Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (17) (История на България в три тома. Том І)

§ 4. Преславската цивилизация

На 27 май 927 г. смъртта застигнала цар Симеон. Тя сложила край не само на един човешки живот — нещо естествено и чакано, — но и на едно царуване, на една епоха от българското минало. Модерната наука се опита да я оцени, като си послужи с едно особено словосъчетание: Златния век. Случайно хрумване ли е това или добре подбран символ, знак? Ако е второто, необходими са усилия, които да доведат до правилния му прочит. Златото е един от най-разпространените знаци, който има трайно присъствие в световната литература, особено през античността и средновековието. Достатъчни са само два примера: „Златния век“ е първият от четирите века на Овидиевите „Метаморфози“^[1], а една от най-популярните творби на средновековната книжнина е „Златната легенда“ („Legenda aurea“), чийто автор е Якоб от Воражин (1228/9-1298 г.)^[2]. Това е така, защото златото има богата семантична натовареност; то се използва твърде често като метафора; част е от една сложна система, чийто много важен знак е. То има сакрална стойност, символизира светлината, слънцето, светото кръщение. То е метафора на могъществото, на властта, емблема е на царското достойнство.

Как се вписва златото в символиката на самата Симеонова епоха? Тудор Доксов, в своята приписка към българския превод на „Четири слова против арианите“ на Атанасий Александрийски, говори за „светата златна нова църква“, т.е. кръглата църква във Велики Преслав; Йоан Екзарх прави пищна характеристика на преславския дворец, използвайки разточително златото, както и на образа на самия цар Симеон: „Но ако му се случи пък да види и царя седнал, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и увиснал при бедрата меч…“^[3]; Анонимен старобългарски книжовник пише, че цар Симеон „като цар Давид свиреше на златни струни“; известно е, че българският цар бил почитател на св. Йоан Златоуст особено на неговите слова и книгата, която съставил от тях, неслучайно нарекъл „Златоструй“. А византийските хронисти, като описват срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин, не пропускат да вметнат: „пристигнал и Симеон, водейки със себе си множество войска, която била разделена на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия…“

И така, любимата църква на царя (златото е знак на неговото ново достойнство!) е златна, дворецът му е богато украсен със злато, самият той е обсипан със златни украшения, книгата, която пише, е „Златоструй“, в свободното си време свири на „златни струни“, дори войниците му (без съмнение в тържествени случаи!) са въоръжени със златни щитове и златни копия! Очевидна е повторяемостта на знака „злато“, повторяемост, която формира сбор или система от знаци, които раждат един мит — Златен век. Какво се крие зад този мит? Няма съмнение, че тук трябва да се видят многобройните и разнолики изяви на Златния век, нещо голямо и трайно, както в пространствен смисъл, така и във времето. Една нова цивилизация. Употребата на термина цивилизация, за обозначаване на всичко, което се е родило във Велики Преслав, изисква известно обяснение. Всяка цивилизация има своя форма и свой ареал. Без тези два основни елемента нейното отъждествяване би било много трудно, дори невъзможно. Формата се определя от особените аспекти на знаковата й система, на нейните явления, идеи и материални продукти. А ареалът на същата цивилизация е географската територия, където се разпределя тази форма, с точно дефиниране на ядро и периферия, на граници и пределни точки^[4].

Коя е формата или кои са особените аспекти на цивилизацията, която се родила във Велики Преслав или ако трябва да бъде наречена по-кратко, Преславската цивилизация? Това са новата графична система (азбуката) — кирилицата, литературният старобългарски език, изкован в края на IX и първите десетилетия на X в. (в основата му бил, разбира се, езикът на първите кирило-методиеви преводи), основният литературен фонд, онези образци и модели, изработени в същата тази бляскава епоха, новата столица Велики Преслав с нейната основна идеологическа функция: да приеме първия василевс („цар“) извън Константинопол, новата политическа идеология, която оспорвала византийския политически модел и имала амбицията да го видоизмени, най-сетне, титлата „цар“ за българския владетел и санът „патриарх“ за българския църковен глава, т.е. славянското царство^[5].

Кой е ареалът на Преславската цивилизация, т.е. ядро и периферия, център, в който възниква и се развива, и пределни, крайни точки на разпространение? Ако тази схема се изпълни със съдържание, тя би изглеждала така: Преславският дворец (безспорно ядро) и целият престолен град, който е съпричастен с ядрото, но и формира първата му, най-вътрешна периферия — провинциални центрове като Плиска, Девол-Охрид, може би малко по-късно Равна (?) и цялата територия на страната (втора вътрешна, вече национална граница). Това е първоначалният ареал на Преславската цивилизация. Но новата цивилизация не е била затворена система. Напротив, тя била отворена към света, който по един или друг начин бил свързан с Константинопол или бъдещето щяло да го свърже с него. В Преслав имало готовност новите продукти, които се произвеждали там, да бъдат разпространявани далеч извън пределите на страната. По този начин България била готова, използвайки новата цивилизация, да посредничи между Константинопол и периферните области на Източна Европа — Сърбия, Русия, Влахия, Молдова. Тъкмо тези територии, разположени между българските национални и държавни граници и границите на визаитийско-славянската общност, стават обект на разпространение на преславските продукти — език, азбука, модели, по-късно политическа идеология. Така границата на общността станала и граница на Преславската цивилизация^[6].

Усилията на цар Симеон довели до теоретичното осмисляне и, което е по-важно, до практическото изграждане на един нов модел християнска цивилизация в сравнение с византийската — леко изместен като географско и социално пространство или като ареал и леко изменен като форма и особени аспекти. В същото време този разширен ареал и тази нова форма придали завършен вид на византийско-славянския, на православния модел — единен по своята идейна, философска и естетическа същност, но многообразен по своите форми. Този нов модел понякога бива наричан Slavia Orthodoxa. Но това бил моделът, който се родил в България, във Велики Преслав, в края на IX и първите десетилетия на X в., модел, който с пълно право може да бъде наречен „Преславска цивилизация“.