Дебора Харкнес
Аз, вещицата (12)

12.

Нищо от предишния кулинарен опит не ми подсказваше с какво да нахраня вампир на вечеря.

По-голямата част от времето си в библиотеката прекарах в интернет в търсене на рецепти, включващи сурови храни, а ръкописите ми лежаха забравени на бюрото. Матю каза, че е всеяден, но това не можеше да е вярно. Ако са свикнали на диета, която включва предимно кръв, бе по-вероятно вампирите да проявяват по-голяма поносимост към суровоядството. Но той бе толкова учтив, че сигурно би изял всичко, което му поднеса.

След грандиозното гастрономично проучване си тръгнах от библиотеката в ранния следобед. В този ден Матю бе защитавал съвсем сам крепостта, което сигурно е било добре дошло за Мириам. В „Херцог Хъмфри“ нямаше и следа от Питър Нокс, нито от Джилиан Чембърлейн, което много ме зарадва. Дори Матю изглеждаше в добро настроение, когато тръгнах по пътеката, за да си върна ръкописите.

Минах покрай свода на „Радклиф Камера“, където студентите четяха задължителните си книги, и покрай средновековните стени на „Джизъс Колидж“ и отидох да пазарувам в покрития пазар на Оксфорд. Със списък в ръка се спрях най-напред при месаря за прясно еленско и заешко, а след това на рибарския щанд за шотландска сьомга.

Дали вампирите ядяха зеленчуци?

По мобилния си телефон успях да се свържа с катедрата по зоология, за да разпитам за хранителните навици на вълците. Оттам ме попитаха какъв вид вълци ме интересуват. Бях виждала сиви вълци по време на едно много отдавнашно пътуване до Бостънската зоологическа градина, а и любимият цвят на Матю беше сиво, така че си избрах този отговор. След като отегченият глас от другата страна на линията ми изброи дълъг списък от вкусни бозайници и ми съобщи, че това е „предпочитаната им храна“, също така ме осведоми, че ядат и ядки, семена и растения от типа на боровинките.

— Но не бива да ги храните! — предупреди ме гласът. — Те не са домашни животни!

— Благодаря за съвета — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.

Човекът от магазина за плодове и зеленчуци извинително ми продаде последното си количество летен касис и малко ароматни горски ягоди. Във все по-пълната ми пазарска чанта се озова и пакет кестени.

След това остана да се отбия в магазина за вино, където попаднах в ръцете на фанатичен сомелиер, който ме попита дали „господинът е познавач на вината“, което окончателно ме обърка. Продавачът веднага се възползва и ми продаде изключително редки френски и немски вина срещу цяло състояние. След това, докато се възстановявах от ценовия шок, ме качи в такси, което ме откара в колежа.

Когато влязох в жилището си, изринах всички книжа от разнебитената маса от осемнайсети век, която служеше едновременно за работа и хранене, и я преместих по-близо до камината. Внимателно приготвих трапезата, като използвах старите порцеланови съдове и сребърни прибори в шкафовете, както и тежките кристални чаши, които сигурно бяха последните остатъци от сервиза от времето на крал Едуард, някога използван в стаята за срещи на преподавателите. Моите верни приятелки от кухнята ме бяха снабдили с чисти бели покривки и салфетки, които сега бяха надиплени на масата до приборите и постлани на очукания дървен поднос, с който пренасях всичко необходимо от близката кухня.

Когато започнах да готвя, стана ясно, че приготвянето на храна за вампир не отнема много време. Защото всъщност нищо не готвиш.

В седем часа свещите бяха запалени, храната беше готова с изключение на онова, което трябваше да се направи в последната минута, и оставаше само аз да се приготвя.

В гардероба ми имаше много малко дрехи, подходящи за вечеря с вампир. Нямаше начин да вечерям с Матю в костюм или в тоалета, с който бях на срещата при ректора. Притежавах умопомрачителен брой черни панталони и клинове, но повечето бяха лекьосани с чай, смазка от лодките или и двете. Накрая открих чифт прилични панталони, които приличаха малко на долнище от пижама, но бяха по-елегантни от останалите. Те щяха да свършат работа.

Само по сутиен и панталони изтичах в банята и сресах дългата си до раменете сламеноруса коса. Не само че краищата й бяха на възли, ами се вдигаше перпендикулярно на черепа ми при всяко докосване на гребена. Обмислих за миг да пусна в действие машата за къдрене, но имаше опасност са успея само с половината прическа, докато Матю пристигне. А той щеше да дойде навреме. Бях сигурна.

Докато си миех зъбите, реших, че единственото, което мога да направя с косата си, е да я опъна и свия на кок. Това правеше носа и брадичката ми да изглеждат по-остри, но подчертаваше скулите ми и прибираше косата от очите ми, където тя имаше склонността непрекъснато да пада в последните дни. Така и направих, но един кичур веднага се стрелна напред.

От огледалото ме гледаше лицето на майка ми. Спомних си колко красива бе тя, когато сядаше на масата за вечеря, и се почудих какво ли е правила с русите си вежди и мигли, за да изглеждат така добре, и защо устата й бе различна, когато се усмихваше на мен или на баща ми. Часовникът ми показа, че нямам време за подобна козметична трансформация. Разполагах само с три минути да си намеря ризата, иначе щях да посрещна видния професор по биохимия и неврология Матю Клермон по бельо.

В гардероба открих две възможности — една черна и една тъмносиня. Тъмносинята имаше предимството, че беше чиста, което се оказа решаващо за избора й. Освен това имаше странна яка, която се издигаше нагоре, разклоняваше се покрай лицето ми и се спускаше надолу в остро деколте. Ръкавите бяха сравнително прибрани и завършваха с дълги твърди маншети с малки воланчета по края, които стигаха до средата на дланите ми. Точно когато си слагах сребърните обеци, на вратата се почука.

Сърцето ми подскочи при този звук, сякаш бях на среща. Веднага потиснах тази мисъл.

Отворих вратата и пред мен застана Матю, който приличаше на принца от приказките — висок и достолепен. За разлика от обичайните си предпочитания, днес бе облечен изцяло в черно, което го правеше да изглежда още по-ослепителен — и повече вампир.

Изчака търпеливо на площадката, докато го разглеждах.

— Ама че съм неучтива! Заповядай, Матю. Тази официална покана достатъчна ли е, за да влезеш в дома ми? — Бях чула това по телевизията или го бях прочела в книга.

Устните му се извиха в усмивка.

— Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за вампирите, Даяна. Това е просто обикновена учтивост. Не стоя на прага ти, защото ме спира някаква мистична бариера между мен и почтената девойка. — Наложи се леко да се приведе, за да мине през вратата. Носеше бутилка вино и букет бели рози.

— За теб — каза той, огледа ме одобрително и ми подаде цветята. — Къде мога да оставя това, докато стане време за десерта? — И посочи бутилката.

— Благодаря, обичам рози. Какво ще кажеш за перваза на прозореца? — предложих, преди да се отправя към кухнята, за да търся ваза. Това, което преди мислех за ваза, се оказа декантер, поне според стюарда по виното на общата стая на преподавателите, който бе идвал до жилището ми преди няколко часа, за да ми го посочи, след като аз бях изразила съмнение, че разполагам с такъв съд.

— Идеално — съгласи се Матю.

Когато се върнах с цветята, той се разхождаше из стаята и разглеждаше гравюрите.

— Хич не са лоши — произнесе се той, докато поставях вазата на повредения скрин от времето на Наполеон.

— Боя се, че са предимно ловни сцени.

— Това не убягна от вниманието ми — подчерта Матю развеселен. Аз пламнах от смущение.

— Гладен ли си? — Напълно бях забравила за задължителните мезета и питиета, които се предполага, че трябва да сервираш преди вечеря.

— Бих хапнал — каза вампирът с усмивка.

Върнах се на сигурно място в кухнята и извадих две чинии от хладилника. Първото ястие беше пушена сьомга с поръсен отгоре пресен копър и малки артистично подредени купчинки от каперси и кисели краставички отстрани, които можеха да се сметнат и само за украса, ако вампирът не ядеше зеленчуци.

Когато се върнах с храната, заварих Матю да ме чака до стола, който беше най-далеч от кухнята. Виното ни очакваше във висока сребърна кофичка, в която си събирах монети, докато същият любезен стюард не ми обясни, че всъщност е за вино. Матю седна, докато аз вадех тапата на бутилката немски ризлинг. Налях в две чаши, без да разлея и капка, и отидох при него.

Гостът ми за вечеря много съсредоточено повдигна ризлинга към орловия си нос. Изчаках да свърши с каквото там бе зает, като се чудех колко обонятелни рецептори имат вампирите и дали са повече от тези на кучетата.

Наистина не знаех нищо за вампирите.

— Много е добро — каза той накрая, отвори очи и ми се усмихна.

— Нямам заслуга за виното — отвърнах веднага и постлах салфетката в скута си. — Продавачът в магазина го избра, затова ако не е добро, нямам и вина.

— Много е добро — повтори той. — И сьомгата изглежда чудесно.

Взе ножа и вилицата си и отряза парче риба. Докато го гледах изпод мигли, за да видя дали наистина яде, набодох парченце сьомга, краставичка и каперс с вилицата си.

— Не ядеш като американка — отбеляза той, след като отпи от виното.

— Не — съгласих се и погледнах вилицата в лявата си ръка и ножа в дясната. — Сигурно защото прекарвам прекалено много време в Англия. Можеш ли да ядеш това? — изстрелях, защото повече не можех да се сдържам.

Той се засмя.

— Да, случайно обичам пушена сьомга.

— Но не ядеш всичко — продължих и насочих вниманието си към собствената си чиния.

— Не — призна си той. — Но мога да хапна по няколко залъка от всяка храна. Не ми е много вкусна, освен ако не е сурова.

— Странно, смятах, че вампирите имат изострени сетива. Мислех си, че всяка храна им се струва добра на вкус. — Моята сьомга нямаше почти никакъв вкус, приличаше на прясна студена вода.

Той взе чашата си с вино и погледна бледата златиста течност.

— Виното има прекрасен вкус. Храната няма добър вкус за вампирите, след като е сготвена.

Въздъхнах с облекчение, като си спомних какво е менюто.

— Щом храната не ти е вкусна, защо непрекъснато ме каниш да ходим да ядем? — попитах го.

Погледът на Матю се разходи по страните ми и очите му се задържаха върху устата ми.

— По-лесно е да съм край теб, докато ядеш. От миризмата на сготвена храна ми се гади.

Премигнах от объркване.

— И когато ми се гади, не съм гладен — добави Матю, малко раздразнен.

— О! — Пъзелът се подреди. Вече знаех, че харесва миризмата ми. Очевидно от нея му се прияждаше.

О! Изчервих се.

— Мислех си, че познаваш вампирите — подхвърли той по-кротко — и затова ме покани на вечеря.

Поклатих глава, докато си натрупвах още една смесена хапка на вилицата.

— Сигурно знам по-малко за вампирите, отколкото обикновените хора. А и към малкото, което ми е казала леля Сара, трябва да се отнасям силно подозрително, като се имат предвид предразсъдъците й. Беше например много категорична за диетата ви. Твърдеше, че не консумирате нищо друго, освен кръв, защото само тя ви е нужда, за да поддържате живота си. Но това не е вярно, нали?

Матю присви очи и гласът му изведнъж стана леден.

— Не. Ти имаш нужда от вода, за да поддържаш живота си. Но само вода ли пиеш?

— Може би не трябваше да повдигам темата. — Въпросите ми го разгневяваха. Нервно обвих крака около краката на стола и тогава осъзнах, че съм без обувки. Бях посрещнала госта си боса.

— Предполагам, че не можеш да потиснеш любопитството си — каза Матю, след като обмисли думите ми доста дълго. — Пия вино и мога да ям храна, за предпочитане сурова или студена, за да не ми мирише.

— Но виното и храната не поддържат живота ти — предположих аз. — Ти се нуждаеш от кръв, от всякакъв вид кръв. — Той премигна. — И няма нужда да чакаш пред прага ми, докато те поканя. Какво друго не знам за вампирите?

На лицето на Матю се изписа търпение, очевидно постигнато с доста усилия. Той се облегна назад с чаша в ръка. Изправих се леко и се пресегнах през масата, за да му сипя още. Щом се канех да го удавя във въпроси, поне да го удавя и във вино. Наведох се над свещите и за малко да си подпаля ризата. Матю грабна бутилката от ръката ми.

— Защо аз да не налея? — предложи той. Сипа на себе си и доля и моята чаша, преди да ми отговори. — Повечето от нещата, които знаеш за мен, за вампирите като цяло, са измислени от хората. Тези легенди направиха възможно съжителството ни с тях. Те се плашат от свръхестествени същества, и нямам предвид само вампирите.

— Черни шапки, прилепи, метли. — Това беше дяволската троица на вещерството, която оживяваше нелепо и помпозно на всеки празник на Вси светии.

— Именно — кимна Матю. — Във всяка една от тези легенди има частица истина, нещо, което е уплашило хората и им е помогнало да отрекат отрицанието си. Аз имам сила и дълъг живот, ти имаш свръхестествени способности, демоните са плашещо креативни. Хората могат да убедят сами себе си, че горе е долу и че черното е бяло. Това е тяхната специална дарба.

— А каква е частицата истина в легендата, че вампирите не могат да влязат в един дом, без да са поканени? — След като го бях притиснала с въпроси за диетата му, сега го разпитвах за протокола на влизане.

— Хората са край нас непрекъснато. Те просто отказват да признаят съществуването ни, защото то не може да бъде обяснено в ограничения им свят. След като ни допуснат и разберат какви сме наистина, те остават при нас и е трудно да ги прогоним, точно като гост, когото сме поканили в дома си. Вече не могат да се правят, че не ни забелязват.

— Значи е като легендата за слънчевата светлина — произнесох бавно. — Не че не можете да излизате на слънце, но когато го направите, хората по-лесно ви забелязват. И вместо да признаят, че съществувате, те казват, че не можете да оцелеете на дневна светлина.

Матю отново кимна.

— Но въпреки това продължават да се правят, че не ни забелязват. Не можем да стоим на закрито, докато се стъмни. Но хората по-лесно могат да си обяснят съществуването ни след залез. Същото се отнася и за вас. Трябва да видиш как те гледат, когато влизаш някъде или вървиш по улицата.

Спомних си обикновената си външност и го погледнах със съмнение. Матю се засмя.

— Знам, че не ми вярваш. Но е истина. Когато хората видят свръхестествено същество, те стават неспокойни. Идва им в повече, защото тези същества са прекалено високи, прекалено силни, прекалено изобретателни, прекалено завладяващи, прекалено различни. Опитват се с всички сили да наместят нашите квадратчета в кръглите си очертания. Нощем е по-лесно да се примирят с нас, като просто ни обявят за странни.

Станах да отнеса чиниите от рибата и със задоволство установих, че Матю е изял всичко, освен гарнитурата. Той наля още немско вино в чашите, докато аз извадих две други чинии от хладилника. На тях имаше красиво подредени парченца сурово еленско месо, толкова тънко нарязани, та продавачът твърдеше, че през тях може да се чете вестник. Вампирите не обичаха зеленчуци. Да видим дали понасят кореноплодни и сирене. Сложих ряпа в средата и настъргах пармезан отгоре.

В центъра на масата се появи декантер с червено вино, който бързо привлече вниманието на Матю.

— Може ли? — попита той, очевидно се притесняваше да не наводня колежа. Пресегна се към съда, наля по малко вино в чашите и го вдигна към носа си.

— „Кот-Роти“ — каза със задоволство. — Едно от любимите ми.

Погледнах декантера.

— И можеш да познаеш само като го помиришеш?

Той се засмя.

— Някои легенди за вампирите са верни. Имам изключително добро обоняние, както и прекрасно зрение и слух. Но дори и човешко същество би познало, че това „Кот-Роти“. — Затвори очи отново. — Да не би да е от 2003 година?

Челюстта ми увисна.

— Да! — Това беше по-интересно от телевизионно състезание. На етикета бях видяла малка коронка. — А носът ти казва ли ти кой го е направил?

— Да, но само защото съм се разхождал из полетата, където се намират тези лозя — призна той смутено, сякаш го бях хванала да ми прави номер.

— И можеш да помиришеш полята във виното? — Поднесох чашата към носа си и останах доволна, че поне миризмата на конски фъшкии не се долавя вече.

— Понякога ми се струва, че помня всеки мирис, който съм вдъхвал. Вероятно е от суета — промърмори той тъжно. — Но миризмите връщат спомените. Няма да забравя първия път, когато помирисах шоколад. Все едно беше вчера.

— Нима? — Наведох се напред.

— Беше през 1615 година. Войната още не бе избухнала и френският крал се бе оженил за испанска принцеса, която никой не харесваше — най-малко кралят. — Когато се усмихнах, той ми отвърна със същото, въпреки че погледът му остана съсредоточен в нещо, което само той виждаше. — Тя донесе шоколад в Париж. Беше ужасно горчив, с много упадъчен вкус. Консумирахме какаото, смесено само с вода, без захар.

Засмях се.

— Звучи ужасно. Слава богу, че някой се е сетил, че шоколадът заслужава да е сладък.

— Боя се, че е бил човек. Вампирите го харесваха горчив.

Взехме вилиците си и започнахме с еленското.

— Още шотландска храна — казах и посочих месото с ножа си.

Матю задъвка своето парче.

— Червен елен. Млад мъжки екземпляр от планините, ако съдим по вкуса.

Поклатих глава с възхита.

— Както вече казах — продължи той, — някои легенди са верни.

— Можеш ли да летиш? — полюбопитствах, но вече знаех отговора.

Той изсумтя.

— Разбира се, че не. Оставили сме това на вещиците, тъй като вие можете да контролирате стихиите. Но сме силни и бързи. Вампирите могат да тичат и скачат, което кара хората да си мислят, че можем да летим. Освен това сме много ефективни.

— Ефективни? — Оставих вилицата си, не бях сигурна, че наистина обичам сурово еленско.

— Телата ни не хабят много енергия. Остава ни достатъчно, когато имаме нужда да се движим.

— И не дишате много — вметнах аз, като си спомних заниманието по йога, докато отпивах от виното си.

— Така е — потвърди Матю. — Пулсът ни е много бавен. Нямаме нужда често да се храним. Температурата ни е по-ниска и това забавя жизнените ни процеси и обяснява защо живеем толкова дълго.

— Легендата за ковчега! Не спите много, но когато го правите, сте като мъртви.

Той се усмихна широко.

— Виждам, че започваш да схващаш.

В чинията на Матю бе останала само ряпата, а в моята — само еленското. Отнесох остатъците от второто блюдо и поканих госта си да си налее още вино.

Основното ястие беше единственото, подложено на топлинна обработка, но не много дълга. Вече бях приготвила нещо като бисквити от стрити кестени. Оставаше само да запека заешкото. Останалите съставки бяха розмарин, чесън и целина. Реших да пропусна чесъна. С неговото обоняние той щеше да му е непоносим — ето частицата истина в легендата. Отказах се и от целината. Вампирите категорично не обичаха зеленчуци. Подправките като че ли не бяха проблем, затова оставих розмарина и поръсих малко смлян пипер върху заешкото, докато се запичаше в тигана.

Оставих порцията на Матю малко сурова, а моята препекох с надеждата да прогони вкуса на сурово еленско от устата ми. Аранжирах всичко в красиви купчинки и го занесох на масата.

— Съжалявам, това е сготвено, само че съвсем малко.

— Да не е някаква проверка? — намръщи се Матю.

— Не, не — отрекох колебливо, — просто не съм свикнала да ми гостуват вампири.

— Камък ми падна от сърцето — промърмори той и помириса заешкото. — Мирише апетитно. — Докато беше наведен над чинията си, топлината на храната усили характерния му мирис на канела и карамфил. Матю бодна парченце от кестеновата бисквита. Докато го поднасяше към устата си, очите му се уголемиха. — Кестени?

— Само кестени, зехтин и малко бакпулвер.

— И сол. И вода, розмарин и пипер — отбеляза той спокойно, като хапна още едно парченце от бисквитата.

— Като се имат предвид ограниченията на диетата ти, хубаво е, че можеш да определиш какво точно слагаш в устата си — подхвърлих шеговито.

След като по-голямата част от вечерята вече беше зад гърба ни, започнах да се отпускам. Бъбрихме си за Оксфорд, докато разчиствах празните чинии и донасях сирене, плодове и печени кестени.

— Заповядай — подканих го и поставих празна чиния пред него. Матю помириса дребните ягодки и въздъхна доволно, когато взе един кестен.

— По-вкусни са, когато са топли — отбеляза той. Счупи с лекота твърдия плод с пръсти и извади сърцевината от черупката. Орехотрошачката, която висеше отстрани на купата, очевидно беше излишна в присъствието на вампир.

— На какво мириша? — попитах, докато поглаждах ръба на чашата си за вино.

В първите мигове ми се стори, че няма да отговори. Мълчанието му се проточи във времето, но най-накрая той обърна тъжните си очи към мен. Клепачите му се спуснаха и вдъхна дълбоко.

— Миришеш на сок от върба. И стъпкана лайка. — Отново помириса и се усмихна печално. — Има и орлови нокти, и паднали дъбови листа — добави и издиша. — Както и цветове на лешник и първите пролетни нарциси. И някакви старинни миризми — черно кандилниче, тамян, самодивска ягода — аромати, които мислех, че съм забравил.

Отвори бавно очи и аз надникнах в сивата им дълбина, страхувах се да поема дъх и да разваля магията на думите му.

— Ами аз? — попита той, без да отделя очи от моите.

— Канела. — Гласът ми прозвуча колебливо. — И карамфил. Понякога ми се струва, че помирисвам и диви карамфили, не като тези в цветарницата, а като старомодните, които садят пред английските селски къщи.

— Пъпки от карамфил — уточни Матю и присви очи развеселено. — Не е зле за вещица.

Посегнах да си взема кестен. Започнах да го премятам в дланите си, а топлината му сгря внезапно изстиналите ми ръце.

Матю отново се облегна назад, взря се в лицето ми и очите му започнаха леко да проблясват.

— Как реши какво да поднесеш на вечеря? — Посочи към плодовете и кестените, останали на масата.

— Е, не беше с магия. Катедрата по зоология доста ми помогна — обясних аз.

Той изглеждаше шокиран, но след това се заля от смях.

— Питала си в катедрата по зоология какво да ми приготвиш за вечеря?

— Не точно — защитих се. — Намерих рецепти за сурова храна в интернет, но зациклих, след като купих месото. Те ми казаха какво ядат сивите вълци.

Матю поклати глава, но не спираше да се усмихва и аз се успокоих.

— Благодаря — каза само. — Отдавна никой не ми бе приготвял храна.

— За нищо. С виното беше най-трудно.

Очите му светнаха.

— Като стана въпрос за вино — започна той, изправи се и си сгъна салфетката, — донесох нещо, което да изпием след вечеря.

Помоли ме да донеса две чаши от кухнята. Когато се върнах, на масата имаше старинна, малко крива бутилка с избелял бежов етикет, чийто надпис се състоеше от една дума, виждаше се и емблема. Матю внимателно навиваше тирбушона в корковата тапа, която беше почерняла и се ронеше от старост.

Ноздрите му се разшириха, когато извади тапата, и той заприлича на котка, скрила на сигурно място хванато канарче. Виното в бутилката беше гъсто като сироп и хвърляше златисти отблясъци под светлините на свещите.

— Помириши го — нареди ми и ми подаде една от чашите — и ми кажи какво мислиш.

Поех аромата и затаих дъх.

— Мирише на карамел и горски плодове — отвърнах, докато се чудех как нещо толкова жълто може да мирише на нещо толкова червено.

Матю ме наблюдаваше внимателно, заинтригуван от реакцията ми.

— Опитай го — предложи той.

Сладките аромати на виното избухнаха в устата ми. Усетих по езика си вкуса на кайсии и ванилия, които останаха и дълго след като преглътнах. Беше истинска магия.

— Какво е това? — попитах накрая, след като вкусът на виното поизветря.

— Правено е от грозде, брано много, много отдавна, в горещо и слънчево лято. Селяните се страхували, че ще завали и дъждът ще унищожи реколтата им. Но хубавото време се задържало и те прибрали гроздето точно преди да се захлади.

— И ти можеш да усетиш вкуса на слънцето — казах аз и си спечелих още една красива усмивка.

— По време на беритбата над лозята прелетяла комета. Астрономите я виждали през телескопите си месеци наред, а през октомври била толкова ярка, че дори е можело да се чете под светлината й. Работниците видели в нея знак, че гроздето е благословено.

— Да не е било през 1896 година? Халеевата комета?

Матю поклати глава.

— Не, през 1811. — Взрях се удивена в почти 200-годишното вино в чашата ми и се уплаших, че може да се изпари пред очите ми. — Холеевата комета се появява през 1759 и 1835. — Произнасяше името й с „о“ вместо с „а“.

— Откъде го взе? — В магазина за вино до гарата нямаше такива вина.

— Купих го от Антоан-Мари веднага щом ми каза, че ще се превърне в колекционерска рядкост — обясни той, развеселен.

Обърнах бутилката и погледнах етикета. Шато Икем. Дори аз бях чувала за него.

— И го пазиш от тогава? — удивих се аз.

Пил е горещ шоколад в Париж през 1615 и е получил разрешение за строеж от Хенри VIII през 1536 — разбира се, че е купувал вино през 1811. И носеше на шията си древния амулет, кожената лентичка се виждаше изпод яката му.

— Матю — започнах бавно, като го наблюдавах за ранни признаци на гняв. — На колко си години?

Стисна устни, но погледът му остана ведър.

— По-стар съм, отколкото изглеждам.

— Знам това — отвърнах, неспособна да овладея нетърпението си.

— И защо възрастта ми е толкова важна?

— Аз съм историк. Когато някой ми казва, че си спомня кога е донесен шоколадът във Франция и че е видял комета през 1811, ми е трудно да не се заинтригувам и от другите събития, които може би е преживял. Бил си роден през 1536 година — видях къщата, която си построил. Познавал ли си Макиавели? Преживял ли си Черната чума? Учил ли си в Парижкия университет, когато Абелар е преподавал в него?

Той мълчеше. Косъмчетата на тила ми започнаха да се изправят.

— Пилигримският ти медальон ми подсказва, че си ходил до Светите земи. На кръстоносен поход ли си бил? Видял ли си Халеевата комета над Нормандия през 1066 година?

Пак нищо.

— Бил ли си на коронацията на Карл Велики? Оцелял ли си при падането на Картаген? Помогнал ли си да държат Атила далеч от Рим?

Матю вдигна десния си показалец.

— Кое падане на Картаген?

— Ти ми кажи!

— Проклет да си, Хамиш Осборн — промърмори той и стисна покривката на масата.

За втори път през последните два дни Матю водеше вътрешна борба какво да каже. Загледа се в свещта и прокара бавно пръста си през пламъка. По кожата му се появиха големи червени мехури, а после изчезнаха за миг и тя отново стана гладка и бледа. Не показа никакъв признак, че изпитва болка.

— Мисля, че тялото ми е на трийсет и седем години. Роден съм по времето, когато Хлодвиг I^[1] приема християнството. Родителите ми помнеха това, иначе нямаше как да знам. Тогава рождените дни не се записваха. Така че да речем, че съм роден през 500 година. — Погледна към мен за кратко и после върна вниманието си към свещта. — Преродих се като вампир през 537 година и с изключение на Атила — който е живял преди мен — успя да опишеш повечето величия и падения на хилядолетието между тази година и годината, в която поставих надписа на дома си в Удсток. Понеже си историк, се чувствам длъжен да ти кажа, че Макиавели не беше и наполовина толкова впечатляващ, колкото днес всички си мислите. Беше просто един флорентински политик, и то не кой знае колко добър. — Гласът му звучеше уморено.

Матю Клермон беше на повече от 1500 години.

— Не биваше да любопитствам — казах аз вместо извинение. Не знаех накъде да гледам и се чудех от къде на къде си бях въобразила, че познанието ми за историческите събития, които този вампир бе преживял, ще ми помогне да го опозная по-добре. В ума ми изплува цитат от Бен Джонсън. Той обясняваше Матю по-добре от коронацията на Карл Велики.

— „Той нямаше възраст, беше вечен“ — прошепнах аз.

— „Разговаряйки с теб, забравям за времето“ — продължи той, върнал се към литературата на седемнайсети век с този цитат от Милтън.

Гледахме се, докато не издържахме и извърнахме очи. Още една крехка магия се бе получила между нас. Но аз я развалих.

— Какво си правил през есента на 1859 година?

Лицето му потъмня.

— Какво ти е казал Питър Нокс?

— Че вероятно няма да споделиш тайните си с вещица. — Гласът ми звучеше по-спокойно, отколкото се чувствах.

— Нима? — попита тихо Матю и изглеждаше по-малко ядосан, отколкото всъщност беше. Познах по стиснатите му челюсти и напрегнати рамене. — През септември 1859 година четях ръкописи в музея на Ашмол.

— Защо, Матю? — Моля те, кажи ми, призовавах го наум, стиснала пръсти в скута си. Предизвиквах го да разкрие първата част от тайната си, но исках да ми каже и останалото. Никакви игри и гатанки. Просто ми кажи.

— Наскоро бях прочел ръкописа на книга, която скоро щеше да бъде отпечатана. Беше написана от специалист по естествени науки от Кембридж. — Матю остави чашата си.

Покрих устата си ръка, когато осъзнах какво означава датата. „Произход“. Също като великия труд по физика на Нютон — „Принципи“, и тази книга нямаше нужда да се цитира цялото й заглавие. Всеки, завършил гимназия, щеше да се сети, че става въпрос за „Произход на видовете“ от Дарвин.

— Статията на Дарвин от предишното лято бе поставила основите на неговата теория за естествения подбор, но книгата му бе по-различна. Беше великолепна, той притежаваше невероятното умение да забелязва явни промени в природата и да те подбутва да приемеш дори толкова революционни идеи.

— Но алхимията няма нищо общо с еволюцията. — Сграбчих бутилката и си налях още от скъпоценното вино, вече не се притеснявах, че може да изчезне пред очите ми, а по-скоро, че е вероятно аз да се разпадна.

— Ламарк смяташе, че всеки вид произлиза от различни предци и се развива независимо към по-високи форми на съществувание. Това прилича забележително на схващанията на твоите алхимици — че философският камък е неуловимият краен продукт от естествената трансмутация на основни метали в благородни като мед, сребро и злато. — Матю посегна към бутилката и аз я бутнах към него.

— Но Дарвин не е бил съгласен с Ламарк, въпреки че използва същия термин — трансмутация — в първоначалните си обяснения на еволюцията.

— Той беше противник на линейната трансмутация, това е вярно. Но теорията на Дарвин за естествения подбор може да се разглежда и като серия от свързани трансмутации.

Може би Матю беше прав и във всичко имаше магия — в теорията на Нютон за гравитацията, а може би и в теорията на Дарвин за еволюцията.

— Алхимични ръкописи има по целия свят. — Опитвах се да се придържам към детайлите, докато се опитвах да си представя голямата картина. — Защо точно ръкописа на Ашмол?

— Когато прочетох Дарвин и видях как той като че ли се опитва да превъплъти алхимичната теория за трансмутацията в биологията, си спомних как бях чувал да се говори за мистична книга, която обяснявала произхода на нашите три вида — демони, вещици и вампири. Преди винаги бях смятал, че това е измислица. — Отпи от виното си. — Повечето твърдяха, че историята ни е скрита от човешките очи в алхимична книга. Публикуването на „Произход“ ме подтикна да я потърся и ако такъв труд наистина съществуваше, то Елиас Ашмол би трябвало да го притежава. Имаше невероятна способност да открива странни ръкописи.

— Търсил си я тук, в Оксфорд, преди сто и петдесет години!

— Да — потвърди Матю. — И сто и петдесет години преди на теб да ти дадат Ашмол, на мен ми казаха, че книгата е изчезнала.

Сърцето ми заби бързо, а той ме погледна загрижено.

— Продължавай — махнах му аз с ръка.

— Оттогава непрекъснато се опитвам да я докопам. Всички останали ръкописи на Ашмол бяха там, но никой не ми приличаше на онзи, който търсех. Разглеждах ръкописи и в други библиотеки — в „Херцог Август“ в Германия, Националната библиотека на Франция, библиотеката на Медичите във Флоренция, Ватикана, библиотеката на Конгреса.

Примигнах, като си представих как вампирът се скита из коридорите на Ватикана.

— Единственият ръкопис, който все още не съм видял, е Ашмол 782. По пътя на елиминацията той трябва да е този, в който е описана историята, ако все още съществува.

— Прочел си повече алхимични ръкописи от мен.

— Възможно е — призна Матю. — Но това не значи, че ги разбирам толкова добре, колкото теб. Ала общото между всички, които са минали пред очите ми, е абсолютната увереност, че алхимикът може да превърне едно вещество в друго и да създаде нови форми на живот.

— Това прилича на еволюция — изрекох равно аз.

— Да — потвърди тихо Матю. — Така е.

Преместихме се на диваните и аз се свих на единия от тях. Матю седна в края на другия и протегна дългите си крака. За щастие бе донесъл и виното. След като се настанихме, дойде време за нови откровения.

— Срещнах се с един демон, Агата Уилсън, в „Блекуелс“ миналата седмица. В интернет открих, че е известна дизайнерка. Агата ми каза, че според демоните Ашмол е описал историята на произхода на всичко — дори на хората. Питър Нокс пък твърди друго — че това е първият учебник по магия и източникът на силата на вещиците. Смята, че в ръкописа се съдържа тайната на безсмъртието — казах аз и хвърлих поглед към Матю. — Описани са и начините как да бъдат унищожени вампирите. Чух версиите на вещиците и на демоните. Сега искам да чуя и твоята.

— Вампирите вярват, че изгубеният ръкопис обяснява нашето дълголетие и нашата сила — отговори той. — В миналото се страхувахме, че ако тази тайна попадне в ръцете на вещиците, ще бъдем унищожени. Някои се боят, че във възникването ни е замесена магия и че вещиците могат да намерят начин да я развалят и да ни унищожат. Може би тази част от легендата е вярна. — Той въздъхна. Стори ми се разтревожен.

— Все още не мога да разбера защо си толкова сигурен, че тази книга за произхода — или каквото там съдържа — е скрита в алхимичен ръкопис.

— Алхимичната книга може да скрие тези тайни от невъоръженото око — точно както Питър Нокс крие самоличността си на вещер под маската на експерт по окултното. Според мен вампирите първи са разбрали, че книгата е алхимична. Едва ли е случайно. Изглежда човешките същества алхимици са разбирали какво е да си вампир, когато са писали за философския камък. Когато се превръщаме във вампири, ние ставаме почти безсмъртни, забогатяваме и получаваме възможност да натрупаме невъобразими познания.

— Това е философският камък. — Приликата между митичната субстанция и съществото, стоящо срещу мен, беше поразителна, но и смразяваща. — Но все още ми е трудно да повярвам, че такава книга съществува. Най-малкото защото различните версии си противоречат. Пък и кой би проявил глупостта да събере толкова много информация на едно място?

— Както в легендите за вампири и вещици, така и в историите за ръкописа има частица истина. Просто трябва да я открием и да махнем останалото. Тогава ще започнем да проумяваме за какво става въпрос.

По лицето на Матю не виждах никакви признаци, че се опитва да ме измами или да се измъкне. Окуражена, че използва първо лице множествено число, реших, че е заслужил още малко информация.

— Прав си за Ашмол 782. Книгата, която търсиш, е вътре в този том.

— Продължавай — подкани тихо Матю, опитвайки се да овладее любопитството си.

— На повърхността е алхимична книга. В изображенията има грешки, някои от които са нарочно направени, но още не мога да реша кои. — Прехапах устни, за да се съсредоточа, а погледът му се впи към мястото, където зъбите ми бяха изтръгнали малка капчица кръв.

— Какво искаш да кажеш, че само на повърхността е алхимична книга? — Матю приближи чашата до носа си.

— Това е палимпсест. Но мастилото не е било отмито напълно. Магията е скрита в текста. За малко да пропусна думите, бяха замаскирани много добре. Но когато прелистих една страница, светлината падна под подходящ ъгъл и видях отдолу движещ се текст.

— Успя ли да го прочетеш?

— Не — поклатих глава. — Ако в Ашмол има информация кои сме, как сме се появили и как можем да бъдем унищожени, то тя е дълбоко погребана.

— И е най-добре така да си остане — заяви мрачно Матю. — Поне засега. Но бързо идва времето, когато ще имаме нужда от тази книга.

— Защо? Какво го налага?

— Предпочитам да ти покажа. Можеш ли утре да дойдеш в лабораторията ми?

Кимнах, озадачена.

— Можем да влезем там следобед — каза той, изправи се и се протегна. Бяхме изпили бутилката вино, потънали в разговори за тайни и произходи. — Късно е. Ще си вървя.

Матю посегна към дръжката на външната врата и я натисна. Тя изскърца и вратата с лекота се отвори.

Той се намръщи.

— Имала ли си проблеми с ключалките?

— Не — отвърнах и натиснах механизма за затваряне. — Поне не знам.

— Трябва да повикаш някой да ги погледне — предупреди ме той, като продължаваше да си играе с бравата. — Може да не се заключват както трябва.

Вдигнах очи към него и видях как по лицето му премина емоция, която не можех да определя с точност.

— Съжалявам, че вечерта завърши с толкова сериозен разговор — каза той тихо. — Прекарах чудесно.

— Наистина ли ти хареса вечерята? — попитах. Говорихме си за тайните на вселената, но аз бях по-загрижена как се чувства стомахът му.

— Даже много — увери ме той.

Изражението ми се смекчи, докато гледах красивите му класически черти. Как може хората да го подминават спокойно по улиците? Преди да успея да се спра, вече се надигах на пръсти и се протягах да го целуна по бузата. Кожата му беше гладка и хладна като коприна, а моите устни бяха прекалено топли в сравнение с нея.

„Защо го направи?“ — запитах се, докато стъпвах отново на цяло стъпало. Взрях се в съмнителната брава, за да скрия смущението си.

Стана за секунди, но както вече знаех от магията, която направих, за да сваля стария алманах от полицата в Бодлианската библиотека, няколко секунди бяха достатъчни, за да променят живота ми.

Матю се вгледа в мен. Когато не видя никакви признаци на истерия или желание да побягна, той се наведе към мен и бавно ме целуна по двете бузи по френски маниер. Лицето му се отърка в моето и той пое дълбоко аромата ми на сок от върба и орлови нокти. Когато се изправи, погледът му бе по-замъглен от обикновено.

— Лека нощ, Даяна — пожела ми с усмивка.

Миг по-късно се облегнах на затворената врата и видях как светлинката на телефонния ми секретар мига и показва, че имам едно пропуснато обаждане. За щастие бях намалила звука.

Леля Сара искаше отговор на същия въпрос, който и аз самата си задавах.

Но аз просто не исках да му отговоря.