Дебора Харкнес
Аз, вещицата (9)

9.

Матю прекоси река Ейвън по високия извит мост. Познатият пейзаж на Ланаркшър с неговите остри хълмове, тъмно небе и поразителни контрасти му се стори успокоителен. Малко неща в тази част на Шотландия изглеждаха приветливо и подканящо, но стряскащата й красота бе в унисон със сегашното му настроение. Намали и зави по покритата с варовик алея, която някога водеше към замък, а сега — в нищото. Чудноват остатък от величествен живот, който вече никой не искаше да води. Спря пред задния вход на стара ловна хижа. Кафеникавите камъни, от които бе построена, контрастираха с кремавата гипсова мазилка на фасадата. Слезе от ягуара и извади чантите си от багажника.

Гостоприемната бяла врата на хижата се отвори.

— На нищо не приличаш. — Хилав демон с тъмна коса, блестящи кафяви очи и гърбав нос стоеше с ръка на бравата и разглеждаше от главата до петите най-добрия си приятел.

Хамиш Осборн се бе запознал с Матю Клермон в Оксфорд преди близо двайсет години. Като повечето свръхестествени същества и те бяха научени да се страхуват един от друг и не бяха сигурни как да се държат. Двамата станаха неразделни, щом осъзнаха, че имат сходно чувство за хумор и еднаква страст към науката.

Лицето на Матю се изкриви от гняв, но той много бързо се смени с примирение.

— И аз се радвам да те видя — каза той мрачно и пусна чантите си до вратата. Пое хладния чист дъх на къщата с пълни гърди. Усети мирис на гипс и старо дърво и уникалния аромат на Хамиш на лавандула и мента. Вампирът отчаяно искаше да прогони миризмата на вещицата от ноздрите си.

Джордан, човешко същество и иконом на Хамиш, се появи без много шум и донесе със себе дъха на лимонов почистващ препарат и нишесте. Той не прогони докрай уханието на орлови нокти и градински билки на Даяна, но все пак помогна.

— Радвам се да ви видя, господине — поклони се той, преди да се отправи към стълбите с багажа на Матю. Джордан беше иконом от старата школа. Дори да не получаваше щедро заплащане, за да пази тайните на работодателя си, пак не би издал на никого, че Осборн е демон и че понякога посреща в къщата си вампири. Това би било толкова недопустимо, колкото да се изпусне, че понякога му поръчват да сервира сандвичи с фъстъчено масло и банани на закуска.

— Благодаря, Джордан. — Матю огледа коридора на първия етаж, за да избегне погледа на Хамиш. — Виждам, че си се сдобил с картина на Хамилтън. — И се взря усърдно в непознатия пейзаж на далечната страна.

— Обикновено не забелязваш новите ми придобивки. — Също като Матю, и Хамиш имаше типичния за Оксфорд и Кембридж акцент, в който обаче се примесваше и още нещо. В случая — провлаченият говор от улиците на Глазгоу. — Сърдит е — добави Хамиш през смях. — Бях обещал на Джордан спокоен уикенд у дома.

— Нямаше нужда да идваш, нали знаеш. Не очаквах да те заваря. — Думите също звучаха сърдито.

— Знам. Но отдавна не сме се виждали, а и Кадзоу е красив по това време на годината.

Матю изгледа злостно Хамиш, на лицето му бе изписано недоверие.

— Господи, наистина имаш нужда от малко лов, нали? — успя само да каже Хамиш.

— И то отчаяно — потвърди вампирът с глух глас.

— Имаме ли време за едно питие преди това, или искаш веднага да се заемеш с лова?

— Мисля, че мога да изпия едно питие — съгласи се Матю тихо.

— Отлично. Има бутилка вино за теб и малко уиски за мен. — Хамиш бе помолил Джордан да извади вино от избата веднага след като Матю му се обади на разсъмване. Мразеше да пие сам, а Матю отказваше да се докосне до уискито. — След това ще ми кажеш защо така спешно се нуждаеш от лов в този прекрасен септемврийски ден.

Демонът го поведе през блесналите подове и после нагоре по стълбите към библиотеката. Ламперията от тъмно дърво бе добавена през деветнайсети век, проваляйки първоначалния замисъл на архитекта да осигури просторно и пълно с въздух място за дамите от осемнайсети век, в което да изчакат съпрузите си, докато те се занимават с любимото си хоби. Оригиналният бял таван бе запазен. По него имаше розетки във формата на цветни венци и ангелчета, излъчващи сякаш упрек към модерността.

Двамата мъже се настаниха в кожените кресла край камината, където вече гореше весел пламък и прогонваше есенния хлад. Хамиш показа на Матю бутилката вино и вампирът издаде одобрителен звук.

— Прекрасно.

— И аз така мисля. Господата от „Бери Брадърс и Ръд“ ме увериха, че е отлично. — Хамиш му наля вино и отпуши гарафата с уиски. Двамата седяха с чаши в ръце и приятелски си мълчаха.

— Извинявай, че те въвлякох във всичко това — започна Матю. — Намирам се в трудно положение. Ситуацията е… сложна.

Хамиш се засмя.

— При теб винаги е така.

Матю се бе сприятелил с Хамиш Осборн донякъде заради прямотата му, но също така и защото — за разлика от повечето демони — беше уравновесен и беше трудно да го накараш да се поддаде на чувствата си. През годините много от приятелите на вампира бяха демони — надарени, но и също така прокълнати същества. Около Хамиш обаче се чувстваше добре. Нямаше разгорещени спорове, свръхактивност или опасни депресии. Времето, прекарано с него, се състоеше от дълги мълчания, последвани от остроумни разговори, белязани от спокойното му отношение към живота.

Уравновесеността на Хамиш се бе отразила и на работата му — той не се занимаваше като останалите демони с изкуство. Имаше дарба да се оправя с пари — да ги печели и да забелязва фатални недостатъци в международните финансови инструменти и пазари. Прилагаше характерната за демоните креативност не в създаването на сонати, а в счетоводството и в разгадаването на търговията с валута, и то с такава невероятна прецизност, че го търсеха за консултации президенти, монарси и министър-председатели.

Икономическият талант на демона очароваше Матю, както и човешките същества. Хамиш обичаше да общува с хора, намираше недостатъците им за стимулиращи, а не за досадни.

Напомняха му за детството. Бе роден в семейство на застрахователен агент и домакиня. След като се запозна с дружелюбните господин и госпожа Осборн, Матю започна да разбира пристрастието на приятеля си към човешките същества.

Пукането на огъня и плътният мирис на уискито си свършиха работата и вампирът усети как започна да се отпуска. Матю се наклони напред, хванал елегантно чашата вино само с пръсти. Червената течност заискри.

— Не знам откъде да започна — поде той с треперещ глас.

— От края, разбира се. Защо вдигна телефона и ми се обади?

— Трябваше да се махна от една вещица.

Хамиш се загледа в него и забеляза явното му вълнение. И му стана ясно, че вещицата е със сигурност впечатляваща жена.

— И какво я прави толкова специална? — попита той тихо.

Матю го погледна изпод гъстите си вежди.

— Всичко.

— О! Май си загазил, а? — Заговори още по-провлачено, защото искаше да покаже съчувствие и защото беше развеселен.

Матю се засмя тъжно.

— Би могло да се каже, да.

— И има ли си вещицата име?

— Даяна. Историчка е. Американка.

— Като богинята на лова Диана — отбеляза бавно Хамиш. — Като оставим настрани древното й име, обикновена вещица ли е?

— Не — отвърна рязко Матю. — Изобщо не е обикновена.

— Аха. Ето ги и усложненията. — Хамиш се вгледа в лицето на приятеля си, търсеше знаци, че се е поуспокоил, но вместо това видя, че се опитва да го предизвика на спор.

— От семейство Бишъп е. — Матю помълча. От опит знаеше, че демонът няма как да не схване намека, колкото и лек да е той.

Хамиш прехвърляше информация наум и накрая откри каквото търсеше.

— От Салем, Масачузетс?

Матю кимна мрачно.

— Последната вещица от рода Бишъп. Фамилията на баща й е Проктър.

Демонът тихо подсвирна.

— Два пъти вещица, и то от видно магическо потекло. Винаги се целиш в най-доброто. Сигурно способностите й са много силни.

— На майка й със сигурност са. Не знам много за баща й. Но Ребека Бишъп е друга история. На тринайсет прави магии, каквито повечето вещици не успяват да овладеят за цял живот обучение и практика. А и гадателските й способности още от детството са невероятни.

— Познаваш ли я, Мат? — не се въздържа да попита Хамиш. Матю бе изживял много животи и пътят му се бе пресичал с пътищата на толкова много хора, че приятелят му не можеше да ги помни всичките.

Матю поклати глава.

— Не. Но съм слушал много да се говори за нея, и то с доста завист. Знаеш ги какви са вещиците — каза той и в гласа му се прокрадна неприязън, както винаги, когато говореше за този вид свръхестествени същества.

Хамиш пусна забележката покрай ушите си и погледна Матю над ръба на чашата си.

— А Даяна?

— Твърди, че не прави магии.

В това последно изречение имаше две сламки, които заслужаваха проучване. Хамиш започна с по-лесната.

— Какво? По никакъв повод ли? Дори за да си намери загубена обеца? Да си боядиса косата? — Демонът очевидно се съмняваше.

— Не е от жените, които се тревожат за обеци и дали косата им е боядисана. По-скоро е от онези, които бягат по пет километра, а след това цял час гребат в реката в опасно малка лодка.

— С нейния произход ми е трудно да повярвам, че не използва дарбата си. — Хамиш беше прагматик, което не му пречеше да е и мечтател. Затова така добре въртеше парите на другите. — И ти не вярваш. Или може би не си се усъмнил, че лъже. — Това беше втората сламка.

— Казва, че използва магия само от време на време, за дреболии. — Матю се поколеба. Прекара пръсти през косата си, половината от която се изправи нагоре. След това отпи от виното. — Наблюдавах я. И ми се струва, че използва по-често способностите си. Помирисвам го — натърти и за първи път след пристигането гласът му прозвуча искрено. — Мирише като електрическа буря, която всеки миг ще избухне, или като летен дъжд с гръмотевици. Понякога дори виждам силата й. Даяна грее, когато е ядосана или потънала в работа. — И когато спи, помисли той и се намръщи. — Господи, понякога дори ми се струва, че усещам вкуса й.

— Грее, а?

— Няма да го видиш с просто око, макар че можеш да доловиш енергията с някое друго сетиво. Chatoiement^[1] — вещерското й сияние — е много слабо. Още когато бях млад вампир, само най-надарените вещици излъчваха този лек блясък. Днес се среща съвсем рядко. Даяна няма представа, че го притежава, и не е наясно какво означава. — Той потрепери и сви юмрук.

Демонът си погледна часовника. Беше още рано, но той вече знаеше защо приятелят му бе в Шотландия.

Матю Клермон се влюбваше.

Джордан влезе точно навреме.

— Ловният водач докара джипа, господине. Казах му, че днес няма да се нуждаете от услугите му. — Икономът бе наясно, че работодателят му няма нужда от водач, за да влезе в дирите на елен, щом в къщата има вампир.

— Отлично — възкликна Хамиш, стана и си допи чашата. Пиеше му се още уиски, но беше по-добре да остане с ясно съзнание.

Матю вдигна очи.

— Ще изляза сам, приятелю. Предпочитам да ловувам сам. — Вампирът не обичаше да ходи на лов с топлокръвни. В тази категория влизаха човешките същества, демоните и вещиците. Обикновено правеше изключение за Хамиш, но днес предпочиташе да остане сам, за да постави под контрол копнежа си по Даяна Бишъп.

— О, няма да ходим на лов — каза Хамиш с палав блясък в очите. — Отиваме на преследване. — Демонът имаше план. Смяташе да занимава ума на приятеля си, докато той свали гарда и сам сподели какво се случва в Оксфорд, вместо да му вади думите с ченгел от устата. — Хайде, денят е прекрасен. Да се позабавляваме.

Когато излязоха, мрачният Матю се качи в очукания джип на Хамиш. Именно в него двамата предпочитаха да бродят, когато идваха в Кадзоу, макар ловните дружинки в Шотландия да избираха официално ландроувърите. Матю нямаше нищо против, че в колата е студено, а пък Хамиш намираше мъжкарското й излъчване за забавно.

Когато поеха по хълмовете, демонът започна да превключва шумно скоростите и при всяко изстъргване вампирът се свиваше. Отиваха към местата, където пасяха елените. На отсрещния склон Матю забеляза два елена и каза на Хамиш да спре. Слезе от джипа тихо и приклекна зад предния калник. Гледаше животните като хипнотизиран.

Хамиш се усмихна и се присъедини към него.

И преди бе преследвал заедно с Матю елени и разбираше от какво има нужда приятелят му. Вампирът невинаги се хранеше, но днес Хамиш бе сигурен, че ако го остави да прави каквото му се иска, ще се върне по тъмно с утолен глад, а елените в района щяха да намалеят с няколко. Приятелят му беше хищник, но не точно месояден. Ловът определяше идентичността на вампира, а не това, с което се хранеше. Понякога, когато Матю бе неспокоен, той просто излизаше и следеше каквото животно му се мерне пред очите, без да го убива.

Докато вампирът наблюдаваше елените, демонът не сваляше очи от него. Нещо тревожно се случваше в Оксфорд. Усещаше го.

Матю престоя така следващите няколко часа, чудеше се дали елените си струват преследването. Въпреки че притежаваше изключително развити обоняние, зрение и слух, той следеше движенията им, опитваше се да разгадае навиците им и преценяваше всяка тяхна реакция при пукане на съчка или пърхане на птица. Вниманието му бе изострено докрай, но не показваше никакви признаци на нетърпение. За Матю най-важният момент настъпваше, когато жертвата осъзнаеше, че е победена, и сама се предадеше.

Вече притъмняваше, когато той най-накрая се изправи и кимна на Хамиш. За първия ден това беше достатъчно и въпреки че нямаше нужда от светлина, за да вижда елените, знаеше, че тя бе необходима за Хамиш, за да слезе от планината.

Когато стигнаха в хижата, вече беше съвсем тъмно и Джордан бе запалил всички лампи, от което сградата изглеждаше направо нелепо, кацнала насред нищото.

— Никога не съм могъл да схвана логиката на тази хижа — подхвърли небрежно Матю, но намерението му бе да бъде язвителен. — Робърт Адам не е бил с всичкия си да я направи.

— Много пъти си споделял мнението си за малката ми екстравагантност, Матю — отвърна спокойно Хамиш. — И не ми пука дали познаваш принципите на архитектурата по-добре от мен и дали вярваш, че на Адам му е хлопала дъската, за да построи — как я наричаш? — тази зле измислена лудост насред пустошта на Ланаркшър. Аз си я обичам и каквото и да кажеш, това няма да се промени. — Водеха редовно този разговор, откакто демонът обяви, че ще купи хижата — заедно с мебелите, ловния водач и Джордан — от аристократ, който не знаеше какво да я прави, нито имаше пари да я поддържа. Матю бе ужасен. Но за Хамиш хижата в Кадзоу бе доказателство, че се е издигнал над корените си от Глазгоу и че може да пръска пари за непрактични неща, които обича, без особена причина.

— Хм — изсумтя Матю и се намръщи.

По-добре да е кисел, отколкото тревожен, помисли си Хамиш. И премина на следващия етап от плана си.

— Вечерята е в осем — съобщи той. — В трапезарията.

Матю мразеше трапезарията, която бе луксозна, с високи тавани и в нея ставаше течение, но най-вече защото бе крещяща и женствена. От друга страна, беше любимата стая на Хамиш.

— Не съм гладен — изръмжа той.

— Напротив, умираш от глад — сопна му се Хамиш, докато оглеждаше тена и кожата на вампира. — Кога се нахрани добре за последен път?

— Преди седмици — сви рамене Матю с типичната си небрежност към хода на времето. — Не си спомням точно.

— Тази вечер ще ядеш супа и ще пиеш вино. Утре — ти си решаваш. Искаш ли да останеш малко сам преди вечеря, или ще рискуваш да поиграеш билярд с мен? — Хамиш беше изключително добър на билярд и дори още по-добър на снукър, който бе научил още като тийнейджър. Бе спечелил първите си пари в билярдните зали на Глазгоу и можеше да победи почти всеки. Матю вече отказваше да играе снукър с него с обяснението, че не му е забавно всеки път да губи, дори и от приятел. Вампирът се бе опитал да го научи на карамбол, стара френска игра, която пък той винаги печелеше. Билярдът бе разумният компромис.

Матю се съгласи, тъй като не можеше да устои на предложение за битка, каквато и да бе тя.

— Ще се преоблека и идвам.

Покритата с филц билярдна маса на Хамиш се намираше в стаята срещу библиотеката. Когато Матю, преоблечен в бяла риза и джинси, влезе там, демонът вече го чакаше. Бялата дреха придаваше на вампира призрачен и зловещ вид, но това бе единствената прилична риза, която бе взел за ловния излет. Не отиваше на официална вечеря все пак.

Взе стика и застана в края на масата.

— Готов ли си?

Хамиш кимна.

— Да поиграем около час, какво ще кажеш? След това ще слезем долу да пийнем.

Двамата мъже се наведоха над стиковете си.

— Бъди нежен с мен, Матю — промърмори тихо Хамиш, преди да разбият топките. Вампирът изсумтя, докато те се търкаляха към отсрещния край на масата, удариха се в ръба и се върнаха обратно.

— Взимам бялата — заяви той, когато топките спряха да се търкалят и неговата се оказа най-близо. Взе другата и я хвърли на Хамиш. Демонът постави червената топка на марката и отстъпи назад.

Също като при лова, и сега Матю не бързаше за никъде. Отбеляза петнайсет последователни точки, като вкара червената топка в различни джобове всеки път.

— Ако обичаш — каза той провлачено и посочи към масата. Демонът постави жълтата топка отгоре й, без да коментира.

Матю комбинираше прости удари и вкарваше червената топка в джобовете с по-сложни, познати като спондове, които не бяха силата му. Трябваше с един удар да вкара едновременно жълтата и червената топка, а това изискваше както сила, така и финес.

— Къде я намери тази вещица? — попита небрежно Хамиш, след като Матю успя да уцели и двете топки с един удар.

Матю извади бялата топка и се приготви за следващия.

— В Бодлианската библиотека.

Веждите на демона се вдигнаха от изненада.

— Бодлианската библиотека? И откога ходиш там?

Матю пропусна този път, бялата топка прескочи ръба и падна на пода.

— Откакто бях на концерт и дочух как две вещици си говореха за някаква американка, която докопала отдавна изгубен ръкопис — обясни той. — Нямах представа защо толкова се вълнуват. — Отстъпи от масата, раздразнен от грешката си.

Хамиш бързо направи своите петнайсет удара. Матю постави още една топка на масата и взе тебешира, за да запише резултата.

— Значи просто ей така влезе там и я заговори? — Демонът вкара в джобовете всички три топки с един удар.

— Отидох специално, за да я намеря, да. — Матю наблюдаваше как Хамиш обикаля масата. — Бях любопитен.

— И тя зарадва ли ти се? — попита внимателно Хамиш и изпълни още един сложен удар. Знаеше, че вампирите, демоните и вещиците рядко общуват. Предпочитаха да се движат в тесни кръгове от себеподобни. Приятелството му с Матю бе рядкост и демоните от обкръжението му смятаха, че е чиста лудост да допуска толкова близо до себе си вампир. Във вечери като тази започваше да си мисли, че имат известно право.

— Не точно. Даяна отначало се уплаши, въпреки че срещна погледа ми без да мигне. Очите й са необикновени — сини със златни, зелени и сиви нюанси — замечта се Матю. — После искаше да ме удари. Миришеше на гняв.

Хамиш едвам потисна смеха си.

— Звучи ми като логична реакция на вампирска засада в Бодлианската библиотека. — Реши да бъде мил с Матю и да му спести мнението си. Удари жълтата топка, тя прескочи червената, като леко я закачи, колкото да се търколи леко напред и да се блъсне в жълтата. — По дяволите — простена той. — Фал.

Матю се върна на масата, вкара още няколко топки и опита няколко спонда.

— Виждахте ли се извън библиотеката? — попита Хамиш, когато вампирът възвърна спокойствието си.

— Не се виждаме често, дори и в библиотеката. Аз сядам в единия край, тя — в другия. Водих я обаче на закуска. И в „Старата ложа“, за да я запозная с Амира.

Хамиш едвам си държеше устата затворена. Матю се бе срещал с години с някои жени, без да ги води в „Старата ложа“. И защо сядат в различни краища в библиотеката?

— Няма ли да ти е по-лесно да сядаш в библиотеката до нея, щом толкова те интересува?

— Не ме интересува тя! — Стикът на Матю блъсна злобно бялата топка. — Искам ръкописа. Опитвам се да го докопам от над сто години. А тя просто си подава заявката, и ето ти го. — В гласа му се прокрадна завист.

— Какъв ръкопис? — Хамиш полагаше всички усилия да бъде търпелив, но този разговор вече ставаше непоносим. Матю му даваше на час по лъжичка. За демоните, които имаха бързи умове, беше мъчително да разговарят със същества, за които най-малката значима единица за време беше десетилетието.

— Алхимична книга на Елиас Ашмол. Даяна Бишъп е високо уважаван историк на алхимията.

Матю отново сбърка, защото удари топките прекалено силно. Хамиш ги пренареди и продължи да отбелязва точки, докато приятелят му се успокои. Накрая влезе Джордан, за да им съобщи, че питиета им ги очакват на долния етаж.

— Какъв е резултатът? — Хамиш надникна към изписаните с тебешир цифри. Знаеше, че е спечелил, но беше възпитано да попита. Или поне така твърдеше Матю.

— Разбира се, че ти победи.

Матю излезе от стаята и тръгна пъргаво надолу по стълбите. Джордан му хвърли загрижен поглед.

— Професор Клермон е имал тежък ден, Джордан.

— Така изглежда — промърмори икономът.

— Донеси още една бутилка червено вино. Ще останем до късно.

Седнаха да пият в някогашната приемна. Прозорците гледаха към градината, която все още бе добре поддържана. Класически форми, ала напълно неподходящи за ловджийска хижа. Бяха прекалено грандиозни, подхождаха на замък, не на лудост насред нищото.

Пред камината с чаша в ръка Хамиш най-накрая получи възможност да се прицели в сърцето на мистерията.

— Разкажи ми за този ръкопис, Матю. Какво точно се съдържа в него? Рецептата за философския камък, който превръща оловото в злато? — Гласът му звучеше леко подигравателно. — Указания как да забъркаш еликсира на живота и да станеш безсмъртен?

Престана да го дразни в мига, в който вампирът вдигна очи към него.

— Не може да бъде — прошепна шокиран Хамиш. Философският камък беше просто легенда, като Светия Граал и Атлантида. Нямаше как да е истина. С известно закъснение си спомни, че и за вампирите, демоните и вещиците се смяташе, че не съществуват.

— Да ти изглеждам като човек, който се шегува? — попита Матю.

— Не. — Демонът сви рамене. Матю бе убеден, че може да използва научните си познания, за да открие как да направи вампирите недосегаеми за смъртта и разложението. Философският камък идеално се вписваше в тази мечта.

— Това е изгубената книга — каза мрачно Матю. — Сигурен съм.

Като повечето свръхестествени същества и Хамиш бе чувал тези истории. Според една от версиите вещиците откраднали безценната книга от вампирите. В нея била описана тайната на безсмъртието. Според друга хипотеза вампирите присвоили древната магическа книга и после я загубили. Трети пък казваха, че това изобщо не била магическа книга, а описание на основните черти на четирите хуманоидни вида на земята.

Матю имаше собствена теория за съдържанието на книгата. Обяснение защо вампирите са толкова трудни за убиване и ранна история на човечеството и свръхестествените същества. Но това бяха само малка част от подозренията му.

— Наистина ли вярваш, че това е твоята книга? — попита демонът. Когато Матю кимна, Хамиш въздъхна дълбоко. — Нищо чудно, че вещиците са клюкарствали. Как са разбрали, че Даяна я е намерила?

Матю се обърна към него със свирепо изражение.

— Кой знае, пък и на кого му пука? Проблемите започнаха, защото не могат да си държат устите затворени.

Хамиш пак си припомни, че Матю и семейството му никак не обичат вещиците.

— Не бях единственият, който ги чу в неделя. Чуха ги и други вампири. След това демоните надушиха, че се случва нещо интересно, и…

— И сега Оксфорд е пълен със свръхестествени същества — довърши мисълта му демонът. — Каква бъркотия. Не започва ли скоро семестърът? Тогава ще започнат да прииждат и хората. Скоро ще започнат да се стичат към града.

— Стана още по-зле. — Лицето на Матю бе мрачно. — Ръкописът не само е бил загубен, но и омагьосан, а Даяна е развалила тази магия. След това е върнала книгата в библиотеката и не е проявила повече никакъв интерес към нея. Аз не съм единственият, който я чака да я вземе отново.

— Матю — попита Хамиш напрегнато, — да не би да я пазиш от другите вещици?

— Тя сякаш няма представа за собствената си сила. Така се излага на риск. Не мога да им позволя да я докопат. — Изведнъж Матю стана притеснително уязвим.

— О, Мат — възкликна демонът и поклати глава. — Не трябва да заставаш между Даяна и себеподобните й. Така ще създадеш още повече проблеми. Освен това — продължи той, — никоя вещица няма да прояви открита агресия към член на семейство Бишъп. Родът й е стар и уважаван.

В днешно време свръхестествените същества вече не се избиваха помежду си, освен при самозащита. Агресията не се приемаше добре по целия свят. Матю бе разказвал на Хамиш как е било едно време, когато ги раздирали кървави вражди и вендети, които привличали вниманието на обикновените хора.

— Демоните са дезорганизирани, а вампирите няма да посмеят да ме дразнят. Но на вещиците не може да се има доверие. — Матю се изправи и занесе виното си до камината.

— Остави Даяна Бишъп на мира — посъветва го Хамиш. — Пък и ако този ръкопис е омагьосан, няма да можеш да го прочетеш.

— Ще мога, ако тя ми помогне — отбеляза Матю измамно спокойно, взрян в огъня.

— Слушай — каза демонът с тона, който използваше пред подчинените си, когато бъркаха, — остави вещицата и ръкописа на мира.

Вампирът остави внимателно чашата си на полицата над камината и се извърна.

— Не мисля, че мога, Хамиш. Аз… копнея за нея. — От произнасянето на думата жаждата му стана още по-силна. Когато така целенасочено изгладнееше, ставаше настоятелен и не го задоволяваше каква да е кръв. Тялото му искаше точно определено нещо. Само да можеше да вкуси от нея — от Даяна — щеше да утоли жаждата си и болезненият копнеж щеше да изчезне.

Хамиш се взря в напрегнатите му рамене. Не бе учуден, че приятелят му копнее за Даяна Бишъп. Вампирите се чифтосваха само със същества, които желаеха по-силно от всичко на света, а жаждата бе част от това желание. Хамиш силно подозираше, че Матю — въпреки предишните си горещи клетви, че никога няма да намери някой, към когото да изпитва подобни чувства — в момента желаеше да се чифтоса.

— Тогава истинският ти проблем не са вещиците, нито Даяна. И със сигурност не е някакъв си древен ръкопис, който може да съдържа, а може и да не съдържа отговорите на твоите въпроси. — Остави го да осъзнае думите му, преди да продължи. — Осъзнаваш ли, че ти всъщност искаш нея?

Вампирът въздъхна с облекчение, че истината най-накрая бе изречена на глас.

— Знам. Качих се до прозореца й, докато спеше. Следя я, когато прави крос. Тя се съпротивлява на опитите ми да й помагам и колкото повече го прави, толкова по-жаден се чувствам. — Изглеждаше толкова объркан, че Хамиш трябваше да си прехапе устните, за да не се усмихне. Обикновено жените не успяваха да устоят на Матю. Правеха каквото им кажеше, омагьосани от красотата и чара му. Нищо чудно, че е очарован. — Но нямам нужда от кръвта на Даяна, не и физически. Няма да се поддам на този копнеж. Не би трябвало да е проблем да съм край нея. — Лицето му неочаквано се сгърчи. — Какви ги говоря? Не можем да сме близо един до друг. Ще привлечем внимание.

— Не е задължително. Ние с теб прекарваме доста време заедно и никой не се тревожи от това — отбеляза Хамиш. В първите години на приятелството им двамата се мъчеха да прикриват различието си от любопитните погледи. И поотделно бяха впечатляващи личности. Но когато бяха заедно и събираха главите си, за да се посмеят заедно на шега по време на вечеря, или седяха на двора с празни бутилки от шампанско в краката си — нямаше как да не ги забележиш.

— Не е същото и ти го знаеш — сопна се раздразнено Матю.

— О, да. Забравих — ядоса се и Хамиш. — Никой не се интересува какво правят демоните. Но вампир и вещица? Това си е голяма работа. Вие сте най-важните същества на този свят.

— Хамиш! — протестира Матю. — Знаеш, че не го мисля.

— Съзирам типичното за вампирите презрение към демоните, Матю. И към вещиците, ако мога да добавя. Припомни си много добре какво ти е отношението към останалите същества, преди да вкараш тази вещица в леглото си.

— Нямам намерение да вкарвам Даяна в леглото си — изтъкна Матю с отровен глас.

— Вечерята е сервирана, господине. — Джордан бе стоял незабелязан на вратата известно време.

— Слава богу! — възкликна с облекчение Хамиш и стана от креслото си. Вампирите ставаха по-лесни за контролиране, когато разделяха вниманието си между разговор и нещо друго, каквото и да е.

Седнаха в трапезарията в единия край на огромната маса, която можеше да побере цял банкет. Хамиш зарови с вилицата в първото от няколкото ястия, а Матю бъркаше супата си, за да я охлади. Вампирът се наведе над купата и помириса.

— Гъби и шери? — попита той.

— Да. Джордан искаше да опита нещо ново и тъй като сред продуктите няма нито един, който ти да не одобряваш, му позволих.

На Матю не му трябваше много, когато отсядаше в Кадзоу, но Джордан беше магьосник на супите, а Хамиш не обичаше да яде сам, както не обичаше и да пие в усамотение.

— Извинявай, Хамиш — каза Матю, докато гледаше как приятелят му яде.

— Извинението ти се приема, Мат — отвърна Хамиш, доближил лъжицата до устата си. — Но не можеш да си представиш колко е трудно да се приемеш, ако си демон или вещица. При вампирите е ясно и необратимо. Първо не си вампир, после си. Няма въпроси и място за съмнения. Докато ние трябва да чакаме, да се наблюдаваме и да се чудим. И заради това ни е двойно по-трудно да приемем вампирското ви превъзходство.

Матю въртеше дръжката на лъжицата с пръсти.

— Вещиците знаят, че са вещици. Не са изобщо като демоните — възрази той смръщен.

Хамиш остави лъжицата си и си доля вино.

— Много добре знаеш, че ако някой от родителите ти е вещица или вещер, това не е гаранция. Можеш да се окажеш съвсем обикновен човек. Или пък да си запалиш люлката. Няма как да знаеш дали, когато или как ще се прояви силата ти. — За разлика от Матю, Хамиш имаше приятелка вещица. Джанин му беше фризьорка и откакто се занимаваше с косата му, тя никога не бе изглеждала по-добре. Правеше лосион за кожа по собствена рецепта, който бе чудодеен. Той подозираше, че използва магия при приготвянето му.

— Но не е пълна изненада — настоя Матю, загреба супа и духна към лъжицата, за да я охлади. — Даяна има зад гърба си векове фамилна история, на която да разчита. Това не е нещо, което й се е случило в тийнейджърските години.

— А аз нямах време да се осъзная — каза Хамиш, като си спомни собственото си съзряване като демон отпреди години.

Когато беше на дванайсет, животът му се преобърна за един следобед. В една дълга шотландска есен осъзна, че е много по-умен от учителите си. Повечето деца на дванайсет подозират, че е така, но Хамиш го знаеше със сигурност и това го разстройваше. Започна да се преструва, че е болен, за да не ходи на училище, а когато това престана да му помага, взе да си пише домашните възможно най-бързо и заряза всякакви преструвки, че е нормален. Директорът се видя в чудо и поиска университетски преподаватели по математика да преценят невероятните до тревожност способности на момчето да решава за минути задачи, които мъчеха съучениците му със седмици, а понякога дори и по-дълго.

Джак Уотсън, млад демон от Глазгоуския университет, мъж с червена коса и ясни сини очи, хвърли само един поглед на Хамиш Осборн и веднага се досети какъв е. Подложи го на формална проверка, която — както всички очакваха — официално доказа, че Хамиш е математически гений, чийто ум не се вмества в стандартните параметри. Уотсън го покани да посещава лекции в университета. Също така обясни на директора, че ако детето продължи да учи в нормален клас, ще се превърне в пироман или нещо също толкова разрушително.

После Уотсън посети скромния дом на семейство Осборн и разказа на изумените родители как е устроен светът и какви видове същества има в него. Пърси Осборн бе получил здраво презвитерианско възпитание и отначало се съпротивляваше на идеята за съжителство със свръхестествени същества, но жена му го засече, че от малък вярва във вещици, защо тогава да няма и вампири и демони? Хамиш плака от облекчение, вече не се чувстваше напълно сам. Майка му го прегърна силно и му каза, че винаги е знаела, че е специален.

Докато Уотсън още седеше край електрическата им печка и пиеше чай със съпруга и сина й, Джесика Осборн реши да се възползва от възможността и да спомене и други аспекти от живота на Хамиш, които биха го накарали да се чувства различен. Почерпи сина си с шоколадови бисквити и каза, че е наясно, че той няма да се ожени за съседското момиче, което бе лудо по него. Защото Хамиш се чувстваше привлечен от по-големия й брат, як младеж на петнайсет, който можеше да рита футболна топка по-далеч от всички други момчета в махалата. Нито Пърси, нито Джак бяха учудени или разстроени от това разкритие.

— Все пак — изтъкна Матю след като опита за първи път вече поизстиналата супа — семейството на Даяна е очаквало тя да стане вещица и тя е станала, независимо дали използва дарбата си или не.

— Според мен това е също толкова лошо, колкото да растеш сред обикновени хора, които си нямат понятие какво става. Можеш ли да си представиш как я притискат? Да не говорим за ужасното усещане, че животът ти не ти принадлежи. — Хамиш потръпна. — Предпочитам невежеството.

— Как се почувства — започна колебливо Матю — първия ден, когато се събуди и вече знаеше, че си демон? — Вампирът по принцип не задаваше толкова лични въпроси.

— Като прероден — отвърна Хамиш. — Също толкова силно е, като да се събудиш жаден за кръв и да осъзнаеш, че чуваш как расте тревата. Всичко изглеждаше различно. Възприемах всичко по различен начин. През повечето време се хилех като глупак, а после плачех в стаята си. Но мисля, че не го повярвах — имам предвид изцяло — докато ти не ме вкара в болницата.

Първият подарък за рожден ден, който Матю направи на Хамиш, след като се сприятелиха, включваше бутилка „Круг“ и разходка до „Джон Радклиф“. Там го подложи на ядрено-магнитен резонанс, като през цялото време му задаваше въпроси. След това сравниха резултатите с тези на виден мозъчен хирург от болницата, докато пиеха шампанско, а демонът още беше по нощница. Хамиш накара Матю да му показва снимките много пъти, впечатлен как мозъкът му светва като неонова реклама, когато отговаря на прости въпроси. Това и досега беше един от най-хубавите му подаръци за рожден ден.

— Доколкото разбирам от думите ти, Даяна е там, където бях аз преди ядрено-магнитния резонанс — отбеляза Хамиш. — Знае, че е вещица, но все още й се струва, че живее в лъжа.

— Тя наистина живее в лъжа — изхриптя Матю, преди да глътне нова лъжица супа. — Даяна се прави на обикновен човек.

— Не ти ли е интересно защо? И което е по-важно — можеш ли да общуваш с такова същество? Ти не обичаш лъжите.

Матю се замисли, но не отговори.

— И още нещо — продължи Хамиш. — За човек, който ненавижда лъжите, имаш прекалено много тайни. Ако по каквато и да е причина се нуждаеш от тази вещица, ще трябва да спечелиш доверието й. А единственият начин да го направиш е да й кажеш неща, които не би искал тя да знае. Тя е събудила закрилническите ти инстинкти и сега ще трябва да се бориш с тях.

Докато Матю обмисляше ситуацията, Хамиш обърна разговора към последните събития в Ситито и правителството. Вампирът се успокои още повече, улисан в сложните интриги в политиката и финансите.

— Предполагам, че си чул за убийствата в Уестминстър — вметна Хамиш, когато видя, че Матю се отпусна напълно.

— Да. Някой трябва да ги спре.

— Ти? — попита Хамиш.

— Не е моя работа. Все още.

Хамиш знаеше, че приятелят му има своя теория за убийствата, която бе свързана с научните му изследвания.

— Все още ли мислиш, че убийствата са знак за изчезването на вампирите?

— Да — потвърди Матю.

Беше убеден, че свръхестествените същества бавно вървят към гибел. Хамиш отначало отрече хипотезата на приятеля си, но вече започваше да мисли, че може и да е вярна.

Подхванаха по-ведри теми и след вечеря се качиха на горния етаж. Демонът бе разделил една от многото приемни на хижата на всекидневна и спалня. В дневната имаше голяма стара дъска за шах с изящни фигури от абанос и слонова кост, които би трябвало да са в музей под защитно стъкло, а не в проветрива ловна хижа. Също като ядрено-магнитния резонанс и те бяха подарък от Матю.

Приятелството им бе укрепнало през годините благодарение на много дълги вечери като тази. Веднъж вампирът започна да разказва на Хамиш преживяванията си от миналото. Сега вече Хамиш знаеше почти всичко за Матю Клермон, а и той бе единственото същество, което не се боеше от мощния му демоничен интелект.

По традиция Хамиш седна зад черните фигури.

— Довършихме ли последната си партия? — попита Матю, като се престори, че подредената дъска го е изненадала.

— Да. Ти победи — отвърна кратко Хамиш и си спечели една от редките широки усмивки от приятеля си.

Двамата започнаха да движат фигурите. Матю не бързаше, а Хамиш беше трескав и решителен, когато дойдеше неговият ред. Чуваше се само пукането на огъня и тиктакането на часовника.

След час Хамиш пристъпи към последния етап от своя план.

— Имам въпрос. — Произнесе го внимателно, наблюдавайки поредния ход на приятеля си. — Дали искаш вещицата заради самата нея, или заради властта, която има над ръкописа?

— Не искам силата й! — изригна Матю и направи грешен ход с коня си, от който Хамиш веднага се възползва. Наведе глава и заприлича повече отвсякога на ренесансов ангел, задълбочен в някаква райска мистерия. — Господи, и аз не знам какво искам.

Хамиш стоеше неподвижен, доколкото му бе възможно.

— Мисля, че знаеш, Матю.

Матю премести пешка без да отговори.

— Останалите същества в Оксфорд — продължи Хамиш — скоро ще разберат, ако вече не са разбрали, че се интересуваш не само от старинната книга. Каква е крайната ти цел?

— Не знам — прошепна вампирът.

— Любов? Да пиеш от кръвта й? Да я накараш да те харесва?

Матю изръмжа.

— Впечатляващо — подхвърли отегчено Хамиш.

— Има много неща, което не разбирам в тази история, Хамиш, но за три съм сигурен — подчерта Матю и взе чашата с вино от пода. — Няма да се поддам на жаждата за кръвта й. Не искам да контролирам силата й. И със сигурност не желая да я направя вампир. — И потръпна от мисълта.

— Значи остава любовта. Е, получи отговора, който търсеше. Наистина знаеш какво искаш.

Матю отпи от виното.

— Искам нещо, което не бива, и жадувам за някого, когото не мога да имам.

— Нали не се боиш, че ще я нараниш? — попита внимателно Хамиш. — И преди си имал връзки с топлокръвни жени, но никога не си ги наранявал.

Тежката кристална чаша на Матю се счупи на две. Падна на пода и червеното вино се разля по килима. Хамиш видя парченца кристал между палеца и показалеца на приятеля си.

— О, Мат. Защо не ми каза? — Овладя изражението си, не искаше шокът му да си личи.

— Как бих могъл? — Матю се взря в ръцете си и се опита да махне парченцата кристал от пръстите си, докато те не се обагриха с тъмночервената смес от кристален прах и кръв. — Винаги прекалено много си вярвал в мен.

— Коя беше?

— Казваше се Елинор. — Матю се затрудни да произнесе името й. Прилепи опакото на дланта си към очите в безсилен опит да изтрие лицето й от ума си. — С брат ми се карахме, вече не помня за какво. Но исках да го убия с голи ръце. Елинор се опита да ме вразуми. Застана между нас и… — Гласът на вампира заглъхна. Хвана главата си с длани, без да си прави труда да изчисти остатъците от кръв по вече зарасналите му пръсти. — Толкова много я обичах, а я убих.

— Кога се случи това? — прошепна Хамиш.

Матю свали ръце от лицето си и ги обърна, за да разгледа дългите си силни пръсти.

— Преди векове. Вчера. Какво значение има? — попита той с типичното за вампирите неуважение към времето.

— Има голямо значение дали си допуснал тази грешка в началото на живота си като вампир, когато още не си можел да контролираш инстинктите и жаждата си.

— А! Тогава сигурно има значение, че убих и друга жена, Сесилия Марнит, само преди един век. Вече не бях новоизпечен вампир. — Матю стана от креслото си и отиде до прозореца. Искаше да избяга в нощния мрак и да изчезне, за да не види ужаса в очите на Хамиш.

— Има ли други? — попита рязко демонът.

Матю поклати глава.

— Две са достатъчно. Не може да има трета. Никога.

— Разкажи ми за Сесилия — поиска Хамиш, като се приведе напред в креслото си.

— Беше съпруга на банкер — започна неохотно Матю. — Видях я в операта и полудях по нея. По онова време в Париж всички бяха луди по нечия чужда съпруга. — Пръстите му рисуваха силует на женско лице по стъклото пред него. — Не беше кой знае какво предизвикателство. Исках само да опитам кръвта й. Влязох посред нощ в дома й. Но след като започнах, не можех да се спра. Ала не можех и да я оставя да умре — тя беше моя и аз нямаше да я изоставя. За малко да не спра навреме. Господи, никак не й харесваше да е вампир. Сесилия влезе в горяща къща, преди да успея да я спра.

Хамиш се намръщи.

— Значи не ти си я убил, Мат. Тя се е самоубила.

— Пиех от нея, докато я докарам до прага на смъртта, карах я да пие от моята кръв и я превърнах в свръхестествено същество без нейно разрешение, защото бях себичен и уплашен — извика той гневно. — Как така не съм я убил? Взех живота й, идентичността й, жизнеността й — това е убийство, Хамиш.

— Защо скри това от мен? — Демонът се опитваше да не изпитва нищо към постъпките на приятеля си, но му беше трудно.

— Дори и вампирите изпитват срам — каза нервно Матю. — Мразя се… и би трябвало… за това, което сторих на тези жени…

— Затова трябва да спреш да криеш тайните в себе си, Мат. Те ще те унищожат отвътре. — Внимателно обмисли думите си, преди да продължи. — Не си убил умишлено Елинор и Сесилия. Ти не си убиец.

Матю опря длани в белите рамки на прозореца и притисна чело в студеното стъкло. След това заговори с мъртвешки равен глас.

— Не, аз съм чудовище. Елинор ми прости. Сесилия не можа.

— Не си чудовище — подчерта Хамид, притеснен от тона на приятеля си.

— Може и да не съм, но съм опасен. — Обърна се с лице към демона. — Особено когато съм около Даяна. Дори Елинор не ме е карала да се чувствам така. — Мисълта за Даяна върна пак жаждата, усети стягане в сърцето, което плъзна към корема му. Лицето му потъмня, докато се опитваше да се овладее.

— Ела да си довършим партията — подкани Хамиш сурово.

— Мога да си тръгна, Хамиш — започна несигурно Матю. — Не си длъжен да делиш покрив с мен.

— Не ставай глупак — отвърна веднага Хамиш. — Никъде няма да ходиш.

Матю седна.

— Не разбирам как не ме намрази, след като научи за Елинор и Сесилия — каза той след няколко минути.

— Не знам какво трябва да направиш, за да ме накараш да те намразя, Матю. Обичам те като брат и ще бъде така до последния ми дъх.

— Благодаря — кимна Матю с мрачно изражение. — Ще се опитам да заслужа тази обич.

— Не опитвай, а просто го направи — каза дрезгаво Хамиш. — Между другото, ще си загубиш топа.

Двамата трудно върнаха вниманието си към партията и продължиха да играят до малките часове, когато Джордан донесе кафе за Хамиш и бутилка порто за Матю. Икономът прибра счупената чаша без да коментира, а Хамиш го прати да си ляга.

Когато Джордан излезе, демонът огледа дъската и направи последния си ход.

— Шах и мат.

Матю въздъхна, облегна се назад в креслото си и се взря в дъската. Царицата му бе заобиколена от собствените му фигури — пешки, офицер и кон. А в другия край на полето царят му бе матиран от някаква жалка пешка. Играта свърши, той загуби.

— В играта има по-важни неща от това да защитаваш царицата си — каза Хамиш. — Защо ти е толкова трудно да запомниш, че само царят е незаменим?

— Царят просто си седи и се мести с по едно квадратче. Царицата се движи толкова свободно. По-скоро бих изгубил партията, отколкото да предам свободата й.

Хамиш се почуди дали говори за шаха или за Даяна.

— Тя струва ли си такава цена, Мат? — попита той тихо.

— Да — потвърди Матю, без да се замисли. Взе бялата царица и я стисна между пръстите си.

— И аз така си помислих — каза Хамиш. — Сега не го осъзнаваш, но имаш късмет, че най-после си я открил.

Очите на вампира блеснаха и устните му се повдигнаха в крива усмивка.

— А дали тя е извадила късмет, Хамиш? Дали е добре за нея, че същество като мен я преследва?

— Това зависи изцяло от теб. И запомни — никакви тайни. Не и ако я обичаш.

Матю се вгледа в спокойното лице на царицата и пръстите му се обвиха покровителствено около малката изящна фигурка.

Все още беше в ръката му, когато слънцето изгря и дълго след като Хамиш си легна.