Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз, вещицата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Discovery of Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 206 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Дебора Харкнес. Аз, вещицата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-204-4

История

  1. — Добавяне

24.

— „Видях отдалече черен облак, който покриваше всичко. Поглъщаше земята, засмукваше душата ми, когато морето влизаше в нея, ставаше задушлив и вреден пред приближаващия ад и сянката на смъртта. Бурята властваше над мен.“ — Четях на глас от копието на „Aurora Consurgens“ на Матю.

Обърнах се към компютъра си, за да си запиша образите, с които анонимният автор бе описал нигредо, една от най-опасните стъпки в алхимичната трансформация. В тази част от процеса сливането на вещества като живак и олово излъчваше пари, които застрашаваха здравето на алхимика. Съвсем адекватно едно от приличащите на чудовища лица, нарисувани от Бурго Льо Ноар, си бе стиснало носа и се опитваше да се предпази от описания в текста облак.

— Облечи се за езда.

Вдигнах глава от ръкописа.

— Матю ме накара да обещая, че ще те извеждам. Каза, че така ще те предпазим да не се разболееш — обясни Изабо.

— Няма нужда, Изабо. Доменико и вещерската вода намалиха адреналина в кръвта ми, ако от това се притесняваш.

— Матю сигурно ти е обяснил колко привлекателна за вампирите е миризмата на паника.

— Маркъс ми каза — поправих я аз. — Всъщност, дори ми описа каква е на вкус. А как мирише?

Изабо сви рамене.

— Каквато е и на вкус. Може би миризмата й е малко по-екзотична, има нотки на мускус. Никога не съм била особено привлечена от нея. Предпочитам да убивам, а не да преследвам. Но всеки е различен.

— Напоследък нямам много панически пристъпи. Няма нужда да ме водиш на езда. — И се върнах към работата си.

— Защо според теб намаляха? — попита Изабо.

— Честно казано, не знам — отвърнах с въздишка и погледнах майката на Матю.

— Отдавна ли си така?

— От седемгодишна.

— Какво се случи тогава?

— Родителите ми бяха убити в Нигерия — казах простичко.

— Те са били на снимката, която получи и която накара Матю да те доведе в Сет-Тур.

Кимнах, а Изабо стисна устни като обикновено.

— Свине.

Имах и по-лоши думи за тези хора, но и тази вършеше работа. Ако прибавехме към изпращачите на снимката и Доменико Микеле, думата си беше съвсем точна.

— Със или без панически пристъпи — продължи строго Изабо, — ще излезем да се раздвижим, както нареди Матю.

Изключих компютъра и се качих да се преоблека. Дрехите ми за езда бяха прилежно сгънати в банята — дело на Март — а ботушите ми бяха в конюшните при каската и предпазната жилетка. Обух черните бричове и полото и нахлузих мокасините си върху топлите чорапи, след това слязох да потърся майката на Матю.

— Тук съм — извика ми тя. Проследих гласа й и влязох в малка стая, боядисана в кафяво. Беше украсена със стари чинии, животински рога. Вътре имаше толкова голям шкаф, че можеше да побере съдовете и приборите на цяла странноприемница. Изабо ме погледна над броя на „Льо Монд“, очите й не пропуснаха и сантиметър от мен. — Март ми каза, че си поспала.

— Да, благодаря. — Преместих тежестта си от единия крак на другия, сякаш се намирах пред директора на училището и се канех да обясня лошото си поведение.

Март ме спаси от неудобството, като се приближи с кана чай. Тя също ме огледа от главата до петите.

— Днес си по-добре — обяви накрая и ми подаде чаша. Постоя смръщена, докато майката на Матю свали вестника, след това си тръгна.

Когато си допих чая, двете отидохме в конюшните. Наложи се Изабо да ми помогне с ботушите, тъй като кожата бе още прекалено стегната. Наблюдаваше ме зорко, докато си слагах приличащата на костенурска черупка жилетка и каската. Очевидно Матю я бе инструктирал да следи дали се качвам на коня обезопасена. Изабо, разбира се, бе облечена само в кафяв жакет със златисти ширити. Относителната неразрушимост на вампирската плът си беше привилегия, ако си ездач.

Фидат и Ракаса стояха една до друга в двора. Бяха като огледални образи, включително и заради женските седла на гърбовете си.

— Изабо — запротестирах аз, — Жорж е сложил погрешното седло на Ракаса. Не яздя странично.

— Да не би да се боиш да опиташ? — погледна ме изпитателно тя.

— Не! — отвърнах и се опитах да овладея яда си. — Просто предпочитам да яздя по другия начин.

— Откъде си толкова сигурна? — Зелените й очи проблеснаха малко злобно.

Стояхме и се взирахме една в друга. Ракаса зари с копито и погледна през рамо.

„Ще яздите или ще дърдорите?“, сякаш ни попита тя.

„Дръж се прилично“, отвърнах й строго наум. Приближих се до нея и опитах ремъка.

— Жорж се е погрижил за това — каза с досада Изабо.

— Не яздя коне, които не съм проверила лично. — Огледах копитата на Ракаса, прокарах ръце по юздите й и пъхнах пръсти под седлото.

— И Филип постъпваше точно така. — В тона на Изабо се усещаше неприязън, но и уважение. Чакаше ме да свърша със зле прикрито нетърпение. Когато приключих, тя поведе бавно Фидат и ме изчака да я настигна. След като ми помогна да се кача на странното седло, се метна на гърба на своя кон. Само един поглед към нея ми бе достатъчен, за да разбера, че ме чака интересна сутрин. Като я гледах на седлото, си помислих, че е по-добра ездачка от Матю, а той бе най-добрият, когото бях виждала.

— Разходи се малко — посъветва ме Изабо. — Искам да се уверя, че няма да паднеш и да се пребиеш.

— Имай ми малко доверие, Изабо. — Не ме хвърляй, помолих Ракаса, и ще се погрижа да получаваш по ябълка на ден до края на живота си. Ушите на коня ми се стрелнаха напред, после назад. Животното направи няколко внимателни крачки. Обиколихме два пъти двора, преди да дръпна юздите и да спра пред майката на Матю. — Доволна ли си?

— По-добра ездачка си, отколкото очаквах — призна тя. — Вероятно можеш и да прескачаш препятствия, но обещах на Матю, че няма да го правим.

— Май е изтръгнал доста обещания от теб, преди да тръгне — промърморих под нос с надеждата, че няма да ме чуе.

— Така е — отвърна тя ледено. — Някои от тях ми е по-трудно да спазвам.

Минахме през отворените порти. Жорж докосна шапката си за довиждане и затвори портата след нас. Усмихна се и поклати глава.

Майката на Матю ме водеше по сравнително равен терен, докато свикна със страничното седло. Номерът беше да държа торса си изправен, колкото и да ми се искаше да се наклоня напред.

— Не е толкова зле — отбелязах аз след около двайсет минути.

— Тези седла имат по две дръжки и са по-добри. Старите ставаха само някой мъж да те развежда на коня. — Усетих отвращение в гласа й. — Чак когато италианката, която ни беше кралица, сложи дръжка и стреме на седлото си, и ние вече можехме да контролираме конете си. Любовницата на мъжа й яздела като мъж и можела да излиза с него. Катерина пък си оставала у дома, което е много неприятно за една съпруга. — Тя ме изгледа унищожително. — Метресата на Анри бе кръстена на богинята на лова също като теб.

— Не бих си позволила да ядосвам Катерина Медичи — поклатих глава аз.

— Любовницата на краля Диан дьо Поатие беше опасна жена — изтъкна мрачно Изабо. — Беше вещица.

— Истинска или го казваш като метафора? — попитах с интерес.

— И двете — отвърна майката на Матю с тон, от който вехнеха цветята. Засмях се. Изабо изглеждаше изненадана, после и тя се разсмя.

Пояздихме още малко. Изабо помириса въздуха и се изправи на седлото с тревожно лице.

— Какво има? — попитах притеснено и дръпнах юздите на Ракаса.

— Заек. — Тя пришпори Фидат. Последвах я, не исках да й показвам колко е трудно да следваш вещица в гората, както бе казал Матю.

Промушихме се през дърветата и излязохме в открито поле. Изабо дръпна юздите на Фидат, аз спрях до нея.

— Виждала ли си някога вампир да убива? — попита ме тя, следейки реакцията ми.

— Не — отвърнах спокойно.

— Зайците са малки. Ще започнем с тях. Изчакай ме. — Тя скочи леко от седлото. Фидат остана послушно на място, без да изпуска господарката си от поглед. — Даяна — каза тя рязко, взряна в жертвата си, — не се приближавай, докато ловувам и се храня. Разбра ли?

— Да. — Опитах се да осъзная какво ми намеква. Дали Изабо се канеше да преследва заека, да го убие и да изпие кръвта му пред мен? При това положение предпочитах да стоя настрани.

Майката на Матю се втурна през тревата. Движеше се толкова бързо, че ми беше невъзможно да я следвам с поглед. Стрелна се като летящ сокол, който се кани да се спусне над жертвата си, след това се наведе и сграбчи заека за ушите. Вдигна го победоносно, преди да забие зъби право в сърцето му.

Зайците може и да са малки, но се оказа, че отделят учудващо много кръв, ако ги захапеш, докато са още живи. Беше ужасяващо. Изабо изсмука кръвта на животното, което скоро престана да се бори. След това обърса устата си в козината му и хвърли трупа в тревата. Три секунди по-късно вече се мяташе на седлото. Бузите й бяха леко зачервени, а очите й блестяха по-силно от обикновено. След като възседна коня, ме погледна.

— Е? — попита тя. — Да потърсим ли нещо по-голямо, или предпочиташ да се върнем в замъка?

Изабо дьо Клермон ме изпитваше.

— Ще те следвам — процедих мрачно и докоснах леко Ракаса с петата си.

Останалата част от ездата ни не се измерваше по движението на слънцето, а по количеството кръв, което жадната уста на Изабо изпиваше от жертвите си. Хранеше се сравнително чисто. Въпреки това щеше да мине известно време, преди отново да ми се дояде пържола.

Претръпнах към кръвта след заека, голямата катерица, която Изабо ми каза, че се нарича мармот, лисицата, дивата коза — поне си мислех, че е дива коза. Когато обаче Изабо подгони млада сърна, нещо ме прободе в сърцето.

— Изабо — противопоставих й се аз. — Не може да си още гладна. Остави я на мира.

— Какво? Богинята на лова не ми дава да ловувам сърната й? — Говореше подигравателно, но очите й бяха любопитни.

— Да — потвърдих веднага с рязък тон.

— И аз не съм съгласна да преследваш сина ми. Видя ли до какво ни доведе това? — Тя скочи от коня.

Пръстите ме сърбяха да се намеся, но не можех нищо да направя, без да застана на пътя на Изабо, докато тя преследваше жертвата си. След всяко убийство очите й ми подсказваха, че не владее напълно емоциите си, нито действията си.

Сърната се опита да избяга. Почти успя, като се шмугна в един храст, но Изабо умело я подплаши и я изкара на открито. След това умората я победи. Гонитбата им докосна нещо дълбоко в мен. Изабо убиваше бързо, сърната не страда, но трябваше да си прехапя устните, за да не закрещя.

— Ето — каза тя със задоволство, когато се върна на гърба на Фидат. — Вече можем да се връщаме в Сет-Тур.

Без да кажа нищо, обърнах глава към замъка.

Изабо сграбчи юздите на коня ми. По кремавата й блуза имаше малки капки кръв.

— Още ли харесваш вампирите? Още ли мислиш, че ще ти е лесно да живееш със сина ми, щом знаеш, че му се налага да убива, за да оцелява?

Трудно ми беше да свържа Матю и думата „убийство“ в едно изречение. Дали някой ден нямаше да го целуна точно след като се е върнал от лов и да усетя вкуса на кръвта по устните му? А дни като този, който сега прекарвах с Изабо, щяха да се случват постоянно.

— Ако се опитваш да ме уплашиш и да ме накараш да избягам от сина ти, Изабо, трябва да ти кажа, че се провали — отвърнах решително. — Ще ти се наложи да се постараеш още.

— Март ме предупреди, че това няма да е достатъчно да те накарам да размислиш — призна тя.

— И е била права. — Тонът ми бе рязък. — Приключи ли изпитът? Можем ли да се връщаме вече?

Яздехме мълчаливо между дърветата. След като се прибрахме в градината на крепостта, Изабо се обърна към мен.

— А разбираш ли защо не бива да подлагаш на съмнение решенията на Матю, когато ти казва какво да правиш?

Въздъхнах.

— Край на лекциите за днес.

— Да не мислиш, че хранителните ни навици са единственото препятствие между теб и сина ми?

— Изплюй камъчето, Изабо. Защо трябва да се подчинявам на Матю?

— Защото той е най-силният вампир в замъка. Той е главата на семейството.

Взирах се в нея, бях като ударена от гръм.

— Да не би да ми казваш, че трябва да го слушам, защото той е водачът, най-силният мъжкар?

— Да не би да си мислиш, че си ти? — засмя се Изабо.

— Не — съгласих се с нея. Изабо също не беше самката водач. Правеше каквото й каже Матю. Маркъс и Мириам също, както и всеки друг вампир в Бодлианската библиотека. Дори Доменико накрая отстъпи пред него. — Такива ли са правилата на глутницата Дьо Клермон?

Изабо кимна и зелените й очи проблеснаха.

— За твоя безопасност е, както и за неговата и на всички останали. Трябва да се подчиняваш. Това не е игра.

— Разбирам, Изабо. — Губех търпение.

— Не, не разбираш — промълви тя тихо. — И няма да разбереш, докато не бъдеш принудена, точно както те накарах насила да наблюдаваш как убиват вампирите. Дотогава ще ти кажа само това. Някой ден своеволността ти може да ти струва живота, или нечий друг живот. Тогава ще проумееш какво ти казвам в момента.

Върнахме се в замъка в мълчание. Когато минахме покрай царството на Март на долния етаж, тя излезе от кухнята с пиле в ръцете. Спрях се. Март видя малките капки кръв по маншетите на Изабо и затаи дъх.

— Тя трябва да знае — просъска Изабо.

Икономката промърмори тихо нещо грубо на окситански, след това ми кимна.

— Хайде, момиче, ела при мен да те науча да правиш чай.

Сега пък Изабо се разгневи. Март ми даде да пия нещо, и ми връчи чиния с няколко посипани с ядки бисквити. Беше изключено да хапна от пилето.

Намери ми работа за часове напред, накара ме да сортирам билки и подправки на малки купчинки и ми казваше имената им. Преди обяда вече можех да ги различавам по миризма със затворени очи, както и по външен вид.

— Магданоз, джинджифил, лайка, розмарин, салвия, див морков, див пелин, дива мента, ангелика, седефче, вратига, хвойна — сочех аз и произнасях имената им.

— Хайде още веднъж — нареди спокойно Март и ми подаде няколко муселинови торбички.

Разхлабих връзките, изсипах съдържанието на масата и започнах да й рецитирам имената.

— Добре. А сега сложи в торбичките по щипка от всички билки.

— Защо първо не смесим всичко заедно и не сложим по малко в торбичките? — попитах, докато взимах с пръсти от дивата мента и бърчех нос от свежия й мирис.

— Може да пропуснем нещо. Във всяка торбичка трябва да има от всяка от дванайсетте билки.

— Нима пропускането на едно такова малко семенце може да окаже влияние върху вкуса? — почудих се и вдигнах семе от див морков между палеца и показалеца си.

— По една щипка от всичко — повтори Март. — Хайде пак.

Опитните ръце на вампирката се движеха уверено между купчините, пълнеха прилежно торбичките и затягаха вървите. След като приключихме, Март ми направи чаша чай с торбичка, която сама бях приготвила.

— Много е вкусно — казах и с удоволствие отпих от собственото си произведение.

— Ще си го носиш в Оксфорд. По една чаша на ден. Ще те държи здрава. — И започна да прибира торбичките в метална кутия. — Когато свърши, знаеш как да си го приготвиш.

— Март, няма нужда да ми даваш всичко това — запротестирах аз.

— Ще го пиеш заради мен, по една чаша на ден. Нали?

— Разбира се. — Това беше най-малкото, което можех да направя за единствения си съюзник в този дом, да не говорим колко добре ме хранеше.

След като си изпих чая, се качих в кабинета на Матю и включих компютъра си. От ездата ръцете ме боляха, затова преместих лаптопа и ръкописа на бюрото с надеждата, че ще там ще ми е по-удобно, отколкото на масата до прозореца. За нещастие коженият стол бе правен за човек с ръста на Матю, а не с моя, и краката ми увиснаха във въздуха.

Докато седях на стола му, чувствах Матю по-близо до себе си, затова останах на него и зачаках компютъра ми да зареди. Погледът ми се спря на тъмен предмет на най-високата полица. Той се сливаше с дървото и кожените подвързии на книгите и ставаше незабележим. От бюрото на Матю обаче успях да видя очертанията му.

Не беше книга, а стар дървен осмостен. На всяка стена беше изрязано малко сводесто прозорче. Предметът беше черен, напукан и изкривен от времето.

Обзе ме тъга, когато осъзнах, че това е детска играчка.

Матю я бе направил за Лукас, преди да се прероди във вампир и докато е строял първата църква. Беше я прибрал в ъгъла на полицата, за да не я вижда никой друг, освен него. Нямаше как погледът му да я пропусне всеки път, когато сядаше на бюрото си.

Когато Матю бе до мен, беше лесно да си представя, че сме сами в целия свят. Дори предупрежденията на Доменико и изпитанията на Изабо не бяха унищожили усещането ми, че увеличаващата се близост помежду ни е нещо, което засяга само нас двамата.

Но малката дървена куличка, направена с любов преди необозримо много време, сложи край на илюзиите ми. Трябваше да се мисли за деца — мъртви и живи. Бяха намесени семейства, включително и моето собствено, с дълги и сложни истории и дълбоко враснали предразсъдъци, дори и у мен самата. А Сара и Ем все още не знаеха, че съм влюбена във вампир. Беше време да им съобщя новината.

Изабо беше в салона и подреждаше цветя във висока ваза върху безценно оригинално писалище от времето на Луи XIV, което винаги бе имало само един собственик.

— Изабо? — повиках я колебливо аз. — Мога ли да ползвам телефона ти?

— Той ще ти се обади, когато пожелае да говори с теб. — И тя внимателно намести клонка с напъпили листа между белите и златистите цветя.

— Няма да се обаждам на Матю, Изабо. Трябва да говоря с леля си.

— Вещицата, която се обади предната вечер? — попита тя. — Как се казва?

— Сара — отвърнах и се намръщих.

— И живее с жена, също вещица, нали? — Изабо продължаваше да слага бели рози във вазата.

— Да. Емили. Това проблем ли е?

— Не — каза Изабо и ме погледна над цветята. — И двете са вещици. Само това има значение.

— И това, че се обичат.

— Сара е хубаво име — продължи Изабо, сякаш не бях казала нищо. — Сигурно знаеш легендата.

Поклатих глава. Обратите в разговорите с Изабо бяха шеметни като смяната на настроенията на сина й.

— Майката на Исак се е казвала Сарай — „конфликтната“. Но когато забременяла, Бог сменил името й на Сара, което значи „принцеса“.

— На леля ми Сарай би й подхождало много повече. — Чаках Изабо да ми каже къде е телефонът.

— Емили също е хубаво име. Римско. — Изабо подряза стеблото на една роза с острите си нокти.

— И какво означава? — Слава богу, че нямах повече роднини.

— Означава „трудолюбива“. Разбира се, името на майка ти е най-интересно. Ребека означава „пленена“ или „прикована“ — каза Изабо и се смръщи, докато оглеждаше вазата първо от едната страна, а после от другата. — Интересно име за вещица.

— А какво означава твоето име? — попитах нетърпеливо.

— Невинаги съм се казвала Изабо, но Филип обичаше да ме нарича така. Означава „божие обещание“. — Тя се поколеба, взряна в лицето ми, накрая взе решение. — Цялото ми име е Женевиев Мелисанд Елен Изабо Од дьо Клермон.

— Красиво е. — Овладях нетърпението си, разговорът за произхода на имената ми стана интересен.

Изабо леко ми се усмихна.

— Имената не са случайни.

— Матю има ли други имена? — Взех една бяла роза от кошницата и й я подадох. Тя промърмори някаква благодарност.

— Разбира се. Даваме на децата си много имена, когато се прераждат. Но Матю дойде при нас с това име и ние решихме да го запазим. Християнството тогава беше нова религия и Филип смяташе, че е добре един от синовете ни да е кръстен на един от евангелистите — Матей.

— А какви са другите му имена?

— Цялото му име е Матю Габриел Филип Бертран Себастиен дьо Клермон. Себастиен много му подхожда, донякъде и Габриел. Мрази Бертран и не се обръща, ако го наречеш Филип.

— И какво във Филип го притеснява?

— Това бе любимото име на баща му. — Ръцете на Изабо спряха да се движат за миг. — Сигурно знаеш, че е мъртъв. Нацистите го хванаха, когато се сражаваше на страната на Съпротивата.

Във видението ми, в което се бе появила Изабо, тя ми каза, че бащата на Матю е пленен от вещици.

— Нацистите ли, Изабо, или вещиците? — попитах тихо, страхувайки се от най-лошото.

— Матю ли ти каза? — Тя изглеждаше шокирана.

— Не. Появи се в едно от виденията ми вчера. В него ти плачеше.

— Вещиците и нацистите убиха Филип — изрече тя след дълго мълчание. — Раната е прясна и болезнена, но с времето ще заздравее. Години след като той си отиде, ловувах само в Аржентина и Германия. Така запазих разсъдъка си.

— Съжалявам, Изабо. — Думите ми бяха не на място, но пък от сърце. Майката на Матю сигурно усети искреността ми, защото ми се усмихна колебливо.

— Вината не е твоя. Не си участвала.

— А какви имена би ми дала, ако зависеше от теб? — попитах тихо и й подадох още едно цвете.

— Матю се оказа прав. Ти си само Диана — каза тя, като отново произнесе името ми на френски, но както винаги, с ударение на първата сричка. — Нямам други имена за теб. Ти си това име. — Сетне посочи към вратата на библиотеката. — Телефонът е там.

Седнах на бюрото в библиотеката, светнах лампата и набрах номера в Ню Йорк с надеждата, че Сара и Ем са си у дома.

— Даяна — обади се Сара с облекчение. — Ем позна, че си ти.

— Извинявай, че не ти се обадих снощи. Случиха се много неща. — Взех един молив и започнах да си играя с него.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита Сара. За малко да изпусна слушалката. Леля ми настояваше да говорим, тя никога не молеше.

— Ем там ли е? Не ми се разказва два пъти.

Ем вдигна другата слушалка и чух топлия й успокояващ глас.

— Здрасти, Даяна. Къде си?

— С майката на Матю близо до Лион.

— Майката на Матю? — Ем се интересуваше от генеалогия, не само своята собствена, но и на всеки друг.

— Изабо дьо Клермон. — Направих всичко възможно да го произнеса с дълги гласни и преглътнати съгласни. — Тя е голяма работа, Ем. Понякога си мисля, че тя е причината хората така да се страхуват от вампирите. Все едно е излязла от приказка.

Последва мълчание.

— Да не би да казваш, че си с Мелисанд дьо Клермон? — попита напрегнато Ем. — Изобщо не се сетих за семейство Дьо Клермон, когато ми спомена за Матю. Сигурна ли си, че името й е Изабо?

Смръщих се.

— Всъщност първото й име е Женевиев. Мисля, че едно от много й имена е Мелисанд. Но предпочита да я наричат Изабо.

— Внимавай, Даяна — предупреди ме Ем. — Мелисанд дьо Клермон е прочута вампирка. Преследва вещиците и изпи кръвта на половината Берлин след Втората световна война.

— Има причина да ги мрази — изтъкнах, докато разтривах слепоочията си. — Учудена съм, че изобщо ме пусна в дома си. — В подобна ситуация, ако вампири бяха отговорни за смъртта на родителите ми, аз не бих била толкова великодушна.

— Ами водата? — намеси се Сара. — По-разтревожена съм от видението на Ем с бурята.

— О! Снощи, след като Матю си тръгна, от мен заваля вода. — Мокрият спомен ме накара да потръпна.

— Вещерска вода — въздъхна Сара, вече напълно разбиращо. — Какво я предизвика?

— Не знам, Сара. Почувствах се… празна. Когато Матю потегли от замъка, сълзите, които потисках откакто Доменико се появи, просто изригнаха от мен.

— Кой Доменико? — Емили отново зарови в телефонния указател в главата си.

— Микеле… венециански вампир. — Гневът ми отново се пробуди. — И ако пак ми досажда, ще му откъсна главата, пък ако ще да е вампир.

— Той е опасен! — извика Ем. — Това същество не играе по правилата.

— Повтарят ми го непрекъснато, а вие бъдете спокойни, защото ме пазят по двайсет и четири часа в денонощието. Не се притеснявайте.

— Ще спрем да се притесняваме, когато ти престанеш да се събираш с вампири — отбеляза Сара.

— Тогава значи още дълго ще се притеснявате — заявих на инат. — Обичам Матю, Сара.

— Това е невъзможно, Даяна. Вампирите и вещиците… — започна леля ми.

— Доменико ми разказа за споразумението — прекъснах я. — Не карам никой друг да го нарушава и разбирам, че може да не поискате повече да имате нищо общо с мен. Но нямам избор.

— Паството ще се постарае да прекрати тази връзка — вметна настойчиво Ем.

— Вече ми го съобщиха. Ала ще трябва да ме убият, за да постигнат своето. — До този момент не бях произнасяла тези думи на глас, но си ги мислех още от предната вечер. — От Матю ще е по-трудно да се отърват, но аз съм лесна мишена.

— Не можеш сама да си търсиш белята. — Ем се опитваше да не ревне.

— Майка й го направи — изтъкна тихо Сара.

— Какво за майка ми? — Гласът ми затрепери при споменаването й, както и цялото ми тяло.

— Ребека се втурна право в обятията на Стивън, макар всички да твърдяха, че никак не е добра идея да се съберат вещер и вещица и да съединят дарбите си. Отказа да послуша и тези, които я съветваха да стои далеч от Нигерия.

— И случилото се с нея е още една причина Даяна да ни послуша сега — обади се Ем. — Познаваш го само от няколко седмици. Ела си у дома и виж дали ще можеш да го забравиш.

— Да го забравя?! — Беше абсурдно. — Това не е увлечение. Никога не съм изпитвала нещо подобно към друг човек.

— Остави я на мира, Ем. В нашето семейство сме водили прекалено много подобни разговори. Аз не те забравих, и тя няма да го забрави. — Сара въздъхна дълбоко, усетих въздишката й все едно бе до мен. — Може и да не е съдбата, която бих избрала за теб, но всеки сам решава как да живее. Майка ти го направи. Аз също. И на баба ти не й бе лесно, между другото. Сега е твой ред. Но никой от семейство Бишъп не обръща гръб на роднините си.

Сълзи опариха очите ми.

— Благодаря ти, Сара.

— Освен това — продължи да се самонавива леля ми, — ако Паството се състои от нищожества като Доменико Микеле, всички те могат да вървят по дяволите.

— А какво казва Матю по въпроса? — попита Ем. — Учудена съм, че е заминал, след като двамата сте решили да се опълчите на хилядолетна традиция.

Настъпи тишина по линията.

Накрая Сара я наруши.

— Какво чака той?

Аз се изсмях с глас.

— Ти все ме предупреждаваше да стоя настрани от Матю. А сега си разстроена, че отказва да ме постави в по-голяма опасност от тази, в която вече се намирам?

— Ти искаш да си с него. Това би трябвало да е достатъчно.

— Не става дума за някакъв магически уреден брак, Сара. Аз взимам своите решения, той — неговите. — Малкият часовник с порцеланов циферблат показа, че са изминали двайсет и четири часа от тръгването му.

— Ако си решила да останеш там, с тези същества, тогава внимавай — предупреди ме леля, докато се сбогувахме. — Ако пък имаш нужда да се прибереш у дома — прибери се.

След като затворих, часовникът отброи половин час. В Оксфорд вече беше тъмно.

Няма да чакам повече. Вдигнах слушалката и набрах номера му.

— Даяна? — Стори ми се разтревожен.

Засмях се.

— Очакваше да се обадя или разпозна номера, който се изписа?

— Значи си добре. — Тревогата му се смени с облекчение.

— Да, майка ти се грижи много добре за забавленията ми.

— Точно от това се боях. Какви лъжи ти наговори?

По-трудното можеше да почака.

— Само истината — отвърнах аз. — Че синът й е дяволска комбинация от Ланселот и Супермен.

— Напълно в стила на Изабо — отбеляза той и усетих, че също се усмихва. — Какво облекчение е да разбера, че не се е променила необратимо, след като е преспала под един покрив с вещица.

Разстоянието със сигурност ми помагаше да му пробутвам полуистините си. Но то не можеше да заличи представата ми за него, седнал в старинния си стол в „Ол Соулс“. Сигурно лампите осветяваха стаята и кожата му изглеждаше перлена. Представих си го как чете, а между веждите му се е появила дълбока бръчка, показваща колко е съсредоточен.

— Какво пиеш? — Това беше единствената подробност, за която не можех да разчитам на въображението си.

— А ти откога започна да се интересуваш от вино? — Прозвуча ми искрено изненадан.

— Откакто разбрах колко много имам да уча за него. — Откакто разбрах, че ти се интересуваш от вино, идиот такъв.

— Тази вечер е испанско — „Вега Сисилия“.

— От коя година?

— Имаш предвид от коя реколта? — подразни ме Матю. — От 1964 година.

— Сравнително младо, значи? — подразних го и аз, доволна, че настроението му се смени.

— Направо невръстно — съгласи се той. Нямах нужда от шесто чувство, за да разбера, че се усмихва.

— Как мина денят ти?

— Добре. Увеличихме мерките за сигурност, макар че нищо не липсваше. Някой се е опитал да проникне в компютрите ни, но Мириам ме увери, че няма как да са влезли в системата.

— Скоро ли се връщаш? — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че стана неловко. Казах си, че това означава нещо.

— Не знам — отвърна той хладно. — Ще се върна, когато мога.

— Искаш ли да говориш с майка си? Мога да я повикам. — Заболя ме от внезапно появилата се надменност и полагах усилия да говоря спокойно.

— Не, кажи й, че всичко в лабораторията е наред. В къщата също.

Сбогувах се с него. Почувствах стягане в гърдите, стана ми трудно да дишам. Когато успях да се изправя и да се обърна, видях Изабо на вратата.

— Говорих Матю. Няма поражения в лабораторията и в къщата. Уморена съм и не съм много гладна. Мисля да си лягам. — Беше почти осем, напълно прилично време да се оттегля.

— Разбира се. — Изабо отстъпи, за да ме пусне да мина. Очите й блестяха. — Спокойни сънища, Даяна.