Дебора Харкнес
Аз, вещицата (8)

8.

— Стига бе, тази кола е такова клише. — Косата ми пукаше от статично електричество и се лепеше по пръстите ми, докато се опитвах да я отметна от лицето си.

Клермон се бе облегнал отстрани на ягуара си и изглеждаше безупречен и напълно спокоен. Дори екипът му за йога, в типичните за него сив и черен цвят, бе като току-що изваден от кутия, макар и не толкова изпипан като другите му дрехи.

Докато гледах лъскавата черна кола и елегантния вампир, се почувствах необяснимо нервна. Денят не бе добър. Движещата се лента в библиотеката се развали и им трябваше цяла вечност, за да ми доставят ръкописите. Речта ми все още не бе готова и започвах да поглеждам календара с тревога, като си представях как стоя в зала, пълна с колеги, които ме засипват с трудни въпроси. Беше почти октомври, а конференцията бе през ноември.

— Мислиш, че малката кола би била по-добро прикритие? — попита той, като протегна ръка, за да вземе рогозката ми за йога.

— Не, не мисля. — В есенния здрач външността му бе направо крещящо вампирска, но пък нарастващият поток от студенти и преподаватели го подминаваше без дори да го забелязва. Щом те не можеха да усетят какъв е — да видят какъв е, както бе застанал на открито — колата изобщо нямаше да им направи впечатление. Вътрешното ми раздразнение нарасна.

— Да не би да сбърках в нещо? — Сиво-зелените му очи бяха широко отворени и невинни. Отвори вратата и пое дълбоко дъх, докато минавах покрай него.

Ядосах се.

— Да не би да ме душиш? — От вчера насам подозирах, че тялото ми му дава информация, която не исках да попада у него.

— Не ме изкушавай — промърмори той и затвори вратата. Когато разбрах какво точно ми казва, косъмчетата на тила ми настръхнаха. Той отвори багажника и прибра рогозката ми вътре.

Нощният хлад изпълни колата, когато вампирът влезе без никакво видимо усилие и неудобство от сгъването на крайниците. На лицето му се изписа нещо подобно на съчувствено смръщване.

— Лош ден?

Изгледах го злостно. Клермон много добре знаеше как е минал денят ми. С Мириам пак бяха дошли в „Херцог Хъмфри“ и държаха останалите свръхестествени същества далеч от мен. Когато си тръгнахме, за да се преоблечем за заниманието по йога, Мириам изостана, за да се увери, че не ни следва тълпа от демони — или нещо по-лошо.

Клермон запали колата и пое по Удсток Роуд. Продължихме да правим опити да си бъбрим неангажиращо. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен къщи.

— Къде отиваме? — попитах аз подозрително.

— На йога — отвърна той спокойно. — Като ти гледам настроението, определено имаш нужда от това занимание.

— И къде ще се проведе то? — настоях. Излизахме от града и се насочвахме към Бленхайм.

— Да не си размислила? — Гласът на Матю бе леко раздразнен. — Да те закарам ли в школата на Хай стрийт?

Потръпнах при спомена за вчерашната скучна вечер.

— Не.

— Тогава се отпусни. Не те отвличам. Остави някой друг да поеме контрола. Освен това е изненада.

— Хм — изсумтях. Той включи стереото и от тонколоните се разля класическа музика.

— Престани да мислиш и слушай — нареди ми. — Невъзможно е да си напрегната, когато звучи Моцарт.

Не можех да се позная. Отпуснах се на седалката с въздишка и затворих очи. Ягуарът се движеше така леко и звуците отвън бяха толкова приглушени, че се почувствах като отлепена от земята, увиснала в невидимите ръце на музиката.

Колата забави ход и спряхме до високи железни порти, които дори аз въпреки образованието си не можех да разпозная. Оградата, която тръгваше от двете им страни, беше от тухли в мек червен цвят, с неправилна форма и сложни мотиви, вплетени в нея. Изправих гръб.

— Оттук нищо не можеш да видиш — каза Клермон през смях. Свали прозореца си и набра някакъв код на лъскавото табло. Чу се звук и портите се отвориха.

Чакълът скърцаше под гумите, докато минавахме през още една порта, която бе дори по-стара от първата. Тук нямаше мотиви от ковано желязо, само арка между тухлените стени, които бяха доста по-ниски от тези, които отделяха имота от Удсток Роуд. На върха на арката имаше нещо, което приличаше на фенер. Отляво на портата се намираше прекрасна тухлена къщичка с извити комини и прозорци с оловни стъкла. На малка метална табела с ръждясали краища пишеше „Старата ложа“.

— Невероятно! — възкликнах аз задъхана.

— Знаех си, че ще ти хареса. — Вампирът изглеждаше доволен.

Минахме през сгъстяващия се мрак и се озовахме в парк.

Ръмженето на колата подплаши малко стадо сърни, които се втурнаха към безопасните сенки, когато фаровете осветиха пространството. Изкачихме малък хълм и завихме по алеята. Колата забави ход, когато стигнахме върха. Фаровете угаснаха и настъпи пълен мрак.

— Пристигнахме — оповести Клермон и посочи с лявата си ръка.

Видях двуетажен замък в стил Тюдор, построен около централен вътрешен двор. Тухлите му блестяха под мощните прожектори, които пробиваха през клоните на огромните дъбове и осветяваха фасадата на сградата.

Бях толкова поразена, че изругах. Клермон ме погледна шокиран, след това се засмя.

Паркира колата на извитата алея пред замъка зад последен спортен модел ауди. Имаше още десетина други паркирани коли, а от подножието на хълма се виждаха светлините и на други фарове.

— Сигурен ли си, че ще съм на място тук? — Занимавах се с йога повече от десетилетие, което не значеше, че съм много добра. Изобщо не ми бе хрумнало да попитам дали това не е школа, в която хората балансират на ръка, докато краката им са във въздуха.

— Групата е смесена — увери ме той.

— Добре. — Безпокойството ми се увеличи с още едно деление въпреки непринудения му отговор.

Клермон извади рогозките ни от багажника. Движеше се бавно, докато и последните посетители завиваха към входа. Накрая ми отвори вратата и ми подаде ръка. Това е ново, забелязах аз, когато слагах дланта си в неговата. Контактът между телата ни все още ме караше да се чувствам некомфортно. Беше поразително студен и разликата в телесните ни температури ме свари неподготвена.

Вампирът притисна нежно ръката ми и я дръпна леко, за да ми помогне да сляза. Преди да ме пусне, ме стисна окуражително. Погледнах го изненадано и видях, че той също ме гледа. И двамата се извърнахме смутено.

Влязохме в сградата през вход с арка и се озовахме във вътрешния двор. Замъкът беше великолепно запазен. Не бе позволено на нито един модерен архитект да променя стила на прозорците и да пипа орнаментите. Все едно се бяхме върнали назад във времето.

— Невероятно — промълвих аз.

Клермон се усмихна широко и ме преведе през дървената порта, подпряна с метална преграда, за да стои отворена. Затаих дъх. Отвън сградата бе забележителна, но интериорът беше поразяващ. Стените бяха покрити с блестящи полирани дърворезби. Някой бе запалил огън в огромната камина. Простата продълговата маса и пейките до нея изглеждаха стари като самия замък, и електрическите лампи бяха единственото доказателство, че се намирахме в двайсет и първи век.

Пред пейките имаше редици обувки, а по тъмните дъбови повърхности — купчини пуловери. Клермон остави ключовете си на масата и си свали обувките. Аз също изритах моите и го последвах.

— Помниш ли, че ти казах, че групата е смесена? — попита вампирът, когато стигнахме до една врата сред резбованите ламперии. Вдигнах поглед и кимнах. — Така е. Но има само един начин да влезеш в тази зала — трябва да си една от нас.

Той отвори вратата. Десетки любопитни очи се обърнаха към мен. Първо проблеснаха, а след това ме загледаха с леден поглед. Помещението бе пълно с демони, вещици и вампири. Седяха върху пъстри рогозки — някои със скръстени крака, други бяха коленичили — и чакаха началото на заниманието. Част от демоните носеха слушалки на ушите. Вещиците не спираха да си разменят клюки. Вампирите седяха тихо с безизразни лица.

Долната ми челюст увисна.

— Извинявай, мислех, че няма да дойдеш, ако ти бях казал истината. Но това наистина е най-добрата школа по йога в Оксфорд.

Висока вещица с къса гарвановочерна коса и кожа с цвят на мляко с кафе тръгна към нас, а останалите извърнаха погледи и се върнаха към мълчаливата си медитация. Клермон, който леко се бе напрегнал при влизането, видимо се отпусна, когато вещицата се приближи.

— Матю. — Дрезгавият й глас носеше лек индийски акцент.

— Амира — кимна й той за поздрав. — Това е жената, за която ти говорих. Даяна Бишъп.

Вещицата ме разгледа внимателно, очите й попиваха всяка подробност от лицето ми. Накрая се усмихна.

— Даяна. Радвам се да се запознаем. Начинаеща ли си?

— Не. — Сърцето ми биеше силно заради новия пристъп на тревожност. — Но за първи път съм тук.

Тя се усмихна още по-широко.

— Добре дошла в „Старата ложа“.

Почудих се дали някой тук знае за Ашмол, но в помещението не виждах и едно познато лице, а и атмосферата беше открита и приятелска, без следа от обичайното напрежение между различните видове същества.

Една топла и сигурна длан се обви около китката ми и сърдечният ми ритъм моментално се забави. Погледнах учудено Амира. Как успя да го направи?

Тя пусна китката ми, но пулсът ми остана равномерен.

— Мисля, че с Даяна ще се чувствате най-добре ето там — каза тя на Клермон. — Настанете се и да започваме.

Разгънахме рогозките си в дъното на помещението близо до вратата. В непосредствена близост вдясно от мен нямаше никого, но на известно разстояние бяха седнали два демона в поза лотос и със затворени очи. Раменете ми изтръпнаха. Стреснах се и се почудих кой ме гледа. Но усещането бързо премина.

Извинявай, каза отчетливо виновен глас в главата ми.

Звукът идваше от предната част на залата, от същата посока, от която и изтръпването. Амира се смръщи леко срещу някого на първата редица, преди да помоли всички за внимание.

Послушно и по навик седнах в поза лотос още щом тя заговори, а след няколко секунди и Клермон направи същото.

— Време е да затворите очи. — Амира взе мъничко дистанционно и от пода и стените се разнесоха тихите акорди на музика за медитация. Звучеше ми като нещо от Средновековието. Един вампир доволно въздъхна.

Очите ми блуждаеха по гипсовите пластики по стените на някогашната главна зала.

— Затворете очи — предложи отново тихо Амира. — Трудно е да се освободим от тревогите, фиксациите и егото си. Затова сме тук тази вечер.

Думите ми бяха познати — чувала бях подобни и преди, в други школи по йога — но в тази зала те придобиваха ново значение.

— Тази вечер сме тук, за да се научим да управляваме енергията си. Непрекъснато се мъчим да сме нещо, което не сме. Освободете се от това желание. Отдайте заслуженото на истинската си същност.

Амира ни показа няколко леки разтягания и ни накара да застанем на колене, за да загреем гръбнаците си преди да ни накара да застанем в поза куче, гледащо надолу. Задържахме се в тази асана, вдишахме и издишахме няколко пъти, а след това приближихме длани към краката и се изправихме.

— Почувствайте как стъпалата ви пускат корени в земята — каза ни тя. — И заемете поза планина.

Съсредоточих се върху краката си и усетих неочаквано бутване от пода. Очите ми се уголемиха.

Амира започна да ни показва виняса упражнения. Вдигнахме ръце към тавана, след това прилепихме пак длани до стъпалата си. Изправихме се до половина, гърбовете ни се оказаха успоредни на пода. Свихме се и изнесохме краката си назад, като в поза за лицеви опори. Десетки демони, вампири и вещици извиваха грациозно телата си. Продължавахме да се навеждаме и изправяме, да вдигаме ръце, да докосваме внимателно длани. След това Амира ни остави сами да си определим ритъма. Натисна копче на дистанционното и мелодичен кавър на песента на Елтън Джон „Rocket Man“ изпълни залата.

Странно, но музиката беше напълно подходяща за това, което правехме, и аз изпълнявах движенията в ритъма й, като дишах равномерно и се подчинявах изцяло на указанията. След като започнахме да изпълняваме асаните за трети път, енергията в помещението се промени.

Две вещици и един вещер се понесоха на около педя над дървения под.

— Стойте на земята! — нареди с равен глас Амира.

Двете безмълвно стъпиха обратно на пода. Вещерът трябваше да се гмурне с главата напред, но дори тогава дланите му докоснаха дървените дъски преди краката му.

Демоните и вампирите се затрудняваха с ритъма. Някои от демоните се движеха толкова бавно, та се чудех дали не са залепнали. Вампирите пък имаха обратния проблем — мощните им мускули се свиваха и разпускаха прекалено енергично.

— Внимателно — наставляваше Амира. — Няма нужда да бързате и да се напрягате.

Постепенно енергията в залата се нормализира. Амира ни показа серия от асани, изпълнявани в изправено положение. В тях вампирите бяха в стихията си, можеха да ги задържат минути наред без никакво усилие. Скоро престанах да се тревожа с кого съм и дали съм във форма за това занимание. Съществуваше само настоящият момент и движенията, които изпълнявах.

Когато отново седнахме на пода за упражнения за гърба и за гъвкавост, всички в залата бяха плувнали в пот — освен вампирите, които дори не изглеждаха леко задъхани. Някои изпълняваха смъртоносни баланси на ръце, но аз не бях сред тях. Клермон обаче беше. По едно време ми се стори, че се подпира на пода само на ухото си, а цялото му тяло е напълно изправено.

Най-трудната част от всяко занимание за мен беше последната асана за релаксация — савасана. Беше ми почти невъзможно да лежа неподвижно по гръб. Тревожността ми нарастваше още повече заради факта, че за всички други това беше съвсем лесно. Полагах всички усилия да не трепна, затворила очи. Между мен и вампира се чу звук от стъпки.

— Даяна — прошепна Амира, — тази поза не е за теб. Преобърни се на една страна.

Веднага отворих очи. Взрях се в големите черни очи на вещицата, ужасена, че някак си е успяла да разкрие тайната ми.

— Свий се. — Бях озадачена, но направих каквото ми каза. Тялото ми веднага се отпусна. Тя ме потупа леко по рамото. — И си дръж очите отворени.

Бях се обърнала към Клермон. Амира намали осветлението, но блясъкът на кожата му ми позволяваше да различавам чертите му.

В профил приличаше на средновековен рицар, полегнал в гробница в абатството Уестминстър: дълги крака, издължен торс, дълги ръце и лице, излъчващо забележителна сила. Имаше нещо древно във външността му, макар на пръв поглед да беше само няколко години по-възрастен от мен. Погледът ми се плъзна по челото му като въображаем пръст, от неравната граница с косата до гъстите му черни вежди. Въображаемият ми пръст продължи до върха на носа му и извитите му устни.

Броях, докато го чаках да вдиша. На двеста гръдният му кош се повдигна. След това дълго не издиша.

Накрая Амира каза на присъстващите, че е време да се върнат към заобикалящия ни свят. Матю се обърна към мен и отвори очи. Изражението му се смекчи, моето — също. Наоколо всичко се раздвижи, но аз нямах желание за светски разговори. Останах на мястото си, взряна в очите на вампира. Матю не помръдваше, гледаше ме как го гледам. Когато се изправих до седнало положение, стаята изведнъж се завъртя от внезапния прилив на кръв в тялото ми.

Накрая световъртежът спря. Амира приключи заниманието с песнопение и звънна с малките сребърни звънчета, закачени на пръстите й. Тренировката приключи.

Из залата се разнесе тих шепот, вампири се поздравяваха с вампири, вещици — с вещици. Демоните бяха по-активни, уреждаха си среднощни срещи в клубовете на Оксфорд и се питаха къде свирят най-добрия джаз. Следваха енергията си, осъзнах с усмивка, когато се сетих как Агата бе описала подтиците на демонските души. Двама инвестиционни банкери от Лондон — демони — си говореха за неразкрити убийства в столицата. Спомних си за Уестминстър и почувствах лека тревога. Матю им се скара и те започнаха да се уговорят да обядват заедно на другия ден.

Всички минаха през нас, преди да си тръгнат. Вещиците ни кимаха с любопитство. Дори демоните срещаха погледите ни, усмихваха се и се споглеждаха многозначително. Вампирите нарочно ме избягваха, но всички поздравиха Клермон.

Накрая останахме само Амира, Матю и аз. Тя събра рогозката си и се приближи.

— Добра тренировка, Даяна — каза ми.

— Благодаря, Амира. Никога няма да забравя това занимание.

— Винаги си добре дошла. Със или без Матю — добави тя и го потупа леко по рамото. — Трябваше да я предупредиш.

— Боях се, че няма да дойде. А бях сигурен, че ще й хареса, ако ми позволи да я доведа. — Погледна ме свенливо.

— Бихте ли изгасили осветлението на излизане? — извика Амира през рамо, докато прекрачваше прага.

Очите ми отново се плъзнаха с наслада по великолепната зала.

— Това беше огромна изненада — казах аз с равен тон, защото още не исках да го освобождавам от чувството му за вина.

Той застана зад мен, не усетих как се бе приближил.

— Надявам се — приятна. Хареса ли ти заниманието?

Кимнах бавно и се обърнах, за да отговоря. Той бе притеснително близо и заради разликата в ръста ни трябваше да вдигна очи, ако не исках да се взирам в гръдната му кост.

— Хареса ми.

Лицето му грейна от разтапяща сърцето усмивка.

— Радвам се. — Беше ми трудно да се откъсна от очите му. За да разваля магията, се наведох и започнах да си навивам рогозката. Матю угаси осветлението и също си събра нещата. В галерията, където огънят в камината се бе превърнал в жарава, си обухме обувките.

Той си взе ключовете от масата.

— Бих ли могъл да те заинтригувам с чаша чай, преди да се върнем в Оксфорд?

— Къде?

— Бихме могли да отидем в къщата до портата — предложи делово той.

— Там има ли кафене?

— Не, но има кухня. Има и къде да се седне. Мога да направя чай — подразни ме той.

— Матю — възкликнах аз, шокирана. — Това твоята къща ли е?

Когато застанахме на вратата към вътрешния двор, видях какво пишеше на камъка над входа: 1536.

— Аз я построих — призна той, взрян в лицето ми.

Матю Клермон бе поне на петстотин години.

— Реформацията ни разглези — продължи. — Хенри ми даде земята с едно условие — че ще съборя абатството, което се издигаше тук, и ще построя нещо съвсем ново. Спасих каквото успях, но беше трудно да измамя краля. В онази година той беше в лошо настроение. Запазих по някоя арка тук-там, както и каменни орнаменти, които сърце не ми даваше да разруша. Но освен тях всичко друго е ново строителство.

— Никога не бях чувала някой да описва сграда, правена през шестнайсети век, като „ново строителство“. — Опитах се да я видя не само през очите на Матю, но и като част от него. Това беше домът му от почти петстотин години. След като го зърнах, вече го познавах по-добре. Замъкът бе тих и спокоен, също като собственика си. Нещо повече, беше солиден и истински. Нямаше нищо излишно — никакви претрупани орнаменти, никакви отклонения от добрия вкус.

— Великолепно е — казах просто.

— Сега сградата е прекалено голяма за живеене — отбеляза той, — да не говорим, че е и прекалено крехка. Всеки път като отворя прозорец, нещо пада, въпреки добрата поддръжка. Пуснал съм Амира да живее в някои от стаите и да събира учениците си няколко пъти в седмицата.

— А ти в къщата до портата ли живееш? — попитах, докато вървяхме през двора към колата.

— Не постоянно. През седмицата съм в Оксфорд, но през уикендите идвам тук. По-тихо е.

Помислих си, че сигурно е голямо изпитание за един вампир да живее сред шумни студенти, чиито разговори нямаше как да не дочува.

Върнахме се при колата и изминахме с нея краткото разстояние до къщата край портата. Тъй като някога е била лицето на имението, тя имаше доста повече орнаменти и украшения. Разгледах извитите комини и сложния дизайн на тухлите.

Матю изсумтя.

— Знам. Комините бяха грешка. Но зидарят си умираше да се опита да ги направи. Братовчед му работел за Уолси в Хемптън Корт и изобщо не слушаше какво му говоря.

Натисна един ключ до вратата и главната стая на къщата се обля в златна светлина. Подовете бяха от камък, имаше и каменна камина, в която можеше да се опече вол.

— Студено ли ти е? — попита Матю, докато крачеше към ъгъла, който бе превърнат в лъскава модерна кухня. Хладилникът бе най-големият уред в този кът, а не печката. Опитах се да не мисля какво би могъл да държи в него.

— Малко. — Придърпах пуловера около себе си. В Оксфорд бе относително топло, но тъй като преди малко се бях изпотила, нощният въздух ми се струваше хладен.

— Тогава ще запалим огън — предложи Матю. Всичко бе приготвено, трябваше само да драсна една дълга клечка кибрит, която измъкнах от старинна кутия.

Матю сложи чайника на котлона, а аз тръгнах да се разхождам из стаята, за да изуча вкуса му. Той клонеше силно към кафява кожа и тъмно полирано дърво, които красиво се открояваха на каменния под. Стар килим във весели оттенъци на червено, синьо и охра изпълваше помещението с цветове. Над камината висеше огромен портрет на красавица от края на седемнайсети век в жълта рокля. Със сигурност бе рисуван от сър Питър Лили.

Матю забеляза интереса ми.

— Сестра ми Луиза — обясни, като се приближи с табла с всичко необходимо за чай. Вдигна очи към платното и на лицето му се изписа тъга. — Боже, беше много красива.

— Какво се случи с нея?

— Отиде в Барбадос, смяташе да покори Карибските острови. Опитахме се да й обясним, че предпочитанията й към младите господа няма да останат незабелязани на малък остров, но тя не ни послуша. Луиза обичаше живота в плантациите. Инвестираше в производство на захар и роби. — По лицето му премина сянка. — По време на един от бунтовете на острова съдружниците й в плантацията, които се бяха досетили каква е, решили да се отърват от нея. Отрязали й главата и разчленили тялото й. След това я изгорили и обвинили за това робите.

— Съжалявам — казах с ясното съзнание, че думите ми не значат нищо пред такава загуба.

Той събра сили да се усмихне.

— Смъртта беше толкова ужасна, колкото и самата жена, на която бе причинена. Обичах сестра си, но тя не ми помагаше много за това. Попи всеки порок от всяка епоха, която преживя. Впускаше се във всякакви ексцесии. — Матю с мъка се откъсна от хладната красота на сестра си. — Ти ли ще налееш? — попита. Постави подноса на ниска полирана маса пред камината между две меки кресла, тапицирани с кожа.

Съгласих се, доволна, че ще мога да разведря настроението, макар че имах много повече въпроси, отколкото щях да успея да задам за една вечер. Тъмните очи на Луиза сякаш ме наблюдаваха и внимавах да не разлея и капка по блестящата дървена повърхност на масата, която подозирах, че може да е била и нейна. Матю не бе забравил каната с мляко и захарта и аз си сипах от тях в чая, докато докарам идеалния цвят. След това се облегнах на дивана с въздишка.

Матю държеше учтиво своята чаша, без нито веднъж да я вдигне към устните си.

— Няма нужда да пиеш заради мен — казах и погледнах към чашата му.

— Знам. — Сви рамене. — Навик, освен това ме успокоява.

— Откога се занимаваш с йога? — попитах, за да сменя темата.

— Откакто Луиза отиде на Барбадос. Аз пък заминах в Югоизточна Азия и се озовах в Гоа през дъждовния период. Нямаше какво друго да правя, освен да пия прекалено и да изучавам Индия. Тогава йогите бяха по-различни, по-духовни от повечето учители днес. Запознах се с Амира преди години, на една конференция в Мумбай. Щом я видях как преподава йога, разбрах, че притежава качествата на старите учители. Освен това не споделяше предразсъдъците на другите вещици за общуването с вампири. — В гласа му се прокрадна горчивина.

— И я покани да дойде в Англия?

— Обясних какво е възможно да се случи тук и тя се съгласи да опита. Минаха вече десет години и всяка седмица групите й са пълни. Разбира се, Амира преподава и индивидуални уроци, най-вече на човешки същества.

— Не съм свикнала да виждам вещици, вампири и демони на едно място, да не говорим да са заедно на занимание по йога — признах си. Табутата за смесването с другите видове същества бяха много силни. — Ако ми бе казал, че това е възможно, нямаше да ти повярвам.

— Амира е оптимист и обича предизвикателствата. Отначало не беше лесно. През първите дни вампирите отказваха да са в една стая с демони и, разбира се, никой нямаше доверие на вещиците, когато и те започнаха да се появяват на заниманията. — В тона му долових и собствените му предразсъдъци. — Сега вече разбират, че повече си приличаме, отколкото различаваме, и се държат любезно с останалите.

— Може и да изглеждаме подобно — изтъкнах, преди да отпия от чая и да свия колене към гърдите си, — но със сигурност не се чувстваме по един и същ начин.

— Какво имаш предвид? — попита Матю и ме погледна съсредоточено.

— Начините, по които разбираме, че някой е като нас — свръхестествено същество — отвърнах аз объркано. — Побутванията, изтръпванията, студът.

Матю поклати глава.

— Не, не ги знам. Не съм вещица.

— И не усещаш, когато те гледам? — попитах.

— Не. А ти? — Погледът му бе искрен и предизвика познатата реакция на кожата ми.

Кимнах.

— Разкажи ми какво изпитваш. — Той се наведе напред. Всичко изглеждаше напълно нормално, но аз усещах, че капанът вече е заложен.

— Ами изпитвам… студ — започнах бавно, защото не бях сигурна доколко можех да му се доверя. — Сякаш под кожата ми се появява лед.

— Звучи неприятно. — Челото му леко се набръчка.

— Не е — уверих го искрено. — Само е малко необичайно. С демоните е най-зле — когато се взират в мен, все едно някой ме целува. — Направих физиономия.

Матю се засмя и остави чая си на масата. Подпря лакти на коленете си и остана наклонен към мен.

— Значи все пак използваш част от вещерските си способности?

Капанът щракна.

Забих поглед в пода, бях гневна, страните ми горяха.

— Ще ми се никога да не бях отваряла Ашмол, нито да бях взимала проклетото списание от полицата! Само за пети път тази година използвах магия, а и това с пералнята не би трябвало да се брои, защото ако не бях прибягнала към заклинание, щеше да стане наводнение, което да съсипе и долния апартамент.

Той вдигна и двете си ръце в знак, че се предава.

— Даяна, не ми пука дали използваш магия. Но съм учуден до каква степен го правиш.

— Не използвам магия, нито заклинания, нито дарбата си — както искаш го наричай. Не съм такъв човек. — Бузите ми бяха яркочервени.

— Не е там въпросът. Това е в кръвта ти. В костите ти. Родена си вещица, също както си родена с руси коси и сини очи.

Не бях успяла да обясня на никого досега защо отказвах да ползвам магии. Сара и Ем така и не ме разбраха. И Матю нямаше да разбере. Чаят ми изстина, а тялото ми отново се напрегна, докато се опитвах да избягвам изпитателния му поглед.

— Не го искам — казах накрая през стиснати зъби. — Не е по мое желание.

— И какъв е проблемът? Тази вечер емпатията на Амира ти дойде добре. Това е също част от магическите й способности. Да имаш дарбата на вещица не е нито по-лошо, нито по-добро от това да имаш дарбата да създаваш музика или да пишеш поезия — просто е по-различно.

— Не искам да съм различна — извиках аз, изпълнена с бяс. — Искам прост, обикновен живот… като на човешките същества. — В който няма смърт, опасност и страх да не те разкрият, помислих си, стиснала здраво устата си, за да не се изпусна да го кажа на глас. — И ти сигурно искаш да си нормален.

— Като учен ти казвам, Даяна, че такова нещо като нормалност не съществува. — Загрижеността и мекотата започваха да се изпаряват от тона му. — Нормалността е фантасмагория, измислица, която хората си разказват, за да се почувстват по-добре, когато се изправят пред неоспоримите доказателства, че случващото се около тях никак не е нормално.

Нищо, което би казал, не можеше да ме разубеди, че в свят, доминиран от хората, е опасно да си свръхестествено същество.

— Даяна, погледни ме.

Направих го, въпреки че инстинктите ми подсказваха обратното.

— Опитваш се да загърбиш магическите си способности, точно както смяташ, че са го правили учените, за които пишеш, преди стотици години. Проблемът е — продължи той тихо, — че не е проработило. Дори човешките същества не могат изцяло да изгонят магията от живота си. Ти самата го каза. Тя непрекъснато се връща.

— Различно е — прошепнах аз. — Това е моят живот. Аз мога да контролирам собствения си живот.

— Не е различно. — Гласът му бе спокоен и уверен. — Можеш да се опиташ да прогониш магията, но няма да се получи, точно както не се е получило при Робърт Хук и Исак Нютон. И двамата са знаели, че е невъзможно светът да съществува без магия. Хук е бил блестящ в способността си да обмисля тримерно научните проблеми и да създава инструменти и експерименти. Но така и не е успял да достигне пълния си потенциал, защото се е боял от мистериите на природата. Нютон? Той е притежавал най-безстрашния интелект, който познавам. Не се е плашил от невидимото и необяснимото — напротив, прегърнал го е. Като историк знаеш, че става въпрос за алхимията и вярата му в необозримите, мощни сили на растежа и промяната, които са го довели до теорията за гравитацията.

— Е, значи аз съм като Робърт Хук — отвърнах. — Няма нужда да се превръщам в легенда като Нютон. — Или като майка ми.

— Страхът е направил Хук огорчен и завистлив — предупреди ме Матю. — Цял живот се е озъртал и е измислял експерименти, които са извършвали други хора. Така не се живее.

— Няма да ползвам магия в работата си — заявих аз инатливо.

— Ти не си като Хук, Даяна — скастри ме строго Матю. — Той е бил обикновено човешко същество и е съсипал живота си, като се е опитал да се съпротивлява на очарованието на магията. Ти си вещица. Ако постъпиш като него, това ще те унищожи.

Страхът започна да си проправя път в мислите ми и да ме отблъсква от Матю Клермон. Той беше неустоим и успяваше да ме убеди, че е възможно да си свръхестествено същество без страхове и угризения. Но също така бе вампир и не можеше да му се има доверие. И грешеше за магията. Нямаше начин да е иначе. Ако не грешеше, значи целият ми живот е бил безсмислена борба с въображаем враг.

И аз сама си бях виновна, че се страхувах. Бях пуснала магията в живота си — и то против волята си — и бях позволила в него да се промъкне и вампир. След него се бяха втурнали и десетки други свръхестествени същества. Като си спомних как магията допринесе за загубата на родителите ми, усетих първите признаци на паника — започнах да дишам повърхностно и да изтръпвам.

— Животът без магия е единствената форма на оцеляване, която познавам, Матю. — Стараех се да дишам бавно, за да не позволя на чувствата да ме завладеят, но ми беше трудно да го постигна с призраците на майка ми и баща ми в стаята.

— Ти живееш в лъжа, и то неубедителна лъжа. Мислиш, че можеш да минеш за човешко същество. — Тонът на Матю беше делови, почти клиничен. — Но не успяваш да заблудиш никого друг, освен себе си. Виждал съм как те гледат. Знаят, че си различна.

— Това са глупости.

— Всеки път, когато погледнеш Шон, той загубва ума и дума.

— Падаше си по мен, когато бях студентка — опитах се да омаловажа думите му.

— Все още си пада по теб, но не е там въпросът. Да не би и господин Джонсън да е сред твоите обожатели? Той се чувства почти толкова зле, колкото и Шон, трепери и при най-малката промяна в настроението ти и се тревожи, ако се наложи да те настани на различно от обичайното ти място. И това не се случва само с човешките същества. Уплаши абат Берно почти до смърт, когато се обърна и го изгледа.

— Монахът в библиотеката? — не повярвах на ушите си. — Ти го уплаши, не аз!

— Познавам абат Берно от 1718 година — отвърна равно Матю. — И той ме познава достатъчно добре, за да се страхува от мен. Запознахме се на празненство в дома на херцога на Шандос, където изпълняваше ролята на Дамон в „Акид и Галатея“ на Хендел. И те уверявам, че не моята, а твоята сила го стресна.

— Този свят принадлежи на хората, Матю, а не на приказните герои. Хората ни превъзхождат числено и се боят от нас. А няма по-голяма сила от човешкия страх — нито магията, нито вампирските способности. Нищо.

— Страхът и отрицанието са двете неща, в които хората са най-добри, Даяна, но това не е път, по който би трябвало да върви една вещица.

— Аз не се боя.

— Напротив — възрази той тихо и се изправи на крака. — И смятам, че стана време да те закарам до вас.

— Виж какво — започнах аз, защото нуждата от информация за ръкописа успя да победи всичките ми други мисли, — и двамата се интересуваме от Ашмол. Вампир и вещица не могат да бъдат приятели, но би трябвало да могат да работят заедно.

— Не съм сигурен в това — изрече безстрастно Матю.

Мълчахме по обратния път към Оксфорд. Хората имат много погрешна представа за вампирите, мислех си аз. За да ги направят по-страшни, ги описват като кръвожадни. Но у Матю ме плашеха повече отчуждеността, изблиците на гняв и внезапните промени в настроението.

Когато пристигнахме пред „Ню Колидж“, Матю извади рогозката ми от багажника.

— Пожелавам ти хубав уикенд — каза той без никаква емоция.

— Лека нощ, Матю. Благодаря, че ме заведе на йога. — Моят тон бе също така равен като неговия и отказах да се обърна назад, макар да усещах, че ме гледа, докато се отдалечавах.