Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

§ 2. Цар Самуил: възход и падение

Цар Самуил ръководил съдбините на България в продължение на двадесет и осем години. Неговата държавническа дейност имала една посока: възстановяване на някогашната мощ на България. Тази посока на усилията му нямала алтернатива (или по-скоро алтернатива имала, но тя била: окончателната гибел на България). Или действията на Самуил щели да заличат печалните резултати от войната в 968–971 г. и да доведат до обединението на всички български земи, до възобновата на Симеоновото царство, или България щяла да бъде заличена от политическата конфигурация на Югоизточна Европа.

Първата половина на това сравнително продължително царуване е белязана с успешните действия на българите срещу вековните си врагове — ромеите; действия, които наистина довели до пълното осъществяване на тази програма. И ако първите стъпки на комитопулите (976–986 г.) били сторени в една необичайна външнополитическа действителност: с пасивното участие на Византия (и в сравнително ограничен териториален план), то след първото десетилетие на локални сблъсъци, обстановката се променила и Империята отново била големият противник на българската държава. Тази промяна се криела, до голяма степен, в личността на Василий II. Тъкмо по това време той изоставил лекомисления си начин на живот — както твърди Михаил Псел[1] — или по-точно: „изменил целия си живот“, отдалечил от себе си всякакви удоволствия и „насочил цялата си душа към усърдно занимание с делата (на Империята)“. Тази морална промяна у василевса, която се отразила на държавническото му поведение, съвпаднала с отстраняването от власт на всесилния паракимомен Василий (985 г.)[2] и Василий II най-после започнал да упражнява пълномощията си като василевс и автократор. И първата му стъпка била сторена в посока към България.

И двамата автори, Лъв Дякон и Йоан Скилица, чиито съчинения са основни извори за този първи поход на Василий II срещу българите, обвързват действията на византийския василевс с края на опита за узурпация на Варда Склир — една връзка, която очевидно е неточна и би могло да се каже трудно обяснима[3]. Но настъплението на ромеите лесно може да се датира 986 г.[4], и то не само заради твърдението на Скилица, че Василий II искал да отмъсти на Самуил за превземането на Лариса[5], но и поради някои конкретни посочвания. Двамата автори очертават основата на събитията през лятото на 986 г. и се различават в някои подробности, които обогатяват представата за първия сблъсък с по-сериозен характер между българи и ромеи. Според Лъв Дякон ромейската войска, предвождана от императора, придвижвайки се по традиционния диагонален път: Адрианопол (?)-Филипопол-Пловдив (потвърждава се от Скилица), достигнала до Триадица (Сердика). Градът бил подложен на обсада в продължение на двадесет дни и след като Василий II се убедил, че усилията му няма да доведат до успех, започнал оттеглянето си по същия път. След еднодневен преход, ромейската войска се установила на лагер[6]. Тази е допирната точка с другия византийски историк. За разлика от Лъв Дякон, Скилица „докарва“ ромейската войска до „едно място, наречено Стопонион“ (Στοπόνιον), което без затруднение се отъждествява с Щипонье, на североизток от Ихтиман[7]. Едва тук ромеите започнали да обмислят дали да обсадят Сердика[8]. Подобно разноречие не е изключение и в случая предимство трябва да се отдаде на Лъв Дякон, който бил всред участниците в похода. Нощта била неспокойна за ромеите, които получили дори знак за предстоящото унищожаване на войската — в самия лагер на ромеите паднала грамадна звезда, която се пръснала на много искри и угаснала (Лъв Дякон)[9]; Скилица пък твърди, че всред ромеите се пръснал слух: Самуил заел върховете на околните планини. Кометата и слуховете са едно, а фактите — друго. Българите начело със Самуил, придружаван от брат си Аарон и Роман били там[10]. Когато ромеите продължили своето отстъпление (или тръгнали назад, подведени от Стефан Кондостефан[11]), изненадващо били нападнати от българите, разгромени и преследвани. Василий II едва се спасил, като с мъка преминал теснините и достигнал до Филипопол (Пловдив), изоставяйки на българите целия си обоз, заедно с императорската палатка и знаците на императорското достойнство. Ромейската войска загубила почти цялата си конница и също се добрала до ромейските предели[12].

Тази първа победа на Самуил над Василий II била постигната на 17 август 986 г.[13] и имала значение за съдбата на България през следващите петнадесет години. Първо във вътрешен план. Скилица, след като съобщава за смъртта на Давид и Мойсей, описва накратко злощастната съдба на третия брат Аарон, който бил убит от Самуил, тъй като бил склонен да търси по-добри отношения с ромеите или пък се стремял към еднолична власт. Това станало на 14 юли, без да се сочи годината[14]. Една интерполация в Cod. Vindob. Hist. gr. 74, както и Битолският надпис, показват, че Аарон е участвал в битката при Траянови врата. При това положение убийството на Аарон е станало най-рано на 14 юли (?) 987 г. Това, разбира се, би могло да стане и по-късно. Но тъй като Аарон наистина не участва в никакви събития след това паметно сражение, може да се допусне, че борбата за самостоятелна власт в България се разгоряла наскоро след това и че последвалото убийство на третия брат би трябвало да бъде отнесено най-късно към 987 г.[15] Така Самуил станал μόναρχος (според Скилица) или цар и самодържец (според българската политическа идеология и държавна традиция).

Сетнините от победата на 17 август 986 г. във външен план били много и значими. Позорното бягство от Ихтиманските теснини към Пловдив охладило, поне временно, намеренията на Василий ІІ да воюва срещу България. Наскоро след това нови и важни събития отклонили византийския василевс от тежкото за Империята положение на Балканския полуостров: от февруари 987 г. двамата познати узурпатори Варда Склир и Варда Фока[16] отново изявили своите амбиции към императорската власт и техните действия продължили до 990 г.; след това дошъл тежкият конфликт с русите, завършил с християнизацията на Киевска Рус (989 г.)[17], и най-сетне походът срещу Грузия[18]. Всичко това развързало ръцете на цар Самуил. И той не закъснял да се възползва от тази свобода. За съжаление византийските автори, поради отсъствието на Василий II от тези събития, почти не им обръщат внимание и не ги включват в своите описания. Вероятно по това време, т.е. 987 г. или малко по-късно българите предводителствани от Димитър Полемарх превзели Сервия[19], а малко по-късно в български ръце паднала и Верея[20]. Но сега вече десет години и повече след възобновяването на военните действия погледът на Самуил бил отправен към старите предели на Българското царство, към Източнобългарските области. Това станало най-късно към лятото на 990 г., когато ромеите били прогонени от земите между Стара планина, Черно море и Дунав (те били обединени в една военноадминистративна област, наречена Йоанопол и Доростол[21]), а малко по-късно, през следната 991 г. били освободени и земите на север от Долни Дунав, обединени в катепаната Месопотамия[22].

Тези успешни действия на българските войски довели до осъществяването на политическата програма на цар Самуил — обединението на всички земи, населени с българи под скиптъра на един владетел — българския цар. Василий II не бил в състояние да възпре действията на Самуил. Наистина, след като се справил — този път окончателно — с Варда Склир и Варда Фока[23], т.е. след ноември 989 г., той се отправил към Солун (вероятно на 26 октомври 990 г. — празника на св. Димитър), назначил за дук Григорий Таронит и му дал „силна войска“, за да „възпира и отблъсква“ нахлуванията на българския цар[24]. Но това били по-скоро отбранителни действия, отколкото заплаха за България[25]. След това Василий II се отправил към Грузия и отново оставил Самуил да се разпорежда на Балканите. И българският цар не пропуснал да поднови настъпателната си политика. Този път неговият поглед бил насочен към Солун. През 995 г.[26] Самуил отправил войските си към втория по големина град на Империята. Усилията на ромеите да възпрат действията му се оказали несполучливи. В едно от първите стълкновения българите устроили засада и пленили Ашот Таронит, син на солунския дук Григорий Таронит, а в последвалото решително стълкновение те убили и самия дук[27]. И тук вместо да извлече полза от тази победа, Самуил (според Скилица) се отправил към Тесалия и още по на юг[28]! Нелогичността на подобна стратегия е очевидна. Въпросът е дали византийският историк не е бил добре осведомен или пък съзнателно е премълчал истинския ход на събитията; мълчание, въвело в заблуда съвременните автори[29]. Категоричен отговор на този въпрос няма, но и по-важното в случая е, че някои нови извори предлагат съвсем различна картина на поредния българо-византийски сблъсък, този път в Източна Македония, в темата Солун. Българските войски не са обсаждали Солун. Вероятно не са имали готовност за това. Но те са се почувствали по-уверени в хинтерланда на града, използвали са тази територия като отправна точка за ново настъпление срещу византийските предели. И наистина твърде скоро българите възобновили военните действия. Тази втора кампания (ограничена между септември 995 г. и ноември 996 г.[30]) се различава значително от предходната. Тя била по-продължителна и обхванала по-голяма област. Българите пленили новия дук на Солун Йоан Халдос, който, следвайки примера на предшественика, излязъл срещу настъпващите българи, но и той претърпял неуспех[31]. Българите вероятно и този път не се решили да атакуват (или обсадят продължително) големия град. Но за разлика от предходната година те заобиколили Солун и нахлули в Халкидическия полуостров и опустошила неговата западна част със селата Решетник, Батонея, Мусдолока, Кранеа и др.[32]

С това нахлуване дълбоко в Халкидическия полуостров е свързан един интересен епизод както от историята на България, така и на Византия, епизод, който придава особено оцветяване на безмилостния двубой. Тъкмо между двете нахлувания на българите в източната половина на Халкидическия полуостров, вероятно като поделение на темата Солун, била създадена турма на българите, командвана от турмарха Василий Българин[33]. Турмата била съставена от българи (или ромеи от български произход), които отдавна обитавали тази част на Халкидика и сега били мобилизирани, като от тях била формирана самостоятелна военна единица на етнически принцип и хвърлена в кървава битка срещу техните сънародници[34].

Наскоро след кампанията срещу Халкидическия полуостров Самуил отново насочил войските на юг, този път през Тесалия и Беотия, през Атика и Коринтския провлак в Пелопонес. След това българите тръгнали по обратния път, преминали през темата Елада и прохода Термопили и се озовали на брега на реката Сперхей. В същото време на отсрещния бряг се намирала ромейска войска предвождана от новия солунски дук Никифор Уран. И двете войски дълго време не предприели нищо, тъй като силните дъждове били превърнали Сперхей в голяма и бурна река. Но намирайки брод, солунският дук прехвърлил воините си на другия бряг, изненадал безгрижните българи и им нанесъл тежко поражение. Българският цар и неговият син Гаврил Радомир (в текста той е наречен Роман[35]) получили тежки рани и според Скилица дори щели да бъдат пленени, ако не се престорили на умрели и смесили с убитите. Едва през нощта те успели да се измъкнат и вероятно с част от останалите живи българи сполучили да достигнат до България[36].

Поражението край Сперхей (996 или 997 г.[37]) — първото през изминалите двадесет години — макар и с много човешки жертви, нямало решително значение за по-нататъшните българо-византийски отношения. Поне във военен план, но то било симптоматично. И трябвало да подскаже на българския цар поне две неща: да не продължава с тези недотам оправдани походи дълбоко във византийска територия (те били по-скоро демонстрация, отколкото сериозни стратегически намерения) и да не подценява ромеите, въпреки двадесетте успешни години. Дали Самуил си е дал сметка за своите действия, не би могло да се каже. Но е факт, че той бързо и лесно се отърсил от мисълта за горчивото поражение. Помогнало му едно събитие от семеен характер с романтична оцветеност: дъщерята на българския цар Мирослава[38] се влюбила в пленения Ашот Таронит и принудила баща си не само да го освободи, но и се омъжила за него. След сватбата Самуил изпратил новия си зет в Дирахиум (Драч), за да отбранява града и неговата област. Но по-нататъшните действия на Ашот и Мирослава показали, че българският цар направил грешка, удовлетворявайки любовните стремления на дъщеря си. Новобрачната двойка не само избягала във Византия, но и спомогнала за предаването на града в ромейски ръце[39].

Не би могло да се каже дали Самуил е следвал новите принципи във византийското военно изкуство — ежегодни или по-точно сезонни военни кампании[40], — но вероятно през 998 г. той обърнал своя поглед на северозапад-север и нахлул с войската си в „пределите на Далмация“. Българският цар бързо се справил с княз Иван Владимир, владетел на Дукля или Зета (понякога го наричат господар на земите около Шкодренското езеро[41]), пленил го и го изпратил в Преспа. След това преминавайки през други две сръбски княжества, Травуня и Захумле, той опожарил Котор и Дубровник и достигнал до Зара. Оттам българите се отправили на изток към Босна и на юг, преминавайки Рашка, се завърнали в България. Сведенията на извора не позволяват да се твърди, че Самуил е покорил трайно и сигурно Босна или Рашка, или само ги е поставил под своята върховна власт[42]. Но политиката му към далматинските княжества е ясна: макар отново да се появява романтичният елемент, трябва да се приеме, че Самуил действал съвсем пресметливо: той омъжил друга от своите дъщери за пленения Иван Владимир и след това му дал да управлява Зета (Дукля) и може би северната част на Драчката област[43]. Вероятно по същото време — между 998 и 1000 г., отново чрез брачна връзка, българският цар уредил отношенията си и с Унгария: първородният му син Гаврил Радомир сключил брак с дъщерята на унгарския владетел Гейза (971–997 г.) и сестра на Стефан I (997–1038 г.)[44]. Така четвърт столетие след възобновяване на войната с Византия — война, на която Империята гледала като на апостасия или бунт срещу законното право на василевса — България отново обхващала по-голямата част от Балканския полуостров и военните й успехи давали основание на нейния цар да мисли, че основните трудности вече били останали назад.

Докато Самуил, може би основателно, се радвал на плодовете на успешната си политика, уреждал браковете на емоционалните си дъщери и по този начин се опитвал да включи зетьовете си в администрацията на новопридобитите земи, Василий II изведнъж напомнил за себе си. И то не как да е, а с категоричен знак за сериозна промяна в действията си срещу България. Ето какво съобщава Скилица: „През 6508 г., 13 индикт (= 1000 г.[45]) василевсът изпратил силна войска срещу българските крепости отвъд Хемус. Предводители били патриций Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий. Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав[46] и Плиска, и се завърнала невредима и победоносна“[47]. Като се добави това, което е премълчал Скилица — ромеите покорили и онези български земи, които били разположени на север от Дунав[48], картината ще бъде пълна.

Как трябва да се оценят тези действия на византийския василевс? Ако в 971 г. тази посока на похода, ръководен лично от Йоан Цимиски била наложена от обстоятелствата — руското присъствие в източнобългарските земи, което улеснило ромейската кампания, — то тридесет години по-късно Василий II напълно съзнателно избрал същата посока на военни действия. Защо? Едно по-внимателно вглеждане в събитията веднага ще ни подскаже, че те не са случайно хрумване (въпреки че текстът на Скилица сякаш подсказва такова тълкуване), а военна кампания, която поставя началото в изпълнението на един голям и важен план: овладяването на България. И Василий II започнал от земите, които били най-близо до столицата на Империята и в същото време най-отдалечени от основните сили на българите и от техния държавен център. Следователно най-уязвими. В същото време действията на цар Самуил улеснявали намеренията на византийския император. Като се изключат събитията от 990–991 г., довели до освобождаването на Източна България, военните действия, предприети от българския цар, били насочени на юг или на север. При тази стратегия оставало значително свободно пространство на изток. И тъкмо там нахлули ромеите, като без особени трудности — такова впечатление оставя разказът на Скилица — успели да покорят освободилите се само преди десет години източнобългарски области. Василий II отново установил там византийска администрация — гражданска и военна — и създал сигурен тил за по-нататъшното си настъпление. Имало нещо символично в този поход и неговия резултат: оттук започнало покоряването на България в 971 г., но то за щастие не завършило; оттук започнали и решителните военни действия на Василий II. Наистина до завладяването на България — такива били намеренията на византийския император — било далече. Но не може да се отрече, че инициативата във войната, която четвърт столетие била у Самуил, сега вече се намирала в ръцете на Василий II. Византийският василевс бил този, който оттук нататък определял стратегията и тактиката на войната, а българският цар бил принуден да следва своя противник и дори да повтаря неговите ходове. На следната 1001 г. Василий II отново се отправил срещу Самуил, но този път за изходна база му послужил Солун. При Верея усилията на ромеите били улеснени, тъй като управителят на крепостта Добромир (зет на Самуил по племенница) я предал доброволно[49]. Но при Сервия те се натъкнали на Никола, който заради малкия му ръст наричали Николица. След продължителна обсада Василий II сполучил да овладее града и да плени неговия управител, а голяма част от българското население изселил и на негово място установил ромейски гарнизон[50]. Оттам ромеите се насочили към Тесалия, където Василий II възстановил разрушените от Самуил крепости и преместил местните българи във Волерон[51]. На връщане императорът достигнал до Водеи — малка крепост разположена върху скала, според Скилица — край Островското езеро. И тази българска твърдина имала същата участ — след превземането й, нейните обитатели също били отведени във Волерон, а нейният управител Драгшан[52] придружил Василий II в Солун, който, завръщайки се в изходната точка, завършил кампанията през 1001 г.

Следващата военна кампания на Василий II срещу България започнала отново от неочаквана посока. Според Скилица това станало „на следната година“, т.е. 6510-та, 15 индикт, което ще рече септември 1001-август 1002 г., по-точно през пролетта на 1002 г.[53] Тъкмо тогава Василий ІІ изненадващо се появил край Видин[54] и го обсадил. Обсадата продължила цели осем месеца и едва тогава императорът успял „κατὰ κράτος“, т.е. „със сила да го овладее“[55]. Така поне твърди нашият извор. Но самият Василий II оставя вратичка и за друга възможност. Във втората грамота, която той издал в полза на Охридската архиепископия, открито се говори, че Видинската епархия била много „полезна и предана“ на василевса, като му отворила „пътищата си за страната“[56]. Това внушение би могло да се тълкува в смисъл, че определени личности в града (дали само от клира?) са улеснили значително ромеите и едва ли само силата им е позволила да влязат във Видин, вероятно към края на 1002 г.

Драмата на Видин — този български град за първи път се появявал в българо-византийските отношения — продължила цели осем месеца. Какво е правил българският цар през това време? На изненадващите действия на Василий II Самуил също отговорил с изненада: вместо да противодейства пряко на ромейския василевс, той се озовал бързо на ромейска територия и на 15 август (1002 г.) нападнал Адрианопол! По този начин се образувала интересна конфигурация на основните сили на двете страни: докато Василий II се намирал в българския северозапад, Самуил успял да проникне в Югоизточна Тракия, твърде близо до византийската столица. Но докато византийският император постигнал своята цел като овладял Видин, Самуил успял само да завладее ежегодния панаир, който вероятно ставал край стените на Адрианопол, сдобил се с много плячка и се завърнал в страната си[57]. По този начин нещата отново дошли на своите места.

Василий II, след като приключил обсадата и Видин паднал във византийски ръце, потеглил на юг, вероятно по долното течение на Морава, през Ниш — една посока, която за първи път трябвало да го отведе към вътрешните области на българската държава. И може би да го срещне отново със Самуил. Вероятно през пролетта на 1003 г. Василий II достигнал до Скопие и не без изненада открил, че на другия бряг на Вардар е разположен лагерът на Самуил. Дали Скилица се повтаря или събитията се повторили, но българският цар, разчитайки на пълноводието на реката, което не позволявало тя да бъде премината, както някога при Сперхей, лагерувал безгрижно. Този път един войник намерил брод, ромеите преодолели водното препятствие и отново разгромили нищо неподозиращия Самуил. Ако вярваме на Скилица българският цар се впуснал в безредно бягство, а в ръцете на неговите противници паднал не само лагерът му с личната му палатка, но и град Скопие[58]. След тази нова победа Василий II се отправил на североизток и достигнал до Перник, но след като не успял да постигне нищо — нито със сила, нито с „ласкателства“, — той се отправил към Филипопол (Пловдив) и оттам към Константинопол[59].

Оттук нататък, в продължение на десетина години конкретните измерения на българо-византийския сблъсък се губят. И то поради липсата на извори. Към 1004–1005 г. обикновено се отнася бягството на Ашот и Самуиловата дъщеря Мирослава в Константинопол и предаването на Драч в ръцете на ромеите[60], но сигурни хронологически указания липсват. За сблъсквания между ромеи и българи по същото време говорят някои източни извори, но те са твърде несигурни и не могат да предложат нещо конкретно[61]. Ето защо Скилица остава и сега основният извор: Василий II всяка година навлизал в България, опустошавал я и разорявал всичко по пътя си. А Самуил не бил в състояние да му се противопостави в открито сражение, търпял поражение след поражение и губил силите си[62]. И така до 1014 г. Дали действията на Василий II през тази година са имали по-решителен характер или пък българският цар, който избягвал прекия сблъсък с ромеите, решил да промени своята тактика, е трудно да се каже. Но знаейки, че василевса обикновено потегля на поход от Солун и следвал твърде често долината на Струма, Самуил наредил да бъде построена широка и висока преградна стена край днешното село Ключ[63]. И наистина това отбранително съоръжение спряло настъплението на ромейската войска. Но и този път съдбата на българите не била решена в открит сблъсък, а чрез изненада. Част от ромеите, предвождани от Никифор Ксифий заобиколили планината Беласица и се появили в гръб на българските войни. Това решило изхода на сражението: българите се разбягали в различни посоки, но притиснати от две страни, тъй като Василий II успял да преодолее защитната стена, те понесли много големи загуби — убити и пленени. Самуил едва се спасил с помощта на сина си Гаврил Радомир, който го отвел в Прилеп. Всичко това станало на 29 юли 1014 г.[64]

Поражението на българите било пълно. Но това не бил краят, защото трагедията все още не била завършила. Василий II наредил да ослепят пленените български войници — 15 000[65]. Този невероятен със своята жестокост акт намира обяснението си: Василий II гледал на българите (не само на техния цар!) като на бунтовници, като на хора, извършили апостасия, чиято крайна цел е узурпацията. А апостасията винаги се наказвала безмилостно — виновният бил ослепяван, но този път византийският василевс обявил за виновни всички българи и, за да накаже косвено техния владетел, заповядал да лишат от зрение неговите воини. Една масова жестокост, която спечелила на Василий II прозвището Βουλγαροκτόνος, т.е. Българоубиец и трудно намира успоредица с подобно събитие от хилядагодишната история на Империята[66]. Но независимо от моралната стойност на този акт, той донесъл поредния успех на византийския император. Когато Самуил видял ослепените си войници — едно неописуемо зрелище, — припаднал, едва съвзел се, получил сърдечен удар и умрял след два дни, на 6 октомври 1014 г. Така тридесет и осем години след възобновата на войната с Византия, Самуил, който сторил толкова много за Българското царство, ликвидирано в 971 г., намерил покой в смъртта си[67].

Бележки

[1] Psellos, I, p. 4, § IV.

[2] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 285.

[3] Опитът за узурпация на Варда Склир започнал в 987 г. и завършил през 990 г.: Cheynet. Pouvoir et contestations, №16, p. 33. Наистина между 976 и 979 г. Варда Склир за първи път се опитал да овладее византийския престол (Cheynet. Pouvoir et contestations, №11, p. 27), но Скилица едва ли би могъл да го свърже с похода от 986 г.

[4] Златарски. I, 2, 665–669 (той неправилно свързва похода на Василий II „с несполучливите преговори с Аарон“); Острогорски. Историjа Византиjе, с. 286.

[5] Scylitzes, p. 330.10–11. За превземането на Лариса от Самуил вж. тук по-горе, бел. 67.

[6] L. Diaconus, 171–173.

[7] За Щипонье: Златарски, I, 2, с. 670, бел. 2.

[8] Scylitzes, 330.14-331.24.

[9] L. Diaconus, p. 172.

[10] Scylitzes, p. 331.39 и app. critique (интерполация в Cod. Vindob. Hist. gr. 74). Подробно у Божилов. Битолският надпис, 94–100.

[11] Skylitzes, p. 331.27-49.

[12] L. Diaconus, p. 172; Scylitzes, p. 331.39-44; PG, CVI, col. 934 А; Златарски, I, 2, 665-676; П. Мутафчиев, Старият друм през „Траянова врата“. — В: П. Мутафчиев. Избрани произведения. Т. II, София, 1973, 510-583; Острогорски. Историjа Византиjе, с. 288; Fine. Balkans, 1, p. 192.

[13] За датата: Розен. Извлечения, с. 21.17-23; Златарски. История, I, 2, с. 674.

[14] Scylitzes, p. 329.86–91. Според друг ръкопис (Coisl. 136) убийството било извършено на 14 юли.

[15] Божилов. Битолският надпис, с. 100.

[16] Cheynet. Pouvoir et contestations, №15 и 16.

[17] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 289. Литературата на кръщението на Киевска Рус е огромна. Вж. Proceedings of the International Congress Commemorating the Millenium of Christianity in Rus’ — Ukraine, Harvard Ukrainian Studies, 12/13,1988/1989; Le origini e lo sviluppo della cristianità slavo-bizantina, Roma, 1992 (Istituto Storico Italiano per il Medio Evo — Nuovi studi Storici, 17).

[18] Scylitzes, p. 339.72; PG, CVI, col. 919 А; В. Г. Василевский. Труды, ІІ, СПб, 1912, с. 119; Schlumberger. Epopée, II, p. 659; Дуйчев. Проучвания, n° IV, с. 25–26.

[19] Кекавмен, 174.18-176.9; Златарски, I, 2, с. 681.

[20] L. Diaconus, 174–176. За кометата и годината на превземането на града: Златарски, I, 2, с. 681–684, който (История, I, 2, с. 681) допуска, че Самуил тогава е превзел и Драч.

[21] Божилов. Анонимът на Хазе, 122-123; Божилов. Бележки, с. 26.

[22] Божилов. Анонимът на Хазе, 123–130.

[23] Cheynet. Pouvoir et contestations, №15, 16.

[24] Scylitzes, p. 339.64-72.

[25] Според арабския историк Яхъя Антиохийски (вж. Розен. Извлечения, с. 34.18–20) по това време или малко по-късно (991 г.) бил пленен цар Петровият син Роман. За съжаление това съобщение не само съдържа много неясноти, но и не може да бъде подкрепено от други извори. Вж. Божилов. Българите, просопографски каталог, №440.

[26] За датата: Iv. Božilov. Actes d’Iviron, I, №10 et les Bulgares en Chalcidique (995–996). — In: Méditerranées, №26-27 (2001), 101–102. Тази година, противно на общоприетата в българската медиевистка 996 г., се определя от второто Самуилово нападение съм Солун и Халкидическия полуостров (между септември 995 и ноември 996 г.), споменато в посочения по-горе документ от Ивирон.

[27] Scylitzes, p. 341.13-22.

[28] Scylitzes, p. 341.25-30.

[29] Златарски, I, 2, 695-698; История на България, 2, с. 410.

[30] Božilov. Actes d’Iviron, I, №10.

[31] Božilov. Actes d’Iviron, I, №10, където е разгледан подробно въпросът за залавянето на Йоан Халдос и времето, което той е прекарал в български плен.

[32] Actes d’Iviron. Des origines au milieu du XIe siècle. Edition diplomatique par J. Lefort, N. Oikonomidès, D. Papachryssanthou. Paris, 1985 (Archives de l’Athos, XIV), n° 10, pag. 18–19.; I. Božilov. Actes d’Iviron, I, №10.

[33] Божилов. Българите: просопографски каталог, №227.

[34] Божилов. Българите: просопографски каталог, с. 17, 112–113.

[35] За името на Самуиловия син: Божилов. Битолският надпис, 96–97.

[36] Scylitzes, 341.27-342.52.

[37] Датата е в зависимост, до голяма степен, от второто Самуилово нападение срещу Халкидическия полуостров, за което имаме само един terminus ante quem: ноември 996 г. (вж. бел. 32). Ако се приеме, че нападението е извършено най-късно през лятото на 996 г., то би могло да се допусне, че походът в Елада и Пелопонес бил проведен през лятото-есента на 996 г. Но не е изключено тези събития да са станали през следващата 997 г.

[38] Божилов. Българите: просопографски каталог, №401, както и миниатюрата в Scylitzes Madritensis, fol. 185r-b, пак там, с. 184, №38. Името на тази Самуилова дъщеря е познато благодарение на интерполация във Vindob. Hist. gr. 74.

[39] Scylitzes, 342.52-343.67.

[40] G. Dagron. H. Mihǎesku. Le traité sur la guérilla (De velitatione) de l’empereur Nicéphore Phokas. Paris, 1986, p. 147.

[41] Ћирковић. Срби, с. 28. Подробно за Самуиловите действия в Далмация и сръбските земи вж. С. Пириватрић. Самуилова држава, 106–115.

[42] Летопис попа Дукљанина, 331; Ћирковић. Срби, с. 28; Историjа, 1, с. 169.

[43] Летопис попа Дукљанина, 334.

[44] И. Венедиков. Първият брак на Гаврил Радомир. — В: Сборник в памет на проф. Ал. Бурмов. С., 1973, 144-156; Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 81.

[45] За датата: Божилов. Анонимът на Хазе, 130–131.

[46] За локализацията на Малък Преслав — вероятно Прислава (Нюфърул на дунавския ръкав Св. Георги) — вж. N. Oikonomidès, Presthlavitza, the Little Preslav. — Südost — Forschungen, 42 (1983), 5–9.

[47] Scylitzes, 343.83-344.88.

[48] Божилов. Анонимът на Хазе, с. 131. Преди да разкаже за експедицията срещу Източна България (1000 г.) Скилица съобщава, че Василий II, тръгвайки от Пловдив (там той оставил патриций Теодорокан — за него Йорданов. Печатите, с. 109 — с погрешна хронология) „разрушил много крепости около Триадица“ (Scylitzes, p. 343.79–82). Златарски (История, I, 2, с. 707) неправилно датирайки похода на Теодоракан и Никифор Ксифий в 1001 г., отнася тези събития по-рано, през същата година. От своя страна Й. Турн ги датира много общо: 998–1003 г. (Scylitzes, p. 343: коментар към редове 79–80). Ако назначаването на Теодорокан за командир на гарнизона във Филипопол предхожда повторното завладяване на Източна България, то би трябвало да бъде отнесено (а заедно с него и византийските действия срещу Триадица — София?) към 1000 г. или дори към предходната 999 г.

[49] Scylitzes, p. 344.89–93. За Добромир: Божилов. Българите, просопографски каталог №338.

[50] Scylitzes, p. 344.93–95, 1–16. Вж. Божилов, Българите, с. 19, както и просопографски каталог №432 (подробно за многото бягства на Николица и неговите залавяния в плен). Вероятно по същото време Василий II овладял крепостта Колидрон, а нейният защитник Димитър Тихона се оттеглил при Самуил: Scylitzes, p. 344.95, 1–3.

[51] Scylitzes, p. 344.16-18.

[52] Scylitzes, 344.18-345.26; Божилов. Българите, с. 19. За Драгшан: просопографски каталог №342.

[53] Според Й. Турн (Scylitzes, p. 346: коментар към ред 45) Видин бил обсаден през м. април 1002 г.

[54] За съжаление Скилица не съобщава нищо за пътя, следван от византийския василевс, т.е. дали за изходна база отново е послужил Филипопол и ромеите, следвайки традиционния диагонален път, са преминали около София и оттам се отправили на север или пък за отправна точка е послужила покорената вече Източна България и Василий II се придвижвал срещу течението на Дунава?

[55] Scylitzes, p. 346.44-55.

[56] Иванов. БСМ2, с. 557. Обикновено се приема, че тъкмо по това време — 1001–1003 г. — бил сключен византийско-унгарски съюз, насочен срещу България (улеснен от развода на Гаврил Радомир с унгарската принцеса, сестра на унгарския крал Стефан II). Вж. Димитров. Българо-унгарските отношения, с. 81 (с по-старата литература). Унгарците вероятно са воювали срещу северозападните български земи, преди всичко срещу тези на север от Дунав. Що се отнася до тяхно участие във военни действия срещу Верия, Сервия, Воден, а и някъде около Халкидическия полуостров, въпросът остава открит. Дори може да се каже, че това допускане отива твърде далече.

[57] Scylitzes, p. 346.49-53.

[58] Scylitzes, p. 346.53-69.

[59] Scylitzes, p. 347.70-75.

[60] Scylitzes, p. 342.57-343.67; Златарски, История, I, 2, с. 727 и бел. 4. Турн, следвайки Ф. Дьолгер приема годината 997. Scylitzes, p. 343, коментар към ред 64.; С. Пириватрић, Самуилова држава, с. 114: 1005 г.

[61] Златарски, I, 2, с. 728.

[62] Scylitzes, p. 348.9-13.

[63] Scylitzes, p. 348.13-18; Кекавмен, с. 152.21: τὸ δέμα.

[64] Scylitzes, p. 348.18-349.35.

[65] Scylitzes, p. 349.35-38; Кекавмен, с. 152.20: ιδ χιλιάδας, т.е. 14 000.

[66] H. Ahrweiler. L’idéologie politique de l’empire byzantin. Paris, 1975, 52–53.

[67] Scylitzes, p. 349.39–45. Подробно за локализацията на гроба на Самуил в южния неф на базиликата Св. Ахил на Преспанското езеро: N. Μουτσόπουλου. Ἡ βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου στὴν Πρέσπαν, Α-Γ. Θεσσαλονίκη, 1989. Α, 406-440; с. 420, обр. 37: (разположението на гробовете); Β, 798–819, 982 (образът на цар Самуил), 999–1001.