу самата богомилска доктрина или Богомил и неговите анонимни следовници^[53]. Сведенията, с които разполагаме, локализират действията на богомилите както в българските земи, какъвто е случаят с мъгленските еретици (св. Иларион се бори едновременно с павликяни и богомили, дори патриарх Евтимий често ги смесва и говори само за „еретици“)^[54], или пък на територията на империята, по-точно в Кападокия (митрополията Тиана), където двама местни епископи, Климент и Леонтий, били изпаднали под влияние на богомилството^[55]. Също чужди извори, съставени далеч от България (Райнер Сакони и анонимен автор, използван късно от Никола Виние)^[56], но на чиято достоверност може да се разчита, дават сведения за организацията на богомилите в българските земи. Три са църквите (ecclesia) или общините, които обединяват еретиците: Мелник, България и Драговития^[57].

Но най-силната проява на богомилското движение била отбелязана в самото начало на XII в. Тогава се прочул със своите действия някой си Василий (националната му принадлежност е неизвестна), когото византийските автори наричат ἰατρός, а „Синодика“ на цар Борил — „врач“^[58] (някои изследвачи отхвърлят буквалното му значение „лечител“, „лекар“ и са склонни да приемат, че той бил по-скоро „лекар на душите“)^[59]. Силата на богомилската проповед — по-вероятно на Балканите, отколкото в Мала Азия — принудила Алексий I Комнин да нареди Василий и най-близките му сподвижници да бъдат заловени и доведени в Константинопол. В императорския дворец на водача на богомилите — той бил характеризиран като διδάσκαλος καὶ κορυφαῖος „учител и вожд“ — била устроена клопка и той изложил непредпазливо цялата доктрина на богомилството. Записаното изложение послужило като убедително доказателство в организирания процес, който завършил с осъждането и изгарянето на Василий на столичния хиподрум пред очите на хилядна тълпа (около 1111 г.)^[60].