Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

§ 2. Движението на Асеневци: „узурпация“ или възобнова на царството?

През пролетта на 1186 г. Иван Асен и Теодор-Петър поставили едно начало. Поставили началото на нова епоха в българската история; епоха, която обикновено се нарича Второ българско царство; поставили началото на процес, който тръгвайки от тържествения акт в Търновград, трябвало да завърши с възстановяването на модела на Българското царство, създаден във времето на цар Симеон. Защото началото не означавало създаването на нещо ново, т.е. creatio, а по-скоро inovatio, renovatio на нещо съществувало в миналото. Никита Хониат е историкът, който предлага най-добра представа за това начало[1], както от фактологическа, така и от идеологическа гледна точка. Ако в първия случай сме принудени да му се доверим — след възможната проверка на някои факти, разбира се, — то във втория предпазливостта е необходим елемент от историческото дирене. Защото Хониат е изразител на ромейското политическо мислене и то рефлектира категорично в онези страници от творбата му, посветени на действията на Асеневци, както и в неговите речи и слова, които имат за сюжет някои моменти от двустранните отношения. Ето защо действителността би ни убегнала, в най-добрия случай би имала деформиран вид, ако не се декодира понятийният апарат на известния византийски историк.

Ключовата дума, която Хониат употребява, за да характеризира началните действия на Асеневци е ἀποστασία и по-рядко τυραννίς (τυραννία)[2] (в единични случаи той използва и други термини със семантична близост до първите два[3]). Това е понятие, което византийските писатели нерядко използват, за да представят същността на българо-византийските отношения[4]. Неговото значение е „измяна“, „узурпация“, „откъсване“, „отдалечаване“. То се използва за обозначение на движение, организирано (на този етап то е ἐπιβουλή или συνωμωσία)[5] от поданик (или поданици) на василевса; движение, което в неговата открита фаза приема формата на въоръжена борба срещу установената власт и нейната администрация. Византийските автори обикновено ситуират подобни движения ἔνδον, т.е. „вътре“ в Империята и ги противопоставят на движения „ἔξωθεν“, т.е. „вън“[6]. Основната цел на подобно движение е скъсване с властта в Константинопол, противопоставяне на утвърдения τάξις; при неуспех в овладяване на престола — стремеж към независимост и местна автономия. (В случай на несполука водачът/водачите на движението е заплашен с ослепяване „и оттук към невъзможност да се царува“[7]). Водачът на българското движение (в случая Теодор-Петър, а малко по-късно и Иван Асен) се провъзгласил за василевс, облякъл се в пурпур, получил корона и започнал да сече монети като символ на суверенна власт[8].

Тази характеристика вече дава достатъчно убедителна представа за движението на Асеневци. И все пак къде е неговото място? Сред онези метежи, които преследват императорската власт в Константинопол (подобно на узурпациите на Исаак I Комнин, Никифор III Вотаниат, Алексий I Комнин и Андроник I Комнин, които византийските автори характеризират като ἀποστασία[9]) или сред тези, чиито водачи, волно или неволно, се стремят към „местна автономия“? Може да се каже без колебание — нито сред едните, нито сред другите. Мястото на България (в случая действията на Асеневци) е особено — то се определя от нейната историческа традиция и вече утвърдена политическа теория — и това е добре доловено от Никита Хониат. Описвайки събитията от началото на 90-те години на XII век, византийският историк вече пише за „τῇ βασιλείᾳ“ на „Θεαυτῷ ἔθνους“ [на Иван Асен и Петър][10]. Или както ще се изрази много по-късно патриарх Евтимий; „[Иван Асен] обновнтн блъгърскѫѧ н въздвнжн рwг блъгарскаго царства“[11]. Или ако трябва да използваме отново терминологичния апарат на Никита Хониат, движението, ръководено от Иван Асен и Петър, би изглеждало така: от ἀποστασία и νεωτερίζω се ражда, τοῦ ἔργου (за ромеите τοῦ κακοῦ), което чрез ὁ πόλεμος довежда до ἐλευθερία и βασιλεία! Но това било само началото (1186 г.). По-големите планове били обърнати към бъдещето[12].

Действията на Асеневци в 1186 г. не могат да бъдат разбрани и осмислени без необходимата фактология. Изворите за събитията от пролетта на 1186 г. не са много. Според българската историографска традиция те могат да бъдат разделени на български (или извори от български произход) и „чужди“ извори. Пак българската традиция подсказва, че най-оскъдна информация предлагат за съжаление българските извори, а най-пълна, тази без която не можем да възстановим съдбата на движението от 1186 г., намираме в изворите от чуждестранен произход. Пет на брой са българските книжовни паметници, които съдържат някакви сериозни сведения за началните действия на Асеневци. Това са „Синодикът“ на цар Борил, една от добавките към българския превод на летописа на Константин Манасий и три кратки житийни текста, и трите посветени на св. Иван Рилски[13]. Какво е общото впечатление от тези извори? Първо, всички сведения са свързани с личността на Иван I Асен или може би по-точно, Иван І Асен е в основата на описваните събития. От една страна, това се оправдава от жанровата характеристика на изворите (поменик на българските царе и три жития на най-популярния български светец, чиито мощи са пренесени в Търново по желание и по нареждане на самия Иван I Асен), но от друга страна, този факт недвусмислено подсказва и подчертава изключителната роля на Иван I Асен във възстановяването на българската държава. Второто, което заслужава отбелязване, е присъствието на една повтаряща се идеологема; „обнови (въздигна) Българското царство (род, власт)“. Знайните и незнайни автори на тези текстове, спестявайки подробностите, са обърнали внимание на най-важното: същността на събитията от 1186 г. и тяхната идеологическа обосновка[14].

Западноевропейските извори не са малко, но и не са особено богати на сведения за началните стъпки на Асеневци. Сред тях безспорно се открояват двама френски автори, маршалът на Шампания и сетне на Латинската Константинополска империя Жофроа дьо Вилардуен и пикардийският рицар Робер дьо Клери, също участник в IV кръстоносен поход. И двамата, събирали сведения двадесетина години след събитията, смесват Иван I Асен с Иваница (Йоаница) — Калоян и създават един обобщен образ, чиито действия напомнят за реалното и в същото време са потопени в легендата. Тази странна смесица от действителни факти, деформирани събития и измислици създава интересна картина на действията на Асеневци между 1186 и 1204 г., но без да разкрива основните моменти, а в повечето случаи и подробностите[15].

Остават византийските автори и преди всичко Никита Хониат. Защо той? Защото по-късните автори — Георги Акрополит, Теодор Скутариот, Ефрем[16] — повтарят известни факти, деформират някои събития или се задоволяват само да маркират някои от тях. Защото Хониат безспорно е най-близо до събитията от 1186 г. — не само по време, но и по социална и служебна позиция. Това обуславя неговата безспорна осведоменост, а пък тя — обстойния разказ. И така, какво е станало в Търново в ранната пролет на 1186 г.? След като описва многословно пропагандата, извършена от Иван Асен и Петър („появата“ на свети Димитър в Търново и неговата роля на покровител на водачи и следовници) и „безумствата“ на тълпата, възторгната от Божията подкрепа, Хониат само с едно изречение маркира най-същественото, което последвало: „А единият от братята, Петър, увенчал главата си със златен венец и обул пурпурни обувки“[17]. Обяснение едва ли е необходимо; пред възторженото множество водачите тържествено и не без емоции прогласили възобновата на Българското царство, а единият от тях (Петър) олицетворил това абстрактно събитие, като изпълнил Божията воля и се обявил за цар!

На пръв поглед второто действие на българите и техните предводители било изненадващо, но то безспорно следвало логиката на събитията (разбира се, от българска, а не от ромейска гледна точка): „Като се отправили към Преслав (това е много стар град, цял изграден от печена тухла, а по-голямата му част е обградена от Хемус), те видели, че не е безопасно да го обсаждат. Затова отминали и се спуснали от Хемус“[18]. Защо Преслав? Нима само там е имало византийски гарнизон, който е трябвало да бъде ликвидиран, преди военните действия да се пренесат на юг от Стара планина? Наистина само две изречения по-горе Хониат съобщава, че българите се „пръснали по градчетата и населените места оттатък [на север] Хемус“, но това в никакъв случай не означава, че с византийското присъствие в Мизия (или старата тема Паристрион — Парадунавон) е било свършено. Тогава? Отговорът може да бъде само един: Преслав е привличал Иван Асен с нещо друго (не и със стратегическата си позиция — по-късните събития ще покажат, че през първите години ромеите без особени трудности са преодолявали Стара планина). Това друго е славата на Преслав като столица на Симеон, като „великия град Преслав“, където Симеон „прие царството“. Несполуката край Преслав е принудила двамата братя да сторят следващата крачка — защото те са знаели, че царство без столица едва ли е възможно — избрали за свой престолен град Търново. Така поне твърди съвременната наука[19]. Но дали е така? Хониат съобщава за пръв път името на Търново в 1196 г. във връзка с убийството на Иван I Асен[20]. А по-късният Георги Акрополит — той използва името Стринава (Στρινάβος)[21] — говори за него като „градче“ (πολίχνιον). Все пак две неща позволяват да се приеме, че още в 1186 г. Търново е бил избран за столица на възобновена България. Първото е теорията (разбира се, тя веднага рефлектира в действителността), за която вече бе споменато. Второто е безспорно правилната идея на В. Н. Златарски за отъждествяваното на храма, посветен на св. Димитър, за който говори Хониат[22], и едноименната църква в Търново. Следователно Търново е мястото, където Петър тържествено е бил провъзгласен за цар на българите.

Най-сетне има и трето (всъщност то е първо). Това, което липсва у Хониат, но не може без него: епископ на Търново и архиепископ на цяла България. Да започнем пак с теорията. Цар Калоян в писмо до папа Инокентий III съобщава, че Алексий III Ангел и константинополският патриарх, след като научили за връзките му с Рим, писали: „Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива“ (imperium sine patriarcha non staret)[23]. Тук няма да разглеждаме достоверността на това известие — дали българският цар не е шантажирал папата, за да доведе до по-бърз и по-успешен край преговорите, — а на факта, че Калоян го цитира. Или казано по друг начин, най-младият Асеневец е бил добре запознат с τάξις, а във Византия, за съотношението или равновесието между imperium и Sacerdotium, между βασιλεύς и πατριάρχης, синтезирани в израза „царство без патриарх не бива“[24]. Безспорно установяването или по-точно възстановяването на този принцип е трябвало да стане още в 1186 г. Никита Хониат мълчи по този въпрос. За щастие две писма — едното на архиепископ (примас) Василий до папа Инокентий ІІІ, а другото, писмо на охридския архиепископ Димитър Хоматиан[25] — създават известна представа за първите стъпки на възстановената българска църква. А те са следните: видинският митрополит и още двамина епископи интронизирали Василий за епископ на Търново, а сетне и за архиепископ на България. Последвала официална коронация на Петър и така моделът на Българското царство бил почти завършен[26].

След като веднъж възобновили българската държава, още от самото начало с основните белези на държавен организъм (владетел с царска титла или най-малко царски инсигнии, самостоятелна църква начело с архиепископ, столица и вероятно изграждащ се държавен апарат) Асеневци се преобразили от водители на „отцепническо“ движение в държавни ръководители, от узурпатори във владетели на малко (поне за момента), но с продължително минало и големи традиции, царство. И трябвало да действат като такива. Те не закъснели да го покажат, изработвайки, вероятно огласявайки публично, своята политическа програма. Тази програма — доколкото може да се прецени днес, е предвиждала два основни етапа или, за да бъда по-точен, съдържала е два основни момента. Характерното за тях е, че те не се следват във времето; по-скоро те се движат едновременно. Но все пак осъществяването на първия предполага цялостното решаване на втория. Изворите, както и в много други случаи, са оскъдни, гледат на същността на нещата отвън, но все пак дават възможност да се проследят усилията за изграждането и разбира се, за изпълнението на тази програма.

Първата част на програмата на Асеневци датира още от пролетта-лятото на 1186 г. — така поне подсказва контекстът на Хониатовия разказ, — но няма съмнение, че тя е обявена още с първите действия срещу Византия, т.е. в деня на коронацията на по-стария брат, акт символизиращ възобновата на Българското царство. Трудно е да се каже как тя или отглас от нея е достигнал до ромеите, но благодарение на Никита Хониат днес тя ни е позната, макар и синтезирана в една фраза. Според византийския историк Иван Асен заявил, че българите няма да се задоволят, докато „не обединели управлението на мизи и българи в едно, както било някога“[27]. Ако трябва да се разшифрова тази кратка фраза, идеята на Иван I Асен (едва ли трябва да се съмняваме, че тъкмо той е идеологът, авторът на програмата) би звучала така: да обедини под своя скиптър населението на севернобългарските земи, наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на югозападните български области, които през XI-XII в. формирали византийската тема България. Или казано с други думи, целта била възстановяването на някогашното единство на българския народ в неговите изконни етнически и политически граници. За разлика от тържествения акт, символизиращ възобновата на българската държава (de facto и de jure тя отново съществувала, отново заела място на политическата карта на Югоизточна Европа), това вече е процес (той има своите корени в историческото минало, в държавните традиции и категорично подчертава приемствеността), който се развива и действа съобразно различни фактори от външно, а твърде често и от вътрешно естество. Но затова били необходими години. Наред с тази част от своята политическа програма Асеневци почти по същото време подсказали, че не са забравили политическата идеология на цар Симеон (pax Symeonica) — изграждането на едно царство, което би трябвало да заеме мястото на Византия, на aeternitas imperii[28]. Но затова по-нататък.

Бележки

[1] Вж. тук по-долу, бел. 16.

[2] Подробно у Божилов. Седем етюда, 139–148.

[3] Тези термини са: ἄνετον καὶ ἀπόλυτον („отцепване и освобождаване“ — Choniates, p. 372.40), ἀφιστάμενος, νεωτέρισιν и νεωτερῖσαι (от глагола νεωτερίζω), ἀντάρτης-ἀνταρσία. Вж. Божилов. Седем етюда, 139–140.

[4] Понятието τυραννίς τυραννία е ключовата дума, употребявана от Николай Мистик, за да характеризира политическите цели на цар Симеон (Божилов. Седем етюда, 144–145, както и тук по-горе, с. 257.), а заедно с ἀποστασία са основните термини, с които византийските писатели обясняват действията на цар Самуил (пак там, 145–146, както и тук, по-горе, с. 317).

[5] И двете, още като подготовка, подсказват същността на бъдещите действия на заговорниците (метежниците) Вж. Божилов. Седем етюда, с. 146.

[6] Anne Comnène, III, p. 67.20-21; Божилов. Седем етюда, с. 147.

[7] Р. Lemerle. Cinq études, p. 257, бел. 8; Божилов. Седем етюда, с. 141.

[8] Божилов. Седем етюда, 147–148.

[9] Cheynet. Pouvoir et contestation, N 80, 105, 113, 152 (с посочване на изворите); Божилов. Седем етюда, с. 147.

[10] Choniates. Historia, p. 436.91; Божилов. Седем етюда, с. 147.

[11] Kałužniacki. Werke, p. 23.

[12] Божилов. Седем етюда, 147–148.

[13] Попруженко. Синодик, с. 77, N 91; Среднеболгарский перевод, с. 198; Иванов. БСМ2 с. 365 (превод: СБЛ 4, с. 131; Божилов, Кожухаров. Българската литература, с. 50); Иванов. Жития на св. Иван Рилски, с. 58 (превод: СБЛ 4, 133–134); Kałužniacki. Werke, p. 23 (превод: СБЛ 4, с. 147).

[14] Божилов. Седем етюда, 154–155.

[15] Божилов. Седем етюда, 155–156.

[16] Георги Акрополит — историкът на Никейската империя — е твърде пестелив, когато описва събития, на които той не е бил съвременник, т.е. на първите действия на Асеневци. И затова неговият разказ не поднася почти нищо съществено. Теодор Скутариот е изцяло зависим от своите предходници, а за събитията след 1118 г. следва буквално Никита Хониат. Римуваната хроника на монаха Ефрем също използва за времето между 1118 и 1204 г. Хониат и няма самостойно значение.

[17] Choniates. Historia, p. 372.42-43.

[18] Choniates. Historia, p. 372.43-46.

[19] Златарски. История, II, с. 440; И. Дуйчев. Българско средновековие, с. 415.

[20] Choniates. Historia, p. 470.75, 9.

[21] Acropolita. Historia, p. 19.

[22] Златарски. История, II, с. 440.

[23] Дуйчев. Преписката, n° IX, с. 31.23-24.

[24] Божилов. Седем етюда, 148–149.

[25] П. Ников. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. — Сп БАН XX (1921), 10, 20–26, 45–47, 51-53; Златарски. История, II, 473–476.

[26] Божилов. Седем етюда, с. 158.

[27] Choniates. Historia, 374.86-87.

[28] Божилов. Седем етюда, 162–163.