Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Глава пета
Вътрешнополитическата криза в Българското ханство и опитите за нейното преодоляване през втората половина на VIII век

По същество VIII в. в европейската история се характеризира като един от „тъмните векове“. Не толкова заради липсата на информация, колкото за нейната неизясненост и противоречивост. Трябва дебело да се подчертае, че свидетелствата за историята на Българското ханство за периода 718–774 г. — домашни и чужди (най-вече византийски) са доста противоречиви както от хронологическа, така и от фактологическа гледна точка. В „Именника на българските ханове“ има пропуски на имена на владетели и несъответствия при указване на числото на годините, през които са управлявали[1]. Често пъти има различия в хрониките на двамата основни свидетели на това време — Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Там където първият известява за успехи на византийското оръжие, вторият установява поражения и триумф на българите. Макар и да са черпили информацията си от един и същи източник, те са подбирали и интерпретирали тенденциозно данните му[2]. Същевременно се наблюдават различия между „Именника“ и двамата византийски хрониста. Опитите на съвременните изследвачи да ги преодолеят по пътя на логиката или натъкмяването винаги са водели до появата на предположения и реконструкции за хода на събитията, които невинаги са уместни и обосновани. По всичко изглежда, че този наситен с исторически лица и събития период от историята на Българското ханство винаги ще остане една голяма загадка за историците, а същевременно и удобно поле за размаха на фантазията на многобройните любители на отдалечената от нас българска старина.

Според „Именника на българските ханове“ подир Тервеловата смърт ханството последователно е управлявано от трима владетели, принадлежащи към старинния династически род на българите Дуло: името и годините на управление на първия от тях не са посочени; името на втория липсва, но се указва, че той е живял или управлявал 28 години, а третият се наричал Севар и стоял на престола 17 години[3]. За съжаление няма никакви други известия, които да хвърлят светлина върху тяхната дейност. Мълчанието на византийските извори подсеща, че отношенията на Империята с ханството са били безпроблемни и са се развивали под знака на договора от 716 г.

Временното затишие на Балканския полуостров дало възможност на енергичния Леон III Сириец да съсредоточи своите усилия в Мала Азия за постепенно изтласкване на арабите. Успехите си тук той постигнал не само в резултат на своите действия, но и на помощта на Хазарския хаганат. Сключеният с него през 732 г. договор бил скрепен с брака на наследника на трона Константин V с хазарската принцеса Чичек, преименувана при християнското кръщение на Ирина. Би могло да се изрази известно предположение, че ловката византийска дипломация е успяла да настрои хазарите не само срещу арабите, но и срещу българите като техни отколешни врагове.

„Именникът на българските ханове“ отбелязва една многозначителна и важна промяна във върховната ханска власт, извършена към средата на 30-те години на VIII в., със следните думи: „Кормисош — 17 години. Родът му беше Вокил. А властта му дадена [в годината] шегор твирем [годината на вола, девети месец]. Този пък княз промени рода Дулов, което ще рече Вихтун [Вихрогон]“[4]. Лаконично изразената информация всъщност разкрива протичането на събития във вътрешнополитическия живот на Българското ханство с огромна важност. Очевидно е, че продължително господстващият български династичен род Дуло окончателно и безвъзвратно е слязъл от историческата сцена. Това едва ли е станало без борба. В духа на господстващата във варварския свят традиция изглежда, че неговите членове са били изтребени от победилия в спора за ханската власт род Вокил (показателно е, че нито в „Именника“, нито в първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в. името Дуло повече не се среща). Може да се предположи, че със смяната на управляващия род е станала и промяна на резиденцията на хана — от Онгъла тя била преместена в Плиска, където са били установени преди това представители на рода Вокил[5]. Близостта на новия политически център до източностаропланинските проходи давала възможност за по-ефективното им контролиране. Сложено било началото на междуособиците в родовете на българската аристокрация, които в своите „Антиречи“ патриарх Никифор характеризира по следния начин: „Защото у тях [българите] често и лесно правят това, понеже са възпитани във варварски обичаи и обикновено се разцепват на две групи, когато поискат и се противопоставят едни на други при вземането на решения“[6].

Причините за настъпилата и развихрилата се през втората половина на VIII в. вътрешнополитическа криза в Българското ханство могат да се търсят в няколко посоки. Адаптирането на номадското скотовъдно стопанство на българите към природните условия на населените от тях области ставало бавно и мъчително. Равнините на Добруджа, Мизия и Загора не били в състояние да служат за изхранването на многобройния добитък. Това водело до изостряне на отношенията между отделните родове и борба между тях за добрите пасища. Омиротворяването с Византия водело до преустановяване на походите с грабителска цел в нейните области. Възможностите за обогатяване били главно в ръцете на управляващия династически род. Големи щети нанесъл силният земетръс от 739 г., разтърсил Мала Азия, Константинопол и целия Балкански полуостров. Настъпилото силно застудяване водело до измръзване на реколтата, добитъка и хората, до няколко свирепи „гладни години“. През зимата на 763–764 г. студът бил толкова голям, че Черно море замръзнало на дълбочина 30 лакти (около 18 м). Вледенили се всички реки във вътрешността. Паднал огромен сняг. Ледът се издигнал на 20 лакти (около 12 м) и морето се сляло със сушата. Можело свободно да се преминава по леда от земята на хазарите и съседните им „скитски народи“ на юг. Голямата чумна епидемия от 746–749 г. се прехвърлила от Мала Азия на Балканите. Гладът, студът, болестните епидемии водели до намаляване на числеността на населението и създавали условия за остро социално недоволство, безредици и протовопоставяния. Активизирането на византийската политика на полуострова и нейното вмесване във вътрешните дела на Българското ханство задълбочавали започналия процес на политическа криза. След смъртта на хан Кормисош българския престол заел неговият зет Винех (някои смятат, че неговото име е било Севинех), за когото в „Именник на българските ханове“ е записано следното: „Винех — 7 години. А родът му Укил [Вокил]. А властта му е дадена в годината шегор алем [годината на вола, месец първи]“[7].

Успехите на Константин V Копроним (714–775 г.) във вътрешното укрепване на Империята и на арабския фронт го стимулирали към активизация спрямо Българското ханство и славянските племена на Балканския полуостров. Причините за нея трябва да се търсят вероятно в процеса на тяхното обединяване, който е бележел тенденция на развитие. За да укрепи границата с България през 755 г., Константин V преселил в силно обезлюдената тема Тракия (главно Одринско и Пловдивско) сирийско и арменско население (по верска принадлежност монофизити и павликяни), построил за него редица крепости и щедро им дарил всичко онова, от което имало нужда. Неговите съвременници единодушно преценявали построяването на крепости в Тракия като едно от най-достойните дела по време на цялото му управление. Очевидно било, че чрез крепостите и стратиотското население, той не само защитавал границата от българите, но и се готвел за настъпателни действия срещу тях. Българите изтълкували тези действия като нарушение на съществуващия договор и поискали да получат данък-обезщетение за построените крепости. Тъй като искането им не само било отхвърлено, но и императорът съвсем не почел техния пратеник, те с право сметнали станалото като повод за война, нахлули в Източна Тракия, където опустошили доста селища и достигнали чак до Дългата стена. Императорът се опълчил срещу нашествениците, обърнал ги в бягство и при преследването успял да погуби много българи[8]. Изразено е предположението, че именно тогава крепостта Бурдидзо (дн. гр. Баба Ески) заради станалото била преименувана Булгарофигон, което означава „Българското бягство“[9].

За да предотврати реалната опасност от обединението на славянските племена с Българското ханство, Константин V Копроним през 758 г. опленил и покорил Славиниите в тема Македония, т.е. в северната и западната част на Тракия[10]. С това пътят към походи срещу България вече бил разчистен. Скоро било сложено началото на непрекъснати изтощителни походи, които целели унищожаването на Българското ханство и покоряването на неговите земи. Според житието на Георги Амастридски (IX в.), когато императорът тръгвал на поход срещу арабите или българите, пред него и войската му била носена хоругва, на която под формата на кръст било написано: „Прогонвам враговете и избивам варварите“[11]. Обикновено византийските походи били провеждани по суша и по море. За защита от византийските морски десанти покрай Черно море били изградени източните погранични валове между устието на Дунава и нос Емине. Същото отбранително предназначение имали валовете в Добруджа и южните погранични валове. Укрепяването на пределите на Българското ханство в техните най-уязвими пунктове започва още със заселването на българите във вътрешността на Балканския полуостров. Най-големият размах при изграждане на земленасипни съоръжения се наблюдава през втората половина на VIII в.[12] и това отразяват мерките, взети срещу византийската опасност.

През 760 г. Константин V Копроним предприел първия грандиозен поход срещу България. Конницата, натоварена на 500 кораба (на всеки от тях имало по 12 коня), достигнала до дунавските устия, опустошила тамошните земи и пленила множество българи. По същото време самият император потеглил от Константинопол през Източна Тракия. Челният отряд на неговата армия имал за задача да завладее прохода Веригава (дн. Ришки проход), за да осигури преминаването през него на основните военни сили. Той бил посрещнат изненадващо от българите и напълно разгромен. Загинали много видни пълководци, между които стратегът на тема Тракезион Лъв и другият Лъв — логотет на дрома. Пленено било цялото византийско оръжие. В хода на преследването българите достигнали до крепостта Маркела (дн. гр. Карнобат) и тук попаднали на основното ядро от Константиновата армия и били разбити. След претърпяното поражение българските управници започнали преговори за сключване на мир и изпратили за заложници в Константинопол някои от собствените си деца[13]. Поражението в битката край крепостта Маркела било първото, което ханството претърпяло във войните срещу Византийската империя от своето създаване на Балканския полуостров. То не само довело до възвръщането на областта Загора във византийските предели и цялостно денонсиране на договора от 716 г., но и до сключването на нов, унизителен и неизгоден за българската аристокрация мирен договор, който узаконявал византийската хегемония в двубоя. Настъпил нов разкол в родовете на аристокрацията. Съдбата на хан Винех била решена. В резултат на заговор българите „убили тези, които обладавали по родова линия властта над тях“ и за хан бил избран 30-годишният Телец от рода Угаин, който се отличавал не само със строгост, но и със смелост и решителност в битките. С тежковъоръжена конница той нападнал византийските селища и крепости в Източна Тракия[14]. По същество това означавало нарушаване на вече сключен мирен договор и подхващане наново на войната срещу Империята. Привържениците на твърдата и непримирима политика срещу нея взели връх в управлението.

Междувременно през 762 г. славяни на брой 208 хиляди от Балканския полуостров (изглежда византийските автори преувеличават тяхната численост) преминали Черно море и се преселили край река Артана във Витиния (Мала Азия)[15]. Причините за тази миграция едва ли трябва да се търсят в изразяване на недоволство спрямо политиката на българските ханове, а по-скоро са били обусловени от неблагоприятните условия, които настъпили поради силните застудявания и „гладните години“, за които стана дума по-горе.

Отговорът срещу енергичните действия на хан Телец не закъснял. През 763 г. Константин V Копроним предприел втория си поход срещу България по суша и по море. 800 хеландии (бойни кораби), на всяка от които имало по 12 коня, потеглили от столицата към дунавските устия. Самият император с друга част от армията пристигнал на 16 юни край Анхиало. Хан Телец се опълчил с голяма по численост войска от българи и 20 000 славяни от съседните племена, т.е. северите и „седемте славянски рода“. Според официалните византийски свидетелства в станалото ожесточено сражение на Анхиалското поле на 30 юни 763 г. византийската армия удържала победа. Мнозина знатни българи били пленени, а някои доброволно преминали на страната на императора. Теофан Изповедник завършва разказа с думите: „А императорът, възгордян от тази победа, отпразнувал я с триумф в Града [Константинопол] като влязъл въоръжен с войската, прославян от демите. Той влачел в дървени окови пленените българи, които заповядал да бъдат избити от гражданите извън Златната врата“[16]. Съвсем по друг начин е представен изходът от сражението в една от „Антиречите“ на патриарх Никифор: „Понеже той [Константин V] се готвеше да отмъсти на скитския народ, който живее на запад от нас [българите], събра цялата подчинена нему войска и влезе в битка с враговете. Доколко успешен бе за него изходът от войната, свидетелстват резултатите. Защото и до ден-днешен доловете и равнината край града, наречен Анхиало, които пазят костите на убитите ги разкриват. Понеже почти цялата войска на ромеите стана храна на скитския меч“[17]. Противоречивите свидетелства показват, че тази битка е била изключително кръвопролитна и с големи човешки загуби и за двете страни. Все пак те са били по-значителни за ограниченото в своите ресурси и възможности Българско ханство, поради многобройните жертви, дадени в кръвопролитната битка.

Последиците от битката при Анхиало не закъснели. Хан Телец, заедно с всички подкрепящи го боили, бил убит от своите съплеменници. На престола се възкачил зетят на хан Кормисош Сивин, който застъпвал политиката на помирение с Византия. Той незабавно проводил пратеници в Константинопол за сключване на мир. В отговор на това привържениците на твърдата и настъпателна политика спрямо Империята свикали събор и се противопоставили на хода на хан Сивин с думите: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите“. За да се спаси от надвисналата опасност за живота му, Сивин избягал в Несебър и преминал на византийска страна. Византийският император изпратил лековъоръжени лица в България, които да доведат в Константинопол укрилите се жени и родственици на бившия хан. Патриарх Никифор резюмира станалото с думите: „И тогава именно техният господар, чието име бе Савин, срещу когото бе извършен заговор, пострадал и избягал при ромеите“. Към това добавя, че междуособиците сред българите били онова, което давало възможност на Константин V Копроним да се прослави, а не неговите мними победи над тях[18]. Бягството на хан Сивин и неговия род в Константинопол не било изолирано явление. Тук вече имало цяла колония от българска знат, която се поставила в услуга на византийския император. Предателската позиция на част от българската аристокрация, която особено отчетливо се изразила след битката край Анхиало през 763 г., не вещаела добри дни за ханството, което се разтърсвало от нестихващи междуособици и било поставено пред дилемата — „да бъде или да не бъде“.

Новият хан Умор принадлежал към рода Вокил. След 40-дневно управление той бил свален от престола и убит. Властта преминала в ръцете на неговия съвладетел — неизвестен по име кавхан, наричан от византийските автори ту Паган, ту Кампаган, който повел също политика за помирение. Първоначално императорът не приел неговите пратеници, а тръгнал на поход, съсредоточавайки войската си отново край Анхиало. В отговор на това българите укрепили и завардили проходите. След дадената честна дума от страна на императора, кавханът заедно със своите боили се явил пред императора. При водените преговори присъствал и бившият хан Сивин. Императорът укорил българите за тяхното безредие и омраза спрямо Сивин. Сключен бил мир, който за византийците имал временен и привиден характер. Временното затишие било ловко използвано от византийците, които очевидно действали съобразно съветите на Сивин и някои други знатни българи, потърсили убежище при императора. Константин V изпратил тайно свои хора в България, които заловили и отвлекли княза на славянското племе севери Славун, който не само храбро отбранявал проходите, но и вършел много злини на византийците в Тракия[19]. С този ход бил нанесен удар с голямо значение върху изградената отбранително система на Българското ханство, в която славяните играели основна роля. Защитата на източностаропланинските проходи и пограничните валове значително била отслабена.

Междувременно през 764 г. настъпила неописуема суша. Един модий жито достигнал 12 номизмии. Тежката зима била последвана от неописуем глад[20]. Сред българите отново настъпили безредици; управляващият кавхан (кампапаган) бил принуден да избяга във Варна, но бил убит от своите прислужници. Новият владетел бил хан Токту — „мъж българин“, брат на някой си Баян. Привържениците на бившия владетел се оттеглили в горите край Дунава, водейки сражения. В тях загинали мнозина от враждуващите две страни, между които хан Токту и брат му[21]. Вътрешната кървава междуособица в Българското ханство изглежда достигнала своя връх. Уведомен за това, Константин V тръгнал на нов поход в България и достигнал чак до Чика (според някои сведения до река Тича, а според други — до Тунджа), опожарил и съсипал много селища, след което изненадващо се завърнал в Константинопол[22]. Очевидно той не е бил достатъчно подготвен за нанасяне на решаващия удар.

След известна подготовка Константин V Копроним пристъпил към изпълнението на една от основните цели на своя живот. Неговият пети поход срещу българите по многочислеността на войската бил може би и най-грандиозният. С част от войската най-напред императорът се разположил на стан близо до прохода Веригава. На 21 юни 766 г. от Константинопол към Несебър и Анхиало потеглили 2600 кораба, натоварени с войска от различни теми. Значителна част от тях се отправила към дунавските устия. Силният северен вятър тласнал корабите към скалистия бряг (вероятно към нос Емине), където те се разбили и по-голямата част от войската се издавила в морето. Тази истинска катастрофа изцяло разстроила плановете и намеренията на императора, комуто се струвало, че станалото е Божия поличба. Заедно с остатъка от многобройната си армия на 17 юли 766 г. той се завърнал безславно в столицата[23].

Междуособиците в България постепенно стихвали. Неизвестно точно кога (предполага се в 766 г.) именно в тях връх взел амбициозният и твърде хитър хан Телериг (766–777 г.). Възползван от обстоятелството, че Византийската империя отново потънала в своите проблеми и пак насочила погледа си към арабите, той направил значителни усилия за вътрешното оздравяване на Българското ханство и укрепване на неговите отбранителни съоръжения. Поучен от горчивия опит на своите предшественици, той решил да не пилее силите си в силно укрепената Източна Тракия, а да активизира политиката по отношение на славянските племена в югозападните краища на Балканския полуостров (дн. Македония). Същевременно отново били овладени подстъпите към Балкана и изглежда българите си възвърнали господството над областта Загора.

Настъпило близо осемгодишно затишие, което изглежда доста странно, но би трябвало да се обясни с претърпените загуби на кораби и воини, чието възстановяване вървяло бавно. През май 774 г. Константин V организирал нов голям поход за покоряването на България. Изпратени били 2000 кораба към Несебър и Анхиало. Конната армия, наброяваща 24 000 конници, била стоварена на сушата със задача да навлезе в проходите. Самият император с „червените хеландии“ потеглил към Дунава, за да удари в гръб българите. Отново била възродена старата византийска идея да се воюва на два фронта. Когато императорът дебаркирал с войската си край Варна (близо до града Одесос) с намерение именно тук да се насочи към Плиска, той се уплашил и решил да се върне. Причината за това е била изглежда добрата укрепеност на българите зад високите защитни валове. Междувременно българският хан проводил в императорския стан един боил и чигот с предложение за сключване на мир. Това отговаряло на интересите и на двете страни. Тук, във Варна, бил сключен писмен договор, скрепен с взаимни клетви, по силата на който българите се задължавали да не навлизат в Романия (т.е. Византия), а императорът — да не нахлува повече в България. След това той се завърнал в Константинопол, а войската от гарнизоните била отново разположена в построените преди крепости в Тракия[24]. Това означавало, че сключеният мирен договор поне за него имал временен характер. Кои са причините за предпазливостта на византийския василевс? Изглежда, че той е имал възможността да се осведоми и убеди, че през изминалия осемгодишен период Българското ханство се е съвзело от претърпените загуби и вътрешно се заздравило. Обладан е бил от страх да не бъде пленен и убит от българите. По всичко изглежда, че в неговия ход прозира реалистично преценяване на съотношението на силите, поради което той отложил за по-късно време желаната развръзка.

През октомври 774 г. императорът получил „от тайните си приятели в България“ известие, че хан Телериг изпраща 12-хилядна войска начело с боили, за да завладее славянската област Берзитя и да пресели населението й в България[25]. Едва ли това известие на Теофан Изповедник трябва да се разбира в буквалния му смисъл. Движението на значителна българска войска в посока към сърцевината на Македония (Битолско, Велешко, Кичевско и Прилепско, където са обитавали берзитите) по-скоро е имало за цел постепенното включване на тази територия и нейното население в пределите на Българското ханство, защото било очевидно, че неговият ограничен потенциал и изолираност го обричали на гибел в двубоя с Империята. С други думи, хан Телериг пръв от всички владетели е съзнал необходимостта от преместване на центъра на тежестта на българската политика и превръщане в обект на съперничество с Византия хегемонията над славянските племена в Македония.

Тъй като по същото време в Константинопол се намирали пратеници на българския хан, византийският император с маньовър към малоазийския бряг се престорил, че ще извършва поход срещу арабите, а всъщност с 80-хилядна войска потеглил към Тракия и достигнал до местността Литосория (буквален превод „Каменна грамада“ — вероятно Сините камъни край Сливен) и тук удържал победа над противопоставилия му се български отряд, взел много пленници и богата плячка и триумфално се завърнал в столицата, като окачествил водената война като „благородна“, тъй като в нея нямало проливане на християнска кръв[26]. По същество с този поход византийците нарушили сключения през същата година мирен договор. Войната между двете държави била възобновена.

Неочакваният византийски поход дал възможност на хан Телериг да разбере, че византийският шпионаж — „тайните приятели“ на императора, се е загнездил в самата Плиска, в ханския чертог, че „от неговите приближени василевсът научавал намеренията му“. За да се предварди от вземането на невинни жертви, той решил да действа хитро и ловко и написал до Константин V Копроним писмо със следното съдържание: „Възнамерявам да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доверя и да ми помогнат“. В случая притворният български хан разчитал на чисто психологическо въздействие, бидейки ръководен от следните съображения: 1) византийският василевс добре е знаел, че всеки един български поставеник на трона бил изправен пред заплахата да бъде премахнат, особено когато не е постигнал какъвто и да е успех във войната срещу Империята; 2) бягствата на Сивин и други представители на българската знат говорели, че търсенето на убежище в Константинопол е било често срещано явление; 3) сключеният мир и проявената лоялност представяли хан Телериг като приятелски настроен спрямо Византия. Доверил се императорът и изпратил писмен списък на своите „тайни приятели“ в България. На хан Телериг не останало нищо друго, освен да ги излови и изтреби докрай. Като узнал за това, разяреният от собствената си глупост и лековерие Константин V Копроним „изскубал много от побелелите си коси“. Неговата мечта — завладяването на България всъщност вече била погребана. Не му оставало нищо друго, освен отново да потегли на поход. Огромна армия била събрана в Източна Тракия. Но когато императорът пристигнал в стана й в Аркадиопол (дн. гр. Люлебургаз), за да я възглави и поведе срещу българите, заболял от сибирска язва [синя пъпка]. Оттук на носилка бил понесен към Константинопол, но по пътя умрял на 14 септември 775 г. Така безславно завършил живота си най-заклетият и последователен враг на Българското ханство[27].

Ако опасността от Византия била преодоляна, това не означавало, че борбите в подножието на ханския трон окончателно са стихнали. През 777 г. хан Телериг бил принуден да стори това, което мнимо обещавал в писмото си до Константин V и да поеме по пътя на предателството и родоотстъпничеството. Той избягал в Константинопол, където бил приет изключително любезно от новия василевс Леон IV Хазарски (775–780 г.), приобщил се към християнството, получил титлата патриций и се оженил за една богата братовчедка на жената на императора Ирина[28]. Един новооткрит оловен печат свидетелства, че при християнското си кръщение той приел името Теофилакт: „† Христе, помагай на патриций Телериг-Теофилакт“[29].

Макар новият византийски василевс да поставил в центъра на тежестта активната си политика спрямо арабите, той се стремял от една страна да отслаби Българското ханство, а от друга да засили отбраната на Тракия, която се обезлюдявала, по пътя на преселването на етнически маси и реурбанизацията [съживяване на градския живот]. През 778 г. той преселил от малоазийската област Германикея 150 000 монофизити (арменци и сирийци) в Тракия[30]. Както преди повече от двадесет години неговият баща по този начин е подготвил почвата за настъпление на Балканския полуостров и срещу България, така сторил и неговият син. Ала обстановката била вече чувствително променена.

Хан Кардам (777–796 г.), от една страна, сложил решително край на борбите сред българската аристокрация и прочистил окончателно нейните родове от приятели на Византия, а от друга заложил тенденцията, наложена от неговия предшественик — превръщане на борбата за привличане на славяните от Балканския полуостров в основна ос на българо-византийския конфликт и постепенно преместване на театъра на военните действия в Македония.

Внезапната смърт на Леон IV поставила на константинополския трон неговия едва десетгодишен син Константин VI (780–797 г.). Дълго време управлението на Империята се намирало в ръцете на неговата амбициозна, своеволна и не твърде уравновесена майка Ирина[31].

През последната четвърт на VIII в. положението на Балканския полуостров, което може би в общи линии да се установи както въз основа на известията на Теофан Изповедник, така и на сфрагистичните данни, епархийски списъци, протоколите на Втория вселенски събор в Никея (787 г.) и откъслечни сведения в агиографията[32], не е било твърде организирана във военноадминистративно отношение в две теми — едноименната и обособената към средата на VII в. Македония с център Одрин. Наситени с много градове и крепости, двете теми представлявали надежден щит за Константинопол срещу Българското ханство. Несебър, Анхиало, Девелт, Берое, Филипопол и Сердика били важните крайни византийски опорни пунктове, които същевременно очертавали границата между двете държави. Ако Византия контролирала географското пространство между столицата и Солун (дн. Западна Тракия и Родопската област), то вторият по важност град в Империята със своята околност и Халкидика изглеждал като голям остров в славянското море. На запад от Струма — в Македония, Епир и Тесалия, а също и в същинска Гърция области, заселени с многолюдни, ала разединени славянски племена, византийският контрол се крепял на гарнизоните, разположени в отделни съхранили още значението си градове и крепости като Драч, Никопол (в Епир), Патрас, Монемвазия и др. При създалата се обстановка задачата на Империята се състояла главно чрез използване на меча, кръста и Евангелието да покори и приобщи към себе си славяните, за да извоюва в крайна сметка една от чудните и най-неочаквани победи на „византийския елинизъм“ (Пол Льомерл). А в резултат на това да съумее да ги противопостави на своя основен враг и съперник на полуострова — Българското ханство. Неговата активизация от 70-те години на VIII в. спрямо области, които били откъснати от политическите центрове на Империята или пък се намирали извън нейния контрол, не била никак случайна. Неговите владетели по всичко изглежда разчитали на своите съплеменници Куберовите българи, които представлявали спойката със славяните в Македония. За съжаление подир 718 г. изворите пазят пълно мълчание за тях, макар и съществуването им да е извън каквото и да е съмнение.

Ако трябва релефно да се експонира онова, което през последната четвърт на VIII в. е създавало основните грижи на византийската власт на Балканите, то това в основата си е проблемът за налагане на политическо и църковно-религиозно господство над славяните и откъсването им от влиянието и попечителството на българските ханове.

През есента на 783-началото на 784 г. логотетът на дрома Ставракий извършил показен военен поход от Константинопол към Солун и същинска Гърция, достигайки чак до Коринт, за да респектира славяните и да усмири въстаналите техни съплеменници в Елада и Пелопонес. Отпразнуването на неговия триумф над тях по начина, по който това извършвали предишните императори на константинополския хиподром, в много отношения показва какво значение се отдавало на това мероприятие като успешен опит за решаване на проблема със славяните[33].

През май 784 г. императрица Ирина заедно със своя все още невръстен син Константин VI извършила в Тракия също така един демонстративен поход, съпътстван от шума на тържествени венцехваления и музика: тя възобновила крепостта Берое и преименувала града на свое име Иринупол, посетила Филипопол и застроила отново Анхиало[34]. Възобновяването и укрепването на градове — опорни пунктове на границата с България било напълно преднамерено и прелюдия към военни действия, още повече, че отношенията между двете държави подир нарушаването на мира от 774 г. не били уредени с какъвто и да е договор. Същевременно те показват, че в предишните години някои от крепостите са пострадали от българските нападения. Последвалите събития подир показния поход доказали, че българският натиск се развивал както по посока на Тракия, така и на Македония.

През 789 г. стратегът на тема Тракия Филит по неизвестни причини се насочил към Струмската област, където разположил войската си на стан без охрана. Българите извършили внезапно нападение и избили както стратега, така и по-голямата част от неговия отряд[35]. Опитът на Византия да установи трайно властта си по долината на река Струма и да подчини славянското племе стримонци срещнал бързата реакция на Българското ханство, което изглежда се е устремило в същата посока.

В отговор на българския натиск в Тракия през 791 г. император Константин VI се отправил на поход и дошъл до крепостта Проватон (дн. с. Пъръвади, Одринско), където му се противопопоставил „господарят на България“ Кардам. В битка край завладяната от българите крепост византийците претърпели поражение, избягали през нощта от полесражението и се завърнали безславно в Константинопол[36]. Придвижването на българската войска на юг от Странджа и Сакар свидетелства, че те трайно вече са владеели Загора с изключение на някои византийски опорни пунктове по Южното Черноморие (Несебър, Анхиало и Созопол) и във вътрешността (Девелт, Версиникия, Берое и Констанция) и се насочвали към Одринската област.

През лятото на следващата година Константин VI предприел нов поход за отвоюване на завладените от българите места и достигнал до крепостта Маркела, достроил я и се настанил в нея. Разбирайки голямата важност на предстоящия сблъсък, „господарят на България“ Кардам с цялата си войска се установил в укрепените места на Източна Стара планина, наблюдавайки и изчаквайки византийските действия. Младият и не твърде опитен в битките император се поддал на внушенията на астролога и лъжепророка Панкратий, който му предсказал успех и победа в предстоящата битка. Заповяданото от него настъпление на ромейската войска срещу скритите зад укрепленията българи било необмислено и безредно, поради което тя на 20 юли 792 г. претърпяла страшно и нечувано поражение. Унищожена била не само обикновената войска, но погинали и най-видните и известни византийски пълководци като магистър Михаил Лаханодракон, стратезите Никита и Теогност, патриций Варда, протоспатарий Стефан Хамей и др. Самият император едва се спасил, завръщайки се като беглец в Константинопол. Българите взели като плячка обоза, парите, конете и императорската шатра с цялата прислуга[37]. От всички дотогавашни поражения на византийците в битките срещу българите това било най-катастрофалното и многозначителното — не само поради това, че императорската шатра и всички пари попаднали в български плен, а главно заради това, че погинало почти цялото византийско военно командване. Авторитетът на младия император силно паднал, защото той претърпял най-тежкото поражение и обезглавил своята армия. Последиците от битката край Маркела били тежки за империята: надигнали се вълнения и заговори срещу императора, избухнало въстание в малоазийската тема Армениакон. Империята изпаднала в кризисно състояние.

Изненадващ е фактът, че след удържаната победа хан Кардам не се впуснал в преследване на неприятелите, преброждане и опустошаване на Източна Тракия, за да бъде извлечена голяма и богата плячка. Причината за това е поисканият незабавно от византийците мир. Макар изворите да пазят пълно мълчание, очевидно е от по-сетнешния развой на събитията, че Константин VI е бил принуден да изпроси мирен договор, по силата на който империята се задължила да изплаща ежегоден данък и по всяка вероятност е признала правото на българите да владеят областта Загора — традиционната „ябълка на раздора“ в българо-византийския конфликт от 708 г. насетне. Не може да не направи впечатление, че византийските императори имали изпитана рецепта, с приложението на която купували мира с българите при кризисни и неблагоприятни за тях ситуации.

Един твърде анекдотичен разказ у Теофан Изповедник разкрива развоя и характера на българо-византийските отношения през 796 г. „Господарят на България“ Кардам проводил пратеничество при императора с твърдото и лаконично искане: „Или ми плати данъка, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия“. В отговор на това Константин VI поставил конски тор в кърпа и я връчил на пратениците с кратко послание-отговор: „Изпратих ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и не искам да се мориш до тук. Аз ще дойда до Маркела, а ти излез насреща. И каквото Бог отсъди!“ След като към войската в Тракия се присъединили и отрядите на малоазийските теми, Константин VI дошъл до крепостта Версиникия (дн. с. Маломирово, Ямболско), а хан Кардам се разположил с войската си в Гористия Авролева (Странджа). Императорът придвижил войската си към Голия Авролева (Сакар), призовавайки българите към сражение в продължение на 17 дни. Хан Кардам предпочел да се завърне в страната си като беглец[38]. Това изглежда решило неговата съдба. Името на престарелия хан оттогава изчезва от хрониките.

Разотиването на двете армии едва ли е безпричинно. Отговорът на загадката трябва да се търси в странични факти. В една неотдавна публикувана византийска хроника се известява, че през есента на 796 г. императорът бил принуден да воюва срещу славяните в Струмската област[39]. Тъй като този негов поход е извършен непосредствено подир несъстоялата се през 796 г. българо-византийска война, може да се предположи, че Константин VI е бил принуден да пренасочи армията си за действия срещу опълчилите се срещу Византия стримонци, в чието надигане вероятно трябва да се търси и българската подкрепа.

Несполуките на Константин VI във военните действия срещу българите, славяните и арабите решили неговата съдба: през август 797 г. той бил свален от престола и ослепен. Започнало самостоятелното управление на неговата майка Ирина (797–802 г.). Несигурното вътрешно положение на Империята я принудило да търси помирение с Българското ханство върху основата на договора от 792 г. Показателно е, че по време на цялото й управление няма българо-византийски конфликт. Няколко събития от византийската история през този период дават отражение върху Българското ханство. През 799 г. бил осуетен заговорът на княза на славянското племе велегезити Акамир, който се опитал да постави на престола един от заточените синове на Константни V Копроним. Заговорниците след залавянето им били ослепени, а сред патрициите, които поддържали императрицата, бил и българинът Константин Боила[40].

Нестабилното положение на Византия още през същата година подтикнало Ирина да предложи на франкския крал Карл Велики (771–814 г.) ръката си и Империята[41]. След неговото провъзгласяване за император (25 декември 800 г.) тя разменила с него пратеничества, изразявайки готовност за осъществяване на съюз и сливане на двете империи. Нейните противници намерили друго решение. Дворцовият преврат на 31 октомври 802 г. възкачил на византийския трон ковчежника Никифор I Геник (802–814 г.)[42]. Известно време подир това, с оглед на заздравяване на границата с България с помощта на своя брат патриций Аеций, стратегът Лъв станал единоначалник на двете теми Тракия и Македония[43]. Тяхното обединение под едно командване целяло по-голямо съгласуване на действията.

Дефанзивната политика на Византия през последната четвърт на VIII в. спрямо Българското ханство е свидетелство за неговото значително заздравяване и укрепване. То поело изцяло в ръцете си инициативата за определяне на посоките на действие, хода на войните и определяне на условията на мира. Това не можело да не всява безпокойство у онази част от византийската аристокрация, която се опасявала за две неща: 1) авантюристичните ходове на императрица Ирина, които можели да доведат до ликвидирането на Източната империя; 2) опасното съюзяване на Българското ханство със славянските племена. Очевидно било, че който съумее да наложи влиянието и властта си над тях, той е щял да бъде хегемон на Балканския полуостров. Решаването на този важен проблем предстояло.

Кризата в Българското ханство през VIII в. била породена преди всичко от сблъсъка на българските аристократични родове за надмощие в управлението на държавата. Нейното преодоляване и излекуване станало чрез обединение около личността на хан Кардам и преодоляване на изолацията чрез насочване на усилията към приобщаване на славянското население в Македония. Избрана била най-вярната посока.

Бележки

[1] Общи изложения върху този период от българската история вж. у В. Н. Златарски. България през VIII век. — ПСп, 63 (1902), 627-665; същият. История, І, 1, 193-246; Бешевлиев. Първобългари, 81–105. Редица въпроси от българо-византийските отношения през VIII в. са разгледани в монографичните трудове на отделни византинисти. — Вж. P. Speck. Kaiser Konstantin VI. Die Legitimation einer fremden und der Versuch einer eigenen Herrshaft, Ι-ІІ. München 1978; W. T. Treadgold. The Byzantine Revival (780–842). Stanford 1978; Rochow. Byzanz im 8. Jahrhundert; eadem, Kaiser Konstantin V (741–775). Materialen zu seinem Leben und Nachleben. Frankfurt am Main, 1994; R.-J. Lilie, Byzanz unter Eirene und Konstantin. Mit einem Kapitel über Leon IV (775–780) von Ilse Rochow. Frankfurt am Main, 1996.

[2] На тези различия най-напред внимание обърна големият познавач на историята на Българското езическо ханство В. Бешевлиев, а напоследък в систематизиран вид показа Lilie, op. cit., p. 395 sq.

[3] ХИБ, I, с. 87.

[4] ХИБ, I, с. 87–88.

[5] Божилов. Раждането на средновековна България, с. 29 отстоява становището, че именно Онгъла е първата резиденция на Аспарухова България; относно превръщането на Плиска в нова резиденция на българските ханове вж. Гюзелев. Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България, с. 41.

[6] Nicephorus patriarcha. Antiheretica. — PG, 100, coll. 508 В.

[7] ХИБ, I, с. 88.

[8] Theoph., p. 429; Niceph., p. 66.

[9] Бешевлиев. Първобългари, 82–83.

[10] Theoph., p. 430.

[11] В. Г. Васильевский. Русско-византийские отрывки (VIII. Житие Георгия Амастридского). — ЖМНПр, 196 (1898), с. 151.

[12] Рашев. Старобългарски укрепления на Долния Дунав, с. 32 сл.

[13] Theoph., p. 431; Niceph., 66–67.

[14] ХИБ, I, с. 88: „Телец — 3 години. Родът му Угаин. А властта му е дадена в годината сомор алтем [годината на мишката, месец шести]. И този бе вместо друг [наместник]“; Theoph., 432-433; Niceph., 69–70.

[15] Niceph., 68–69.

[16] Theoph., p. 433; Niceph., p. 69.

[17] Nicephorus patriarcha. Antiheretica, coll. 508 C.

[18] Nicephorus patriarcha. Antiheretica, coll. 508; Theoph., p. 433; Niceph., p. 69.

[19] ХИБ, I, с. 88: „Умор — 40 дни. Родът му Укил. А властта му е дадена в годината дилом тутом [година на змията, месец четвърти]“; Theoph., 433-436; Niceph., 69–70.

[20] Rochow. Byzanz im 8. Jahrhundert, S, 183 ff.

[21] Niceph., p. 70.

[22] Theoph., p. 436.

[23] Theoph., p. 437; Niceph., p. 73.

[24] Theoph., 446–447.

[25] Theoph., p. 447.

[26] Theoph., p. 447.

[27] Theoph., p. 448.

[28] Theoph., p. 451.

[29] Zacos — Veglery, I, 3, №3188.

[30] История халифов вардапета Гевонда, писатель VIII века, перевод с армянского Κ. Н. Патканяна. СПб., 1862, с. 150.

[31] Lilie. Byzanz unter Eirene und Konstantin, S. 205 ff.

[32] Lilie. Byzanz unter Eirene und Konstantin, p. 175 sq.

[33] Theoph., p. 456.

[34] Theoph., 456–457.

[35] Theoph., 463–464.

[36] Theoph., p. 467.

[37] Theoph., 467-468; Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken, I, S. 48.

[38] Theoph., p. 470.

[39] Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken, I, S. 49. Тук този поход се датира през пролетта на 797 г.

[40] Theoph., 473–474.

[41] Lilie. Byzanz unter Eirene und Konstantin, S. 206.

[42] Вж. за него монографията на Е. Navis. The Reign of the byzantine Emperor Nicephorus I (A.D. 802–811). Athens, 1987.

[43] Theoph., p. 475.