Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аз, вещицата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Discovery of Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 206 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Дебора Харкнес. Аз, вещицата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-204-4

История

  1. — Добавяне

25.

Докато говорех по телефона, Март се бе качила до кабинета на Матю, където сега ме чакаха сандвичи, чай и вода. Бе заредила камината с дърва за през нощта и няколко свещи хвърляха златни отблясъци. Същата уютна светлина и топлина ме очакваше и на горния етаж, но мозъкът ми отказваше да се изключи и опитите да заспя биха били неуспешни. Ръкописът на „Aurora“ ме чакаше на бюрото на Матю. Седнах зад компютъра си. Опитвах се да избягвам проблясващите доспехи и включих малката му настолна лампа, за да чета.

„Казах на глас: Кажи ми кога ще дойде краят ми и колко са дните ми, за да не забравям своята преходност. Животът ми е дълъг една педя и е само миг в сравнение с твоя.“

Този откъс само ме накара да си спомня за Матю.

Беше безсмислено да се опитвам да се съсредоточа върху алхимията, затова реших да направя списък с въпроси върху вече прочетеното. Трябваше ми само химикалка и лист хартия.

Масивното махагоново бюро на Матю беше тъмно и солидно като собственика си и излъчваше същата притегателна сила. Имаше чекмеджета и от двете страни, подпрени на заоблените крачета на писалището. Точно под плота имаше дърворезба, която опасваше целия периметър. Листа на акантус, лалета, свитъци, геометрични форми ме приканваха да проследя с пръсти очертанията им. За разлика от моето работно място, което винаги бе отрупано с толкова много книжа, книги, недопити чаши чай, които заплашваха да се срутят всеки път, когато се опитвах да свърша нещо на него, на това бюро имаше само стара подложка, нож за отваряне на писма във формата на меч и лампа. Също като Матю и то бе странно хармонична смесица от древност и съвременност.

Но пък не виждах никъде канцеларски материали. Сграбчих кръглата метална дръжка на най-горно дясно чекмедже. Всичко вътре бе спретнато и изрядно. Писалките „Монблан“ бяха отделени от моливите със същата марка, кламерите бяха подредени по размер. Избрах си една писалка, оставих я на плота и се опитах да отворя и другите чекмеджета. Те бяха заключени. Ключът не беше под кламерите, изсипах ги на бюрото, за да се уверя.

Между подложката и кожения ръб на бюрото имаше парче попивателна хартия. И никакъв нормален лист, който би свършил работа. Вдигнах компютъра, за да разчистя, и бутнах писалката на пода.

Тя падна под чекмеджетата и не можех да я стигна. Пропълзях отдолу, за да я взема. Пъхнах ръка под чекмеджетата и напипах писалката. Тогава забелязах чекмедже под централната част на плота.

Смръщих вежди. Измъкнах се изпод бюрото. По резбования кант нямаше нищо, което да отваря скритото чекмедже. Типично за Матю, да прибира най-важното в тайник. Заслужава да си намери попивателната хартия изписана, като се върне.

Написах „1“ с черно мастило върху зеления лист. И замръзнах.

Чекмедже, което трудно се открива, сигурно крие нещо важно.

Матю имаше тайни, това го знаех. Познавахме се само от няколко седмици, а дори и дългогодишните любовници заслужаваха да имат лично пространство. Въпреки това притворността на Матю беше дразнеща и тайните го обграждаха като гъста гора, която целеше да държи другите — и най-вече мен — настрани.

Освен това имах нужда само от лист хартия. Нима той не ми бе ровил из нещата, когато търсеше ръкописа на Ашмол? Едва се бяхме запознали, когато го направи. А сега ме бе оставил сама във Франция.

Затворих внимателно писалката и нещо прободе съзнанието ми. Но чувството, че съм наранена, успя да заглуши предупреждението.

Натисках и дърпах всяка издатина, пръстите ми безуспешно обходиха предната страна на резбата. Ножът за писма лежеше подканящо до дясната ми ръка. Сигурно можеше да го подпъхна в ръба и да отворя така чекмеджето. Като се има предвид колко старо е бюрото. Но историкът в мен се разбунтува, и то по-силно от съвестта ми. Да пристъпя в личното пространство на Матю и да проявя съмнителен морал бе позволено, но не и да оскверня антика.

Отново се мушнах под бюрото и открих, че е прекалено тъмно, за да разгледам добре долната страна, но пръстите ми напипаха нещо студено и твърдо в дървото. Вляво от почти безупречния ръб на чекмеджето имаше малка метална издатина, която дългата вампирска ръка можеше да достигне от предната страна на бюрото. Беше кръгла и в средата й бе издълбан кръст, за да прилича на винт или на стар пирон. Когато я натиснах, чух над главата си тихо щракане.

Изправих се и видях отвореното чекмедже, което бе около десет сантиметра дълбоко. Бе облицовано с черно кадифе, в което бяха направени вдлъбнатини. В тях бяха поставени бронзови монети.

Върху най-голямата се виждаха очертанията на сграда. Бе в средата на вдлъбнатина с диаметър около десет сантиметра. Изображението беше изненадващо ясно, на него се виждаха четири стъпала, които водеха към врата с две колони отстрани. Между тях бе застанала забулена фигура. Тънките очертания на сградата бяха изцапани с черен восък. Около ръба на монетата се четяха думите „militia Lazari a Bethania“.

Рицарите на Лазар от Витания.

Сграбчих чекмеджето, за да не падна, и се отпуснах на стола.

Металните дискове не бяха нито монети, нито медали, а печати, от онези, с които се обозначаваше официална кореспонденция или се узаконяваха сделки с имоти. Восъчен печат върху парче хартия някога е можел да накара армии да напуснат бойното поле или да продаде огромно имение.

По следите виждах, че последният печат е използван скоро.

С треперещи пръсти взех един от по-малките дискове. На него се виждаше същата сграда. Колоните и забулената фигура на Лазар, мъжът от Витания, когото Христос възправил от мъртвите четири дни след като бил погребан. Нямаше как да сбъркам това. Изображение на Лазар, който излиза от плиткия си ковчег. Но на печата нямаше изписани думи. Вместо тях имаше змия, която бе захапала опашката си.

Не успях да затворя очите си достатъчно бързо, за да прогоня образа на семейното знаме на Дьо Клермон със сребристата змия, захапала опашката си, което се вееше над Сет-Тур.

Бронзовата повърхност на печата в дланта ми проблесна. Съсредоточих се в лъскавия метал и пожелах новопридобитите ми ясновидски способности да разгадаят мистерията. Но след като две десетилетия бях пренебрегвала магията в кръвта си, сега тя не бързаше да ми се притече на помощ.

Тъй като видения не се появиха, се наложи да приложа обикновените си познания по история. Разгледах внимателно обратната страна на печата, без да изпускам нито една подробност. Кръст с разцепени краища разделяше кръга на четвъртини, получаваше се нещо подобно на това, което бях видяла върху туниката на Матю в едно от виденията си. В горния десен квадрант на печата се виждаше полумесец, чиито върхове бяха извити нагоре, и звезда с шест лъча във вдлъбнатината на отхапаната луна. В долния ляв квадрант имаше династична лилия, традиционен символ на Франция.

По краищата на печата бе изписано MDCI — 1601 с римски цифри — и думите „secretum Lazari“ — „тайната на Лазар“.

Не може да е съвпадение, че Лазар, също като вампир, бе преминал от живота към смъртта и после се бе върнал обратно. Освен това кръстът заедно с легендарната фигура от Светите земи и споменаването на рицари предполагаше, че печатите в чекмеджето на Матю принадлежаха на ордените на рицарите кръстоносци, основани през Средновековието. Най-известният от тях е на тамплиерите, който изчезва мистериозно в началото на четиринайсети век, след като е обвинен в ерес и в по-лоши неща. Но никога не бях чувала за Рицарите на Лазар.

Започнах да въртя печата на всички страни, за да уловя светлината, и се съсредоточих върху годината 1601. Беше късно тогава да се създава средновековен рицарски орден. Разрових паметта си за важни събития през тази година, които могат да хвърлят светлина върху загадката. Кралица Елизабет I нарежда да обезглавят графа на Есекс, датският астроном Тихо Брахе умира при по-малко живописни обстоятелства. Никое от тези събития не ми се струваше свързано с моята мистерия.

Пръстите ми се плъзнаха леко по гравюрата. И изведнъж осъзнах значението на MDCI.

Матю дьо Клермон.

Това бяха букви, а не римски цифри. Съкращение на името на Матю: MDCI. Четях неправилно последната буква.

Петсантиметровият диск лежеше в дланта ми. Пръстите ми се затвориха около него и притиснах гравираната повърхност към кожата.

По-малкият диск сигурно е личният печат на Матю. Силата на тези печати беше толкова голяма, че обикновено се унищожаваха, когато притежателят им умреше или напуснеше поста си, за да не може никой да злоупотребява с тях.

А само един-единствен рицар би разполагал с големия печат и със свой личен — ръководителят на ордена.

Бях озадачена защо Матю крие тези печати. Кой изобщо си спомняше за Рицарите на Лазар или пък за неговата някогашна роля в ордена? Вниманието ми бе привлечено от черния восък върху големия печат.

— Невъзможно — прошепнах аз окаменяла и поклатих глава. Рицарите в блестящи доспехи принадлежаха на миналото. Днес нямаше такива.

Светлината от свещите се отрази в броните, които отговаряха на ръста на Матю.

Изпуснах металния диск и той изтрака в чекмеджето. Изображението се бе отпечатало върху дланта ми до най-малката подробност, включително и кръста с разцепените краища, полумесеца, звездата и династичната лилия.

Причината Матю да пази печатите и по един от тях да има пресни следи от восък беше, че те още се използваха. Рицарите на Лазар бяха действащ орден.

— Даяна? Добре ли си? — отекна гласът на Изабо от подножието на стълбището.

— Да, Изабо! — извиках, без да откъсвам очи от отпечатъка върху ръката си. — Просто си четях имейлите и получих неочаквана новина, това е всичко!

— Да пратя ли Март горе за подноса?

— Не! — изстрелях веднага. — Все още се храня.

Стъпките й заглъхнаха към салона. Когато настъпи пълна тишина, издишах.

Възможно най-бързо и най-тихо преобърнах другия печат в облицованата с кадифе вдлъбнатина. Беше почти същият като този на Матю, само че в горния десен квадрант имаше само полумесец и по ръба му бе написано Philippus.

Печатът е принадлежал на бащата на Матю, което значеше, че семейство Дьо Клермон бе тясно свързано с Рицарите на Лазар.

Убедена, че няма повече следи от ордена в бюрото, преобърнах печатите така, че изображението на гробницата на Лазар да е нагоре. Чекмеджето тихо изтрака, след като го плъзнах обратно на мястото му.

Взех масичката, на която Матю си оставяше чашата с вино, и я занесох до библиотеката. Не би имал нищо против да му разгледам книгите — или поне така си казах, докато си изритвах обувките. Масичката предупредително изскърца, когато стъпих върху нея, но дървото издържа.

Дървената играчка в далечния край на горната полица сега бе на нивото на очите ми. Затаих дъх и взех от противоположния край най-стария ръкопис, който някога бях държала в ръцете си. Кожената му подвързия с неохота се отвори изпод пръстите ми и ме лъхна миризма на стара овча кожа.

„Carmina qui quondam studio florente peregi, Flebilus heu maes — tos cogor mire modos“, пишеше на първите редове. Очите ми се напълниха със сълзи. Това беше творба на Боеций от шести век. „Утехата на философията“, написана в затвора, докато е чакал смъртта си. „Радостни песни съпътстваха работата ми някога и усилията не ми тежаха, но сега отново трябва да се върна към тъжните рефрени.“ Представих си как Матю, скърбящ за Бланка и Лукас и угнетен от новата си самоличност на вампир, чете думите, написани от осъден на смърт. Благодарих наум на онзи, който му е дал този текст с надеждата, че ще го утеши в мъката му, и върнах книгата на мястото й.

Следващият том бе красиво илюстриран ръкопис на Битие, библейската история за сътворението. Ярките сини и червени изображения изглеждаха свежи като в деня, в който са били създадени. На най-горната полица имаше друг илюстриран ръкопис, трактат на Диоскорид за растенията, точно до няколко юридически книги и един том на гръцки.

Съдържанието на долната полица бе подобно — най-вече библейски книги, медицински учебници и много стара енциклопедия от седми век — опитът на Изидор от Севиля да събере цялото човешко познание сигурно е привлякъл вниманието на безкрайно любопитния Матю. В долната част на първата страница от първата кола бе написано името MATHIEU и словосъчетанието meus liber — моя книга.

Почувствах същата необходимост да пипна буквите, както когато се изправих пред ръкописа на Ашмол в Бодлианската библиотека. Пръстите ми се плъзнаха по пергамента. Тогава бях прекалено уплашена от хората, които ме наблюдаваха в читалнята, и от силата на собствените си магически способности. А сега се боях да не би да науча нещо неочаквано за Матю. Това ме спираше. Но тук никой не ме гледаше и страховете ми бързо избледняха пред желанието ми да разбера повече за миналото на вампира. Прокарах пръсти по името на Матю. Пред мен се появи неговият ясен образ, и то без помощта на команди и блестящи повърхности.

Седеше край проста маса до прозореца и изглеждаше точно като сега. Бе прехапал съсредоточено устни и пишеше. Дългите му пръсти държаха писалка. Бе заобиколен от листове и пергаменти, върху които се виждаха нескопосаните му опити да си напише името и да препише библейски пасажи. Последвах съвета на Март и не се съпротивлявах на видението. Преживяването не беше толкова объркващо като предната вечер.

След като пръстите ми попиха всичката необходима информация, върнах енциклопедията на мястото й и продължих да разглеждам останалите томове в библиотеката. Имаше исторически и юридически книги, учебници по медицина и оптика, по гръцка философия и счетоводство, както и събраните съчинения на ранни религиозни мислители като Бернар от Клерво; романтични поеми — в една от които се разказваше за рицар, който веднъж в седмицата се превръщал във вълк. Но в нито една книга нямаше информация за Рицарите на Лазар. Потиснах разочарованата си въздишка и слязох от масичката.

Познанията ми за ордените на кръстоносците бяха откъслечни. Повечето от тях бяха възникнали като военни формирования, известни с храбростта и дисциплината си. Тамплиерите са били прочути с това, че винаги първи влизали в битка и последни я напускали. Бойните действия на тези ордени не били ограничени само край Йерусалим. Те се биели и в Европа и много от тях били подчинени пряко на папата, а не на краля си или на друга светска власт.

Дейността им не била само военна. Те строели църкви, училища и болници за чумави. Военните подразделения бранели интересите на кръстоносците — грижели се за духовното, финансовото и физическото им оцеляване. Вампирите като Матю са много чувствителни към териториите си и затова са идеални закрилници.

Но точно мощта на военните ордени довела до тяхната гибел. Монарси и папи завиждали на богатството и влиянието им. През 1312 година папата и френският крал се погрижили да заличат от лицето на земята тамплиерите и така се отървали от опасността, която представлявало за тях най-голямото и най-престижно братство. Останалите ордени бавно отмрели заради липса на подкрепа и интерес.

Разбира се, имаше много конспиративни теории. Трудно е за една нощ да бъде унищожена такава сложна международна институция, затова внезапната гибел на рицарите тамплиери бе породила всякакви легенди за кръстоносци предатели и подмолни операции. А липсата на всякакви доказателства за случилото се само подсилваше интригата.

Парите. Това е един от първите уроци, които историците научават: следвай парите. Промених посоката на търсенето си.

Забелязах очертанията на първата счетоводна книга на третата полица между „Оптика“ на Ал-Хазен и сборник с френски романтични поеми. На гръбчето й бе написана гръцката буква α (алфа). Реших, че това е някакъв индекс и разгледах останалите полици. Така намерих и втората счетоводна книга. На нея също имаше написана малка гръцка буква — β (бета). Очите ми попаднаха и на γ (гама), δ (делта), ε (епсилон), пръснати по различни полици. Бях сигурна, че ако потърся още малко, ще намеря и останалите.

Чувствах се като Елиът Нес, размахал наръч данъчни декларации в лицето на Ал Капоне. Нямах време за губене да се катеря на масата, затова само протегнах ръка. Първата счетоводна книга се плъзна през ръба на полицата и падна в очакващата ми длан.

Записите в нея започваха от 1117 година и бяха с различни почерци. Пръстите ми попиха информацията, която можаха, от ръкописния текст. Пред очите ми се появиха няколко лица — Матю, тъмнокос мъж с орлов нос, мъж с яркочервена коса, още един с топли кафяви очи и сериозно лице.

Ръката ми се спря върху запис за получени пари от 1149 година. „Eleanor Regina, 40 000 marks“. Това беше невероятна сума, повече от половината от годишния доход на кралство Англия. Защо владетелката на Англия бе дала толкова много на военен орден, воден от вампири? Но Средновековието бе извън моята компетентност и не можех да отговоря на този въпрос. Пък и не познавах хората, участвали в трансакцията. Затворих книгата и отидох към полиците с томове от шестнайсети и седемнайсети век.

Сгушен между другите лежеше том с гръцката буква „ламбда“. Очите ми се ококориха, когато го разтворих.

Според тази счетоводна книга Рицарите на Лазар бяха финансирали много войни, покупки на стоки и услуги и дипломатически мисии, включително осигуряването на зестра на Мария Тюдор при женитбата й за Филип Испански, закупуване на топ за битката при Лепанто[1], подкуп за французите, за да участват в Трентския събор[2], и финансиране на повечето военни действия на Шмалкалденския съюз[3]. Очевидно братството не е позволявало на политиката и религията да влияят върху инвестиционните му решения. В една и съща година то бе платило за връщането на Мария Стюарт на шотландския престол и бе покрило огромните дългове на Елизабет I към диамантената борса в Антверпен.

Разходих се покрай останалите полици и търсех още книги, обозначени с гръцки букви. В секцията от деветнайсети век намерих том със зъбчатата буква „пси“. Вътре педантично бяха описани прехвърлянията на огромни суми и продажби на имоти, от които ми се зави свят. Как е възможно някой тайно да придобие повечето фабрики в Манчестър? Видях и познати имена на кралски особи, благородници, президенти и генерали от Гражданската война. Имаше и малки плащания за училищни такси, разходи за облекло, книги, зестри, болнични такси, закъснели наеми. До всички непознати имена бе изписано съкращение — MLB или FMLB.

Латинският ми не бе толкова добър, колкото би трябвало, но бях убедена, че съкращенията означават Рицарите на Лазар от Витания — militia Lazari a Bethania — или filia militia или filius militie, дъщерите и синовете на рицарите. Щом орденът е раздавал пари през деветнайсети век, значи най-вероятно го правеше и днес. Някъде по света на някое парче хартия — нотариален акт или юридическо споразумение — стояха черният восък и печатът на братството.

Поставени от Матю.

Часове по-късно отидох до средновековната секция на библиотеката на Матю и отворих последната счетоводна книга. Този том обхващаше периода от края на тринайсети век до първата половина на четиринайсети. Вече очаквах огромните суми, които видях, но ми направи впечатление, че около 1310 година вписванията драматично нарастваха. Както и паричният поток. Край някои от имената беше поставен нов знак: малък червен кръст. През 1313 година до един от тези знаци видях име, което разпознах: Жак дьо Моле, последният лидер на тамплиерите.

Той е изгорен на клада като еретик през 1314 година. Година преди да бъде екзекутиран, той предава цялата си собственост на Рицарите на Лазар.

Стотици имена бяха отбелязани с червен кръст. Дали всички бяха тамплиери? Ако беше така, то значи мистерията около ордена е разгадана. Рицарите и парите им не бяха изчезнали. Те бяха погълнати от ордена на Лазар.

Не можеше да е вярно. Подобно нещо изисква много планиране и координация. А и такава грандиозна схема не би могла да се опази в тайна. Идеята беше невероятна като историите за…

Вещици и вампири.

Съществуванието на Рицарите на Лазар беше толкова правдоподобно, колкото и моето.

Най-голямата слабост на конспиративните теории е, че са прекалено сложни. Един живот не стигаше, за да се събере необходимата информация, да се направят връзките между всички елементи и да се задвижат нещата. Освен, разбира се, ако конспираторите не са вампири. Ако си вампир — или още по-добре, цяло семейство от вампири — тогава времето има минимално значение. Както бях разбрала от научната кариера на Матю, вампирите имат всичкото време, което им е необходимо.

Докато връщах книгата на мястото й, осъзнах цялата сериозност на това да обичаш вампир. Трудността не идваше само от възрастта му, нито от хранителните му навици или от факта, че убива хора и пак ще го прави. Най-тежкото бяха тайните.

Матю бе трупал тайни повече от хилядолетие — някои големи, като Рицарите на Лазар и сина му Лукас, някои малки, като познанството му с Уилям Харви и Чарлз Дарвин. Животът ми можеше да се окаже прекалено кратък само да ги изслушам, да не говорим да ги проумея.

Но не само вампирите имаха тайни. Всички свръхестествени същества се научаваха да бъдат потайни от страх да не ги разкрият и за да могат да запазят някакво лично пространство, да имат възможност да живеят в рамките на клана, племето си, своя свят. Матю не беше просто ловец, убиец, учен или вампир, той беше паяжина от тайни, също като мен. За да бъдем заедно, трябваше да решим какво да споделим един с друг и от какво да се откажем.

Компютърът избръмча в тихата стая, когато натиснах копчето му за включване. Сандвичите на Март бяха изсъхнали, а чаят бе изстинал, но аз въпреки това започнах да ям, за да не си помисли тя, че усилията й са останали неоценени.

Когато приключих, се облегнах и се загледах в огъня. Рицарите на Лазар ме вълнуваха като историк, а вещерските ми инстинкти ми подсказваха, че братството е важен ключ към Матю. Но съществуването им не беше най-важната му тайна. Матю пазеше ревниво себе си, своята най-скрита същност.

Щеше да е много сложно и деликатно да го обичам. Ние бяхме герои от приказките — вампири, вещици, рицари в ярки доспехи. Но трябваше да се изправим и пред тревожната реалност. Получавах заплахи, свръхестествени същества ме следяха в Бодлианската библиотека с надеждата, че ще успея да взема отново книгата, която всички искаха, но никой не разбираше. Лабораторията на Матю се бе превърнала в мишена. И нашата връзка заплашваше да разруши крехкото равновесие между демони, човешки същества, вампири и вещици. Пред мен се разкриваше съвсем нов свят, в който съществата воюваха и само с един печат върху черен восък можеше да бъде призована невидима тайна армия. Нищо чудно, че Матю бе предпочел да ме държи настрани от това.

Духнах свещите и се качих в стаята с леглото. Бях изтощена и бързо се унесох. Сънищата ми бяха изпълнени с рицари, бронзови печати и безброй счетоводни книги.

Студена елегантна ръка докосна рамото ми и веднага ме събуди.

— Матю? — Седнах на леглото.

Бледото лице на Изабо грееше в тъмното.

— За теб е. — Подаде ми червения си мобилен телефон и излезе.

— Сара? — Бях ужасена, че нещо лошо може да се е случило с лелите ми.

— Всичко е наред, Даяна.

Беше Матю.

— Какво е станало? — Гласът ми трепереше. — Споразумя ли се с Нокс?

— Не. Нищо не успях да постигна с него. Нямам вече работа в Оксфорд. Искам да се прибера у дома при теб. Ще съм вкъщи след няколко часа. — Звучеше странно, гласът му бе дрезгав.

— Да не би да сънувам?

— Не сънуваш — каза Матю. — И още нещо, Даяна. — Поколеба се. — И аз те обичам.

Исках да чуя това повече от всичко на света. Нещо в мен тихо запя в мрака.

— Ела тук и ми го кажи лично — призовах го аз нежно, а очите ми се напълниха със сълзи на облекчение.

— Нали не си размислила?

— Никога няма да се случи — заявих със страст.

— Ще си в опасност, семейството ти също. И си готова да поемеш този риск заради мен?

— Направих своя избор.

Взехме си довиждане и затворихме с неохота, бояхме се от тишината, която щеше да настъпи след тези тежки думи.

Когато го нямаше, аз се чувствах на кръстопът и не виждах ясно пътя си.

Майка ми бе прочута със силните си ясновидски способности. Дали щеше да успее да предвиди какво ни очаква, след като двамата направихме първата си стъпка заедно?

Бележки

[1] Битка от 7 октомври 1571 година край нос Скрофа в Йонийско море, в която Свещената лига (Испания, Генуа, Венецианската република, Папската област, Малтийският орден, Сицилия, Неапол, Савоя, Тоскана и Парма) побеждава флотата на Османската империя. Слага край на господството на турския флот в Средиземно море. — Б.пр.

[2] Вселенски събор на Римокатолическата църква, продължил с прекъсвания от 1545 до 1563, в град Тренто, днешна Италия, свикан като реакция на Реформацията. — Б.пр.

[3] Отбранителен съюз на лутеранските принцове в рамките на Свещената римска империя от средата на шестнайсети век. Носи името си от германския град Шмалкалден в провинция Тюрингия. — Б.пр.