Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

Дял втори
Езическа България[1]

Глава първа
Произход, прародина, етимология на името и най-ранна история на българите до края на VI в.

Произходът, прародината и етническата принадлежност на древните българи, оставили името си на нашия народ и свързаната с него държава, още от появата им в историята като реален фактор са занимавали средновековните автори. Техните сведения и тълкувания са най-различни и именно те създават най-големи затруднения при опита за формиране на единна, твърдо установена и непоклатима в логичността си концепция в съвременната наука.

Този основен проблем за началото на българската история се поставя в зараждащата се европейска хуманитаристика още в края на XVI-началото на XVII в. Оттогава насам опити за неговото разрешаване са правили учени от различни страни и от различни области на хуманитарното и социалното знание (историци, археолози, етнографи, социолози, а дори и икономисти), сред които фигурират и имена със световна известност[2]. В резултат на това са създадени редица хипотези, някои от които удивляват със своята причудливост и упорство в отстояването им. По-голямата част от тях вече не се поддържат в съвременната наука, тъй като са изградени върху случайни факти, приумици, езикови главоблъсканици и спекулативни комбинации на най-различен изворов материал. На първо място между тях трябва да се постави хипотезата за идентичността на българите с древните траки и автохтонността им като обитатели на Балканския полуостров (Г. Ценов). Отдавна не се поддържа и предположението, поддържано най-вече от сръбски и руски учени (Й. Раич, Ю. Венелин, В. М. Флоринский, Н. С. Державин и единствено българина Г. Кръстевич), че те са славянски народ. Не се поддържат и хипотезите за техния татарски (Й. Енгел) или угро-фински произход (П. Шафаржик, Р. Рьослер, М. Дринов, К. Иречек). Най-дълъг исторически живот и най-много привърженици от Средновековието досега има хипотезата за хунски произход на българите или тясната им връзка с хунските племена, поради което се въвежда в употреба понятието хуно-българи, за да бъдат различавани те от потомците си. Най-последователно тя е застъпена от немския учен К. Цойс и се възприема от такива известни историци и лингвисти като К. Мюленхоф, Дж. Бърн, Ст. Рънсиман, К. Менгес, М. И. Артамонов, О. Прицаг и др., а у нас от В. Н. Златарски, Д. Дечев и техните последователи. Тази по същество урало-алтайска хипотеза за българския ранен етногенезис изцяло се отрича от унгарския лингвист Й. Немет и българския историк Ал. Бурмов, но главно с логични аргументи. Вариант на урало-алтайската хипотеза е становището на унгарския византолог Г. Моравчик, според когото по първопроизход българите са огурски племена (оногури, уногондури, сарагури и др.), смесили се впоследствие с остатъците от хуните подир Атиловата смърт. Твърде интересна е хипотезата на немския учен Б. фон Арним, според която древните българи са „смесено хуно-иранско население“, която напоследък в различни варианти отново се възражда както в научни, така и в любителски трудове.

Проблемът за произхода и етническата принадлежност на древните българи като самостоен народ трябва да се разглежда като част от процеса на разпадане, диференциация и обособяване на отделните групи на някога единната средноазиатска алтайска езиково-етническа общност, формирана на обширни пространства на Вътрешна Азия, от долините на реките Орхон и Енисей до долината на река Иртиш, и от Урал до Тян-шан и Памир. Археологическите и антропологически данни сочат, че прародина на древните български племена е областта Туран (дн. Източен Казахстан), поради което някои изследвачи предпочитат да ги обозначават с термина „турански българи“. Най-ранният техен расов тип е близък до антропологическия тип на населението от средноазиатското междуречие. Придобитите от тях монголоидни черти са продукт на смешението им с хуните[3]. През т.нар. хунска епоха (IV в. пр.н.е.), заедно със сродните им по език, произход и култура племена те са влизали в състава на огромен по територия и население военноплеменен съюз, известен в старите китайски хроники като „империята Хунну“[4]. Конкретната история на българските племена тогава не може да бъде проследена.

Към края на I в. от н.е. „империята Хунну“ се разпаднала. Част от влизащите в състава й племена попаднали под властта на Китайската империя, а другите се придвижили на запад и се установили в степите на Северен Казахстан и Приуралието[5]. Те оказали натиск върху българските племена и ги принудили да се преселят в Приазовието и Прикаспието — в земите по долното течение на река Волга на север от Кавказ и в причерноморските степи. Тук те влезли в контакт със сармато-аланските племена (те били от ирански произход) и изпитали влиянието на тяхната значително по-висока култура и военноплеменна организация. Именно в тези земи за пръв път отбелязват точното им местонахождение писмените извори.

Езикът е основен белег за етническата принадлежност на всеки народ или племе. Свързан тясно с неговата история, той отразява в голяма степен културното му развитие, а също така и контактите и влиянията на неговия народ-носител с чуждоплеменни групи. Ранносредновековните византийски автори без да споменат нещо определено за езика на древните българи ги отнасят към хунската група народи и нерядко поставят знак на равенство между българи и хуни. Арабските ранносредновековни автори при характеристиката на езика и етническата им принадлежност имат в повечето случаи предвид приелите исляма през X в. волжски българи. Според тях българите и савирите говорели особен език и той бил подобен на езика на хазарите, който се различавал от тюркския и персийския[6]. От езика на българите са достигнали значителен брой непосредствено или непряко предадени в изворите остатъци, от които заслужава да бъдат дадени за илюстрация някои примери[7]. На първо място това са многобройни лични имена (Аспарух, Алцеко, Боян, Борис, Омуртаг, Персиян, Сивин, Тервел, Тагчи, Цок и др.); имена на родове (Вихтун, Вокил, Дуло, Ерми, Кувиар, Чакарар и др.) имена на племена (барсили, дучи-булгар, купи-булгар, оногундури, оногури, савири и др.); многобройни едночленни или сложносъставни титли (багаин, боила, жупан, боритаркан, ичиргу-боила, кана-боила-коловър, копан, миник, чигот и др.); някои съществителни имена (дванш — заек, дилом — змия, саракт — войска, сомор — мишка, теку — овен, тоган — сокол, тох — кокошка, шегор — вол и др.); прилагателни имена (алхаси — плетен, естригин — халчест, олгу — върховен, ич — вътрешен, юк — външен и др.); числителни (алем — първи, алтом — шести, бехти — пети, твирем — девети, тутом — четвърти, шехтем — осми и др.); глаголни форми (тегриги — окачвам, зиткои — имам, нося, дигетиги — правя); отделни областни и селищни наименования (Кутмичевица, Мундрага, Тутхон и Тутракан). Доста интересен е фактът, че при редица старобългарски книжовни паметници от X-XII в. за някои съществителни имена, които обозначават вършители на действия се употребява тюрко-българското окончание –чии: зодчии — зидар, кръмчии — кръмител, кънигъчии — книжовник, сокачии — готвач, самъчии — сановник, шаръчии — художник и др. Ако някога нашият известен езиковед Ст. Младенов наброяваше около 15 думи от езика на древните българи в съвременния ни език (българин, България, бисер, болярин, белег, белчуг, капище, кумир, пашеног, сан, сановник, тояга, чертог, чипаг), редица съвременни изследвачи смятат, че към тях трябва да бъдат добавени и редица други (балван, книга, кокиче, кутре, куче, мома, момък, момче, сур, сумата, хубав, шаран, шума и др.)[8]. Отделни думи на древните българи през различни периоди са преминали в езика на унгарците (алма — ябълка, арпа — ечемик, буза — жито, токю — овен, тюк — кокошка и др.)[9].

Езиковедските изследвания показват, че редом с многобройните тюркски думи сред остатъците от езика на туранските българи се срещат и редица думи и имена, които са от ирански произход (Аспарух, багаин, жупан, Персиян, саракт и др.), други от монголски произход (багатур, Баян и др.) Според някои езиковеди според изработената класификационна система на тюрко-алтайските езици езикът на древните българи принадлежи към западнохунската група, към която още са езиците на аварите, огурите, савирите и хазарите[10]. Бидейки изначално тюркски език с присъщия му ротацизъм (принадлежащ към групата на Р-езиците), той претърпял влиянието на хунския Л-тюркски език, а отчасти и на монголски и персийски. Следователно по своята езиково-етническа принадлежност древните българи са тюрки, които са се смесили със сродните на тях етнически групи, а също така и с ираноезични племена.

Твърде често срещащото се през Ранното средновековие (IX-X в.) етническо име „българин“ в различни форми и различни производни[11], е било често подлагано на етимологическо тълкуване[12]. Най-старото обяснение се съдържа в хрониката на византийския автор Йосиф Генезий (X в.), според когото народът на българите „по род произхождал от аварите и хазарите и водел името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия“[13]. От XII в. насетне първоначално сред славянски автори (напр. Дуклянския презвитер)[14], след това и сред западни автори, пишещи на латински език, се разпространява схващането, че българите са получили своето име от реката Волга, наричана от тях Булга. От византийските автори пръв по този начин тълкува българското етническо име Никифор Григора (1294–1359 г.)[15]. Чак до XVIII в. това етимологическо тълкуване е господстващо. Възприето в популярните трудове на Христофор Жефарович „Стематография“ (1741 г.) и на Паисий Хилендарски „История славянобългарска“ (1762 г.), то добива твърде широко разпространение у нас и се застъпва от повечето известни български автори (К. Фотинов, П. Р. Славейков и др.) от XIX в., та дори от такъв ерудиран учен като Иван Шишманов (1862–1928 г.). Изключение правят няколко известни български мислители от XVIII-XIX в.: йеромонах Спиридон Габровски в своята „История вкратце о болгарском народе славенском“ (1792 г.) смята, че българите са се нарекли по името на своя родоначалник Болг; Г. С. Раковски (1821–1867 г.) извежда името от думата „благ“ в своята „Българска старина“ (1865 г.); Ц. Гинчев (1853–1894 г.) смята, че българите са се нарекли така, защото са дошли откъм река Буг.

В края на XVIII-XIX в. европейската историческа и филологическа наука предлага голямо разнообразие от тълкувания на смисъла на българското етническо име. М. Катанчич в своя интересен труд „За Истър и обитаващите около него“ (1798 г.) смята, че името българи произхожда от „боляри“. Мимоходом изразеното в една рецензия през 1872 г. мнение на австрийския географ В. Томашек, че то означава „смесен народ“, „тиня, утайка, утаечна смес от народи“ дълго време се смята за меродавно и се възприема дори от нашите големи учени В. Н. Златарски и Ст. Младенов. Тълкуването на унгарския тюрколог Г. Вамбери от 1882 г., че „булгар“ означавало „бунтовник“, „метежник“, „въстаник“, „неспокоен народ“, се възприема впоследствие от Й. Немет и отчасти от нашия езиковед Д. Дечев, който го тълкува като „борци“, „воини“[16].

През последните двадесетина години отново се наблюдава събуден интерес към тълкуване на значението на името „българин“ както от професионални учени, така и от любители[17]. Би трябвало с пренебрежение да се отмине предположението, че то означава „велик човек“, тъй като то не почива на каквато и да е основа от езиковедска гледна точка. Не срещна подкрепа и предположението, че името трябва да се изведе от осетинскага дума „бългерон“, означаваща „човек, който живее в покрайнина“. Несъмнено оригинално е тотемистичното обяснение на покойния Б. Симеонов, в което има емоционален заряд, че „булгар“ има значение на „красив звяр от рода на белките“ и като етноним трябва да бъде тълкувано като „потомци на булгара“, т.е. „горди, ловки, красиви и изящни хора като булгара“. Като в дадения случай се смята, че първичното значение на „булгара“ е било „белоножка“[18].

Сред голямото разнообразие на тълкувания открит винаги остава един въпрос: Етническото име на българите самоназвание ли е или пък им е дадено от някой друг народ? От времето на Ив. Шишманов досега везните натежават в полза на първото становище. Същевременно трябва да се констатира, че етническото самоназвание „българи“ наподобява различни думи от алтайски и индоевропейски произход, които съдържат в себе си корена „бълг“, „блъг“, „булг“ и т.н. Много са все още неизползваните думи от чужди езици, които могат да бъдат впрегнати за обяснение (напр. афгански „булгар“ означава „човек, обитаващ отвъд планината“ = „загорец“). Изглежда, че трябва да се съгласим с едно от последните предположения, че праформата „бълг“ изразява идеята за живот, човек, общност и трябва да бъде тълкувана като „хора“, „човеци“ при употребата й в етническото име „българи“[19].

Преселването на българите в степните и лесостепни пространства на земите на север от Кавказката планинска верига, което приблизително може да се датира в края на III в. от н.е., представлява повратен и изключително важен период от тяхната история. Те не само тогава влизат в страниците на писаната история със собственото си етническо име, но и постепенно се налагат като фактор в историята на различни военноплеменни обединения, които както бързо се появявали, така и бързо изчезвали, без да оставят трайна диря след себе си.

Най-ранното писмено сведение, в което българите се споменават със собственото си етническо име (Vulgares), се съдържа в кратка латинска хроника под годината 334, отбелязва, че те са произлезли от Ноевия син Зиези, и са сред 25-те народа, които обитавали на изток[20]. Двадесет години по-късно в един римски календар от 354 г. същото сведение е дословно повторено[21]. Макар и доста объркани в хронологическо отношение, интересни сведения за тези българи дава един от най-известните арменски историци Мойсей Хоренски (втората половина на V в.), който е почерпил своята информация от един свой предшественик — сирийския историк Мар Абас Катина (IV в.). В първия откъс на своята „Арменска история“ в повествованието си за арменския цар Вахаршак (153–131 г. пр.н.е.) авторът добавя, че той се насочил към равнинните земи, близо до пределите на Шарай, които били наричани от древните Горен Басен. Тези земи били доста обезлесени. И добавя, че по-късно (без да уточнява хронологията) те били заселени от вндур-булгар, начело с техния вожд Вунд. В повествованието си за Аршак I (351–367 г.) отбелязва, че по времето на неговото управление настанали големи размирици на север от Кавказ „в земята на българите“. От тях много се отделили и се преселили за дълго време на юг от Колхида в „плодоносни и хлебородни области“[22]. Сведенията за българите и тяхното преселване на юг трябва да бъде отнесено към втората половина на IV в. То се потвърждава от някои топонимични данни: областта, в която те се заселили по името на българския вожд била наречена Вананд, а левият приток на река Аракс и досега носи името Вананд-чай (реката на Вананд-Вунд)[23].

Съдбата на българите значително се променила след включването им в състава на могъщия и обхватен Хунски военноплеменен съюз през втората половина на IV в. Оттогава българските племена били разделени на две големи групи: основната останала да обитава Закавказието и Приазовието, а другата била увлечена от движението на хуните на запад, към вътрешността на Европа и активно участвала в техните походи. Именно тези български племена най-напред се вплели в историята на Европа. Заедно с хуните и огурските племена те се настанили в Панония и Карпатските котловини[24]. В началото на V в. именно тези българи нападнали живеещото в северозападните склонове на Карпатите германско племе лангобарди, нанесли им голямо поражение, погубили краля им Агелмунд, а единствената му дъщеря отвели в плен. По-късно новият лангобардски крал Ламисион възобновил войната срещу живеещите в съседство българи. В първото сражение лангобардите отново претърпели поражение, ала в следващото, въодушевени от краля си и подпомогнати от своите роби, те удържали голяма победа и взели богата плячка от изоставеното на полесражението българско военно снаряжение[25].

Участието и ролята на българите в Хунския военпоплемепен съюз през първата половина на V в. било значително. Отчасти с това може да се обясни онази традиция в историческите съчинения, която често свързвала, а понякога идентифицирала хуните с българите и обратно. Тя намира отражение и в най-ранния български исторически паметник „Именник на българските ханове“ (VII-VIII в.), според който родоначалници на българската владетелска династия Дуло били Авитохол и Ирник; те с основание се отъждествяват с хунския вожд Атила и неговия син Ернах[26].

След смъртта на Атила (453 г.) и разпадането на Хунския военноплеменен съюз под ударите на въстаналите срещу хунското върховенство гепиди панонските българи предпочели да се присъединят към победителите, а част от тях, под предводителството на Ернах, се заселили в Малка Скития[27]. Вплитането им в историята на балканските провинции на Византийската империя белязало нов период в тяхната история.

През втората половина на V в. опасността за Византийската империя от страна на остготите значително нараснала. Император Зенон (474–491 г.) умело и в продължение на няколко години използвал противоречията между техните вождове Теодорих Страбон и Теодорих Велики. Ала през 480 г. те се обединили и започнали съвместни действия срещу Империята. Поставен в тежко положение, император Зенон сключил политически съюз с панонските българи и ги повикал на помощ. Така те за пръв път вплели името си в историята на Балканския полуостров. В станалото в Тракия сражение остготите на Теодорих Страбон разбили противопоставилия им се български отряд и продължили своето настъпление към Константинопол[28].

През есента на 488 г. остготският крал Теодорих Велики ведно с подчинения му народ започнал своето оттегляне от Балканския полуостров в посока към Италия, отправяйки се по крайдунавския път. При река Сава, близо до Сингидунум, оттеглящите се остготи били внезапно нападнати от гепидите, под предводителството на техния крал Трапстила, но в жестока битка били разбити. На страната на гепидите като техни съюзници участвали и българите под предводителството на своя вожд Бузан[29]. В своето похвално слово за крал Теодорих Велики Енодий (473–521 г.) картинно е описал унищожението на българския предводител и същевременно е дал една от най-интересните характеристики за начина на живот на българите, социалната им структура и бойните им качества: „Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защитава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там — в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята слава. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото. Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо да издържат на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, воден от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано смятаха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш“[30].

Оттеглянето на остготите в Италия отворило пътя на българите към Балканския полуостров. През 493 г. те „жестоко опустошавали цяла Тракия“, възползвани от избухналите брожения и големия пожар в Константинопол[31]. В едно нощно сражение срещу тях загинал дори военачалникът на областта Юлиян[32]. През 499 г. многобройна и добре въоръжена българска войска предприела отново голямо опустошение на Тракия. Срещу нея се опълчила 15-хилядна византийска армия с обоз от 520 коли, начело на която стоял военачалникът на диоцеза Илирик Арист. В битката при река Цурта (край дн. гр. Чорлу в Източна Тракия) византийците претърпели тежко поражение: загинали 4000 войници и четирима известни военачалници (Никострат, Инокентий, Танк и Аквилин). В тази връзка хронистът Комес Марцелин (края на V-първата половина на VI в.) е отбелязал резултата: „Оттогава залезе завинаги славата на армията на Илирик“[33]. Под 502 г. същият хронист е записал следното: „По обичая си българското племе отново опустошило често плячкосваната Тракия, без да му се противопостави никакъв римски войник“[34]. Според Теофан Изповедник от нейното нападение пострадала не само Тракия, но също така и диоцезът Илирик[35].

Във връзка със зачестилите опустошителни нашествия на българите във вътрешността на Балканския полуостров в края на V-първите десетилетия на VI в. византийският император Анастасий I ускорил завършването на Дългата стена през 512 г., за да предпази столицата и особено нейните околности от дръзките „нападения на мизите, т.е. на българите и на скитите“, пише Йоан Зонара (XII в.)[36]. Според една добавка към среднобългарския превод на Манасиевата летопис (средата на XIV в.) българите започнали да завземат земята на Балканския полуостров при император Анастасий, като преминали през Бдин (дн. Видин) и първом завзели „Долната земя Охридска, а след това и цялата земя“. Съставителят на тази добавка отбелязва, че оттогава са изминали 870 години[37]. По всичко изглежда, че това е някакво смътно възпоминание, изградено върху основата на легендата за най-ранното българско заселване на Балканския полуостров, станало именно при този византийски император.

След трайното си установяване и заселване в Италия остготите отново влезли в стълкновение с гепидите, които владеели стратегически важните крепости Сирмиум и Сингидунум. През 504 г. остготският крал Теодорих Велики поставил начело на похода срещу Сирмиум своя известен пълководец Пиция. Неговата армия разгромила войската на гепидския крал Тразерих и съюзниците му българите[38].

Междувременно федератът на Византийската империя Мундо успял да създаде самостоятелно владение в Моравската област чрез активното съдействие на своите съплеменници остготите. През 505 г. византийският пълководец на диоцеза Илирик с 10-хилядна армия, в състава на която влизали и българи, се опитал да ликвидира самостоятелното владение на Мундо. В негова подкрепа обаче дошъл пълководецът Пиция с отряд от 2000 конници и 500 пешаци. В битката край хорсо Марго (дн. с. Кюприя на река Морава, Сърбия) българите и византийците били разгромени[39]. Остготите укрепили и разширили своята власт над Балканския северозапад.

Участието на българите в бунта на началника на федератите Виталиан през 513–515 г. отново показало обвързаността им с балканските провинции на Империята. Непосредствено след потушаването му те нахлули в диоцеза Илирик, опустошили го и разгромили противопоставилите им се византийски отряди. По думите на Йоан Зонара, тогава те обаяли византийската армия със заклинания и магии и почти напълно я унищожили[40].

Ако изключим някои предполагаеми контакти между българи и славяни в рамките на Хунския военноплеменен съюз, съвместното им участие в бунта на Виталиан и в последвалото след неговото потушаване нападение в Илирик (западната половина на Балканския полуостров) поставили началото на тяхното военно сътрудничество, насочено срещу Византийската империя. Както по-горе вече бе отбелязано, то укрепнало още повече през Юстиниановото царуване, когато нападенията на славяните и българите станали почти ежегодно явление според думите на Прокопий Кесарийски.

През 530 г. преминалият на византийска служба остготски предводител Мундо, който бил назначен за стратег на диоцеза Илирик, първоначално отбил едно нападение на славяните в поверената му за отбрана област, а след това се прехвърлил в Тракия, където разбил опустошаващия я български отряд, от който били избити 500 души. Пленените в сражението българи, между които се намирал и един техен племенен вожд, били изпратени в Константинопол и по-късно били зачислени във византийската армия, която станувала в Армения и Лазика[41].

През 535 г. при крепостта Ятрус (до дн. с. Кривина, Русенско) един български отряд бил разгромен от войската на византийския пълководец Цита[42]. Насочването на българите към Мизия може да се окачестви като промяна на посоката на техните удари, които преди това били насочени главно към западната част на Балканите. Търсенето на обяснение на тази нова тенденция навежда на мисълта, че това се дължи в главна степен на активизацията не толкова на панонските българи, колкото на онези, които останали да пребивават в Приазовието, Прикаспието и Северното Черноморие.

През 538 г. голямо множество българи, предвождани от двама вождове („царе“) Булгар и Дронг, нападнали областите Малка Скития и Мизия. Те разгромили противопоставилата им се войска на пълководеца Юстин, който загинал в боя, след това прехвърлили Балкана и нахлули в Източна Тракия. Тук ги посрещнала голяма византийска армия начело с известните пълководци Константин, Годила и Акум. Част от българите заедно с двамата им вождове били обкръжени и избити. Останалите внезапно нападнали византийците и заловили с аркани пълководците им[43].

Прокопий Кесарийски и други византийски автори от VI в. често в своите съчинения заменят името на българите със събирателния етноним „хуни“, чрез което се стремят да покажат тяхната връзка с тюрко-алтайските народи. През 540 г. българското множество навлязло на широк фронт в пределите на полуострова от Адриатика чак до Константинопол. В Илирик българите успели да превземат 32 крепости. Действията им срещу укрепени селища и обсадите на крепости бележат напредък във военното изкуство и усвояването на обсадната техника. По време на този поход ведно с огромната плячка те отвели в местоживелищата си 120 000 пленници (вероятно силно преувеличена цифра)[44]. Именно подир опустошителното нашествие император Юстиниан I Велики привлякъл на своя страна като федерати антите, предоставяйки им среднодунавската крепост Турис. Независимо от това българите продължили нашествията си. При едно от тях те дори обсадили крепостта Галиполи и достигнали чак до Дългата стена. При друго свое нашествие подложили на опустошение Илирик и Тесалия, достигайки чак до Термопилите[45]. Интересен е фактът, че понякога в състава на българските конни военни дружини участвали дори и жени[46]. През пролетта на 548 г. славяните и българите извършили съвместно нападение на Тракия с изключително опустошителен характер. Те разгромили противопоставилата им се византийска армия, преминали дори и Дългата стена и заплашили с нападение Константинопол. Активните действия на известния пълководец Велизарий ги принудил първоначално да се оттеглят в Източна Тракия, където престояли чак до август, след което се завърнали в местоживелищата си отвъд Дунава[47]. Като обобщение на картината, която тогава характеризирала историята на Балканския полуостров, готският историк Йордан пише следното: „Чрез своите провинциални управители Юстиниан се противопоставил в многобройни сражения на херули, гепиди и българи, които опустошавали често Илирик, и храбро ги сразил“[48].

Изключително интересен и важен факт от историята на българите през втората четвърт на VI в. е тяхното активно участие (главно като наемници) на византийска служба във войните на Византия срещу готите в Италия[49]. Прокопий Кесарийски, който подробно излага отделни факти, между другото споменава, че във войската на пълководеца Велизарий повечето конници били хуни, т.е. българи, славяни и анти, които живеели отвъд Дунава край неговия бряг[50]. Това подсеща, че наемниците българи са в основната си част заселилите се в Панония. Тези българи имали отлични качества на воини и се отличавали с голяма храброст. Едва ли е случаен фактът, че през 546 г. командването на византийския гарнизон в Перуджа било поверено на българина Одолган[51]. В „Диалози“ на папа Григорий I Велики (590–604 г.) е отбелязан интересен факт. Един българин пленник, който бил спатарий на византийския пълководец Нарсес, дошъл при едно смъртно ранено воловарче и му заговорил на своя български език. То му отвърнало на същия език, сякаш му било съплеменник. Според папата то доказало твърдението си, че било на небето, където усвоило всички езици[52]. Фабуларният и фантастичен елемент в този разказ не пречи да се установи най-главното — наличието на българи във византийската армия в Италия през разглеждания период.

Активното вплитане на българите в историята на Византия и Балканския полуостров през последната четвърт на V-първата половина на VI в. в значителна степен синхронизира с активизацията на славяните. Редуването на българските и славянските походи, съвместното участие на едните и другите показва известна координираност на техните действия. Самите българи постепенно навлизали в самата Империя като заселило се в периферните области население и като наемници във византийската армия. В тези случаи някои от тях били приобщавани към християнството. В тази връзка интересно сведение предлага в своята „Християнска топография“, писана през 547–548 г. Козма Индикоплов, който поставя сред приелите християнството народи и някои българи ведно с херулите[53].

Може да се предположи, че Козма Индикоплов има предвид вероятно и покръстването на хунския (българския?) вожд Грод през 528 г. Той обитавал заедно с племето си Кимерийския Боспор (дн. Керченски проток) и минал на страната на император Юстиниан I. Когато дошъл в Константинопол, бил покръстен и надарен богато. По силата на сключеното споразумение Грод се задължил да пази ромейските владения и да плаща всяка година данък във волове вместо в пари. В самия Боспор бил настанен ромейски гарнизон. В града се извършвала търговия между ромеи и хуни. За да премахне езичеството на своите съплеменници, Грод заповядал техните идоли, изработени от сребро и електрон, да бъдат претопени и разменени срещу византийски монети. Хунските жреци били разгневени, убили своя владетел и поставили на негово място брат му Мугел. Ромейският гарнизон в Боспор бил избит, което накарало императорът да започне война срещу хуните, т.е. българите[54].

Този епизод, за който се предполага, че трябва да бъде свързан с ранната история на българите[55], ни кара да се върнем към историята на основното ядро от българските племена и да се опитаме да уточним тяхното местонахождение според запазените свидетелства и да видим какво е било тяхното непосредствено етническо обкръжение. В своята „Църковна история“ сирийският автор Захарий Ритор (VI в.) прави изброяване и кратко описание на живота на племената, обитаващи земите в Прикаспието и Прикавказието: „Базгун е земя със [свой език], която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите [живеят] бургарите със [свой] език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите — те имат пет града… Авнагур е народ, който живее в юрти. Авгар, савир, бургар, картаргар, авар, хазар, дирмар, сигургур, бургасик, кулас, абдел, ефталит — тези тринадесет народа живеят в юрти, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието“[56]. Присъствието на името на аварите в това изброяване дава възможност да се установи, че сведението отразява състоянието между 558–562 г. и е безспорно от най-авторитетните и достоверните.

Прокопий Кесарийски като описва областите на Северното Черноморие и Приазовието, отбелязва, че на запад от Азовско море и река Дон живеели кутригурите, а източно от тях утигурите; двата народа имали не само общ произход, но и една и съща военноплеменна уредба[57].

Малко по-неопределено в описанието на племената и народите в Източна Европа готският историк Йордан отбелязва, че „българите, които станали известни поради лошите последици от нашите грехове“, били съседи на хунското племе акацири и на антите и обитавали земите отвъд Черно море, в непосредствена близост до сродното им племе хуногури, които били известни с това, че от тях се водела търговия със самурени кожи[58].

В „Космография“ на анонимен равенски автор (VII в.) се известява, че покрай Черно и Азовско море се намира страната Оногория, където ловели много и различни риби, с които се прехранвало местното население[59].

Изредените посочвания на етнически наименования и области, свързани с българите не е случайно. То цели да се направи опит за уточняване на обхватността на българската племенна общност и решаване на един твърде спорен въпрос от началната българска история. Може да се смята напълно доказано, че внхудур бургар на Моисей Хоренски от края на IV в. са идентични с хуногурите на Йордан от VI в. и оногурите в останалите по-ранни и по-късни автори както и с често споменаваните в изворите от VI-VIII в. уногондури[60]. С други думи, напълно доказана е тяхната българска етническа принадлежност. Това е твърде важно с оглед на първоначалната история на Българското ханство на Долния Дунав, тъй като основното племе, което определя неговата същност са българите-уногондури. Тяхната родствена връзка с огурските племена, съставляващи непосредственото им обкръжение, е несъмнена.

Може да се предположи, че едноплеменните на българите котраги са били идентични с кутригурите, следователно и родствени с утигурите. Оттук произтича и изводът, че със събирателното етническо име българи готският историк Йордан обозначава сродни по произход и начин на живот племена, които у Прокопий Кесарийски са наречени кутригури, като два клона на една племенно-етническа общност, към която причислява и хуногурите. Кутригурите и утигурите всъщност са били западният и източният клон на многобройните български племена, обособени в два военпоплеменни съюза, обозначавани от византийските автори с названията на тези две племена.

Независимо от това, че византийският император Юстиниан I правел опити да благоразположи кутригурите чрез ежегодни дарове, през първата половина на VI в. те често преминавали Дунава и подлагали на опустошение вътрешността на Балканския полуостров[61].

През 551 г. отношенията между германските племена гепиди и лангобарди в Панония силно се изострили. Гепидите потърсили военната помощ на кутригурите, които пратили при тях 12-хилядна войска начело с вожда Хиниалон. Ранното пристигане на този отряд (договорът на гепидите с лангобардите изтичал подир една година) накарал гепидите да убедят кутригурите да нападнат Илирик и Тракия. За да преодолее опасността, византийският император всял раздор между двата български племенни съюза. Обдарен богато от византийците, вождът на утигурите Сандил, с подкрепата на двехилядна готска войска, преминал река Дон, разгромил кутригурските племена, заробил техните жени и деца и ги откарал в земите си. От войната се възползвали византийските военнопленници, които избягали от земите на кутригурите и се завърнали в родните си места. Това принудило отрядът на Хиниалон незабавно да се оттегли от Балканския полуостров[62].

Утигурският опустошителен поход принудил едно от кутригурските племена (това били 2000 воини заедно с жените и децата си) начело с вожда Синион да потърси не само убежище, но и място за заселване на Балканския полуостров. Със съгласието на византийския император това племе се заселило в Тракия, в близост до крепостта Апри. Това раздразнило предводителя на военноплеменния съюз на утигурите Сандил, който чрез пратеничество изразил своето недоволство пред императора[63].

Кутригурските племена скоро се окопитили от нанесения им удар и се обединили около един от предводителите си Забер-хан. През зимата на 558–559 г. огромна войска от кутригури и славяни възползвана от замръзването на Дунава, нахлула дълбоко във вътрешността на Балканския полуостров. На опустошение били подложени Тракия, Елада и други провинции. Отделни отряди достигнали чак до Галиполския полуостров и Термопилите, а самият Забер-хан начело на 7-хилядна конница потеглил срещу Константинопол, но щурмът бил възпрян[64]. Подир оттеглянето на кутригурите византийският император отново вкарал в действие основния принцип на своята дипломация: „Разделяй и владей!“ Между кутригурите и утигурите отново избухнала продължителна война. Резултатът от нея е представен по следния начин от съвременника Агатий Миринейски: „Те ту извършвали нападения и грабежи, ту влизали в открито сражение, докато силите и на двете страни отслабнали, така че двете племена загубили дори самото си племенно наименование“[65].

Появата на аварите значително променила обстановката сред варварския свят. Аварите станали мощно оръжие в ръцете на византийската дипломация. В периода 558–562 г. те последователно се опълчили срещу утигурите, залите и савирите и успели да ги подчинят. Войната срещу утигурите послужила като основа за сближаване с кутригурите. Част от кутригурските племена продължили заедно с аварите похода на запад и се заселили в Панония[66]. Това била втората голяма българска преселническа вълна в тези земи.

През 569 г. лангобардският крал Албоин с многочислена войска, съставена от собствения му народ, гепиди и панонски българи завладял редица области в Северна Италия (Ломбардия, Етрурия и Лигурия). В резултат на лангобардското завоевание в тези области възникнали поселения на различни племена, между които и на българите[67]. С това било сложено началото на българското разселване в Италия, което впоследствие придобило по-големи размери.

Докато тези българи се откъснали от своята втора родина Панония, останалата част продължила да обитава тази област и активно да участва в походите на Аварския хаганат срещу Византийската империя. В повечето известни случаи това българско участие е било съвместно със славяните. Това участие е отбелязано в големия поход на аварския хаган през 584 г., когато плененото византийско население (около 270 000 мъже и жени) било поселено между реките Драва и Сава, в непосредствено съседство с българското население на хаганата[68]. През 597 г. български отряд от 1000 воини влязъл в сражение с византийска войска при устието на река Осъм[69]. През пролетта на следващата година в отговор на византийските действия по заповед на хаган Баян подчинените му българи превзели Сингидунум[70]. Заедно с аварите българите взели участие в обсадите на Солун в края на VI-първата половина на VII в. Активна била тяхната роля и в обсадата на Константинопол през 626 г.[71]

Кризата, която настъпила в Аварския хаганат още тогава, постепенно се изостряла. През 631–632 г. тя довела до пряк сблъсък между аварите и българите. Причината за това бил спорът за върховната власт в хаганата между един аварски и един български вожд — „кому от двамата се пада да я наследи“. Конфликтът между тях прераснал в междуплеменна война, в която аварите взели връх. След като били победени, 9000 българи заедно с жените и децата си били изгонени от Панония и потърсили убежище в Бавария при франкския крал Дагоберт (628–639 г.). Той наредил на баварците да ги приемат да презимуват по домовете си. Неочаквано през една нощ кралят заповядал всеки един от неговите поданици да избие българите заедно с жените и децата им. От баварската сеч се спасили само 700 мъже заедно с жените и децата си начело с техния вожд Алциок (Алцеко). Те потърсили ново убежище във Венетската марка (Северна Италия), където дълги години прекарали при княза на венедите (т.е. славяните) Валук[72].

От този интересен епизод в историята се вижда преди всичко, че съвместният живот на авари и българи в рамките на хаганата в Панония постепенно довел до изравняване на правата им върху върховната власт, което по всяка вероятност е произтичало от техния общ етнически произход и сходство във военноплеменната организация[73]. Българската миграция на юг към Италия продължавала и водела до нарастване на броя на техните поселения.

Около 660 г. Аварският хаганат се разтърсил от нови вътрешни междуособици. Аварският натиск на юг заплашил българите, които се заселили в Истрия и признали върховенството на Византия, на която били данници. През 663 г. князът на тези българи Алцеко заедно с цялата си войска и племето дошъл при лангобардския крал Гримоалд (662–671 г.) с молба да му предостави територия за заселване. Той го отпратил при сина си Ромоалд в Беневентската област. От него българите били поселени в обширната, тогава запустяла и безплодна област на Равенския екзархат — Пентаполис, а именно в градовете Сипинум, Бовианум, Изерния и др. и прилежащите им земи. Променена била и дотогавашната титла на българския предводител. Ромоалд наредил той вместо „дукс“ (княз) да се титулува „гасталдис“ (областен управител), за да се подчертае напълно зависимото му положение от лангобардския крал. Според Павел Дякон тези българи дори и през VII в. продължавали да живеят в същите тези селища и макар да усвоили латинския език, не забравили да употребяват и своя роден български език[74]. За панонските българи преселници в Италия са запазени редица свидетелства в италиански писмени извори, в които понятията „българи“, „български край“, „българска земя“ и др. се срещат доста често в периода VIII-X в. Фигурирането на българския етноним в редица други названия (топоними, хидроними, ороними и т.н.) е свидетелство за трайния спомен, който най-ранните български преселници са оставили на Апенинския полуостров[75].

От първото споменаване на българите в писмените извори в началото на VI в. до преселването им в Италия около средата на VII в. тяхната история протича изключително динамично в различни географски пространства и под сянката на големи номадски военноплеменни обединения. Те ту се споменават в земите на север от Кавказ, Приазовието и Причерноморието, ту действат и обитават в Панония, откъдето се преселват в Италия, ту нахлуват или пък се заселват на Балканския полуостров. И сякаш изживяват едно историческо развитие без център и без основна цел, люшкани от времето и историческите обстоятелства. Тогава, когато им се предоставя възможността да действат като самостоятелен фактор, взаимното им противопоставяне и липсата на единство им пречат да се изявяват като значителен фактор в историята.

Отлични воини и скотовъдци, те изживявали един продължителен преходен период от номадски начин на живот към уседналост и създаване на постоянни поселения в определени подходящи за поминъка и бита им географски пространства. В срещата им и съвместния живот с различни племена и народи се формирала твърде еклектичната им по своите елементи и прояви материална и духовна култура. В нея тюркските изконни характеристики се преплитат с елементите на сармато-аланската, а по същество сасанидско-иранска, култура и се допълват от влияния от страна на китайската култура, дошли по всичко, изглежда, чрез общението им с хуните. И ако за ранния период от културното им развитие могат да се изразяват предположения, то за периода VI-VII в. тази българска култура е засвидетелствана както от някои писмени сведения, така и от данните на археологията чрез разкриването на редица български най-ранни поселения, некрополи и откриването на отделни паметници (най-вече съкровища); те бележат завършека на едно развитие, започнало по-рано[76]. И все пак, тяхното истинско налагане като фактор в историята на Източна Европа започва през VII в. И ако петият век във „варварския свят“ принадлежеше на хуните, шестият — на аварите, то седмият бе на българите.

Бележки

[1] Автор: В. Гюзелев

[2] Преглед на основните хипотези чрез разглеждане на тяхната аргументация вж. у Ив. Шишманов. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“ — СбНУНК, XVI-XVII (1900), 529-647; Ал. Бурмов. Към въпроса за произхода на прабългарите. — ИБИД, XXII-XXIV (1948), 298-337; Бешевлиев. Българите — бит и култура, 11–23.

[3] В. Ф. Генинг и А. А. Халиков. Ранные болгары на Волге. М., 1964, с. 191 сл.; Я. А. Федоров и Г. С. Федоров. Ранные тюрки на Северном Кавказе (Историко-этнографические очерки), М., 1978, 50–51.

[4] А. Н. Бернштам. Очерки истории гунов. Л., 1956; Л. Н. Гумилев. Хунну. М., 1960.

[5] Федоров и Федоров. Цит. съч., 52–55.

[6] Шишманов. Цит. съч., 518–529.

[7] Бешевлиев. Първобългарите — бит и култура, 24-31; Moravcsik. Byzantinoturcica. II, passim s.v.

[8] Ст. Младенов. Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч. — ГСУ, ИФФ, XVII (1921), 201-228; Е. Боев. За предтурското тюркско влияние в българския език — още няколко прабългарски думи. — БЕ, XV (1965) 1, 1–17.

[9] Г. Фехер. Остатъци от езика на дунавските прабългари. — ИБАИ, V (1929), 127–158 и посочената у Бешевлиев. Прабългарите — бит и култура, с. 28 с посочване на унгарска литература.

[10] Ст. Младенов. Положението на Аспаруховите българи в реда на тюркския клон на арио-алтайските езици. — БИБ, I, 1 (1928), 49-71; O. Pritsak. Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden 1955, 71-75; Н. А. Баскаков. Тюрские языки. Μ., 1960, с. 36 сл.

[11] Посочвания за употребата на имената „българин“ и „България“ в различните извори (латински, гръцки, арабски и др.) и в различни форми вж. у Шишманов. Цит. съч., 696-724; Moravcsik. Byzantinoturcica, II, 98-107; GFGOL, Serie A, II, 190–262. В арабските извори фигурират две наименования „бурджан“ и „булгар“. Обикновено първото се употребява за дунавските българи, а второто — за волжките.

[12] Подробен преглед на различните становища вж. у Шишманов. Цит. съч., 605–647, 724-745; Ст. Младенов. Името българи. Преглед и критика на досегашните опити за обяснението му. — Българска мисъл, II, 3 (1927), 161–168. Вж. напоследък критичния преглед и у В. Стоянов. Етнонимът „българи“. За българо-тюркските отношения. С., 1997, 2–51.

[13] Genes., 85–86.

[14] Летопис попа Дукљанина. Београд-Загреб 1928, с. 297 (ЛИБИ, III, с. 170).

[15] Gregoras, I, 26–27.

[16] Д. Дечев. Източногерманският произход на българското народностно име. — ГСУ, ИФФ, XXII (1926), 3–25.

[17] Обзор у Стоянов. Цит. съч., 2–5, 25 сл.

[18] Б. Симеонов. Произход и значение на названието българи. — Векове, V, 5 (1976), 5-15; Б. Симеонов, Произход, структура и значение на името българи. — PBg, III, 2 (1979), 69–76.

[19] Стоянов. Цит. съч., 31–32.

[20] Chronica minora, collegit et emendavit C. Frick. Lipisae 1892, p. 86 (в гръцката версия на хрониката под годината 334 името на българите не се споменава). Основни върху историята на българите в периода IV-VII в. са следните изследвания: В. Н. Златарски. История на българите от появата им в Европа до основаването на Българското царство на Балканския полуостров. — ГСУ, X (1915), 1-112; В. Н. Златарски, История, I, 1, 21-122; Ал. Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите. — ГСУ, ИФФ, XLIV (1948), 1-36; В. Гюзелев. Произход и ранна история на прабългарите. — В: Лекции за следдипломна квалификация на учителите, I. С., 1979, 29-112; В. Бешевлиев. Първобългари — история, 7–56.

[21] Chronographus anni CCCLIV — MGH, AA, 1, p. 105; H. Stern. Le calendrier de 354. — Bibliothèque archéologique et historique, IX (1953), p. 46.

[22] История Армении Мойсея Хоренскаго, новый перевод Н. О. Эмина. М, 1893, 55–56, 62; ХИБ, I, с. 53. Вж. също Д. Ангелов и В. Гюзелев. Известия в арменски извори за средновековната история на България. — ИПр, XXII, 1 (1966), с. 121.

[23] В. Т. Сиротенко. Основные теории происхождения древных булгар и письменные источники IV-VII вв. — Ученные записки Пермского государственного университета, XX, 4 (1961), с. 15, който смята, че прародината на българите са земите на север от Кавказ.

[24] D. Simonyi. Die Bulgaren des 5. Jahrhunderts im Karpatenbecken. — Acta archeologica, X, 3–4 (1959), 227–250.

[25] Paulus Diaconus. Historia romana, 55–56. Същото сведение се среща и у неговия предшественик Фредегарий (втората половина на VII в.), при който името на българите е заменено с хуни — Chronicum quae dicuntur Fredegarii scholastici libri IV cum continuationibus. — MGH, Scriptores rerum Merovingiarum, II, p. 65. Сведението на лангобардския историк Павел Дякон (720–797) се възпроизвежда в съкратена форма в редица по-късни западни средновековни исторически съчинения — посочвания вж. в: GMGOE. Serie A., II, S. 203, 208, 218, 225, 228, 229, 230, 237.

[26] ХИБ, I, с. 87; Ив. Дуйчев. „Именникът на първобългарските ханове“ и българската държавна традиция. — Векове, ІІ, 1 (1973), с. 10.

[27] Бешевлиев. Първобългари — история, 9–12.

[28] Ioannes Antiochenus. Excerpta de insidiis, ed. C. de Boor. Berolini 1905, p. 135.

[29] Paulus Diaconus. Historia romana, 213–214. Според това сведение „българският крал Бузан“ (Busan quoque Vulgarorum regem) бил убит, докато според Енодий (вж. следващата бележка) той бил оставен жив, но унижен от претърпяното поражение. Сведението на Павел Дякон се възпроизвежда в съкратена форма и у други по-късни латински автори — вж. GMGOE. Serie A, ІІ, S. 202, 207, 209, 218, 220, 228, 230, 272.

[30] Ennodius. Opera, 205–206.

[31] Paulus Diaconus. Historia romana, p. 215.

[32] Marcellinus Comes. Chronicon, p. 94.

[33] Marcellinus Comes. Chronicon, p. 95.

[34] Marcellinus Comes. Chronicon, p. 96.

[35] Theoph., p. 143.

[36] Zonaras, p. 144.

[37] Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассии, с. 228.

[38] Ennodius. Opera, 210-211; Cassiodor Senator. Chronica. — MGH, AA, XI, 1, p. 160; Idem, Variae, ibidem, XII, 239–240, 252.

[39] Ennodius. Opera, p. 211; Marcellinus Comes. Chronicon, p. 96; Iordanes, Getica, p. 135.

[40] Zonaras, p. 140.

[41] Marcellinus Comes. Chronicon, p. 103; Malalas. Chronographia, 450–451.

[42] Marcellinus Comes. Chronicon, p. 104.

[43] Malalas. Chronographia, 437-438; Theoph., 217–218.

[44] Proc. Caes., De bello Gothico, 162–163.

[45] Proc. Caes., De bello Gothico, 163–164.

[46] Proc. Caes., De bello Gothico, p. 498.

[47] Malalas. Chronographia, p. 490; Theoph., 233–234.

[48] Iordanes. Romana et Getica, p. 47.

[49] Подробности относно действията на българи — византийски наемници в Италия, Бешевлиев. Първобългари — история, с. 17 сл.; Idem, Bulgarien als Söldher in den italienischen Kriegen Justinians I — YÖB, XXIV (1980), 21-26; Божилов. Българите, 27–29.

[50] Proc. Caes. De bello Gothico, p. 130.

[51] Proc. Caes, p. 400.

[52] Gregorius Magnus. Dialogi libri IV, a cura di U. Moricius, Romae 1924, p. 269.

[53] The Christian Topography of Cosmas Indicopleustes, edited with geographical Notes by E. O. Winsted. Cambrige 1909, p. 119.

[54] Malalas. Chronographia, 431-432; Theoph., 175–176.

[55] Това становище е застъпено у В. Златарски. История, І, 1, с. 48 сл., но не се възприема от повечето изследвачи.

[56] ХИБ, I, с. 57.

[57] Proc. Caes. De bello Gothico, 501–508. Също така Агатий Миринейски и Менеандър Протектор (VI в.) твърдят, че кутригури и утигури са били свързани едни с други — Agath. Myr. Historiarum, 176-177; Menander. Excerpta de legationibus, 170–171, 196–197, 458–459.

[58] Iordanes. Romana et Getica, 62–63.

[59] Ravenates anonymus, Cosmographia, ed. M. Pinder et G. Parthey. Berolini 1860, p. 170.

[60] Това гледище най-последователно се застъпва от унгарския учен Gy. Moravcsik. Zur Geschichte der Onoguren. — Ungarische Jahrbücher, X (1930), 53–90.

[61] Proc. Caes. De bello Gothico, p. 506.

[62] Proc. Caes. De bello Gothico, 582–584.

[63] Proc. Caes. De bello Gothico, 584–589.

[64] Agath. Myr. Historiarum, 176-195; Malalas. Chronographia, p. 490; Theoph., 233-234; Theoph., 233–234.

[65] Agath. Myr. Historiarum, 195-197; Menander. Excerpta de legationibus, 170–171.

[66] Menander. Excerpta de legationibus, 442–443.

[67] Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, 86–87.

[68] Menander. Excerpta de legationibus, 471-477; Theoph. Sim. Historiae, 44–47.

[69] Teoph. Sim. Historiae, 254-252; Teoph., 274–276.

[70] Teoph., 276–277.

[71] За подробности вж. тук по-горе в изложението за славяните.

[72] Fredegarius Scholasticus. Chronica, — MGH, SRM, II, p. 157; Gesta Dagoberti I regis Francorum. — Ibidem, p. 411. Споменавания у по-късни автори в: GFGOE, Serie A, II, 204, 208, 228. Опитът на някои автори да поставят събитието през 635–636 г. срещна аргументираното опровержение у Pohl. Die Awaren, 268–269, 436, A. 2. Кървавата сеч на баварците над българите е оставила трайни следи както в легендите, така и в „Песен за нибелунгите“. Интересно е, че в края на XIII в. при строителни работи в горноавстрийското селище Пулгарн (Вулгарн), което се намирало на границата между Бавария и Панония, са открити костите на около 6000 избити — вж. H. Kunstmann. Vorläufige Untersuchungen über den bayrischen Bulgarenmord von 631–632. Der Tatbestand — Nachklange im Nibelungenlied. München 1982; W. Baumann. Zu den Beziehungen zwischen Bayern und Bulgarien von 7. bis zum 15. Jahrhundert. — PBg, XVIII, 2 (1994), S. 97. Някои съмнения относно съществуването на Алцек (вж. най-вече M. Kos, О bolgarskom knezu Alciocu i slovenskem knezu Valuku. — Šišičev zbornik, Zagreb, 1929, 251–258) изглеждат неоснователни. Пребиваването на Алцек и оцелелите българи при алпийските славяни е несъмнен и много интересен факт.

[73] В тази връзка внимание заслужават две упоменавания във византийските извори от X в. В писмо до българския цар Симеон Велики, писано непосредствено подир византийското поражение при Ахелой (20 август 917 г.) константинополският патриарх Николай Мистик намеква, че българите имат общ произход с аварите и ги смята за отцепили се от техния хаганат „роби и бежанци“. Nicolas Patriarche of Constantinople. Letters, p. 70. В Монемвазийската хроника аварите се окачествяват като „хунски и български народ“, който се числял към племената, които някога обитавали земите на север от Кавказ — Cronaca di Monemvasia, p. 2.

[74] Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, p. 154. Това сведение в по-късната италианска Вултуренска хроника (XII в.) се възпроизвежда в съкратена форма и се поставя между 663–668 г. Chronicon Vulturense del monaco Giovanni. — Fonti per la storia d’Italia, LVIII-LX, Roma 1925–1938, p. 349.

[75] Вж. посочвания у V. de Amico. I Bulgari transmigrati in Italia nei secoli VI е VII dell’era volgare. Loro especialo diffusione nel Sanio. Campobasso 1933; A. Guillou. Regionalisme et independance dans l’Empire byzantin au VІІe siècle. L’exarchat de Pentapolis d’Italie. Rome 1969, p. 79, 98–101, 107, 110, 151, 231; B. M. Hartmann. Gechichte Italiens im Mittelalter, I. München 1955, S. 254, 276; И. Божилов. Българите, с. 27 сл.

[76] С. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура, с. 29 сл.