Дебора Харкнес
Аз, вещицата (19)

19.

Първите ми мисли на следващата сутрин бяха насочени към ездата.

Сресах се набързо, изплакнах си устата и навлякох черен клин — най-близката до ездачески брич дреха в багажа ми. С маратонки щеше да е невъзможно да си задържа краката в стремената, затова си обух мокасините. Не бяха най-подходящи за целта, но щяха да свършат работа. Памучна фланела с дълги ръкави и поларен пуловер довършиха екипа ми. Вързах си косата на опашка и се върнах в спалнята.

Матю вдигна вежди, когато ме видя как се втурвам в стаята, протегна ръка и ме спря. Беше се облегнал на широката арка, която водеше към стълбите, в идеален вид както винаги, с тъмносиви бричове и черен пуловер.

— Да пояздим следобед.

Очаквах го. Вечерята с Изабо беше най-меко казано напрегната и след нея сънувах кошмари. Матю на няколко пъти се качи по стълбите, за да ме нагледа.

— Добре съм. Малко физически упражнения и свежият въздух ще ми се отразят добре. — Когато се опитах отново да премина покрай него, той ме спря само с мрачния си поглед.

— Само да припариш до седло, те връщам у дома. Ясно?

— Ясно.

Когато слязохме долу, се запътих към трапезарията, но Матю ме дръпна в другата посока.

— Да ядем в кухнята — каза той тихо. Нямаше да има официална закуска, по време на която Изабо да ме зяпа над разтворения „Льо Монд“. Това беше добра новина.

Хапнахме в покоите на икономката пред разпаления огън на маса, сложена за двама — макар да бях единствената, която се възползва от обилната и отлична храна. Върху издрасканата маса бе поставена огромна кана чай, увита в ленена кърпа, за да пази топлината. Март ме погледна загрижено и зацъка с език, като видя тъмните кръгове под очите и бледото ми лице.

Когато оставих вилицата си, Матю посегна към пирамида от кутии, върху които имаше каска, покрита с черно кадифе.

— За теб — вдигна той и ги постави на масата.

Каската говореше сама по себе си. Имаше форма на висока бейзболна шапка и черна копринена панделка над периферията. Въпреки кадифето и панделката, каската беше здрава и направена най-вече за да пази крехките човешки черепи от сблъсъка със земята. Никак не исках да я слагам, но осъзнавах, че е добра предпазна мярка.

— Благодаря — отвърнах. — Какво има в кутиите?

— Отвори ги и виж.

В първата бе сгънат черен брич с кадифени кръпки от вътрешната страна на коленете, за по-добро триене със седлото. С него щеше да се язди много по-приятно, отколкото с тънкия ми хлъзгав клин. Освен това ми изглеждаше по мярка. Сигурно Матю се е обадил където трябва и е разбрал размера ми, докато съм дремвала. Усмихнах му се с благодарност.

Във втората открих черна жилетка с дълги пешове и твърди метални банели, зашити в ръбовете. Изглеждаше като черупка на костенурка — неудобна, но добре защитена — а сигурно и усещането в нея щеше да е същото.

— Това не беше необходимо. — Вдигнах я и се намръщих.

— Необходима е, ако ще яздиш. — В гласа му нямаше и капчица емоция. — Спомена, че имаш опит. Ако е така, няма да имаш проблем с тежестта й.

Лицето ми се зачерви и усетих предупредително изтръпване по върховете на пръстите. Матю ме наблюдаваше с интерес, а Март се появи на вратата и изсумтя. Започнах да дишам дълбоко, докато изтръпването изчезна.

— Слагаш си предпазен колан в колата ми — продължи спокойно той. — Ще си сложиш и жилетката, когато се качваш на коня ми.

Погледите ни се впиха в битка на волята. Мисълта за свежия въздух предопредели разгрома ми, а очите на Матю весело светнаха. Със сигурност препирните ни бяха забавни за гледане, също като размяната на реплики между Матю и Изабо.

Придърпах и последната кутия към себе си в мълчаливо подчинение. Беше дълга и тежка и когато вдигнах капака, ме лъхна остра миризма на кожа.

Ботуши. Високи до коленете черни ботуши. Никога не бях притежавала кон и имах ограничени средства, затова и никога не бях имала истински ездачески ботуши. Тези бяха красиви, извити по очертанията на прасците и от хубава кожа. Пръстите ми докоснаха лъщящата им повърхност.

— Благодаря — избъбрих задъхано, зарадвана от изненадата.

— Сигурен съм, че ще ти станат — каза Матю и погледът му омекна.

— Хайде, момиче — обади се весело Март от вратата. — Отивай да се преобличаш.

Едва ме бе вкарала в пералното помещение, и аз вече изритвах мокасините от краката си и смъквах клина. Тя взе дрехата от ликра и памук, докато аз надявах бричовете.

— Някога жените не яздеха като мъжете — отбеляза Март, погледна мускулите на краката ми и поклати глава.

Когато се върнах, Матю говореше по телефона и даваше указания и на другите хора в неговия свят, които очакваха да ги ръководи. Вдигна очи и ме погледна с одобрение.

— Така ще ти е по-удобно. — Стана и взе ботушите. — Тук няма обувалка, така че ще трябва да отидеш до конюшните с другите си обувки.

— Не, искам да ги обуя веднага — настоях и протегнах ръце.

— Тогава седни. — Поклати глава пред моето нетърпение. — Няма да можеш да ги обуеш от първия път без чужда помощ. — Матю вдигна стола ми заедно с мен и го завъртя така, че да има повече място за маневриране. Вдигна десния ботуш и аз пъхнах в него крака си до глезена. Оказа се прав. Колкото и да дърпах, нямаше как да си прекарам стъпалото през твърдата кожа. Той се надвеси над крака ми, хвана подметката и започна внимателно да натиска, докато аз дърпах кончова. След неколкоминутна борба кракът ми влезе докрай. Матю бутна за последно подметката и ботушът залепна по крака ми.

След като обух и другия, вдигнах крака, за да се насладя на гледката. Матю придърпа и потупа ботушите и мушна студените си пръсти през горния ръб, за да се увери, че прилепналата кожа не е спряла кръвообращението. Изправих се, а краката ми изглеждаха необичайно дълги. Направих няколко сковани стъпки и се позавъртях.

— Благодаря. — Прегърнах го, надигайки се на пръсти. — Обожавам ги.

Матю занесе жилетката и шапката до конюшните, точно както носеше компютъра ми и рогозката за йога в Оксфорд. Вратите бяха широко отворени и отвътре долитаха звуци на усилена работа.

— Жорж? — извика Матю. Иззад ъгъла се появи дребен жилав мъж на неопределена възраст, със сигурност не беше вампир. Носеше юзда и чесало. Когато минахме покрай яслата на Балтазар, жребецът затупа гневно с копита и тръсна глава. Сякаш ми напомняше: „Ти ми обеща!“. В джоба си носех малка ябълка, която бях запазила от закуската.

— Ето ти, миличък — казах нежно и му я подадох върху разтворената си длан. Матю гледаше уплашено как Балтазар протегна шия и приближи разтворените си устни към плода в ръката ми. След като ябълката се озова в устата му, той изгледа победоносно собственика си.

— Да, виждам, че се правиш на принц — сгълча го строго Матю. — Но това не означава, че ти е позволено да се държиш като дявол при първа възможност. — Балтазар зари раздразнено с копита.

Минахме през сервизното помещение. Освен обикновени седла, сбруи и юзди, имаше и квадратни дървени рамки, на които бяха закрепени малки столчета със странни дръжки отстрани.

— Какво е това?

— Странични седла — обясни Матю, докато си сваляше обувките и пъхаше краката си в чифт износени ботуши. Стъпалото му се плъзна вътре с лекота, достатъчно беше едно движение на крака и леко подръпване на кончова. — Изабо ги предпочита.

Дар и Ракаса извърнаха глави и се загледаха в Жорж и Матю, които обсъждаха всички естествени препятствия, на които бихме могли да се натъкнем. Протегнах длан към Дар, изпълнена със съжаление, че нямам още една ябълка в джоба си. Кастратът също изглеждаше разочарован, след като долови сладкия плодов дъх.

— Следващия път — обещах аз. Наведох се, промуших се под шията му и се озовах при Ракаса. — Здравей, красавице.

Кобилата вдигна предния си десен крак и склони глава към мен. Погалих я по шията и гърба, за да свикне с миризмата и докосването ми, и подръпнах седлото, за да проверя колко добре е затегнато и да се уверя, че подложката под него е изгладена. Тя изопна шия и ме подуши, навря носа си в пуловера ми, където досега бе стояла ябълката. Вдигна възмутено глава.

— На теб също — обещах й и се засмях. Потупах я по задницата. — Дай да погледна.

Конете обичат да ги пипат по краката колкото вещиците обичат да ги топят във вода — с други думи, никак. Но от опит и от предпазливост никога не яздех кон, преди да проверя дали няма нещо забито в копитата му.

Когато се изправих, видях, че двамата мъже ме наблюдават внимателно. Жорж подметна нещо, очевидно обясняваше какво правя. Матю кимна замислено и вдигна жилетката и шапката ми. Жилетката беше твърда и стегната, но не толкова неудобна, колкото очаквах. Опашката ми пречеше да си сложа шапката, затова дръпнах ластика по-надолу, преди да закопчея ремъка под брадичката си. Матю стоеше зад гърба ми, докато, хванала поводите, промуших крак в стремето на Ракаса.

— Защо никога не ми даваш да ти помагам? — изръмжа той в ухото ми.

— Мога и сама да яхна кон — заявих разгорещено.

— Но не ти се налага. — Хвана ме за прасеца и ме повдигна с лекота към седлото. След това провери дължината на стремената, увери се, че коланът на седлото е здраво закопчан и отиде при своя кон. Метна се на гърба му с увереност, която говореше, че язди от векове. Изглеждаше като крал на седлото.

Ракаса започна да пристъпва на едно място от нетърпение и аз забих пети в хълбоците й. Тя се спря, изглеждаше озадачена.

— Спокойно — прошепнах й. Кобилата наведе глава, взря се пред себе си и замърда с уши.

— Поразходи я, докато си проверя седлото — подхвърли небрежно Матю, преметна крак през гърба на Дар и започна да си играе с кожения ремък на стремената. Присвих очи. Стремената му не се нуждаеха от нагласяне. Всъщност проверяваше ездаческите ми умения.

Поразходих Ракаса, за да усетя походката й. Андалуската кобила наистина танцуваше, елегантно повдигаше крак и го забиваше твърдо в земята с красиво люлеещо движение. Подминахме Матю, който бе спрял да се преструва, че си оправя седлото. Жорж се облегна на оградата и се усмихна широко.

— Красавица — прошепнах аз. Лявото й ухо се стрелна назад и тя леко ускори крачка. Притиснах прасеца си в хълбока й точно зад стремето и тя тръгна още по-бързо, извила шия. Колко ли щеше да се ядоса Матю, ако прескочехме оградата?

Със сигурност щеше да се ядоса.

Ракаса зави и побягна в тръс.

— Е? — попитах.

Жорж кимна и отвори вратата на двора.

— Стойката ти е добра — похвали ме Матю, гледайки ме отзад. — И държиш правилно ръцете си. Ще се справиш. Между другото — продължи той съвсем непринудено, като се наклони към мен и сниши глас, — ако беше прескочила оградата, с днешния излет щеше да е свършено.

След като прекосихме парка и излязохме през старата порта, дърветата станаха по-нагъсто и Матю започна да оглежда внимателно гората. Но като навлязохме навътре, той се отпусна, защото бе проверил всяко същество наоколо и се бе уверил, че никое от тях не ходи на два крака.

Матю пришпори Дар и Ракаса послушно ме чакаше да направя същото с нея. Така и сторих и още веднъж се удивих колко гладко се движи.

— Какъв кон е Дар? — попитах, като забелязах плавната му походка.

— Предполагам, че можем да го наречем дестриер — обясни Матю. — С такива коне рицарите са ходили на кръстоносни походи. Породата е създадена, за да се постигне скорост и пъргавост.

— Мислех, че дестриерите са огромни. — Дар наистина беше по-едър от Ракаса, но не чак толкова.

— Били са, но за времето си. Все пак не достатъчно, за да ги язди в битка някой от това семейство, особено в пълно бойно снаряжение. Ние се обучавахме на коне като Дар и ги яздехме за удоволствие, но се биехме с першерони като Балтазар.

Загледах се между ушите на Ракаса, събирах смелост да повдигна друг въпрос.

— Може ли да попитам нещо за майка ти?

— Разбира се — кимна Матю и се намести на седлото. Постави едната си ръка на кръста, а с другата вдигна високо поводите. Сега вече със сигурност знаех как е изгледал средновековен рицар на кон.

— Защо мрази вещиците толкова много? Вампирите и вещиците са по принцип врагове, но неприязънта на Изабо към мен е доста по-голяма. Струва ми се, че е на лична основа.

— Май не очакваш отговор от типа, че миришеш на пролет.

— Да, искам истинската причина.

— Ревнува. — Матю потупа Дар по гърба.

— И от какво, за бога?

— Да видим. От способностите ти, особено да виждаш в бъдещето. От възможността да родиш деца и да предадеш тези способности на поколението си. А също и че ти е лесно да умреш, предполагам — каза той замислено.

— Ти и Луиза сте нейни деца.

— Да. Изабо ни създаде и двамата. Но мисля, че не е същото, като да родиш деца.

— Защо завижда на вещиците за способността им да виждат в бъдещето?

— Има нещо общо с прераждането й. Нейният създател не е поискал разрешение от нея. — Лицето му потъмня. — Искал я е за съпруга и просто я е отвлякъл и я превърнал във вампир. Преди имала репутация на ясновидка, а и била достатъчно млада, за да се надява да има деца. Но щом станала вампир, и двете й способности изчезнали. Тя така и не успя да го преодолее и вещиците непрекъснато й припомнят какво е загубила.

— А защо завижда на вещиците, че могат лесно да умрат?

— Защото баща ми й липсва. — Той млъкна и ми стана ясно, че съм го притиснала да говори прекалено много.

Дърветата станаха по-нарядко и Ракаса нетърпеливо вирна уши.

— Давай — каза той примирено и посочи към откритото поле пред нас.

Кобилата се втурна напред при първото докосване на петите ми и захапа повода си. Забави ход, докато се качваше по склона, но когато се озова на най-високата точка, изпръхтя и замята глава, очевидно изпитваше удоволствие, че Дар е в подножието, а тя е на върха. Поведох я да прави осморки, за да не се препъне.

Дар също набра скорост и затича в галоп, черната му опашка се вееше зад него, а копитата му тропаха по земята с невероятна бързина. Затаих дъх и подръпнах юздите на Ракаса, за да я накарам да спре. Значи това било най-важното качество на дестриерите. Ускоряваха от нула до сто километра за отрицателно време, като добре настроена спортна кола. Матю не направи нищо, за да забави коня си, когато се доближи до мен, но Дар сам спря на около метър от нас и леко се наклони от инерцията.

— Фукльо! Не ми даваш да прескоча оградата, а правиш такива демонстрации? — подразних го аз.

— Дар не тича достатъчно напоследък. Точно от това има нужда. — Матю се ухили и потупа коня си по гърба. — Искаш ли да се надбягваме? Ще ви дадем преднина, разбира се — каза той и се поклони учтиво.

— Готово. В каква посока?

Той посочи към самотно дърво на билото и започна да ме следи внимателно кога ще потегля. Беше избрал цел, покрай която можеше да се премине, без да се блъснеш в нищо. Може би Ракаса не бе толкова добра във внезапното спиране като Дар.

Нямаше с какво да изненадам един вампир и беше изключено кобилата ми, колкото и елегантно да се движеше, да надбяга Дар по билото. Въпреки това нямах търпение да пробвам бързината на животното. Наведох се напред и потупах Ракаса по шията. Положих брадичката си за миг върху топлата й кожа и затворих очи.

„Полети“, насърчих я наум.

Тя се втурна напред, сякаш някой я плесна по задницата, а аз се оставих на инстинктите си.

Повдигнах се от седлото, за да я улесня, опитах се да отпусна юздите. Когато скоростта й стана равномерна, седнах обратно и стиснах топлото й тяло между краката си. Измуших стъпалата си от ненужните вече стремена и зарових пръсти в гривата й. Матю се носеше с Дар зад нас. Беше като сън, като в онзи, в който коне и кучета ме преследваха. Лявата ми ръка се сви, сякаш в нея имаше нещо, приведох се ниско над Ракаса и затворих очи.

„Полети“, повторих наум, а гласът в главата ми вече не звучеше като моя. Ракаса ускори ход.

Дървото се приближаваше. Матю изруга на окситански, Ракаса се премести вляво в последния момент и намали скоростта, а след това премина в тръс. Някой подръпна юздите й. Отворих веднага очи разтревожена.

— Винаги ли яздиш непознати коне с най-висока скорост? — попита Матю с хладен гняв. — Гребеш със затворени очи, виждал съм те. Вървиш по същия начин. Винаги съм подозирал, че в това е замесена магия. Сигурно използваш способностите си и при езда. Иначе трябваше да си мъртва. И според мен казваше на Ракаса какво да прави по телепатия, а не я водеше с ръце и крака.

Почудих се дали говори истината. Матю изсумтя нетърпеливо и слезе от коня, като преметна десния си крак над главата на Дар, отблъсна се с левия от стремето и застана пред коня си.

— Слизай — нареди той грубо и хвана поводите на Ракаса.

Слязох по традиционния начин, преметнах левия си крак над задницата на Ракаса. Когато застанах с гръб към Матю, той ме обгърна и ме свали от коня. Сега вече знаех защо предпочитам да съм с лице към хората. Така нямаше как да ме сграбчат изотзад и да ме свалят от седлото. Той ме обърна към себе си и ме притисна към гърдите си.

— Dieu — прошепна в косата ми. — Не прави никога повече така.

— Нали каза да не се притеснявам какво правя? Нали затова ме доведе във Франция? — попитах аз, объркана от реакцията му.

— Извинявай — каза той сериозно. — Опитвам се да не ти се бъркам. Но ми е трудно да те гледам как използваш способности, които не разбирам, особено когато и ти не осъзнаваш какво вършиш.

Матю ме остави при конете, като върза юздите им така, че да не се спънат в тях, но да могат да пасат рядката есенна трева. Когато се върна, лицето му бе мрачно.

— Трябва да ти покажа нещо. — Поведе ме към дървото и седнахме под него. Свих внимателно крака, но настрани, за да не забия шпорите в бедрата си. Матю коленичи и приседна върху прасците си.

Бръкна в джоба на бричовете си и извади лист хартия с черни и сиви черти на бял фон. Беше сгъван и разгъван многократно.

Беше ДНК тест.

— Моят ли е?

— Твоят.

— Кога? — Пръстите ми се плъзнаха по чертите на листа.

— Маркъс ми донесе резултатите в „Ню Колидж“. Не исках да ти ги показвам толкова скоро, след като ти припомниха за смъртта на родителите ти. — Той се поколеба. — Правилно ли постъпих, като изчаках?

Кимнах, той изглеждаше облекчен.

— И какво показва тестът? — попитах.

— Не успяхме да разберем всичко — поде той бавно. — Но Маркъс и Мириам откриха в твоята ДНК особености, които сме виждали и преди.

Ситният равен почерк на Мириам се виждаше в левия край на листа, а чертичките, някои оградени с червен маркер, бяха в десния.

— Това пък е генетичният маркер на предсказания — продължи Матю и ми посочи първата оградена чертичка. Пръстът му бавно се плъзна надолу. — Това е за летене. Това тук помага на вещиците да виждат изгубени неща.

Продължи да изброява способностите ми, докато ми се зави свят.

— Това е за говорене с мъртвите, това е промяна на формата, това е телекинеза, това е правене на магии, това са заклинанията, това са проклятията. Освен това имаш гени за четене на мисли, телепатия и емпатия — те са един до друг.

— Не може да е вярно. — Никога не бях чувала вещица да има повече от една-две способности. Матю вече бе изброил цяла дузина.

— Мисля, че тестът е верен, Даяна. Тези способности може и никога да не се проявят, но ти си наследила генетична предразположеност към тях. — Той обърна листа. На обратната страна имаше още червени кръгчета и още бележки от Мириам. — Това са маркерите за стихиите. Земята присъства в генетичния код на почти всички вещици, при някои тя се комбинира или с вода, или с въздух. Ти имаш всичките три стихии, а такова нещо не сме виждали никога. При теб има и огън. Огънят е много, много рядък. — Матю посочи четирите чертички.

— Какви са тези маркери за стихиите? — Краката ми започваха да изтръпват, пръстите ми също.

— Показват, че имаш генетична предразположеност да контролиращ една или повече стихии. Обясняват защо можеш да предизвикаш вещерски вятър. Но като имаме предвид резултатите, ти можеш да предизвикаш и вещерски огън, както и вещерско водно течение.

— А какво означава земята?

— Билкова магия, способност да влияеш на растежа. Тя е основата. В комбинация със способността за правене на магии, проклятия и заклинания, или дори само с една от тези дарби, означава, че имаш истински вроден вещерски талант.

Леля ми беше добра с магиите. Емили не я биваше толкова, но можеше да лети на кратки разстояния и да вижда в бъдещето. Това бяха класическите разлики между вещиците.

Всичко се свеждаше до това, дали силата ти зависеше от думите, или просто си беше в теб и можеш да я извикаш когато си поискаш. Зарових лице в дланите си. Вероятността да виждам в бъдещето като майка ми си беше достатъчно плашеща сама по себе си. Но да контролирам стихиите? Да говоря с мъртвите?

— Ти изреди дълъг списък със способности. Но ние сме видели… колко? Четири-пет от тях? — Беше ужасяващо.

— Мисля, че сме видели повече. Движиш се със затворени очи, контактуваш с Ракаса по телепатия, искрящите ти пръсти. Просто още нямаме наименования за тях.

— Кажи ми, че това е всичко.

Матю се поколеба.

— Не съвсем. — И извади друг лист. — Не можем да идентифицираме тези маркери. В повечето случаи трябва да свързваме разкази за действията на вещици — някои от които са отпреди векове — с резултатите от ДНК тестовете. Понякога тези връзки се правят трудно.

— Тестът обяснява ли защо способностите ми излизат на повърхността сега?

— Няма нужда да правим тест за това. Магическите ти способности сякаш се събуждат от дълъг сън. Цялото ти бездействие ги е направило нетърпеливи и те искат да си пробият път. Кръвта си иска своето — изрече тихо Матю. Изправи се елегантно и повдигна и мен. — Ще настинеш, като седиш на земята, а аз ще трябва да се оправдавам дълго пред Март, ако те разболея. — Той подсвирна на конете. Те тръгнаха към нас, като продължаваха да дъвчат неочакваната си закуска.

Яздихме още час, разглеждахме горите и полята край Сет-Тур. Матю ми показа най-доброто място за лов на зайци и къде баща му го е научил да стреля с лък. Когато поехме обратно към конюшните, тревогите ми от генетичните тестове бяха заменени от приятно чувство на умора.

— Утре ще имам мускулна треска — казах аз с въздишка. — Не съм се качвала на кон от години.

— Никой не би го предположил, ако те бе видял как яздиш днес — засмя се той. Излязохме от гората и преминахме през каменната порта на замъка. — Ти си добър ездач, Даяна, но не бива да излизаш сама. Лесно ще се изгубиш.

Матю не се тревожеше, че може да се изгубя, а че някой може да ме намери.

— Няма.

Дългите му пръсти отпуснаха юздите. През последните пет минути ги бе стискал прекалено здраво. Вампирът бе свикнал да раздава заповеди и те да бъдат изпълнявани веднага. Нямаше навика да отправя молби и да преговаря. Но от обичайния му сприхав нрав нямаше и следа.

Приближих Ракаса до Дар, протегнах се, хванах ръката на Матю и я приближих към лицето си. Устните ми опариха твърдата му хладна плът.

Зениците му се разшириха от изненада.

Пуснах го и пришпорих Ракаса напред към конюшните.