Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Глава четвърта
Българските въстания и заговори срещу Византия

§ 1. Въстанията

Все още незаглъхнала полувековната война между България и Византия, и някои българи направили опит да възобновят борбата и да възстановят царството си. Имплицитно Михаил Деволски (автор на добавките към текста на Йоан Скилица) дава да се разбере, че това е станало преди триумфа на Василий II в Константинопол или по-точно по време или веднага след неговото посещение в Атина[1]. Бил разкрит заговор (τῆς ἐπιβουλῆς) — от кого и как не е ясно, с който Елемаг, вече византийски патриций (или Елинаг)[2] и Гавра искали „отново да провъзгласят българската власт (κράτος)“. Изненадващо е мястото на този заговор — Солун. Преждевременното разкриване на намеренията на заговорниците решило и съдбата на заговора: Гавра успял да избяга (εἰς τὴν ιδίαν χώραν) (?), но бил заловен и като всеки заговорник бил ослепен. Елемаг, изненадващо, имал по-добра съдба: той успял да се оправдае и да запази предишното си положение[3]. Това е всичко, което знаем за този първи опит да се възобнови Българското царство. И трябва да се отбележи, че то е твърде малко и до известна степен неясно. Само двама ли са били заговорниците? Или те са водачите, което е по-вероятно? Тогава в Солун е имало значителен брой българи, без които нищо не би могло да бъде сторено! Значи целта е била да се овладее големият византийски град, който да се превърне в център на възобновената война? А защо не и политически център на възобновената държава? И това вече ни отвежда към действията на Кубер и Мавър към 684 г.[4] От друга страна, може би мястото е било избрано неудачно и това е предопределило несполучливото начало на заговора. На пръв поглед това сякаш е така — организиране на военни действия на българи в една добре изразена небългарска среда, но както ще видим по-нататък, „българските заговори“ се пренасят в Константинопол. Най-сетне, прави впечатление участието на Гавра (Γάβρας) един от двамата водачи на заговора, който безспорно не е от български произход, както твърдеше някога В. Н. Златарски (трябва да се отбележи, без особено основание)[5], а принадлежи към фамилия, чиито корени са източните области на Мала Азия[6]. Тогава? Дали присъствието на Гавра не изменя поне отчасти целта на заговорниците или обратно, не сближава ли действията им с подобни заговори, за които ще стане дума по-нататък? За съжаление, както видяхме, заговорът бил разкрит още в самото начало или поне преди да започнат някакви въоръжени действия и това ни лишава от повече информация, която би позволила намеренията на Елемаг и Гавра да бъдат характеризирани по-точно.

Минават двадесетина години. Без опити за възобнова на царството (дали „заговорът“ на Елемаг и Гавра не би трябвало да бъде отнесен по-скоро към миналото, т.е. към края на войната[7], отколкото към началото на нов период?). Защо? Обяснения има, и то не малко. Достатъчно е да си припомним действията на Василий II през последните години на войната и веднага след нейното приключване: депортация на българи — масова и индивидуална, приобщаване на български велможи към византийската аристокрация и като следствие — сериозни демографски и социални изменения и обезглавяване на нацията. Не можем да пренебрегнем умората — физическа и психическа, която засегнала масово две поколения българи[8]. Тази умора била подхранена от автономията на Българската църква (обособяване по национален признак и българин архиепископ) и запазването на данъчната система или поне на нейната същност. Така умората постепенно преминала в безразличие и оттам в бездействие и примирение.

Картината се променила в края на 30-те-началото на 40-те години на столетието. Променила се финансовата обстановка във Византия, което засегнало и българските провинции на империята[9]. Случайно или не, по същото време Българската архиепископия била оглавена от ромей — практика, която се превърнала в традиция. Този акт, ако не друго, поне засегнал самолюбието на българите и брутално им припомнил тяхното положение: обикновени поданици на василевса. През същите тези двадесет години сред българите израснало ново поколение, което не било обременено от тежкото минало; за него войната била далечен спомен, и то подхранван от разказите на по-старите. Тъкмо то трябвало да подхване отново борбата за българската независимост. Тъкмо срещата на тези два фактора родила първото голямо движение за възобновата на Българското царство.

Кой е Петър Делян, който повел българите на война с Империята?[10] Различните извори[11] — те не са малко, въпреки че някои повтарят своите предходници — дават различен отговор. Най-обстоен е, както би трябвало да се очаква, Йоан Скилица. Според него той е „роб на мъж от Византион“ на име Петър, наречен още Делян[12]. Той разпространявал слуха (ἐφέμιζη), че е син на Роман, сина на Самуил[13] (Радомир, поправя Михаил Деволски и добавя, че бил роден от брака на последния с дъщерята на краля на Унгария[14]). Йоан Зонара, който следва на места Скилица буквално, пише, че Делян е от неизвестен род и се представя за син на Аарон, брат на Самуил[15]. Михаил Псел, който е съвременник на събитията, набляга преди всичко на името Δολιάνος и не се колебае да отбележи, че Делян, осведомен за желанието на българите да бъдат управлявани от мъже от знатен произход, свързал своето родословие със Самуил и неговия брат Аарон[16]. За Кекавмен Делян е „топарх“ на българите[17], а Михаил Аталиат не намира за необходимо да го спомене[18].

И така, византийските автори — да не забравяме, че те са нашите основни осведомители — наблягат на „лъжливото“ родословие на Петър Делян, което го свързва с последната българска династия. Вярно ли е това? Псевдоличностите са обичайно явление за средновековната действителност: нещо повече, техните действия са част от политическата идеология. Но това не ни дава основание веднага да причислим Петър Делян към тази традиция. Това, което знаем за брака на Самуиловия син Гаврил Радомир с дъщерята на унгарския княз Геза (сестра на крал св. Стефан)[19], дава сериозно основание да приемем твърдението на Йоан Скилица, особено като схванем глагола (ἐφέμιζη) не като разпространяване на нещо невярно, на лъжлив слух, а като част от политическата пропаганда — нещо естествено за началото на такова важно дело, каквото е борбата за възобновяване на царството. Останалото е предположение: Петър Делян е прекарал няколко десетилетия в Унгария и изведнъж се появил, в подходящия момент (?), в България! Съгласува ли се това тълкуване с българските свидетелства? За съжаление те са твърде малко. „Сказанието на пророк Исай“ (БАЛ), освен че представя целта на движението (за това ще стане дума по-нататък), набляга на тълкуването на името Делян-Оделян[20]. И нито дума за неговия произход и съдба до началото на събитията. И накрая няколко думи за малко известния надпис от Плиска „Делян бан“[21]. Безспорно надписът не би могъл да бъде оставен незабелязан. Но той трудно може да бъде свързан с Петър Делян, бан в Унгария, каквото е неговото тълкуване[22].

И така, Петър Делян, внук на Самуил и син на Гаврил Радомир, роб (δοῦλος) на някакъв мъж от Византион, избягал от столицата на империята (τῆς)[23] и след като пребродил България (дали не трябва да видим в това подготовката на бъдещите действия?), достигнал до Белград[24]. Кога е станало това? Отново само Скилица е конкретен: „През същата година“. А годината узнаваме малко по-горе: май 6548 г. (= 1040 г.), 8 индикт[25]. Михаил Деволски внася още едно уточнение: това станало „двадесет и една години от тяхното [на българите] поробване и покоряване“[26]. Останалите византийски автори не ситуират точно действията на Петър Делян във времето. При това положение можем да приемем без колебание и съмнение данните на Скилица и Михаил Деволски (те взаимно се контролират) и да поставим първите стъпки на Петър Делян (бягството от Константинопол и появата в Белград?) през пролетта на 1040 г., без да сме сигурни дали м. май е terminus post quem.

Защо Петър Делян се е стремял към Белград и оттам е започнал първите враждебни действия срещу Византия? Защо е трябвало да преброди цяла България (някогашната българска държава или тогавашната тема България?)? Очевидно военните действия срещу ромеите можели да започнат най-сполучливо там, където щели да получат най-силна подкрепа от българите, и от друга страна, области, които били най-отдалечени от Константинопол. Това бил далечният Български северозапад, където имперската провинциална и военна администрация била установена най-късно. Йоан Скилица неслучайно отбелязва, че Морава и Белград са на брега на Истър (Дунав), а отсреща са земите на краля на Унгария[27].

С кратка политическа проповед Петър Делян успял да убеди тамошните българи да отхвърлят византийския ярем и да изберат свободата. Проповедта очевидно е била успешна, но Скилица добавя още едно важно обстоятелство: до това време българинът, който притежавал чифт волове, бил задължен към хазната на империята с: една крина жито, една крина просо и една стомна вино. Но Йоан Орфанотроф заменил натуралното задължение с номизми, т.е. превърнал го в парично. Българите не приели и не понесли тази промяна. Тъкмо тогава се появил Делян и съчетанието на двете обстоятелства довело до отхвърляне на ромейската власт (ἡγεμονίας) и българите се върнали към стария си закон (ἔθος)[28]. А за същността на този закон Скилица съобщава в самото начало: Делян бил провъзгласен за цар на България[29]. Това е фактологическата страна на станалото в Белград през пролетта на 1040 г. Така, както е представено от византийските автори, обективно бихме казали днес. Но те имат своето обяснение: това е апостасия, т.е. „откъсване“, „отцепване“, „узурпация“. Казват го Скилица и Зонара, който го повтаря, но и съвременникът на събитията Михаил Псел[30]. Или, представено по друг начин, Петър Делян узурпира властта на византийския василевс, в случая поне отчасти: властта над България. Но защо не и заплахата за нещо повече: „И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му бе Оделян, много красив. И този прие българското и гръцкото царство“[31]. Това твърдение на незнайния автор на „Сказание на пророк Исай“ (БАЛ) звучи странно и в същото време изолирано от целия контекст. Но тъкмо затова едва ли е случайно. Защото то има отглас във византийските автори. Михаил Псел, след като обяснява, че Делян разпространявал лъжи за своя произход, е принуден да отбележи: „те [българите] му връчили властта, след като го вдигнали на щит“ (καὶ ἐπὶ τῆς ἀσπίδος ἄραντες ἀρχὴν αὐτῷ ἐγχειρίζοντες)[32] — един византийски обичай (характерен за ранна и късна Византия, но позабравен през XI век[33]), непознат за средновековна България. Но Псел не е сам. В илюстрирания ръкопис на Скилица (Scylitzes Matritensis) има изключително интересна миниатюра: група мъже (очевидно българи) повдигат високо във въздуха Петър Делян, който е стъпил вместо на обичайния щит, на кръстосаните им ръце. Интересна е легендата, която съпровожда миниатюрата: „Българи“ (групата) и „Българинът Петър Делян“, т.е. идентифицират се изобразените лица — едните национално, другият персонално — но нищо повече. Зрителят сам трябва да схване същността на акта (у Скилица липсва неговото описание). Но необичайната иконография — кръстосаните ръце заместват традиционния щит — сякаш идва да покаже незаконността на извършените действия[34].

Веднага след тържествения и изпълнен със символика акт на царско възшествие Петър Делян пристъпил към действие. Той имал само една логична посока на действие и не пропуснал да я следва: на юг. И той потеглил през Ниш и Скопие. Предизвиква известно недоумение, че срещу него се отправили не управителят на България Цурванел — Чурванел (или Леон Дримис), а стратегът на Драч Василий Синадин. Но когато достигнал до Дебър, той бил обвинен от един от подстратезите си, Михаил Дермокаит, че замисля тирания (апостасия) (дали тук наистина не се крие обяснението за внезапните действия на драчкия стратег?). Заподозреният бил заловен и хвърлен в затвор в Солун[35]. Наследилият го на поста Дермокаит бързо се провалил и бил принуден да избяга от войската си[36]. Разказвам подробно този епизод, тъй като в крайна сметка той допринесъл немалко за съществена промяна в лагера на българите. Изоставените войници на Михаил Дермокаит, странно защо „от страх пред императора“ (Скилица), обявили „апостасия“ и провъзгласили за цар на България Тихомир[37], отличаващ се от останалите (очевидно българи войници в Драчката тема) по своята храброст и ум. Така се образували „два въстанически лагера от българи“ (δύο στάσεις Βουλγάρων) — единият признавал Делян, а другият — Тихомир. Очевидно това положение не можело да продължи дълго и двамата се срещнали по покана на Делян. Скилица представя само позицията на Петър Делян (може би Тихомир не е имал възможност да обясни своето отношение към създалата се обстановка?): „Ако вярват, че е потомък на Самуил и са склонни да царува над тях, то да отстранят Тихомир; обратно, ако не желаят подобно решение, да премахнат него и да ги управлява Тихомир. Защото, както един храсталак, продължил той, не може да изхрани две червеношийки, така и една страна не може да процъфтява, ако бъде управлявана от двама вождове“[38]. Краят на тази политическа дискусия бил ясен: всички изявили своите предпочитания към Делян, грабнали камъни и убили нещастния Тихомир. Тези събития, изглежда, са впечатлили много художниците на Мадридския препис на Йоан Скилица, защото те са им посветили две миниатюри: на едната са представени двамата претенденти и група българи, а на другата — Делян, който сочи с ръката си група българи, нападнали Тихомир[39]. Така Петър Делян се справил с опасното положение, отстранил конкурента си и получил цялата власт (πᾶσα δὲ ἡ ἐξουσία)[40]. Зонара изразява същата идея чисто терминологично: „Делян станал самодържец“ (ὁ δὲ Δολιάνος αὐτοκράτωρ γενόμενος)[41]. Оттук нататък Делян тръгнал в очакваната посока: военни действия срещу ромеите за разширяване на свободната територия.

Първата стъпка била сторена срещу василевса Михаил IV, който се намирал в Солун. Подробностите не са известни, но Скилица е принуден да отбележи, че Михаил IV изоставил целия си обоз, своята палатка с намиращите се там злато, сребро и скъпи тъкани и потеглил съмнително бързо към Константинопол. Наистина той наредил на Мануил Ивац[42] да се погрижи за обоза, но българите се присъединили към своите сънародници[43]. Една част от войската, предвождана от Кавхан[44], била изпратена на запад и завзела Драч[45], друга навлязла в Тесалия и овладяла Димитриада[46], а трета, командвана от Антим, достигнала до Елада и край Тива победила изпратената насреща й ромейска войска[47]. Към българите се присъединила и Никополската тема без Навпакт[48].

След тези успешни действия неочаквано настъпил третият акт на тази почти антична трагедия. В българския лагер или по-точно при Петър Делян, край Острово (югозападно от Битоля) изненадващо пристигнал Алусиан, вторият син на последния български цар Иван Владислав[49]. Съдбата не била много благосклонна към този потомък на комитопулите. През 1018 г. той получил достойнството на патриций. Двадесет и две години по-късно, в 1040 г., той все още бил патриций и стратег на Теодосиупол (дн. Ерзерум — Армения). Нещо повече, тъкмо в този момент той бил в немилост. По нареждане на Йоан Орфанотроф бил конфискуван имотът му (по-точно собственост на съпругата му) в Харсианон — тема и крепост (дн. Мусалимкале — между Севастия и Апазия). Освен това трябвало да заплати глоба от 50 литри и му било наредено да не напуска дома си и да не се появява в Константинопол[50]. Действията на Петър Делян били изход за Алусиан и променили неговата съдба. Алусиан, за разлика от Тихомир, пристигнал в лагера на Делян, когато българите вече били постигнали сериозни успехи, а положението на самия Делян като български цар било сигурно. Все пак произходът на Алусиан предполагал по-внимателно отношение и синът на последния български цар получил не само почетно място, но на него било поверено ръководството на най-сериозната военна кампания — настъплението срещу Солун. За съжаление опитът на Алусиан начело на четиридесетхилядна войска да овладее Солун — най-важния византийски град на полуострова след столицата — завършил с позорен неуспех. Наистина, както в много други случаи от историята на града, решителна била ролята на св. Димитър, но все пак Скилица съобщава и конкретни факти: загинали 15 хиляди българи, толкова били пленени, а останалите позорно избягали с Алусиан[51].

Злополучният край на тази важна кампания — евентуалният й успех значително би утвърдил позициите на българите — бил сигнал, че наближава краят на трагедията както в личен, така и в национален план. Неуспелият пълководец едва ли е бил приет радушно в Острово. Отношенията между Петър Делян, отдавна утвърден като цар на българите, и Алусиан, потенциален претендент за неговото място, са били напрегнати и преди Солунската кампания. Но след нея подозрението и враждебността не можели да бъдат прикрити. Единият не можел да скрие срама от поражението (и вероятно желаел да се реабилитира), а другият — съмнението в измяна. В това дебнене надделял Алусиан: на организирания от него обяд, след като „главата на Делян се размътила от пиене“, той успял да го ослепи (на миниатюрата на f. 217v-a актът на ослепяването е представен по-различно: Делян лежи по гръб на пода в зала, различна от тази, където била гощавката; един мъж му държи краката, а друг, седнал на гърдите му, извършва жестокото деяние[52]). Всичко това станало, без българите да разберат[53].

Това деяние било истинската реабилитация на амбициозния Алусиан. Но той не се възползвал от него, за да оглави българите, а предпочел да потърси убежище при ромеите: той безпрепятствено достигнал до Мосинопол, където пребивавал Михаил IV. Императорът го приел радушно, дал му дворцовата титла магистър и го изпратил в Константинопол[54]. Бягството на Алусиан било началото на края на крехката българска независимост. Византийските автори маркират само отделни моменти от края на войната: войската, предвождана от Михаил IV, подпомогната от норвежки наемници, командвани от Харолд Хардрад[55], първо разбили основното ядро на българските войски край Острово (?), след това сломили съпротивата на Мануил Ивац край Прилеп[56], а накрая се справили с последното огнище на българската свобода: крепостта Бояна край София, където според Кекавмен се били събрали „именити и войнствени българи“ начело с Бойко (Βόϊκος) или Ботко[57]. Така в късната есен на 1041 г. (terminus ante quem: 10 декември — смъртта на Михаил IV[58]) всичко свършило: слепият Делян и Мануил Ивац били отведени в Константинопол, а българите отново станали поданици на ромейския василевс[59].

Борбата за българската независимост продължила повече от една година, през която византийците били изтласкани от голяма част от българската етническа територия. Наистина повечето византийски автори отбелязват само отделни центрове, където била възстановена българската държавна власт или там, където станали основните сблъсъци между българи и ромеи. Но Кекавмен, чиято осведоменост и цялостен поглед върху състоянието на Империята не могат да бъдат оспорени, е категоричен: Ὑποστάξας δὲ τὴν Βουλγαρίαν ὁ βασιλεὺς ὐπέστρεψεν[60], т.е. „Като покорил България, василевсът се завърнал.“ Крайното поражение, както и жестокостите, които го съпровождали (вероятно „отличилите“ се били норвежките наемници) нанесли тежък удар върху стремежите на българите към възобнова на царството си. Животът започнал да тече такъв, какъвто бил преди 1040 г. Българите плащали данъците си, служели във византийската войска[61], от време на време се появявали сред поддръжниците на поредните византийски узурпатори — Георги Маниак (1042/43 г.)[62] и Леон Торник (1047 г.)[63], но не успели да се възползват от една обстановка в Империята, която П. Льомерл нарича „управление на философите“ и „демобилизация на империята“[64]. Трябвало да мине четвърт столетие, преди стремежът към независимост отново да намери практически израз.

Малко изненадващо Тесалия станала областта, в която се родило новото движение срещу Константинопол и местната имперска администрация, а негов център — големият град Лариса[65]. Това движение в никакъв случай не може да се сравни с войната, която българите водили под ръководството на Петър Делян. То нямало нито масово участие на българи, нито нейния териториален обхват, продължителност и заплаха за Империята. Но, което е по-важно, войниците нямали съзнанието, че заставайки срещу Константинопол, възстановяват Българското царство, а ромеите, че се оспорва сериозно властта на василевса им, който през 1040–1041 г. бил принуден лично да поведе войниците си срещу българите, така както правел десетилетия по-рано Василий II. В този случай може да се говори по-скоро за един епизод с местно, провинциално значение, който по-скоро бил грижа на провинциалната администрация, отколкото на столичните власти.

Това въстание ни е познато благодарение на описанието на Кекавмен в неговите „Съвети и разкази“[66]. От своя страна авторът на тази интересна творба, която заема особено място във византийската литература, е използвал един текст, написан от Никулица Делфин, дори според някои изследователи този текст е включен без промени в съчинението на Кекавмен[67]. И макар никой учен да не поставя под съмнение този разказ, не може да не се отбележи, че той по-скоро наподобява една приказка, отколкото строго и ясно описание на определени събития. Но това е стилът на Кекавмен и особено структурата на неговото съчинение. И така водачът на въстанието е Никулица Ларисчанин — наречен така в началото на разказа, или Никулица Делфин, както се среща по-нататък. Кой е Никулица Делфин[68]? Знатен гражданин на Лариса, чийто етнически произход остава загадка[69]. Той е имал дворцовата титла протоспатарий[70], но никакъв пост в провинциалната администрация. В същото време в текста се говори за λαὸν ἴδιον[71] („лична дружина, войска“?[72]), за τὸ κάστρον (крепостта[73]) и ἡ χώρα[74] (областта му се подчинява[75]). Дали това се дължало само на личния авторитет и влияние на Никулица Делфин, или пък в текста липсва нещо важно от неговия cursus honorum, е трудно да се каже. Историята на този бунт, така както е описана, е кратка и ясна. Никулица Делфин научил за заговор в Лариса и отпътувал за Константинопол (?) с намерението да уведоми василевса (Константин X Дука). Усилията му не дали резултат и след тридесет дни той бил принуден да се завърне в Лариса. След като дълго разсъждавал дали той сам, изземвайки функцията на василевса, би могъл да ликвидира заговора и да накаже неговите ръководители, той се видял принуден да се присъедини към метежниците (в противен случай щял да загине от техните ръце). Въпреки че застанал начело на въстанието, Никулица отново влязъл във връзка с василевса. Този път писмено, благодарение на уверенията на Константин X Дука, изразени чрез писмена клетва[76], Никулица успял да убеди въстаниците да прекратят своите действия.

Кога се подготвя и избухва въстанието, ръководено от Никулица Делфин? Terminus ante quem е смъртта на император Константин X Дука: 22 май 1067 г. Но текстът съдържа някои указания, които позволяват по-точна датировка: разговорите между Никулица и някои от метежниците били водени през месец юни[77], а преминаването на ἀστὴρ κομήτης, която се отъждествява с Халеевата комета[78], помага да се установи годината — 1066. Следователно основните действия на въстаниците били осъществени през лятото на 1066 г. Кои са участниците във въстанието, предадено, ръководено и разпръснато (!) от Никулица Делфин? Обикновено то се нарича въстание на „българи и власи“. Какво говори текстът? Мечтаейки сам да разгроми заговора, Никулица замислял да залови водачите му, които се били съюзили с „власите и трикалитите (жителите на град Трикала)“[79]. Кои са водачите (щом не са власи!); жители на Лариса (безспорно), но ромеи или българи? Малко по-нататък Кекавмен е категоричен и недвусмислен: във въстанието участват власи и българи[80]. Кекавмен употребява различни понятия, за да характеризира движението, зародило се в Лариса през лятото на 1066 г.: μοῦλτον, μοῦλτος (връзката му с „tumulus“ е очевидна)[81], ἐπιβουλή[82], συνωμοσία[83] и най-сетне ἀποστασία[84] (еднократно и очевидно, без да му придава необходимата терминологична и идеологическа стойност). Допълнителна светлина хвърля и позицията на водача: Никулица е κεφαλή и αὐθέντης[85] (никакъв официален смисъл). При това положение очевидно става дума за заговор, изразил се в краткотрайни военни действия, чиято цел била една: отмяна на данъчното бреме (данъците били повишени наскоро[86]). Вярно, че съществува известна неяснота — в текста става дума за отмяна на данъци[87], но не може да се твърди категорично дали това не е казано с цел да се ликвидира бунтът, т.е. отмяната да е следствие от бунта, но не и негова цел? Може би по-вероятното е второто.

И накрая, територията на това дълго подготвяно (поне няколко месеца), но без особени изяви бунтовническо движение. Центърът на заговора е бил безспорно Лариса: там е била основната част от заговорниците, ларисчанин е и Никулица; там са водени и основните разговори между тях. Към заговора малко по-късно се присъединили и жителите на Трикала, била приобщена Фарсала, сетне Китрос, а единствените сериозни военни действия били насочени към Сервия[88]. Но заговорниците очевидно са имали и по-сериозни намерения, тъй като искали да „обединят силите си с жителите на България“[89]. За съжаление усилията на водача Никулица надделели над желанията и може би практическите действия на обикновените въстаници. Приключилото безславно въстание сякаш имало последици само за неговия ръководител: Никулица Делфин се отправил към Константинопол, където първоначално бил приет радушно, но след това бил изпратен в темата Армениак, в крепостта Апасия и хвърлен в т.нар. Мраморен затвор. Оттам той излязъл след смъртта на Константин X Дука, вероятно в началото на 1068 г.[90]

Около шест години след безславния край на въстанието в Тесалия, което не разтревожило сериозно императорските власти, българите отново посегнали към оръжието, за да извоюват своята държавна независимост[91]. Разказът на Георги Кедрин (продължителят на Скилица според други) започва малко изненадващо: „Народът на сърбите, който се нарича и хървати, тръгнал да пороби България…“[92]. Какво се е случило в действителност? На 19 август 1071 г. край Манцикерт ромеите, предвождани от Роман IV Диоген, претърпели катастрофално поражение от селджукските турци на Алп-Арслан. Този разгром не само се оказал решителен за личната съдба на василевса, но и открил пътя на селджуките в Мала Азия. Младият василевс Михаил VII Дука (той бил коронясан на 24 октомври 1071 г.) се грижел преди всичко за утвърждаване на престола, а вътрешните дела на империята били оставени в ръцете на всесилния логотет на дрома, наричан умалително Никифорица. Тъкмо действията на последния, и то предимно във фискалната сфера (защото хаосът царял навсякъде), довели до бързо засилващото се недоволство на българите. Въпреки че византийският автор сочи данъчните тежести като мотивация за въоръжените действия на българите, техните първи стъпки следват модела, познат вече от 1040 г: както при всяка апостасия, изборът (или провъзгласяването) на василевс, в случая цар, било първото нещо, което те сторили. Но този път царят (василевсът) дошъл от малко по-различна посока.

Да започнем от датата. Българите наченали действията си „в първата година от неговото царуване [Михаил VII Дука]“[93], т.е. между 24 октомври 1071 и 24 октомври 1072 г., по всяка вероятност през пролетта на 1072 г. Тогава „първенците на България“ (οἱ κατὰ τὴν Βουλγαρίαν προέχοντες) (те се различават от скопските първенци) се събрали да обсъдят положението. Техен водач (ἔξαρχος) бил Георги Войтех от Скопие, който произхождал от „рода на кавханите“[94]. Но това вероятно не е било достатъчно да застане начело на всички българи и особено да оглави възобновеното царство. Ето защо събралите се в Призрен проводили свой пратеник при сръбския княз (по-късно крал) Михаил (1055–1082 г.) да им изпрати сина си, който да бъде провъзгласен за цар на България (според Дуклянския презвитер сърбите отишли в България, което не изключва повикването[95]). Михаил не се поколебал и изпратил в България сина си Константин Бодин, придружен от 300 души (броят на придружаващите войници показва, че българите са търсели по-скоро лице от династически произход, отколкото военна помощ?)[96]. Сърбите пристигнали в Призрен, където се били събрали скопските първенци начело с Георги Войтех. Там Константин Бодин бил провъзгласен за цар на България под името Петър. Вероятно това е станало открито, тържествено и доста шумно, защото отзвукът на това важно за българите събитие достигнал до Никифор Карантин, дук на Скопие и управител на тема България. Той не закъснял да се появи край Призрен с войските на темата и подчинените му стратези. Но едно спречкване с помощника му Дамян Даласин[97] вероятно повлияло на боеспособността на ромеите (или този епизод служи за оправдание?), които били разгромени. Българите пленили много от знатните ромеи, превзели и разграбили техния лагер, след което отново провъзгласили Константин Бодин за български цар[98].

Оттук действията на българите тръгнали по очаквана схема: Бодин с част от войската се отправил към Ниш, а другата, вероятно по-многобройна и предвождана от сърбина Петрила, потеглила на юг към Кастория (Костур)[99]. Според добавката на Михаил Деволски българите първо овладели Охрид (той все още не бил укрепен, след като Василий II разрушил неговите укрепления) и след него Девол[100]. Едва след това те продължили към Кастория, където се били събрали значителни ромейски сили: освен стратегът на Кастория, там били стратезите на Охрид и Девол: Борис Давид (българин по произход)[101] и „много други“, които се укрили в крепостта. Българите превзели Кастория, но в последвалото сражение били разбити и Петрила потърсил спасение при господаря си Михаил[102]. По същото време Константин Бодин, намирайки се в Ниш, „започнал да се разпорежда с българските работи като цар“. Срещу него бил изпратен новият катепан на тема България Михаил Саронит, за да потуши злото (τὸ κακόν[103]), преди то да се е разраснало. Неизвестно защо катепанът вместо към Ниш се отправил към Скопие, който бил освободен от ромейска власт и поверен на Георги Войтех. Саронит успял да овладее Скопие след преговори с Войтех, обещавайки му да не му се случи нищо лошо. Впоследствие българският велможа се разкаял за стореното и тайно пратил човек в Ниш да повика Бодин и неговите люде в Скопие. Мисията сполучила, съобщението било предадено и Бодин потеглил на юг, въпреки че било месец декември [1072 г.] и всичко било покрито със сняг. За нещастие Саронит разбрал за придвижването на Бодин, излязъл насреща му и в местността Таоний (Пауни — Косово поле) не само разбил българската войска, но и пленил самия Бодин[104]. Това вече бил краят. Не помогнал и Лонгобардопул[105], пленен край Призрен (след първото поражение на ромеите): изпратен при Михаил, той получил войска, съставена от лангобарди (нормани) и сърби, за да подкрепи Бодин, но отново минал на страната на ромеите[106].

Константин Бодин, или „българският цар Петър“ бил пратен в Константинопол и, окован, бил затворен в манастира „Св. св. Сергий и Вакх“[107], а малко по-късно бил отведен в Антиохия[108]. Съдбата на Георги Войтех била още по-тъжна: по пътя за византийската столица той бил измъчван, не издържал на болките и починал, преди да стигне до Константинопол[109]. Разправата със земите, които вероятно били освободени от ромейската администрация, също била жестока. Отново византийски наемници — този път „аламани и франки“ — убивали и грабели, като се пръснали по цялата земя. Хронистът е отбелязал конкретно само едно тяхно деяние: те унищожили все още запазените дворци на българските царе в Преспа и тамошния храм, посветен на св. Ахил[110].

Така завършил и този опит за възобновяване на българската независимост. Изворите са недостатъчни, но може да се твърди, че този път освободената територия била по-малка, участниците по-малко и, което е най-важно, сред тях имало чужденци, които едва ли прегърнали с възторг идеята за възстановяването на българското царство — действията на Петрила и на Лонгобардопул са достатъчно убедителни.

До началото на 70-те години на XI в. всички движения за възстановяване на българската независимост са обвързани с една област: византийската тема България или ако трябва да тръгнем от историческата география на България — югозападните предели на Самуиловото царство или земи, близо до тях (Солун, Тесалия). Логиката на тази локализация е ясна и би могло да се каже убедителна: там е центърът на държавността в продължение на половин столетие, там са дворците на българските царе (в Преспа те съществуват петдесет и пет години след покоряването на България), там е средището на низвергнатата българска патриаршия, там е традицията, която подхранва непрекъснато духа на българина. Изтокът и особено Североизтокът, загубен двадесетина години преди Охрид, макар и обвеян със славата на изминалите столетия, сякаш на първо време стоял настрана от тези събития и е едва ли не изолиран от останалите етнически български територии. Но това е само на повърхността. Едно дори бегло запознаване ще покаже обратното: дълбоко в себе си, в своята историческа памет българите пазели спомена за величавото минало на Плиска и Велики Преслав, града, „приел първия български цар“[111]. Тази наистина рано приобщена към византийската администрация територия била подложена в продължение на десетилетия на „варварски“ набези (печенези, узи), на грабежи и обезлюдявания, на миграционни вълни, които отвели част от местните българи към по-гостоприемните земи на юг от Балкана. Но тази картина започва да се променя в последната четвърт на столетието.

Движението на Георги Войтех едва било ликвидирано (декември 1072-януари 1073 г.), и стремежът на българите към свобода се проявил на друго място, в темата Паристрион. Тъкмо тогава[112] за катепан на Дръстър или дук на Паристрион (според различните автори) бил назначен българинът Нестор[113]. Преди да бъде назначен на този важен пост във византийската провинциална администрация, той бил един от „τῶν οἰκειοτάτων αὐτῷ“ [Михаил VII Дука][114], „δοῦλων πατρῶον γεγονότα τοῦ βασιλεύοντος“ [Константин X Дука][115] или „δοῦλος δέ τις τοῦ πατρός τούτου τοῦ αὐτοκράτορος“[116]. Тези сведения на византийските автори (Михаил Аталиат и Зонара) се схождат напълно с легендата на неговия печат, която гласи: „Богородице, помагай на своя роб, човек на владетеля [императора] Дука“[117]. Или ако трябва да се възстанови цялата картина, Нестор бил „οὶκεῖος δοῦλος καὶ ἄνθρωπος τοῦ βασιλέως“ — добре позната и особено характерна за византийското общество след Χ-ΧΙ в. формула, която разкрива позицията на човек, принадлежащ към своего рода „каста“, твърде близо до василевса, обвързан здраво с него, понякога без определени функции в държавния апарат, но без съмнение с голямо влияние. Очевидно Нестор е завоювал това положение още при Константин X Дука (1059–1067 г.), запазил го е вероятно и при Роман IV Диоген (1068–1071 г.) и особено при Михаил VII Дука (1072–1078 г.). Тъкмо в началото на властването на последния (вероятно към 1073 г.) Нестор бил почетен с дворцовата титла вестарх и назначен за катепан на Дръстър (или дук на Паристрион). Неговото назначение било предизвикано от съществуващите бунтовнически настроения сред населението на крайдунавските градове. Появата на Нестор в Дръстър не оправдало надеждите на василевса. Новият катепан бързо възприел идеите на местното българско население[118] (Аталиат твърди, че тази постъпка на Нестор била предизвикана от една допълнителна причина — конфискацията на неговите имущества в Константинопол, извършена по нареждане на логотета Никифор[119], но в същото време не се знае дали тези действия на властта не са били следствие от новата позиция на Нестор), съюзил се с печенезите и с голяма войска се отправил към Тракия. Адрианопол не посмял да му се противопостави и той бързо достигнал до Константинопол, където се разположил на лагер. За съжаление, както и при много други подобни движения, узурпаторът по различни причини (вътре в неговия лагер и в противниковата страна) не могъл да постигне първоначалните си намерения, След като Никифор не му бил предаден, а още по-малко, не му било разрешено да влезе в столицата, Нестор бил принуден да напусне Тракия и да се завърне в земите на север от Стара планина[120].

Няколко години по-късно, между 1073 и 1078 г.[121], нови вълнения обхванали българските земи. Те са свързани с имената на двама души и се вписват в еретическите движения, обхванали балканските провинции на Византия през последната четвърт на XI век. Някой си Лека[122], родом от Пловдив и павликянин по убеждения, намерил убежище при печенезите (той бил в роднински отношения с тях) и оттам замислял някакви действия срещу Империята, отправяйки закани срещу василевса. Малко по-късно той се появил — неизвестно как — в Сердика-Средец (София) и успял да призове местното население на бунт, като лично убил епископ Михаил. Почти по същото време в Месемврия създал смут и безредици Добромир. Двамата установили връзка помежду си и дори замисляли да се разбунтуват (ἀντᾶραι)[123]. Това известие на Георги Кедрин (продължителя на Скилица) някои съвременни изследователи тълкуват като „въстание, засегнало Паристрион до Месемврия на изток и Сердика на запад“[124], което е очевидно преувеличение.

Едно десетилетие по-късно, към 1086 г., част от темата Паристрион, преди всичко Дръстър и земите на изток по течението на Дунав, били обхванати от анархия, византийската администрация престанала да действа, в някои от градовете (Дръстър, Вичина[125]) се настанили „варварските“ вождове Тату, наречен още Хали[126], Сеслав и Саца, а т.нар. γένος τι Σκυθικόν[127] допълнително усложнил етническата картина. Едва след настойчивите действия на Алексий I Комнин срещу печенезите и окончателния им разгром през пролетта на 1091 г. византийската военна и провинциална администрация била възстановена и безвластието ликвидирано[128].

Бележки

[1] Scylitzes, p. 364.76–83. Не може да не направи впечатление, че този важен епизод не само от българското минало — липсва в основния текст на Йоан Скилица. На какво се дължи тази липса? Недостатъчна осведоменост на хрониста или пренебрежение към това събитие? Вторият отговор едва ли би бил основателен, тъй като събития от такъв характер и с такова значение са твърде много в неговото съчинение. Още повече, че Скилица подробно описва последните огнища на българската съпротива (Ивац, събитията в Сирмиум — Срем). По-скоро тази липса е резултат от неговата неосведоменост, а нейното запълване се дължи на добрата информираност на епископ Михаил Деволски. Вж. В. Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes codex Vindobonensis hist. gr. LXXIV München, 1906.

[2] Ἐλεμάγος — Ἐλινάγος; Scylitzes, p. 364.70–71, 84. Вж. Божилов. Българите — просопографски каталог, №343, с. 307. За името Ἐλινάγος ὁ Φράντζης, употребено само във Vindob. Hist. gr. 74 (Scylitzes, p. 364.71) вж. пак там, №343.

[3] За по-нататъшната съдба на Елемаг — Елинаг, отразена в два документа от атонските манастири „Св. Пантелеймон“ и „Дионисиу“, вж. Божилов. Българите, просопографски каталог, №343, с. 307.

[4] Божилов. Българите, просопографски каталог, с. 15, както и №392 и 397.

[5] Златарски. История. Том 1, Ч. 2, с. 786.

[6] Вж. Polemis. The Doukai, p. 120; Cheynet. Pouvoir et contestation, №20, p. 36, n. 2. Вж. още А. П. Каждан. Социальный состав господствующего класса Византии XI-XII вв. М., 1974, 116 (фамилията е класирана на 10 място), 200 (арменски произход?), както и Показалец, S.V.

[7] Наистина заговорът на Елемаг би могъл да бъде съпоставен с действията на Ивац, които Скилица нарича апостасия: ἀποστῆναι κελεύσας (p. 361.87: ἀποστασίας — разн. в Парижкия ръкопис на Георги Кердин).

[8] Тъкмо поради тази причина действията на българите придобиват формата на заговори. Вж. тук § 2.

[9] Вж. М. Hendy. Studies in the Byzantine Monetary Economy, 300–1450. Cambridge, 1985, 297 (промяната във финансовата обстановка, дейността на Йоан Орфанотроф и въстанието на Петър Делян), 427 (Солунската монетарница и Михаил IV), 509, 570–582 („неуспешният съюз“ на бюрокрацията с търговията и занаятчийството).

[10] Златарски. История, 2, 41-80; Литаврин. България — Византия, 288-303; Г. Цанкова-Петкова. Петър Делян през погледа на неговите съвременници, ИПр., 1966, 4, 97-106; Историjа, 1, 182-183; Fine. Balkans, 1, 203-206; Cheynet. Pouvoir et contestation, №152 (Алусиан).

[11] Scylitzes, 409.87-412-76; 412.88-414.47; Zonaras. 598.9-603.16; Attaliata, 9.16-10.15; Psellos. I, 76. XXXIX-79.XLIV; 79.XLV-82. XLIX; 82.L; Кекавмен. 172.26–174.17, 180.21–31, 282.24-28; Иванов. Богомилски книги, с. 187; В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, с. 198 („Сказание на пророк Исай“ — БАЛ) (СБЛ 3, 64: превод); Vita Lazarii. — In: Acta Sanctorum, Novembris. III. Bruxellis, 1910, 578-579; Scylitzes Matritensis, ff. 215r, 215v, 216r, 217r-a, 217r-b, 217v-a, 217v-b (миниатюри — вж. Божилов. Българите, 186–189, №44-50).

[12] Скилица употребява формата Δελεάνος (р. 409.89), докато Zonaras, 598.14 и Psellos, I, p. 76, XL-77 предпочитат Δολιάνος, като извеждат името от „δόλος“ — „хитър“, „лукав“ (това обяснение се приема от Е. Рено в Psellos, I, р, 76, n. 4. Вж. и Dujčev. Medioevo, III, p. 571). делань е формата, която се среща в един надпис от Плиска (вж. тук, бел. 21). Авторът на „Сказание за пророк Исай“ (БАЛ) използва оделѣнь — ѡделѣнь (вж. посочванията в предходната бележка), както и Михаил Деволски (Scylitzes, p. 409.89: разночетенията): Ὁδελιάνος. Възможната поправка Ὁδελεάνος — Ὁ Δελεάνος се отхвърля от М. Динич, който предпочита първата форма Ὁ Δελεάνος — оделѣнь, и я извежда от лат. Виктор. Вж. М. Динић. Из наше раниjе прошлости. — Прилози за књижевност, jезик, историjу и фолклор, 30 (1964), 310-312; Историjа, 1, с. 183, б. 6.

[13] Scylitzes, p. 409.93-94.

[14] Scylitzes, p. 409.95–409.1 (разночетения към 409.93: Роман — Радомир). Вж. Ив. Венедиков. Първият брак на Гаврил Радомир. — В: Сборник в памет на Ал. Бурмов. С., 1973, 146-152; Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 81.

[15] Zonaras, p. 598.15-16.

[16] Psellos, I, p. 76.XL-77.19.

[17] Кекавмен, с. 172.28.

[18] Attaliota, 9.16-10.15.

[19] Вж. бел. 14.

[20] Вж. бел. 12.

[21] Г. Фехер. Влияние на българската черква в Маджарско. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. София, 1925, с. 495. Вж. и Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 94. Надписът с това рядко за епохата име не може да бъде пренебрегнат. Но: Делян бан в Плиска! Какво общо би имал Петър Делян с някогашната българска столица и, ако е имал, кога: преди 1040 г. (той е бил в Константинопол според византийските автори или в Унгария според съвременните учени) или през 1040–1041 г. (тогава той е български цар)?

[22] Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 94.

[23] Това известие на Скилица, което не може да бъде отхвърлено с лекота, противоречи на идеята, че Делян е дошъл от Унгария.

[24] Scylitzes, p. 409.91.

[25] Scylitzes, p. 408.63–65 (пътуването на Мария, сестра на василевса, до Ефес).

[26] Scylitzes, p. 409.88 (деволският епископ вероятно започва да брои от 1019 г., т.е. от триумфа на Василий II?).

[27] Scylitzes, p. 409.91-93.

[28] Scylitzes, p. 412.70-76.

[29] Scylitzes, p. 409.4; Zonaras, p. 599.1-2.

[30] Scylitzes, 410.20, 411.61; Zonaras, 599.2–3 (веднага след като е съобщил за царското възшествие на Петър Делян); Psellos, I, 76.XXXIX.9; XL.7; 77. XLI.9; 78.XXLII.14.

[31] Иванов. Богомилски книги и легенди, с. 287; В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова. Цит. съч., с. 198; СБЛ 3, с. 64. Макар и българска творба, това изявление на безименния автор експлицитно изразява византийската гледна точка. Делян извършва апостасия (вж. бел. 30), т.е. акт на узурпация и се провъзгласява за „василевс на българи и гърци (ромеи)“. Това пък е същността на българската политическа идеология. Вж. Божилов. Седем етюда, с. 135.

[32] Psellos, I, 77.XL.21-22.

[33] Византийските василевси, 11–12.

[34] S. Cirac Estopañan. Scylitzes Matritensis. Tomo I. Reproduciones y miniaturas. Barcelona-Madrid, 1965, №531; Grabar, Manoussacas. Scylitzès, fig. 255, pl. XXXIX; А. Божков. Йоан Скилица, фиг. 86, 87; Божилов. Българите, с. 186, №44.

[35] Scylitzes, 409.5-410.14.

[36] Scylitzes, p. 410.14-20.

[37] Scylitzes, p. 410.20-23; Zonaras, p. 599.7–11. Ж.-Кл. Шейне (Cheynet. Pouvoir et contestation, p. 388, n. 42) съобщи за два непубликувани печата от колекцията на Френския византоложки институт (№746 — другият е загубен и е известен благодарение на бележките, оставени от Отец В. Лоран), чиито собственици са били Никифор Тихомир и Алексий Тихомир, но отхвърли възможността някой от двамата да е идентичен с водача на българската „апостасия“ Тихомир. Все пак за окончателно решение трябва да се чака до публикуването на печатите.

[38] Scylitzes, p. 410.31-33; Zonaras, 599.15-600.2.

[39] Scylitzes, 410.34–411.35. Тихомир е представен на две миниатюри в Scylitzes Matritensis (ff. 215v, 216r): веднъж в разговор с Петър Делян, втори път в сцената с убийството му. Вж. Божилов. Българите, с. 187, №45, 46.

[40] Scylitzes, p. 411.36-37.

[41] Zonaras, p. 600.4-5.

[42] Божилов. Българите, просопографски каталог, №365.

[43] Scylitzes, p. 411.42-45.

[44] Божилов. Българите, просопографски каталог, №372, както и бележките за фамилията на с. 317.

[45] Scylitzes, p. 411.53-54; Zonaras, p. 600.5.

[46] Кекавмен, 172.26–174.17. За стратег на Димитриада бил изпратен Лютовой — Литовой от Девол (за него: Ив. Дуйчев. Няколко бележки към Кекавмен. — ЗРВИ, 5 (1958), 64–65).

[47] Scylitzes, p. 411.54-57; Zonaras, p. 600.5 (отбелязва нахлуване в Елада без повече подробности).

[48] Scylitzes, p. 411.61-62; Zonaras, p. 600.5-6.

[49] Божилов. Българите, просопографски каталог, №152, 236–239.

[50] Божилов. Българите, просопографски каталог, №152, с. 237.

[51] Scylitzes, 413.7-414.27; Zonaras, 601.7–603.9 (действията на Алусиан без описание на похода срещу Солун). Михаил Псел (I, 81.XLIX.1-82.5) също пропуска епизода със Солун (Алусиан взима своите сили [войски], тръгва срещу василевса, атакува го, победен и само бягството го спасява). Тези „липси“ обаче не могат да хвърлят съмнение върху разказа на Скилица. Божилов. Българите, с. 188, №48 (миниатюрата на f. 217r-b от Scylitzes Matritensis).

[52] Божилов. Българите, с. 189, №49.

[53] Scylitzes, p. 414.29-35; Zonaras, p. 603.1-5; Psellos, I, 81.XLIX.1-3 (Алусиан отрязал носа и избол очите на Делян с помощта на кухненски нож).

[54] Божилов. Българите, с. 237. Оттук нататък следите му се губят. Има известни основания името му да се свърже с един имот в Херсонес Тракийски, споменат в Типика на константинополския манастир „Христос Пантократор“ (1136 г.) (пак там, с. 238, бел. 22).

[55] Кекавмен, с. 282.23–31. За него вж. бележките на Г. Г. Литаврин — 1171–1194 (590–598).

[56] Scylitzes, p. 414.40-45.

[57] Кекавмен, с. 180.21–30. За Βόκος — Πότκος (?): Iv. Dujčev, BZ, 54 (1961), 33 = Medioevo, IV, 573–574, 614.

[58] Scylitzes, p. 415.51-52.

[59] Scylitzes, p. 414.45-47; Zonaras, p. 603.13–16 (споменат е само Делян, тъй като епизодът с Мануил Ивац липсва); Psellos, I, 82.XLIX. 16–23 (Делян е сред пленниците, без да е споменат с името си); Кекавмен, с. 282.27-28; Божилов. Българите, с. 282, №50: миниатюрата с Ивац.

[60] Кекавмен, с. 282.27-28.

[61] Божилов. Българите, 110–115.

[62] През 1042 г. се разразила узурпацията на Георги Маниак, катепан на Италия и стратег автократор на тагмите в Италия (Cheynet. Pouvoir et contestation, №61, p. 61–62). Михаил Псел (Вж. Κ. Σάθας. Μαισαιωνική βιβλιοθήκη. Ἐν Βενετίᾳ. 1876, s. 138) съобщава, че след като бунтовническата армия стъпила на Балканите и навлязла в тема България (Scylitzes, p. 428.76 ἐν Βουλγαρίᾳ), „Маниак веднага нареди да се намалят данъците“. Вероятно тази стъпка е била сторена, за да се получи подкрепата на българите, включително и въоръжена. За съжаление нелепа смърт от случайна стрела при вече спечелена битка сложила край на действията на узурпатора и на надеждите на българите.

[63] През пролетта на 1047 г. патрицият Леон Торник, братовчед на Константин IX Мономах, извършил опит за узурпация, завършил с неуспех (Cheynet. Pouvoir et contestation, №64, p. 59). През есента на същата година, по-точно на 10 септември, Леон Торник направил нов опит да овладее върховната власт и получи императорското достойнство. Г. Шлюмберже въз основа на един текст у М. Псел прие, че сред войската на претендента имало българи. Ето този текст: „… ὁμοφύλιον ὁμοῦ καὶ βαρβάρων ἀφίησιν“ (Psellos, II, p. 28.CXXI.5-6), т.е. „[войски] съставени от едноплеменници (сънародници) и варвари“. Тъкмо варварите се отъждествяват с българите. Ив. Дуйчев („Бунтът на Лъв Торника, българите и печенезите“ — В: Дуйчев. Проучвания, 30–34) отхвърли това отъждествяване на основание, че българи е имало в императорските войски (Attaliata, p. 29.6: Βουλγαρικὴ δέ τις δύναμις ἀπὸ τῆς ἑσπερίας μεταπεμφθεῖσα, т.е. „Някаква българска войска била изпратена от Запад“). Едното не пречи на другото, т.е. българи подкрепят Торник (?) и в същото време българи служат в редовната императорска войска (?) (Дуйчев не е обърнал внимание, че Шлюмберже, следван от Е. Рено [Psellos, II, p. 28, n. 3], говори за „българска войска“, неспомената от Псел). Този въпрос бе подхванат отново от Ж. Льофор („Rétorique et politique chez Mauropos“. — TM, 6, 1976, p. 281 et n. 73), който разглежда всички възможности за отъждествяване на „варварите“ на Псел (българи, руси, печенези) и на последно място от Ж. Шейне (Cheynet. Pouvoir et contestation, №65, p. 60, n. 5), който твърди, че „варварите“ не могат да бъдат идентифицирани с българи, тъй като последните са християни и поданици на василевса. За съжаление този аргумент не може да бъде убедителен: И. Зонара (р. 598.11–12), описвайки въстанието на Петър Делян, без колебание нарича българите „варвари“. Въпросът за възможната подкрепа, която българите са оказали на узурпатора Лъв Торник, остава открит.

[64] Lemerle. Cinq études, 193, 263.

[65] Г. Г. Литаврин. Восстание болгар и влахов во Фесалии в 1066 г., ВВ, XI (1956), 123-134; Г. Цанкова-Петкова. Югозападните български земи през XI век според „Стратегикона“ на Кекавмен, ИИБИ, 6 (1956), 614-625; Литаврин. България — Византия, 305–306, 349, бел. 9 и 10 (по-стара литература, включително „националистическа“, по думите на автора, румънска литература); Ив. Дуйчев. Няколко бележки към Кекавмен. — ЗРВИ, 5 (1958), 59-68; P. Lemerle. Prolégomènes à une édition critique et commentée des „Conseils et Récits“ de Kekauménos. Bruxelles, 1960, p. 41–46 (Никулица Делфин и неговите действия); Кекавмен, 514–558, бел. 906 — 1053 — Г. Г. Литаврин; Cheynet. Pouvoir et contestation. №85, p. 72.

[66] Кекавмен, 252.18-268.13.

[67] P. Lemerle. Prolégomènes, p. 46; Кекавмен, бел. 906, с. 515.

[68] P. Lemerle. Prolégomènes, p. 41-46; както и многобройните бележки на Г. Г. Литаврин, особено бел. 909, с. 515.

[69] Съществуват поне три хипотези: ромей, влах (румънските историци), славянин (българин?). Вж. Кекавмен, бел. 939, с. 528.

[70] Кекавмен, с. 256.22.

[71] Кекавмен, с. 256.12.

[72] Кекавмен, бел. 930, с. 525. П. Льомерл (Prolégomènes, p. 50, n. 4) го превежда като „собствен народ“.

[73] Кекавмен, с. 256.12; бел. 931, 525-526: може би става дума за Акропола на Лариса?

[74] Кекавмен, с. 256.12.

[75] Кекавмен, бел. 932, с. 526.

[76] Кекавмен, с. 262.29–30, както и бел. 993 и 995: Вероятно става дума за императорска грамота.

[77] Кекавмен, с. 258.2.

[78] Cheynet. Pouvoir et contestation, №85, p. 72.

[79] Кекавмен, с. 254.22-23.

[80] Кекавмен, с. 260.8.

[81] Кекавмен, 252.27, 260.28; ГИБИ, VII, с. 28, бел. 1.

[82] Кекавмен, с. 254.14, 15, 16.

[83] Кекавмен, с. 254.22.

[84] Кекавмен, с. 258.23-24.

[85] Кекавмен, 258.23; само „кефали“: 258.29, 260.15.

[86] Вж. Литаврин. България — Византия, с. 350, бел. 16; Cheynet. Pouvoir et contestation. №85, p. 72.

[87] Кекавмен, с. 260.12-23.

[88] Кекавмен, 260.23–264.17. Преди това въстаниците се отправили към Фарсала, река Плириса и Китрос (на солунския залив: древн. Пидна): 260.5-10.

[89] Литаврин, България — Византия, с. 305.

[90] Кекавмен, 264.31-266.1.

[91] Златарски. История, II, 137-149; Литаврин. България — Византия, 306-310; Стр. Лишев. Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072., ИПр., 1956, 1, 74-79; Б. Радоjчић. Περὶ τῆς ἐξεγέρσεως τοῦ Κωνσταντίνου Μπόντιν. — In: Actes du XIIe Congruous International des Etudes Byzantines. II Belgrade, 1964, 185-187; Историjа, 1, 190-194; Fine. Balkans, 1, 213-215; Cheynet. Pouvoir et contestation. №79, p. 79 (авторът представя движението на българите като „contestation“ на Константин Бодин!). Основни извори: Cedrenus, 714.22–719.10 = Е. Τσολάκης. Ἡ συνέχεια τῆς χρονογραφίας τοῦ Ἰώαννου Σκυλίτζη. Θεσσαλονίκη. 1968, s. 162-166; Летопис попа Дукљанина, 357–358.

[92] Cedrenus, p. 714,22-23.

[93] Cedrenus, 714.22.

[94] Cedrenus, 715. За „рода на кавханите“: Божилов. Българите, с. 317.

[95] Летопис попа Дукљанина, с 358.

[96] Или обратното: българите потърсили помощ (?), но са получили само тези неколкостотин души, които по-скоро са придружавали Константин Бодин, отколкото биха могли да играят сериозна роля в предстоящите сражения.

[97] Cedrenus, 715–716. Без да се поставят под сериозни съмнения тези сведения на византийския хронист, все пак не може да не се отбележи, че те твърде много напомнят обстановката от 1040 г.: конфликта между драчкия стратег Василий Синадин и неговия помощник Михаил Дермокаит.

[98] Cedrenus, p. 716.

[99] Cedrenus, p. 717.

[100] В. Prokić. Die Zusätze, S. 50; ГИБИ, VI, с. 335; E. Τσολάκης, s. 164.

[101] Cedrenus, p. 717. За Борис Давид, вероятно син на Давид от Охрид, стратег на Самос (1024 г.): Божилов. Българите, просопографски каталог, №333.

[102] Cedrenus, p. 717. За Борис Давид, вероятно син на Давид от Охрид, стратег на Самос (1024 г.): Божилов. Българите, просопографски каталог, №333.

[103] Cedrenus, p. 718. Интересно, че Кедрин (продължителят на Скилица) нарича българското движение за независимост τὸ κακόν, понятие, което ще използва и Никита Хониат, за да обозначи действията на Асеневци в 1186 г. Вж. Божилов. Седем етюда, с. 140.

[104] Cedrenus, p. 718. За Паун — Пауни: ВИИНJ, VI. с. 386, бел. 99 (Б. Ферянчич — С. Чиркович).

[105] За Лонгобардопул — командир на „франкска“ тагма: Cheynet. Pouvoir et contestation, p. 389.

[106] Cedrenus, p. 718.

[107] За този манастир: Janin. Les églises et les monastères, I, 451–454.

[108] Cedrenus, 718–719. По-късно Бодин бил освободен от венецианци, наети от неговия баща (Историjа, 1, с. 191), когото наследил в края на XI в. (около 1081/82-1101? — Дж. Файн).

[109] Cedrenus, p. 719.

[110] Cedrenus, p. 719.

[111] Иванов. Богомилски книги, с. 83; В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова, Цит. съч., с. 196.

[112] Вж. тук, по-горе, с. 353.

[113] Божилов. Българите, просопографски каталог, №430, 345–346.

[114] Attaliota, p. 205.7.

[115] Attaliota, 205.9-10.

[116] Zonaras, p. 713.8.

[117] N. Oikonomidès. Dated Byzantine Lead Seals. Dumbarton Oaks — Washington, D. C., 1968, №95.

[118] В резултат на десетилетните печенежки и кумански нашествия етническата картина на района била променена и дори византийските автори употребяват понятие като μιξοβάρβαροι, когато характеризират тамошното население. Вж. Attaliata, p. 204.19: „… τὸ παρὰ τὸν Ἴστρον κατοικοῦν μιξοβάρβαρον“.

[119] Божилов. Българите, с. 346.

[120] Божилов. Българите, с. 346. Оттук нататък следите му се губят.

[121] Точната дата е трудна за установяване. Напоследък събитията се отнасят по-близо до 1078 г., отколкото до 1073 г.: Cheynet. Pouvoir et contestation, №106, p. 85.

[122] Cedrinus, p. 741; Attaliota, p. 302.1-13; Φ. Μαλινγούδης. Ἕνα Ἀλβανικό ὄνομα στίς βυζαντινές πηγές. — Βυζανινά, 8 (1976), 159–166 (Лека е албанец?).

[123] Cedrinus, p. 741.20.

[124] Cheynet. Pouvoir et contestation, №106, p. 85.

[125] Anne Comnène. Alexiade, II, 81.23–82.5. За Вичина вече е натрупана толкова литература (градът се отъждествява с Мачин, Исакча, Тулча, Исмаил, Махмудия, Никулицел, Черна вода, Пъкуиул луй Соаре…), че тя не позволява на изследвача да се ориентира в проблема. Вж. Е. Тодорова. Вичина, Килия и Ликостомо. — В: Български средновековни градове и крепости. 1. Варна, 1981, 217–228 (преглед на съществуващите хипотези без категорично решение).

[126] Вероятно идентичен със споменатия Михаил Аталиат (р. 205.16) Τατρύς.

[127] Отъждествяван с печенези, узи, руси… Вж. литературата в следващата бележка.

[128] В. Н. Златарски. Какъв народ се разбира у Анна Комнина под израза γένος τι Σκυθικόν. — ИИД, 11–12 (1931–1932), 71-82; История, II, с. 183; П. Мутафчиев. Етнографски промени по Долни Дунав през XI в. — В: П. Мутафчиев. Добруджа. Сборник от студии. С., 1947, 92–107 (критика на схващанията на Н. Йорга и Н. Бънеску); Анна Комнина. Алексиада, с. 528, бел. 723 (Я. Н. Любарски); Литаврин. България — Византия, 318-319; В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав — гранична зона на Византийския запад. С., 1976; Diaconu. Les Pétchénègues, 112-120; I. Barnea, Şt. Ştefǎnescu. Din istoria Dobrogei. III. Bucureşti, 1971, 139–147 (възраждане на старите румънски схващания, които търсят в γένος τι Σκυθικόν румънско население, наричано „bǎstinaşii“ — вж. ИПр., 1972, 3, 115–125, спец. 121).