Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (36) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. Първите стъпки на възобновеното царство: Иван I Асен (1186–1196 г.)

През пролетта на 1186 г. най-старият брат^[1] Теодор, който променил името си на Петър^[2], бил провъзгласен за български цар. Но няма никакво съмнение, че и вторият брат Иван Асен също бил удостоен с тази титла. Липсва единомислие по въпроса кога е станало това. Сочат се годините 1188, 1190, 1191^[3], но те не намират подкрепа в изворите. Никита Хониат (а след него Теодор Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър: той единствен говори за коронацията на по-големия брат. Твърде често Иван Асен и Петър се споменават заедно, но в онези случаи, когато става дума за единия от двамата, почти винаги това е Иван Асен. Подобна е картината и у западните автори^[4]. Българските извори са категорични. В „Синодика“ и поменниците Иван Асен е първият български цар след възстановяването на царството, който „освободил от гръцко робство българския народ“^[5]. Подобни са твърденията и на останалите български автори^[6]. В същото време те или не познават Теодор-Петър или го поставят на второ място („Синодик“). Подобно е и писаното от Георги Акрополит, който не следва византийската традиция, също не „познава“ Петър и отбелязва, че Иван I Асен царувал девет години^[7]. Очевидно след като отминал първоначалният ентусиазъм на българите и започнали да се изграждат основите на държавния апарат на възродената държава, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — неговите качества са го наложили^[8] — и по този начин била създадена своеобразна форма на държавно управление; двувластието, което съществувало през първите десет години от историята на Второто българско царство. Изворите са категорични: когато става дума за официален държавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия, Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър постепенно се отдръпвал от реалната власт, запазвайки си само нейната външна изява и се оттеглил в отредения му апанаж, обхващащ Преславската област^[9].

Тържествените събития и чувствата постепенно отшумели и сторили място на действителността, която била сурова. Защото трябвало да се очаква отговорът на Византия. И той не закъснял. След като се разчуло, че българите овладели „градчетата и населените места оттатък Хемус“ (а и това, че Петър посегнал към короната и обул червените обувки) Исаак ІІ Ангел повел лично войските си срещу българите^[10]. Това станало в ранното лято на 1186 г.^[11] Българите били заели старопланинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достигнат до центъра на освободителното движение^[12]. Иван Асен, въпреки че бил изправен пред по-многобройната и по-добре организираната византийска войска, не се поддал на паника. Неясните сведения показват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези преговори можем само да се досещаме. Исаак II Ангел решил, че може да възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двамата братя (или може би само на Петър?)^[13]. След това той наредил да изгорят все още неприбраните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византийските гарнизони се завърнал в Константинопол^[14].

Оттеглянето на ромеите било сигнал за българите да възобновят своите действия. Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав (териториите на левия бряг на реката вероятно били приобщени към станалото в Търново) и скоро се завърнали с „многобройна съюзническа войска“ от кумани^[15]. Този път намеренията на Иван Асен били изразени още по-категорично: българите нямало да се задоволят само с „управлението“ на Мизия (Северна България), но щели да пристъпят към изпълнението на вече обявената програма: обединението на всички български земи под скиптъра на българския цар. Последвалите събития — едва ли трябва да се очаква, че византийците гледали безучастно това, което ставало на север от Балкана — са познати само в основни линии. Никита Хониат, след като осъжда василевса, че не потеглил лично срещу българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил натоварен Йоан Дука Ангел^[16], чичо на Исаак II Ангел. Той повел умело кампанията — така поне твърди Хониат, — но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към царската власт“, т.е. бил обвинен в опит за узурпация^[17]. Следващият стратег срещу българите бил кесарят Йоан Кантакузин^[18]. Той подценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел действията на българите), а пък и бил лишен от зрение, и в едно нощно сражение бил напълно разбит. Никита Хониат с прискърбие и с възмущение отбелязва, че двамата братя, след като пленили обоза на ромеите, взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали тържествено пред победоносната си войска. Тази първа сериозна победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия^[19]. Така дошъл редът на победителя на норманите Алексий Врана^[20], който трябвало да поеме командването на войските, определени да воюват срещу българите. Но той вместо да се отправи срещу България, проявил открито своя стремеж към императорската корона и насочил поверената му войска срещу византийската столица. Този метеж в Империята, завършил през пролетта или началото на лятото на 1187 г. с гибелта на претендента^[21], позволил на Иван Асен и неговия брат да си отдъхнат, да наберат сили, да организират войската си и да започнат постоянни и все по-опасни действия из Тракия. Български отряди се появявали на различни места, избягвали основните византийски сили, нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално подчертава, че „това вършеше единият от братята — Асен“^[22]. В едно сражение край Лардея той едва не разгромил византийците, предвождани от василевса; след това постигнал успех край Берое, а сетне опустошил селищата край Филипопол (Пловдив)^[23].

Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от тактиката на Иван I Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе сериозен удар, като отново пренесе войната на север от Стара планина. През късната есен на 1187 г. той достигнал до Триадица (София), но започналата зима го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за следващата година^[24]. През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел втория^[25] си поход срещу възобновеното Българско царство. Никита Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде разточителни, тук е съвсем лаконичен: „Заедно с настъпването на пролетта [на 1188 г.] той [Исаак II Ангел] отново потегли и отиде при Мизите. Впрочем той прекара при тях цели три месеца, положи много усилия да овладее крепостта, наричана Ловеч и като остави пак (καὶ πάλιν ἀπολυπών) незавършено предприетото, потегли оттам и се завърна в царицата на градовете… Тогава василевсът плени жената на [Иван] Асен и взе за заложник другия му брат Йоан [Калоян]. Но и при това положение делата отиваха към по-лошо“^[26]. Обикновено се приема, че тази кампания, за която свидетелства Хониат, е завършила с т.нар. Ловешки мир. Но цитираният текст в никакъв случай не позволява подобно тълкуване (да не говорим за произволната идея, според която Калоян бил разменен с пленената (!) Елена, съпруга на Иван I Асен, и така третият брат попаднал в Константинопол като заложник)^[27]. Той просто свидетелства за неуспеха на ромеите, поради което „делата отиваха към по-лошо“. Несполучливият поход на Исаак II Ангел през пролетта-лятото на 1188 г., освен моралното си въздействие (разбира се, различно за двете страни) отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите, довел до възобновяването на българската държава, до обявяването на държавния суверенитет чрез провъзгласяването на цар и освобождаването на част от българските земи или както пишат някои западни автори „част от България около Дунава и части от Тракия“^[28].

Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен отдих за българите. Осъществили добре първоначалния си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят към изпълнението на първата част от своята програма: освобождаването и обединението под едно управление на основните български земи — Мизия (Северна България), Тракия и Македония. Подходящият момент за първото действие настъпил твърде скоро. В началото на следната 1189 г. до българските предели достигнала войската на Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен поход^[29]. Иван I Асен и Петър не пропуснали да се възползват от тази възможност. Първото пратеничество, проводено от двамата братя пристигнало при германския император, когато той се намирал в Ниш. Западните автори — основните извори за тези събития — представят с различни думи един и същи епизод: българите предложили помощ на кръстоносците във възможния им сблъсък с Византия и изразили готовност да се подчинят на Римската империя; в замяна те искали Ниш и околностите, както и „всички други свои земи“ (местоимението „свои“ остава твърде неопределено); кръстоносците подчинили част от България („parte Bulgarie“) и след това сключили съюз с „Калопетър“ против константинополския император^[30]. Как биха могли да бъдат обяснени тези действия на Асеневци? Най-кратко: заедно с кръстоносците срещу Константинопол. Няма съмнение, че Иван I Асен и Петър са се стремели да отстранят Империята от пътя си, да я изместят. Но дали искали само „всички други свои земи“? Или нещо повече? Твърдението, че двамата братя проявили желание да се подчинят на „Римската империя“(Фридрих I Барбароса) чрез клетва, едва ли трябва да се схваща буквално. По-точен е Ансберт, който говори за съюз между двете страни, вероятно потвърден с клетва и от едните, и другите.

Втората среща между българите и Фридрих I станала в Адрианопол. Там „Калопетър, господарят на власите и на голяма част от българите, който се наричаше император и изискваше от римския император да му възложи императорската корона на гръцкото кралство («coronam imperialem regni Grecie»)“ срещу помощ от 40 000-на войска във войната срещу ромеите (Ансберт отбелязва, че искането е за „diadema regni Grecie“)^[31]. Еволюцията в българските искания е очевидна. Този път сделката е конкретна: Иван I Асен и Петър ще помогнат на кръстоносците да се справят с Византия; в замяна на това Фридрих I Барбароса след бъдещата победа и разгром на ромеите ще отстъпи короната на византийските василевси на по-стария от братята. Така императорът на Свещената римска империя на германците — един от двамата владетели, поели политическото и идеологическото наследие на някогашната Римска империя — ще утвърди отново традиционния модел (двама императори), но ще санкционира една малка промяна в него: короната на константинополските василевси ще премине във владение на българите. По този начин голямата идея на цар Симеон ще бъде осъществена!^[32]. Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Германският император, въпреки че дал благосклонен отговор на българското пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило Иван I Асен и Петър от възможен съюзник срещу Империята, но и отново изправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял.

През 1190 г. Исаак II Ангел решил да потегли отново на поход срещу България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали подвластните на ромеите земи“. Едва ли трябва да има съмнения в твърдението на Хониат, че българите постоянно безпокоили ромейските предели (познатата тактика на Иван Асен) — вероятно български и кумански отряди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на войската на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите действия показват, че той решил да стори нов, може би последен, опит да унищожи възобновеното Българско царство. Византийският император отново проникнал в земите отвъд Хемус, този път по Черноморското крайбрежие^[33]. Добре екипираната войска, подпомогната от флот, който трябвало да съдейства на основните сили, като попречи на куманите да преминат Дунава^[34], била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се затвори в Търново^[35]. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ангел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на българската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските проходи (вероятно Тревненския) българските войски нанесли голямо поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство, като се почувствал в сигурност едва след като пристигнал в Берое^[36].

Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж воинските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север от Стара планина, този път Исаак II Ангел бил принуден не само да се оттегли, но и по време на това отстъпление понесъл големи загуби в човешки сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се криело в нейния морален отзвук. Още веднъж, и този път окончателно, тя показала по убедителен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал за всеобщо настъпление на българите в Тракия и Македония.

Действията на Иван I Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с едно изречение — усилия за постигане на целта поставена в 1186 г. — освобождаване и политическо обединение на всички български земи. Тези усилия били осъществявани с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които не винаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели Империята. Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192 г.) българите се появили по Черноморското крайбрежие и превзели Варна и сетне Анхиало. И докато Исак ІІ Ангел възстановявал своето господство над опустошената област, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладява Средец, Ниш и Стоб^[37]. А наскоро след това български отряди се появили в околностите на Пловдив^[38]. Исаак II се опитал да противодейства с различни средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин Ангел, дук на флота, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив^[39]. Но твърде скоро, без да постигне нещо съществено, младият и енергичен военачалник започнал метеж срещу василевса, сетне бил заловен и ослепен^[40]. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Средец, Пловдив, достигнал до Адрианопол^[41], а край Аркадиопол нанесъл поражение на ромеите, предвождани от Алексий Гид и Василий Ватаци^[42], показвайки очертаващото се превъзходство на българската държава.

При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго, освен да интернационализира конфликта (за пръв път от 1186 г.!) и да се опита да се справи с България, използвайки външна помощ. За да подготви полето за подобна акция, византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите^[43], които били в съюз с България от времето на Третия кръстоносен поход. След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част от плана си: потърсил сътрудничеството на тъста си унгарския крал Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу България през пролетта на 1195 г.^[44] Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план. Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът организиран от брат му Алексий сполучил и той бил свален от власт, лишен от зрение и хвърлен в затвор^[45]. Новият император имал достатъчно грижи около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислената военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пишейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван I Асен били „безчестни за ромеите“^[46]. Византийският историк премълчава какви са били исканията на българите и това мълчание дава възможност за различни тълкувания^[47]. Няма съмнение, че тъкмо по това време българският цар не е имал сериозни намерения да сключва мир с Византия. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължителен мир, който би й затворил пътя към постигането на основната цел — освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги отсрочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществяване: новият василевс трябвало да се погрижи за собственото си положение. Но по-важно било друго — за първи път от началото на освободителната война Империята проявила слабост и потърсила мира с България. При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива условия, които биха принудили византийците сами да се откажат от желания от тях мир. Това неприемливо „безчестно“ искане, което възмутило Никита Хониат (а и василевса, разбира се!), би могло да бъде само едно: искането отправено към Фридрих I Барбароса българският владетел да получи короната на византийските василевси. Но този път това искане било отправено не към чужденец, а към самия Константинопол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал. Нещо повече, отрицателният отговор му бил необходим (заедно с мотивацията, че Алексий III Ангел е незаконен василевс, тиран), за да оправдае, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Византия^[48].

Едва византийските пратеници били напуснали Търново и Иван Асен, без да губи време, пристъпил към изпълнение на намеренията си. Този път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към северозападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че към това време били освободени и присъединени към българската държава областта около Браничево и Белград^[49]. Оттам Иван Асен се спуснал на юг и наложил трайно своята власт над Средец (София). Тъкмо тогава той наредил да пренесат в Търново мощите на св. Иван Рилски (маджарите наскоро ги били върнали след краткотрайно пребиваване в Естергом)^[50]. След това, придвижвайки се по долината на Струма, той достигнал до Източна Македония, където в едно сражение край Сяр разбил изпратената насреща му византийска войска и пленил нейния стратег Алексий Аспиет^[51]. През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настъплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност той нападнал областите около Стримон и Амфипол“. И пак край Сяр се срещнал с нова византийска войска, този път командвана от императорския зет севастократор Исаак. Сражението завършило с пълна победа на българите, а самият Исаак, който не разбрал „военната хитрост и измама“ на Иван Асен, „бил пленен“^[52].

Победоносните действия на Иван Асен, за когото нямало препятствия на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българският цар бил убит от Иванко^[53]. Убийството на българския цар е било обект на много и различни обяснения^[54]. Но анализът на изворите — както на провиденциалистките елементи в разказа (предсказанието на византийския свещеник за очакваната насилствена смърт на българския цар), така и на прикритата чрез тях реалност — показва без колебание, че Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг за Византия. Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле, трябвало да бъде спрян с други средства. Едва ли има съмнение, че ромеите чрез севастократор Исаак сполучили да намерят подходящия човек в лицето на Иванко, да го убедят, че е достоен да поеме царската корона и да го уверят в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно^[55].

В края на първото си десетилетие възродена България вече била укрепнала и повече не била застрашена от срив. Ако в началото (1186 г.) Иван I Асен и Петър били αποσταται (отцепници, узрпатори), а в 1189 г. според хронистите на Третия кръстоносен поход те владеели „по-голямата част от България и откъм Дунава, чак дотам, където той се влива в морето“ и претендирали за „императорската корона на гръцкото кралство“, то към 1192–1193 г. тя вече била царство (Никита Хониат), което обхващало и части от Тракия и Македония, както и големи области на север от Дунав. България си имала цар и архиепископ, без необходимост от външно „признание“ (Византия се противопоставяла на България като държава, а не на титлата на нейния владетел или на сана на нейния църковен глава, тъй като според политическата теория това било вътрешен проблем на Империята), резултат от спонтанно движение на българите, което се основавало на историческата традиция и приемствеността с Първото българско царство.

Опитът на Иванко да узурпира престола, очевидно подкрепян от Византия, поставил съдбата на наскоро възстановеното Българско царство на сериозно изпитание. Заговорниците овладели Търново и очаквали помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия^[56]. Сега всичко било в ръцете на Петър, който от известно време се бил откъснал от ръководството на държавните дела и се установил в апанажа си с център някогашната българска столица Велики Преслав, запазвайки външните белези на царската власт^[57]. От оскъдните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реагирал бързо, обсадил престолния град, където се бил укрепил Иванко^[58], но не се осмелил да го атакува. Трудно е да се отсъди кое от двете решения било най-правилното, но действията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумението на Империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в българските дела^[59]. Факт е обаче, че Иванко и най-близките му сподвижници намерили убежище в Константинопол^[60]. По този начин „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър“^[61].

Самостоятелното царуване на Петър било твърде кратко и за него се знае съвсем малко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да се справи сам или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хониат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните] дела и участник в управлението Калоян“^[62]. Единствено Скутариот твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат, с всички сили „опустошавал ромейските земи“^[63]. А Хониат добавя, че „никой от нас не се противопостави на Петър“^[64]. Но новият български цар нямал време да покаже държавническите си способности; „малко по-късно (μικρῷ ὕστερον)“ и той завършил живота си като Иван Асен — бил пронизан от меча на свой сънародник^[65].