Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

Глава втора
Създаване на славянската писменост и книжнина: св. св. Константин-Кирил Философ и брат му Методий[1]

 

В Синодика на Българската църква непосредствено подир възхвалата на първия християнски владетел на българите Борис I-Михаил и неговата съпруга Мария следва тази за славянските и българските първопросветители: „На Кирила Философа, който преведе Божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол…, на неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга — вечна памет. На неговия ученик Климент, епископ на Велика Морава, и на другите негови ученици Сава, Горазд и Наум, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга — вечна намет“[2]. Тази огромна почит отразява ясно разбиране и осмисляне за ролята на България в духовната история на славянството. Защото в действителност тя бе първата страна в ранносредновековна Европа, която успя да създаде блестящи условия за съхраняване и развитие на славянската писменост и книжнина — на делото на Кирил и Методий и техните ученици. Това й позволи да се превърне за кратко време в най-крупния център на една нова писменост и книжовност, в първия духовен вожд на славянския свят.

Дълго преди това в България са били правени опити за изнамиране на нови писмени знаци или пригаждане и използване на гръцката и латинската писменост. Етапите в развитието на тази предкирило-методиевска писмена култура са отразени в „Сказание за буквите“ на старобългарския книжовник от втората половина на IX в. Черноризец Храбър: „Прочее, преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, но без устроение. И така беше много години“[3]. „Чертите и резките“ това са многобройните загадъчни знаци от българското рунно писмо, които се откриват издълбани или врязани върху каменни блокове, тухли, керемиди и други в ранносредновековни български поселения в един твърде широк географски ареал: от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до река Тиса[4]. Като се започне от VIII в., дълго време в канцеларията на Българското ханство широко употребявани са гръцката азбука и език: повече от 100 са достигналите до нас най-разнообразни надписи, седем от които са на езика на българите, но с гръцки букви[5]. Три фрагментарно запазени надписа на латински език, намерени в Плиска и Велики Преслав от периода 866–870 г. (времето на пребиваването на латинското духовенство в България), документират употребата на „римските букви“[6]. Няма страна в ранносредновековна Европа, в която да е регистрирано такова голямо разнообразие на използваните графически системи. Наложилата се още в езическа България традиция на употреба на гръцкия език и писменост може да бъде характеризирана като мост за прехода от варварство към цивилизация, основа за преминаване от каменно-лапидарна към книжовна писмена култура. Усвояването и широката употреба на гръцкото унциално писмо осмисли на българска почва бъдната славянска графична система, която била близка по начертание както до „римските“, така и до „гръцките“ букви.

В крайна сметка обаче усилията за създаването на устроено славянско писмо и славянска богослужебна книжнина били увенчани с делото на Константин-Кирил Философ и неговия брат Методий. Техният живот и дело и особено дейността на учениците им са най-тясно свързани с историята на България през втората половина на IX-началото на X в. и по същество представляват неделима част от нея. Смисълът, значението и ролята на България в историята на славянството и Европа могат да бъдат разбрани само тогава, когато се разкрие нейното място в съхраняването и развитието на славянската книжовност, в създаването на една нова тенденция в европейското духовно развитие, непозната дотогава.

Родени във втория по значимост градски център на Византийската империя, Солун, в един град, обитаван от многобройно славянско население, двамата отрано заживели с неговите проблеми и духовни потребности.

Кирил, който при своето християнско кръщение получил името Константин, е роден през 826 или 827 г., а Методий около 815 г.[7] Баща им Лъв имал сан друнгар, а изпълнявал длъжността подстратег, военен управител на изградената Солунска тема. Майка им се казвала Мария. По всичко изглежда, че един от родителите на двамата славянски първопросветители е произхождал от българските славяни, за което могат да бъдат приведени редица доказателства както от историко-логическо естество, така и преки сведения. Твърде интересно и важно е свидетелството в краткото Кирилово житие: „Отечеството на този преподобен наш отец Кирил беше триславният и велик Солун, в който се и роди. Той беше родом българин. Роди се от благоверни и благочестиви родители. Баща му се казваше Лъв, а майка му Мария — богати и първи в този град“[8].

Кирил проявявал още от ранно детство голяма склонност към учението и получил първоначалното си образование в своя роден град. В юношеската си възраст написал своето първо книжовно произведение „Похвала на св. Григорий Назиански“. Неговото ученолюбие и природни дарби привлекли вниманието на логотета на Византийската империя Теоктист. По негово настояване през 843 г. Кирил постъпил в императорската Магнаурска школа в Константинопол. Преди заминаването си за византийската столица отново на гръцки той написал своята втора книжовна творба „Соломоновата молитва“. В Константинопол първоначално само за три месеца усвоил граматиката, след което се заел с изучаването на другите науки: „Изучи Омира и геометрията, а при Лъва и Фотия — диалектиката и всички философски науки, а освен тях и реториката, и аритметиката, и астрономия, и музика, и всички други изкуства.“ Както ясно личи от приведения пасаж от пространното Кирилово житие, негови учители в Магнаурската школа са били бившият солунски митрополит Лъв Математик, който вероятно го е познавал от детско-юношеските му години, и бъдещият патриарх Фотий. Едва ли случайно Анастасий Библиотекар (800–880 г.) го характеризира като негов [на Фотий] много голям приятел[9]. Високонадареният младеж всецяло спечелил любовта и доверието на логогета Теоктист, който го въвел в дворцовите среди. Техният стремеж да спечелят Кирил и да го използват за държавна длъжност не дал резултат. След завършването на Магнаурската школа Кирил се подстригал за монах и бил назначен за библиотекар на патриарха в катедралната църква „Св. София“. Скоро след това се оттеглил в една монашеска обител край Босфора.

През 850 г. по настояване на Фотий Кирил заел неговото място на преподавател в Магнаурската школа и започнал да „преподава философия на туземци и чужденци“. Една от причините за това бил успешният му диспут през 847 г. с низвергнатия патриарх Йоан Граматик (834–847 г.), наречен още Анис, който бил упорит привърженик на иконоборството.

През 855 г. заедно със своя учител Фотий Кирил взел участие в мисията при сарацините (арабите). Тази мисия имала както църковно-религиозен, така и политически характер. По време на нея двамата посетили столицата на арабския халиф Мутавакил (847–861 г.) Багдад.

След завръщането си от тази мисия Кирил Философ първоначално се уединил в безмълвие, а след това отишъл в манастира в планината Олимп (Мала Азия), където се бил оттеглил неговият брат Методий.

Животът, учението и дейността на Кирил Философ в периода 843–855 г. съвсем ясно разкриват неговата тясна обвързаност както с най-известните представители на тогавашната византийска интелигенция, така и с управляващите кръгове на Византия.

Данните за ранните години от живота и дейността на Методий са твърде оскъдни. Неговият житиеписец отбелязва, че той произхождал от „много добър и почтен род, известен преди всичко на Бога, а след това и на царя, и на цялата Солунска област“. Той също се отличавал с високи умствени качества и придобил добро образование, поради което бил привлечен в областното управление на Византийската империя. „Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество — като че ли да предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв епископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне.“ Логично изглежда вече направеното и възприето в науката предположение, че той е бил изпратен за военноадминистративен управител (архонт) на намиращата се на север от Солун Стримонска архонтия, която била плътно заселена от славянското племе стримонци. Тук той прекарал много години (от 843 до 855 г.) и „видял много смутове и престъпления в този живот“. Оттеглянето му от военноадминистративната длъжност и подстригването му за монах в манастира „Св. Полихрон“ в планината Олимп в Мала Азия е било не само плод на разочарования от светския живот, но и на настъпилите вътрешнополитически промени в империята. Характерът и същността на неговата военноадминистративна дейност сред славяните през указания доста продължителен период са му позволили да усвои говоримия славянски език и да окаже решително въздействие върху промяната на насоката в дейността на значително по-подготвения от него Кирил. От 855 г. насетне започва нов период в живота на двамата братя, пряко и тясно свързан със славянската и българската история.

Оттеглянето на двамата братя в манастира „Св. Полихрон“ продължило повече от четири години. По време на своето пребиваване тук двамата братя се отдали изключително на книжовна дейност, „беседвайки само с книгите“. Лаконичността на сведенията и в двете пространни жития добива по-голяма изясненост благодарение на важното известие в пространното Климентово житие, от което се разбира, че именно тогава те са започнали своята усилена работа за изнамирането на славянската азбука и превеждането на „боговдъхновените писания от елински език на български и се постарали да предадат божествените знания на по-способните си ученици“[10].

Възкачването на Фотий на патриаршеския престол през 858 г. открило широко поле за дейността на двамата братя и за извършването на нови мисии, които тясно са свързани с тяхната книжовна дейност в полза на славяните.

Предположението, че първоначално резултатите от книжовната дейност на двамата братя са намерили практическо приложение сред българските славяни, се обосновава въз основа на едно трудно поддаващо се на точно датиране сведение в краткото Кирилово житие, в което се съобщава следното: „След това той [Кирил] отиде на река Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А пък които намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра и създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в православната вяра, бяха 54 000“[11]. То трудно може да бъде доказано.

В края на 860 г. Кирил и Методий били натоварени лично от византийския император с извършването на важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите. Тя била наложена от обстоятелството, че сред тях започнали мисионерска дейност представители на юдейството и исляма. Върху плещите на двамата братя лежала отговорната задача да приобщят Хазарския хаганат и неговото население към Константинополската църква и още по-тясно да ги обвържат с политиката на империята.

Първоначално те пристигнали във византийското владение на Кримския полуостров Херсон; тук Кирил научил в съвършенство еврейския език и книжнина с оглед на предстоящите му диспути с представителите на юдейството и превел на гръцки език осемте части на еврейската граматика. Ведно с това той се срещнал с представител на еврейското племе самаритани и успял да се запознае с техните книги. Малко по-късно той намерил там „евангелие и псалтир, написани с рушки (сурски = сирийски) букви“ и срещнал човек, който говорел този език. След разговора си с него той разбрал смисъла на речта му и скоро започнал да чете и да говори на сирийски език, който той познавал, по всичко изглежда, и преди това.

На 30 януари 861 г. със съдействието на херсонския архиепископ, местното духовенство и гражданство Кирил успял да открие в морето мощите на римския епископ Климент (92–101 г.). Впоследствие той съставил „Слово за пренасянето на мощите на св. Климент Римски“, а също така и химн в негова чест.

Междувременно хазарският хаган нападнал и обсадил един град на кримските готи, които били приобщени към християнството. Кирил Философ се застъпил за жителите на града и хаганът, след като обещал да се покръсти, се оттеглил. При завръщането си оттам по пътя Кирил и неговата дружина били нападнати от скитащите между долните течения на Дон и Днепър маджари, но впоследствие били освободени от тях.

От Херсон византийската мисия начело с Кирил Философ потеглила с кораб към Керч на Азовско море и оттам се упътила към Сариал, където била посрещната от пратеник на хазарския хаган. Оттам по суша тя се отправила към хазарската столица Семендер (град, разположен в близост до Кавказкия проход „Каспийски врата“ или Дербент), където Кирил Философ бил приет лично от хагана в неговата лятна резиденция. Тук той провел няколко диспута с представители на юдейството относно същността на християнската доктрина и практика. Той провел спорове и с привърженици на исляма. Резултатите от неговата мисия в църковен аспект били слаби, но от външнополитическа гледна точка успехът бил по-голям: хазарският хаган регистрирал съюзническа вярност спрямо византийския император и освободил двеста души от пленените византийци.

Константин Философ записал водените диспути по време на хазарската мисия и въз основа на тях съставил отделно съчинение, за което отбелязва и неговият житиеписец: „От многото [прения], ние, като ги съкратихме, изложихме тук само малко — колкото за знание; а който иска да подири тези беседи както са, в пълнота, ще ги намери в съчиненията му, които преведе нашият учител архиепископ Методий, който ги раздели на осем части. Там ще види силата на словото, [дадена му] по Божия благодат, насочена като огнен пламък срещу противниците.“

Непосредствено след завръщането си в Херсон Кирил Философ извършил нова християнска мисия при аланите, които живеели в околностите на град Фула (в западната част на Кримския полуостров, близо до Херсон). Тук той успял да изкорени един все още съществуващ сред тях обичай да почитат един огромен дъб и да извършват под него жертвоприношения. Чрез това той укрепил още повече християнската вяра сред аланите.

Към края на лятото на 861 г. Константин Философ и Методий се завърнали в Константинопол. Кирил докладвал лично на императора резултатите от мисията, след което се оттеглил в столичната църква „Св. апостоли“. Смята се, че тогава Константин Философ отново започнал да преподава в Магнаурската школа, която била преустроена под ръководството на укрепилия се на патриаршеския трон негов учител и приятел Фотий.

Междувременно Методий пък бил убеждаван след завръщането от императора и патриарх Фотий да бъде посветен за архиепископ. След отказа му той бил поставен за игумен на манастира „Св. Полихрон“, който имал доход 24 крини злато годишно и вече наброявал повече от седемдесет души монаси.

В историческите извори липсват конкретни данни относно същността и характера на книжовната дейност на двамата братя след завръщането им от хазарската мисия. Самият факт, че те по-късно били поставени начело на Великоморавската мисия показва, че те са насочили своето внимание главно към занимания, свързани със славянската писменост и книжнина. Може да се предполага, че част от монашеството в манастира „Св. Полихрон“ е представлявало техния кръг от ученици и помощници на това дело.

Великоморавската мисия е била етап от книжовната дейност на Кирил и Методий в полза на славянския свят. В голяма степен тя е била свързана с политическата обстановка, създала се в Европейския югоизток през средата на IX в., която била използвана от Византия, за да установи своето политическо и църковно влияние сред среднодунавските славяни.

Великоморавското княжество укрепило значително своите позиции по време на управлението на княз Ростислав (846–870 г.), когато е трябвало непрекъснато да отстоява пристъпите на немската политическа и църковна експанзия.

Разпространението на християнството сред среднодунавските славяни било извършвано главно от немското духовенство, подчинено на архиепископа на Пасау, подпомагано активно от римското духовенство. Дейността на немското духовенство, съпроводена с разширението на немската колонизация, представлявала реална опасност за независимостта на Великоморавия. Опитът на княз Ростислав през 855 г. да я преустанови довел до влошаване на отношенията между Великоморавия и Немското кралство. Отрицателното отношение спрямо немското духовенство създало условия за проникване на византийското църковно влияние и за проповядването на християнството от различни мисионери, както това личи от едно сведение в Пространното житие на Методий: „При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно“ — заявили през 862 г. Ростиславовите пратеници на византийския император. За да може да създаде самостоятелна църква с проповядване на роден език, Ростислав още през 860 г. се обърнал към Римската църква, която отказала да удовлетвори молбата му. Това го поставило в изключително затруднено положение при борбата му срещу немското духовенство.

Приобщаването на Великоморавия към християнството е било съпроводено с усилено църковно строителство върху цялата територия на страната, както показват резултатите от последните археологически разкопки.

Обстановката на изостреност на взаимоотношенията на Великоморавия с Немското кралство се оказала благоприятна за формирането на една нова държава на среднодунавските славяни — Панонското княжество начело със сина на Прибина, Коцел (861–874 г.), който гравитирал в своята външна политика към Великоморавия.

Междувременно през 861–862 г. бил изграден българо-немският военно-политически съюз, насочен срещу Великоморавия и възбунтувалия срещу баща си Людовик Немски маркграф на Източната марка Карломан. Това усложнило твърде много обстановката в среднодунавските земи и поставило под голяма заплаха великоморавската държава.

За да може да неутрализира немската църковна и културна експанзия и да се противопостави на създадения българо-немски военно-политически съюз, княз Ростислав потърсил помощта на Византийската империя. Неговото пратеничество пристигнало в Константинопол през 862 г. и връчило на византийския император Михаил III послание, в което се отбелязвало следното: „Нашият народ се отметна от езичеството и държи на християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон на всички страни.“

В сведенията на пространните жития на Кирил и Методий военно-политическият елемент във византийско-моравските отношения е изцяло елиминиран: в тях доминира разказът за чудодейното и боговдъхновено изнамиране на славянската азбука и за превеждането на книги на славянски език.

В пространното Кирилово житие това е представено по следния начин: „Царят свика съвет, повика Константина Философа и като го накара да изслуша тази молба, рече му: «Зная, философе, че си уморен, но потребно е ти да отидеш там, защото никой друг не може да свърши тази работа като тебе.» Философът отговори: «Макар че съм уморен и болен тялом, аз с радост ще отида там, стига да имат само писменост на своя език.» А царят му рече: «И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?» Философът рече: «Кой може тогава да пише думите си на вода и да си спечели името на еретик?» А царят заедно с вуйчо си Варда му отговориха: «Ако ти поискаш това, може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение, и отваря на ония, които чукат.» Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно с другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските слова…“

В пространното Методиево житие този разказ е изменен само в някои детайли: „Тогава царят каза на Константин Философ: «Чуваш ли, философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методий. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.» Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя…, но като изслушаха височайшото слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на философа славянските писмена и той, като устрои буквите, състави [евангелската] беседа и пое пътя към Моравия, като взе и Методия“.

Начинът, по който житиеписецът на двамата братя е представил изнамирането на славянската азбука и превода на свещените книги, свидетелства, че той е съчинил текст с легендарен характер, който в основата си съдържа известна историческа истина.

Едва ли Кирил и Методий с подкрепата на своите ученици сътрудници са можели да извършат това дело само за една година (862–863 г.), независимо от обстоятелството, че са владеели в съвършенство славянския език и че Кирил Философ е притежавал огромни и енциклопедични филологически познания. Всички данни недвусмислено показват, че работата по съставянето на славянската азбука и по нейното устройване съобразно фонетичните особености на славянския език е започнала твърде отдавна — още при първото оттегляне на Кирил и Методий в манастира „Св. Полихрон“ в планината Олимп. В това отношение категорично и точно е сведението в „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: «Кой ви е създал буквите, или превел книгите, или в кое време?», то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: «Кой ви е създал азбуката или превел книгите?», всички знаят и в отговор ще рекат: «Св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий». И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица [Ростислав] моравския княз, и на Коцел блатненския княз, в годината 6363 от сътворението на света [= 855 г.]“[12]. Създадената през 855 г. славянска азбука (тя била глаголическата) впоследствие била усъвършенствана, а през 862–863 г., непосредствено преди Великоморавската мисия на Кирил и Методий тя била напълно изградена и върху нейната база били преведени от гръцки на славянски онези свещени книги, които на първо време са били необходими при извършването на църковно-просветителската мисия сред моравските славяни. Сведенията на пространните жития и запазените най-ранни глаголически славянски паметници позволяват да се установи, че тогава Кирил и Методий при сътрудничеството на техните ученици са превели Изборното евангелие и някои части от основната по онова време богослужебна книга Молитвослов (евхологий), която е съдържала всички богослужебни текстове и молитви, влизащи по-късно в Требника и Служебника. По обем тези първи славянски богослужебни книги не са били твърде големи и са били най-необходимото за извършване на богослужението на славянски език в една наскоро приобщила се към християнството славянска държава.

Кирил и Методий заедно със своите ученици, които произхождали от българските и малоазийските славяни, потеглили от Константинопол към Великоморавия през есента на 863 г. Според последните изследвания маршрутът на тяхното пътуване до славянската среднодунавска страна е бил следният: Константинопол-Солун-Драч-Карнунтум-Великоморавия.

Когато пристигнали във Велехрад, Кирил и Методий и техните ученици били посрещнати с големи почести от Ростислав. С негово съдействие Кирил Философ създал тук училище за подготовка на моравското духовенство, чрез което увеличил кръга на своите ученици. В резултат на това било въведено славянското богослужение в църквата. Славянските първопросветители продължили своята книжовна дейност и поставили основите на Великоморавската книжовна школа, в състава на която влизали както доведените от тях от Византия ученици, така и моравци. Тя била първата книжовна школа, създадена в славянска страна. Поради контакта с живия славянски език на моравското население в литературния език на школата, за което свидетелстват Киевските и Виенските глаголически листове, Пражките фрагменти и др.[13], проникнали редица моравизми. Същевременно тъкмо тогава Кирил поставил основата на славянската литургия, която заимствала някои елементи на римската и византийската.

Във Великоморавия славянските първопросветители престояли повече от 3 години (по-точно 40 месеца). През пролетта на 867 г. те решили да заминат заедно със своите моравски ученици в Константинопол, за да ги посветят в църковен сан. По пътя бил разширен обсегът на тяхната мисия сред среднодунавските славяни. По настояване на панонския княз Коцел Кирил останал в продължение на 6 месеца и обучил нови 50 ученици. Успоредно с огромната просветителска, книжовна и църковна дейност в двете славянски княжества двамата братя успели да измолят освобождаването на 900 византийски пленници, с което регистрирали и политическия характер на своята мисия сред славяните.

На път за Константинопол Кирил и Методий и техните ученици пристигнали във влизащата тогава в пределите на Византия Венеция. Тук Кирил Философ влязъл в спор с привържениците на триезичната догма и защитил блестящо правото на съществуване на славянската писменост и книжнина с думите: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска [да даде]? Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други…“ Кириловото прение с триезичниците, записано от самия него, е влязло в състава на неговото пространно житие и всъщност е негова книжовна творба.

Междувременно двамата славянски просветители получили покана от папа Николай I да се явят в Рим. За да придадат по-официален характер на своето посещение, те първоначално се завърнали в Константинопол, откъдето взели откритите от тях по време на хазарската им мисия мощи на св. Климент Римски и същевременно получили указания за своята по-нататъшна дейност от императора и патриарх Фотий.

През 866–867 г. редица събития се развили неблагоприятно за Византийската империя и Константинополската църква. Българският хан Борис І се откъснал от тях и потърсил сближение с Рим и Немското кралство. На 24 септември 867 г. на мястото на убития византийски император Михаил III се възкачил Василий І Македонец. Непосредствено след това последвало свалянето на патриарх Фотий и замяната му с Игнатий. Загубили подкрепата на императорската и патриаршеската власт във Византия, Кирил и Методий били изправени пред трудна задача. Тяхната мисия сред славяните загубила своя византийски характер и се превърнала по същество в опит за защита на създаденото от тях дело. Това вече белязало навлизането на тяхната мисия в нов етап.

В края на декември 867 г. Кирил и Методий, придружени от своите ученици, пристигнали в Рим. Тук те били тържествено посрещнати от папа Адриан II и римското духовенство. В църквата „Св. Мария Прияслица“ („Санта Мария Маджоре“) папата осветил и положил славянските книги. Завърналият се наскоро от България епископ Формоза Портуенски заедно с епископ Гаудерих Велетрийски ръкоположили някои от славянските ученици за свещеници, други за дякони, иподякони и четци. Славянските просветители заедно със своите ръкоположени ученици отслужили в различни римски църкви литургии и моления на славянски език в чест на пренасянето на мощите на св. Климент Римски, на апостол Павел и др. Славянската писменост и книжнина и славянският език като литургичен получили пълно признание от страна на папството.

Би могло да се предположи, че тогава намиращото се в Рим тогавашно българско пратеничество имало възможност да се запознае със славянските просветители, техните ученици и делото им и впоследствие да отнесе вестта за тях в България.

Междувременно Константин Философ се разболял. Петдесет дни преди смъртта си той приел монашеска схима (строг монашески обет) и името Кирил, с което е широко известен в историята. Тогава той оставил своя завет към брат си Методий и учениците си да продължат делото за разпространението на славянската писменост и книжнина: „Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда. Аз привършвам дните си и падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината [Олимп и намиращия се там манастир «Св. Полихрон»]; но недей заради планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.“ Кирил починал в Рим на 14 февруари 869 г. и бил погребан в църквата „Св. Климент“.

Когато Кирил и Методий са пребивавали в Рим, са били поставени не само пред задачата да защитят дейността си като славянски просветители и учители, но и догматите на своята „права вяра“. Своите възгледи по тях Кирил изложил пространно в съставеното тогава от него съчинение под заглавие „Написание за правата вяра“. То може да бъде смятано за неговия последен книжовен труд, написан на славянски език, и е ценен извор за църковно-каноническите възгледи на двамата братя и техните ученици. То свидетелства, че те не са отстъпили от позициите на Константинополската църква: „Така аз изповядвам вярата си наедно с родния си брат Методий, мой сътрудник в служението на Бога. Защото в нея е спасението и надеждата и нея ние двамата предаваме на нашите ученици…“

Княз Коцел, който желаел да укрепи делото по разпространението на славянската писменост и книжнина и позициите си в борбата срещу немското духовенство, поискал от папата Методий да бъде ръкоположен за архиепископ на славяните. Със специална була до славянските князе Ростислав, Светополк и Коцел папата оповестил за извършеното и за своето решение: „И решихме… да изпратим във вашите страни Методия, нашия [духовен] син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението…“ Той поставил обаче едно важно условие в своята була — „на литургията Апостолът и Евангелието да се четат първом на латински, а след това на славянски“[14]. Тази була била по същество папска защита на славянската книжовност и богослужение и основа за изграждането на самостоятелна славянска църковна организация сред среднодунавските славяни, подчинена в своите действия на Римската църква. Непосредствено след получаването на булата, в края на 869 г. княз Коцел изпратил намиращия се при него Методий заедно с двадесет други „почитани мъже“ да бъде ръкоположен за архиепископ на Панония с център Сирмиум (Срем — дн. Сремска Митровица). Тъй като този град тогава се намирал в пределите на българската държава, Методий резидирал в столицата на княз Коцел Блатноград. Обхватът на неговия църковен диоцез, в който той бил едновременно и папски легат, бил твърде голям (той включвал териториите на дн. Унгария, Словакия, Моравия и част от Хърватия).

Ръкополагането на Методий за архиепископ на Панония и за папски легат и неговата усилена дейност за изграждане на църковната организация със славянско богослужение накърнили силно интересите на немското духовенство. Изправен пред съда на немския крал и епископите Херманрих на Пасау, Алдавин на Залцбург, Анон на Фрайзинген и др. през 870 г., той бил обвинен, че проповядва и учителства в тяхна област и бил изпратен в Швабско, където бил държан в затвор в продължение на две години и половина. Неблагоприятната политическа ситуация във Великоморавия през 869–870 г., която се характеризирала с налагането на княз Светополк (870–894 г.) и с налагането на немското политическо и църковно влияние в страната, обусловила злощастната участ на Методий и до голяма степен затормозила процеса на разпространение на славянската писменост и книжнина и на създаването на самостойна славянска църковна организация.

Осъждането и затварянето на Методий довежда през 871 г. и до изострянето на отношенията между Немското кралство и Великоморавия. Немците арестували Светополк и възнамерявали да го изправят пред съд, но моравците под предводителството на ученика на славянските просветители Славомир се разбунтували и постигнали големи успехи в борбата срещу немската експанзия и издевателства. Те били принудени да освободят Светополк, който със събраната от него войска през 872 г. им нанесъл решително поражение и укрепил своята власт във Великоморавия[15].

Междувременно немските епископи съставили историческа записка, с която оправдали своето отношение към Методий, като го обвинявали, че незаконно е заграбил диоцез, който е принадлежал на залцбургския епископ, прогонил е оттам незаконно архипрезвитер Рифалд и е забранил богослужението на латински език. Според тях „никой епископ, дошъл от някъде другаде, не е имал църковната власт в тази гранична страна [Панония], освен залцбургските предстоятели, нито пък някой презвитер, дошъл от другаде, се е осмелявал да извършва божествена служба повече от три месеца, преди да е представил на епископа разрешително писмо. Това било спазвано така дотогава, докато се появила новата школа на Методий Философ“. Същото се отнасяло и до областта Каринтия, която според тях била под попечителството на епископа на Фрайзинген Анон[16].

Опитите на Методий да влезе в писмовна връзка с римския папа и въз основа на неговата була да обоснове своите права не дали никакви резултати, тъй като немските епископи правели всичко възможно писмата му да не достигат до Рим. Независимо от това отношенията между папството и немското духовенство се обтегнали и папа Йоан VIII, макар и със закъснение, се намесил решително, за да освободи Методий и да възстанови правата му на архиепископ на Панония. През май 873 г. папата изпратил писма до сина на крал Людовик Немски Карломан с молба да съдейства за освобождаване на Методий, за да изпълнява „епископските си функции съобразно стария обичай“[17]. В писмата си до залцбургския архиепископ Адалвин и епископите на Пасау и Фрайзинген Херменрих и Анон папата решително осъждал тяхното отношение към Методий и разкрил проявените спрямо него жестокости[18]. В писмото си до Херменрих той писал следното: „Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да е светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост ти не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го наказа да стои продължително време под откритото небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископски събор и да го биеш с конски бич…“[19]

Папата го заплашвал, че ако Херменрих не се яви в Рим, за да даде обяснение на своите постъпки, ще бъде отлъчен от църквата. С уреждането на всички въпроси, свързани с освобождаването на Методий от папския престол, бил натоварен епископ Павел Анконски. Папа Йоан VIII обявил и църковно запрещение: „Всички кралски епископи да не служат меса, сиреч литургия, докато държат Методия [затворен].“

През септември 873 г. Методий бил най-после освободен. Първоначално той отишъл при панонския княз Коцел. Под заплахите на немските епископи князът се принудил да изпрати Методий във Великоморавия. Княз Светополк по силата на сключения през 874 г. във Форхайм договор с Немското кралство и с подкрепата на своите поданици прогонил от пределите на страната немското духовенство. В писмото си до папата моравците писали: „Понеже по-преди нашите бащи са получили кръщение от свети Петър, дай ни [и сега] Методия за архиепископ и учител.“ Папа Йоан VIII ръкоположил сега Методий за архиепископ на Моравия със седалище Велехрад. Княз Светополк го приел отново и му поверил „всички църкви и всички духовници по всички градове“[20]. Повторното завръщане на Методий във Великоморавия било свързано с нов разцвет на делото на славянската писменост и книжнина, с организирането на самостоятелната Моравска църква и с пълното налагане в нея на богослужението на славянски език. Същевременно славянският просветител разширил кръга на разпространението на християнството сред славяните, като съдействал за покръстването на славянското племе, живеещо по долината на река Висла, и на неговия княз.

Немското духовенство и неговите привърженици във Великоморавия не се примирили с претърпяното поражение. Срещайки в известна степен подкрепата на княз Светополк, те отново започнали атаките срещу Методий и неговото дело. Този път те действали в съюз с римското духовенство, което в лицето на известния свещеник и дипломат Йоан Венециански, приближен на княз Светополк, и на Вихинг имало твърде енергични водачи. Яростните противници на богослужението на славянски език не само отново подхванали триезичната догма, но и обвинили Методий, че той неправилно разпространявал учението за „Светия Дух“ съобразно схващането на Източната църква.

Неуспехите на папството в борбата му срещу Константинополската патриаршия довели и до промяна в отношението му съм славянското богослужение. Папа Йоан VIII, както това личи от писмата му, изпратени през юни-юли 879 г. до княза Светополк и архиепископ Методий, забранил извършването на богослужението във Великоморавия на славянски език. На Методий било само позволено да проповядва или да държи беседи на народа на неговия език. Той не се съобразил с папската забрана и продължил извършването на литургията на славянски език, което възбудило острата реакция на папството и славянският просветител бил извикан на съд в Рим[21].

Методий бил изправен в началото на 880 г. пред папския съд в римската църква „Св. апостоли Петър и Павел“. Тук той защитил правото на използване на славянския език като литургичен и регистрирал преданост към Римската църква и нейните основни догмати. Ръководен от стремежа за запазване на славянската книжовност, Методий бил принуден да отстъпи от верността си спрямо Константинополската църква. В своето писмо до княз Светополк от юни 880 г. папа Йоан VIII потвърдил правото на използване на славянския език в богослужението с известни ограничения: „И накрая, по право възхваляваме славянското писмо, изнамерено някога от Константин Философ, за да прозвучат в него дължимите на Бога молитви, и заповядваме на този език да бъдат разказвани проповедите и деянията на нашия господ Иисус Христос, защото да славим Бога не само на три, но на всички езици, ние сме подбуждани от свещената власт.“ На този папски събор обаче за епископ на Нитранската църква бил ръкоположен отявленият враг на славянското богослужение и книжовност и личен враг на Методий Вихинг[22]. Този акт ясно показал, че римското духовенство само временно е отстъпило и възнамерява по-нататък да продължи борбата срещу Методий и неговото дело.

Интригите срещу Методий продължили и след неговото завръщане от Рим с връчените му папски писма. В техния център стоял отново Вихинг, който дори си послужил с фалшифицирано и измислено папско писмо, за да го оклевети.

Това принудило Методий да се оплаче с писмо до папата. В отговора си от 23 май 881 г. папа Йоан VIII уверил Методий, че не е писал никакво друго писмо, освен изпратеното до княз Светополк и че не е упълномощавал с нищо нитранския епископ. Той го уверил напълно в лоялност и в подкрепа: „Но когато ти с Божия помощ дойдеш отново, след изслушване на двамата в наше присъствие, ние ще доведем до законен край всичко, което е било предприето незаконно спрямо теб, и всичко, което вече споменатият епископ, противно на своите обязаности, е извършил срещу теб, и не ще пропуснем да обуздаем неговото непокорство с нашата присъда“[23].

Непосредствено след това Методий бил извикан от византийския император Василий I Македонец чрез пратеничеството, което той изпратил до княз Светополк. През зимата на 881 г. Методий потеглил за Константинопол и пристигнал тук в самото начало на 882 г. Той бил посрещнат с радост и почести от императора, който похвалил неговото учение и дейност във Великоморавия и задържал при себе си от учениците му „един свещеник и един дякон с книгите“. Обдарен богато, Методий бил изпратен тържествено от императора и патриарха.

Вече цитираното по-горе сведение в Пространното Климентово житие позволява да се допусне, че при своето пътуване за византийската столица Методий и учениците му са минали през България и тогава българският владетел Борис I-Михаил за пръв път е имал възможност да се запознае с делото им. Някои съвременни изследвачи предполагат, че оставените от Методий двама негови ученици в Константинопол оттам са заминали за България, полагайки тук основите на славянското богослужение и книжовност[24]. Самият факт, че хан Борис още преди прогонването на Методиевите ученици от Великоморавия „жадувал за такива мъже…, каквито с голямо желание търсел“, свидетелства красноречиво, че идеята за налагането на славянския език в богослужебния живот на България и за развитието на славянската книжовност е живяла много преди 886 г.

Обратният път на Методий се оказал доста труден. Влошаването на отношенията между България и Великоморавия през 882 г. и българското нахлуване в моравските земи със съдействието на Немското кралство принудили Методий и придружаващите го негови ученици да потеглят от Константинопол по море. След много премеждия те се завърнали във Велехрад.

След своето завръщане тук Методий се отдал изключително на книжовна дейност. Той ръкоположил от своите ученици двама за свещеници, добри скорописци и превел на първо време от гръцки на славянски език всички библейски книги, освен Макавеите, в продължение на 6 месеца, както за това се известява в Пространното му житие и в „Шестоднева“ на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. След това написал канона в чест на св. Димитър Солунски, превел Номоканона (църковните правила и решенията на съборите за устройството на църквата) и Патерика (отческите книги — разкази за живота на „отците на църквата“) и освен това взел участие при написването на пространното житие на своя брат Кирил. В тази връзка той се заел с превеждането на някои съчинения на брат си Кирил, за което свидетелстват данните от пространното житие на последния. Съсредоточаването на книжовната дейност на Методий в последните години от неговия живот е било съвсем естествено, като се имат предвид големите усилия и грижи, които след смъртта на Кирил той положил в защита и укрепване на делото на славянската писменост и книжнина, за налагането на славянското богослужение и за църковната организация на Панония и Великоморавия. Методий е продължил да обогатява славянската книжнина с проповеди, молитви и песнопения, както това личи от редица славянски глаголически ръкописи. Някои от тях са били преведени на латински[25].

Същевременно Методий продължавал да води упорита борба срещу пристъпите на немското духовенство и срещу някои еретически учения. При това той бил твърде изолиран от върховната държавна власт, тъй като княз Светополк открито започнал да покровителства немското и римското духовенство.

Непосредствено преди смъртта му обучаваното от него славянско духовенство във Великоморавия наброявало 200 души (свещеници, дякони и иподякони). В предсмъртния си час Методий оставил за свой приемник в учението най-добрия измежду многобройните си ученици Горазд, който владеел славянски и гръцки и бил изключително начетен в латинските богослужебни книги. Него той ръкоположил и за архиепископ на Моравия. Горазд произхождал от моравската аристокрация и това обстоятелство не било без значение при определянето на неговия избор. Уморен от интензивната си дейност и непрестанни борби, Методий умрял на 6 април 885 г. във Велехрад. Учениците му отдали подобаващи почести, отслужили погребална служба на латински, гръцки и славянски и го погребали в тукашната съборна църква.

Великоморавската мисия на Кирил и Методий и техните ученици е епохално дело в славянската история. С нея се поставят основите на славянското богослужение, на славянската книжовност и на една нова славянска църква. Тя бележи началото на славянската културна мисия в историята на Европа и света. Нейната недълготрайност и крушение се дължали както на църковно-религиозни, така и на политически причини. Краят на Великоморавската мисия сложил началото на Българската мисия в съзиждането на славянската цивилизация и духовност.

Бележки

[1] Автор: В. Гюзелев

[2] Синодик царя Борила, с. 77.

[3] Куев. Черноризец Храбър, с. 188.

[4] Л. Дончева. Знаци върху археологически паметници от средновековна България (VII-X в.). С., 1980.

[5] Бешевлиев. Първобългарски надписи, passim, където са публикувани 94 надписа. За написаните с гръцки букви на езика на старите българи — пак там, с. 193, 195, 196, 197, 198–199, 200, 204. Към тях трябва да бъдат добавени и надписите върху съдове от съкровището от Надь Сент-Миклош (IX в.) — Moravcsik. Byzantinoturcica, II, p. 18.

[6] К. Шкорпил. Паметници от столицата Преслав. — В: България 1000 години. С., 1930, 221–222.

[7] Основни извори за живота и дейността на славянските просветители св. Константин-Кирил Философ и Методий са техните пространни жития. Тяхното цитиране и използване в настоящото изложение е въз основа на изданието им в: Климент Охридски. Събрани съчинения, Т. III, 98–141, 185–203. Други библиографски посочвания на извори и изследвания вж. в: История на България, т. II с. 327, бел. 18. От изследванията на български учени най-цялостно е това на Е. Георгиев, Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури, С., 1956. От изследванията на чуждестранни слависти най-голямо внимание заслужават монографиите на: F. Dvornik. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933; F. Grivec. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960.

[8] Теодоров-Балан. Кирил и Методий, II с. 115.

[9] Anastasius Bibliothecarius. Epistulae, p. 407.

[10] ГИБИ, IX, 2, 12–13.

[11] Теодоров-Балан. Кирил и Методий, II, с. 16.

[12] Куев. Черноризец Храбър, 190–191.

[13] А. И. Соболевский. Церковно-славянские тексты моравскаго происхождения. Варшава, 1900.

[14] Интересно е, че текстът на тази папска була не е запазен в папските регистри, а в Методиевото житие — вж. Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. III, 199–200.

[15] Dvornik. Byzantines Missions, p. 151 sq.

[16] Conversio Bogoariorum et Carantanorum, 56–59.

[17] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 281.

[18] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 283, 285–286.

[19] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 285.

[20] Johannes VIII papa. Epistulae, 283–285.

[21] Johannes VIII papa. Epistulae, 160–161.

[22] Johannes VIII papa. Epistulae, 222–224.

[23] Johannes VIII papa. Epistulae, 243–244.

[24] Георгиев. Разцветът на българската литература в IX-X в., с. 58 сл.

[25] Общо за книжовната дейност на Методий през този период вж. Георгиев. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури, с. 256 сл.