Дебора Харкнес
Аз, вещицата (41)

41.

В деня преди Вси светии усетих присвиване в стомаха си. Все още бяхме в леглото и аз протегнах ръка към Матю.

— Притеснено ми е.

Той затвори книгата, която четеше, и ме привлече към себе си.

— Знам. Притеснена бе още преди да си отвориш очите.

Къщата вече кипеше от активност. Принтерът на Сара печаташе страница след страница в кабинета на долния етаж. Телевизорът работеше и сушилнята бучеше тихо в далечината, сякаш протестираше срещу новия куп пране. Едно подушване на въздуха ми подсказа, че Сара и Ем бяха доста напреднали в консумацията на кафе. В коридора се чуваше бръмчене на сешоар.

— Ние ли сме единствените, които не са станали? — Направих усилие да успокоя стомаха си.

— Така мисля — потвърди той с усмивка, макар в очите му да бе паднала сянка от тревога.

Долу Сара приготвяше яйца, а Ем вадеше тави с кифлички от фурната. Натаниъл методично си взимаше една след друга от тях и ги пъхаше цели в устата си.

— Къде е Хамиш? — поинтересува се Матю.

— В кабинета, използва принтера. — Сара го изгледа продължително, после върна вниманието си към тигана.

Маркъс заряза скрабъла и пристигна в кухнята, за да излезе на разходка с баща си. Взе шепа ядки на излизане, помириса кифличките и простена.

— Какво става? — попитах тихо.

— Хамиш се прави на адвокат — отвърна Софи и намаза дебел слой масло върху кифличката си. — Казва, че има документи за подписване.

След закуска Хамиш ни повика в трапезарията. Всички си занесохме чашите там. Той изглеждаше като човек, прекарал безсънна нощ. По цялата маса бяха подредени спретнати купчини хартия. До тях имаше парчета черен восък и два от печатите на Рицарите на Лазар — един малък и един голям. Сърцето ми се блъсна в стомаха и отскочи към гърлото ми.

— Да седнем? — предложи Ем. Бе донесла кана прясно кафе и доля в чашата на Хамиш.

— Благодаря, Ем — кимна демонът. Начело на масата стояха тържествено два празни стола. Той махна към мен и Матю и взе първата купчина листове. — Вчера следобед обсъдихме доста практически аспекти на ситуацията, в която сме се озовали.

Сърцето ми заби силно и отново погледнах към печатите.

— Хамиш, моля те, остави адвокатските клишета — прекъсна го Матю и ме прегърна през кръста. Демонът го изгледа унищожително и продължи:

— Даяна и Матю ще пътуват през времето както е планирано — на Вси светии. Забравете всичко останало, което Матю ви каза да направите. — Тази част от речта очевидно достави особено удоволствие на Хамиш. — Съгласихме се, че за всички ни ще е най-добре… да поизчезнем за известно време. От този миг нататък предишният живот на всеки от нас ще трябва да приключи.

Той постави документ пред мен.

— Това е пълномощно, Даяна. То ми дава право, или на този, който изпълнява длъжността сенешал, да действа законно от твое име.

Пълномощното придаде на абстрактната идея за пътуване през времето ново усещане за окончателност. Матю извади писалка от джоба си.

— Ето — каза и я постави пред мен.

Писалката не бе свикнала с ъгъла, под който я държах, нито със силата, с която натисках, затова задра, докато поставях подписа си. Когато приключих, Матю я взе, капна топъл черен восък в долната част на листа, а след това посегна за личния си печат и го притисна във восъка.

Хамиш взе следваща купчина листа.

— Трябва да подпишеш и тези писма. Едното уведомява организаторите на конференцията, че няма да можеш да изнесеш доклад през ноември. С другото искаш отпуск по болест за една година. Личният ти лекар, д-р Маркъс Уитмор е мотивирал молбата. Ако до април не си се върнала, ще изпратя молба до „Йейл“.

Прочетох внимателно писмата и ги подписах с трепереща ръка, изоставяйки живота си в двайсет и първи век.

Хамиш се подпря на ръба на масата. Очевидно ни водеше нанякъде.

— Няма как да знаем кога Матю и Даяна ще се върнат при нас. — Не използва думата „дали“, но тя увисна въпреки всичко във въздуха. — Когато някой от фирмата или от семейство Клермон възнамерява да отиде на дълго пътешествие или да се изгуби от поглед за известно време, моя работа е да се погрижа делата му да са в ред. Даяна, нямаш завещание.

— Нямам. — Съзнанието ми бе напълно празно. — Но нямам и собственост. Дори и кола.

Хамиш се изправи.

— Това не е съвсем вярно, нали, Матю?

— Остави на мен — каза неохотно Матю. Хамиш му подаде документ от много страници. — Това бе съставено, когато бях последния път в Оксфорд.

— Преди Ла Пиер — добавих, без да посмея да докосна листата.

Матю кимна.

— Общо взето, това е брачно споразумение. То прехвърля необратимо една трета от собствеността ми на теб. Дори и да ме напуснеш, тази собственост остава твоя.

Датата беше отпреди да се прибере у дома, преди да се съберем до живот по вампирската традиция.

— Никога няма да те напусна и не искам нищо.

— Дори не знаеш какво е — настоя Матю и постави листовете пред мен.

Прекалено много информация трябваше да преработя. Умопомрачителни суми пари, къща на централен площад в Лондон, апартамент в Париж, вила край Рим, „Старата ложа“, къща в Йерусалим, още къщи в градове като Венеция и Севиля, самолети, коли. Замаях се.

— Имам си добра работа. — Бутнах книжата далеч от себе си. — Това е напълно ненужно.

— Въпреки това е твое — каза строго Матю.

Хамиш ме изчака да се овладея, преди да хвърли поредната бомба.

— Ако Сара почине, ти ще наследиш и тази къща, с условието, че тя ще продължи да е дом на Емили, докато тя пожелае. Ти си и единствената наследница на Матю. Така че имаш собственост и искам да знам как желаеш да се разпоредиш с нея.

— Няма да говоря повече за това. — Спомените от сблъсъците със Сату и Жулиет бяха все още пресни, а ето че пак говорехме за смърт. Изправих се, готова да избягам от стаята, но Матю ме хвана здраво за ръката.

— Трябва да го направиш, скъпа. Не можем да тръгнем и да оставим Маркъс и Сара да се оправят с всичко.

Седнах и се замислих какво да правя с невероятното богатство и порутената къща, които можеха някой ден да са мои.

— Собствеността ми да бъде поделена по равно между децата ни — заявих накрая. — Това включва всички деца на Матю — вампири и биологични деца, тези, които вече е създал, и тези, които можем да имаме заедно. Тяхна ще е и къщата на семейство Бишъп, когато Ем престане да се нуждае от нея.

— Ще се погрижа да бъде оформено — увери ме Хамиш.

Единствените документи, които останаха на масата, бяха скрити в три плика. Два от тях носеха печата на Матю. Около третия бе завързана панделка в черно и сребърно, а възелът бе покрит с черен восък. От края на панделката висеше черен диск колкото чинийка за десерт, на който се виждаше големият печат на Рицарите на Лазар.

— И накрая трябва да се погрижим за братството. Когато бащата на Матю основа Рицарите на Лазар, те се славеха, че защитават онези, които не могат да се грижат сами за себе си. Макар повечето същества да са ни забравили, ние все още съществуваме. И трябва да продължим да съществуваме дори когато Матю не е тук. Утре, преди Маркъс да напусне къщата, Матю официално ще освободи поста си и ще назначи сина си за лидер.

Хамиш подаде на Матю двата плика с неговия личен печат. След това връчи плика с по-големия печат на Натаниъл. Очите на Мириам се разшириха от учудване.

— Веднага щом Маркъс приеме новия си пост, което ще стане незабавно — продължи Хамиш и изгледа строго младия вампир, — той ще се обади на Натаниъл, който се съгласи да се присъедини към ордена като един от регионалните ни отговорници. След като Натаниъл счупи печата на това писмо, той ще стане рицар на Лазар.

— Не можеш да продължаваш да произвеждаш демони като Хамиш и Натаниъл в рицари на Лазар! Как ще се бие този младеж? — Мириам изглеждаше отвратена.

— С това — заяви Натаниъл и размаха пръстите си във въздуха. — Познавам компютрите и мога да се справя с моята си задача. — Гласът му прозвуча свирепо. Той изгледа яростно и Софи. — Никой няма да причини на жена ми и дъщеря ми това, което са сторили на Даяна.

Всички мълчаха втрещени.

— Това не е всичко. — Хамиш дръпна един стол, седна и сплете пръсти. — Мириам смята, че предстои война. Аз не съм съгласен. Войната вече е започнала.

Всички очи в стаята се втренчиха в него. Беше ясно защо останалите искаха той да бъде втори в йерархията. Беше роден лидер.

— Всички тук сме наясно защо трябва да водим тази война. Става въпрос за Даяна и границите, които Паството ще премине, за да изучи нейните наследствени способности. Става въпрос за откриването на ръкописа на Ашмол и за нашия страх, че тайните в книгата могат да бъдат изгубени завинаги, ако тя попадне в ръцете на вещиците. И за общата ни убеденост, че никой няма право да казва на две същества, че не могат да се обичат, без значение от какъв вид са.

Хамиш огледа присъстващите, за да се увери, че вниманието на всички е съсредоточено в него, преди да продължи:

— Не след дълго и обикновените човешки същества ще разберат за този конфликт. Те ще бъдат принудени да признаят, че демоните, вампирите и вещиците са между тях. Когато това стане, ще имаме нужда от бунтарското сборище на Софи. Ще има жертви, хаос и истерия. И от нас, бунтарското сборище и Рицарите на Лазар, зависи да помогнем на хората да разберат всичко и да се погрижим загубата на живот и разрушенията да са минимални.

— Изабо ви очаква в Сет-Тур — обади се Матю тихо и спокойно. — Стените на замъка са може би единствената териториална граница, която вампирите не биха се осмелили да прекосят. Сара и Емили ще се опитат да държат вещиците под контрол. Името Бишъп трябва да им помогне. А Рицарите на Лазар ще пазят Софи и бебето й.

— Значи ще се пръснем — каза Сара и кимна към Матю. — След това ще се съберем отново в къщата на семейство Дьо Клермон. И тогава ще измислим как да продължим. Заедно.

— Под ръководството на Маркъс. — Матю вдигна наполовина пълната си чаша. — За Маркъс, Натаниъл и Хамиш. Достойнство и дълъг живот.

— Отдавна не бях чувала тази наздравица — промърмори тихо Мириам.

Маркъс и Натаниъл се засрамиха от вниманието. И двамата се чувстваха неудобно от новите си задължения. Хамиш изглеждаше просто уморен.

След тоста за тримата мъже, които изглеждаха прекалено млади, за да се тревожат колко дълго ще продължи животът им, Ем ни поведе към кухнята за обяд. Бе спретнала цяло пиршество на масата. После се отправихме към всекидневната, страхувайки се от мига, в който трябва да се сбогуваме.

Най-накрая дойде време Софи и Натаниъл да си тръгнат. Маркъс натовари скромния им багаж в синята си спортна кола. Двамата с Натаниъл поговориха прави, допрели русите си глави, докато Софи се сбогуваше със Сара и Ем. После се обърна към мен. Аз бях прогонена в стаята до кухнята, за да не би някой случайно да ме докосне.

— Това не е окончателно сбогуване — извика ми тя от коридора.

Третото ми око се отвори и под слънчевата светлина, падаща край перилата, видях как Софи силно ме прегръща.

— Не — потвърдих, учудена и успокоена от видението.

Софи кимна, сякаш тя също бе надникнала в бъдещето.

— Видя ли, казах ти. Може би бебето вече ще се е родило, когато се върнеш. Помни, ти ще си негова кръстница.

Докато чакаха Софи и Натаниъл да си вземат довиждане с всички, Матю и Мириам подредиха тиквените фенери покрай алеята. Сара ги запали с едно махване на ръка и няколко промърморени думи. Имаше още време, докато се стъмни, но Софи можеше да получи поне някаква представа как щяха да изглеждат в нощта на Вси светии. Тя плесна с ръце и изтича по стълбите, за да се хвърли в обятията на Матю и Мириам. Последната й прегръдка бе запазена за Маркъс, който си размени с нея няколко тихи думи, преди да я настани на предната седалка.

— Благодаря за колата — каза Софи, любувайки се на дървеното табло. — Някога Натаниъл караше бързо, но сега шофира като баба заради бебето.

— Никаква превишена скорост! — забрани строго Матю. Прозвуча бащински. — Обадете се, когато пристигнете у дома.

Махнахме им за довиждане. Когато се скриха от погледите ни, Сара угаси светлините във фенерите от тикви. Матю ме прегърна, а останалата част от семейството тръгна към къщата.

— Готов съм, Даяна — каза ми Хамиш, който бе излязъл на верандата. Вече си бе облякъл сакото и бе готов да замине за Ню Йорк, откъдето щеше да отлети за Лондон.

Подписах двата екземпляра на завещанието си, Ем и Сара ми станаха свидетели. Хамиш нави единия и го пъхна в метален цилиндър. Промуши през краищата му панделка в черно и сребърно и я запечата с черния восък и печата на Матю.

Матю го чакаше до черната кола под наем, докато той любезно се сбогуваше с Мириам. След това целуна Ем и Сара и ги покани на гости по пътя им към Сет-Тур.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — предложи на Сара и стисна ръката й. — Имате телефонните ми номера. — След това се обърна към мен.

— Сбогом, Хамиш. — Разцелувахме се по двете бузи. — Благодаря за всичко, което направи, за да успокоиш Матю.

— Просто си върша работата — отбеляза той с престорена веселост. После сниши глас: — И помни какво ти казах. Няма как да потърсите помощ, ако се наложи.

— Няма да се наложи — уверих го аз.

След няколко минути моторът на колата забръмча и Хамиш също си замина. Стоповете примигваха в падащия мрак.

Къщата не хареса новата си пустота и отвърна, като започна да блъска мебелите и да стене тихо, когато някой излизаше от някоя стая.

— Ще ми липсват — призна Ем, докато приготвяше вечерята. Къщата въздъхна със съчувствие.

— Върви — заръча ми Сара и взе ножа от ръката на Ем. — Заведи Матю до Сет-Тур и се върни навреме да направиш салатата.

След известно обсъждане решихме да се върнем във вечерта, когато намерих екземпляра му на „Произход на видовете“.

Да върна Матю в Сет-Тур се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бях очаквала. Ръцете ми бяха пълни с предмети от кабинета му — една писалка и две книги. Така ми беше трудно да се движа, а Матю трябваше да се държи за кръста ми. Тогава заседнахме.

Невидими ръце сякаш ме хванаха за глезена и не позволяваха да сваля стъпалото си в Сет-Тур. Колкото по-назад във времето се връщахме, толкова по-здраво се оплитаха краката ми. А времето обвиваше Матю като силна заплетена лоза.

Накрая стигнахме до кабинета му. Стаята беше точно както я бяхме оставили, със запален огън в камината и бутилки вино без етикети на масата.

Оставих книгите и писалката на дивана. Цялата треперех от умора.

— Какво има? — попита Матю.

— Сякаш прекалено много минали моменти се сляха и ми беше невъзможно да изгазя през тях. Боях се, че може да ме изпуснеш.

— За мен не беше по-различно от предишния път — сви рамене Матю. — Продължи малко по-дълго, но го очаквах заради времето и разстоянието.

Наля и на двама ни вино и обсъдихме всички за и против слизането на долния етаж. Накрая желанието ни да видим Март и Изабо победи. Матю си спомни, че в онази вечер бях със синия пуловер. Високата му яка щеше да скрие превръзката ми. Отидох на горния етаж да се преоблека. Когато се върнах, той се усмихна одобрително.

— Също толкова красива като тогава — каза той и ме целуна страстно. — Може би дори още повече.

— Внимавай — предупредих го и се засмях. — Още не беше решил дали ме обичаш тогава.

— О, бях решил — изтъкна той и отново ме целуна. — Просто не ти го казах.

Двете жени седяха точно където очаквахме, Март си четеше кримката, а Изабо — вестниците. Разговорът може и да не беше съвсем същият, но това като че ли нямаше значение. Най-трудната част от вечерта беше да гледам как Матю танцува с майка си. Изражението му беше едновременно тъжно и радостно, а накрая я обгърна в мечешка прегръдка. Когато ме покани на танц, аз стиснах малко по-силно ръката му в знак на съчувствие.

— Благодаря ти — прошепна в ухото ми, докато ме въртеше. Целуна ме нежно по шията. Това определено не се бе случило първия път.

Матю сложи края на вечерта точно както преди, като заяви, че ще ме отведе да си легна. Този път се сбогува, тъй като знаеше, че ще е за дълго. Пътят ни обратно беше почти същият, но не толкова страшен, защото вече ми беше познат. Не изпаднах в паника, нито загубих концентрация, когато времето отказваше да ни пропусне, съсредоточих се още повече в познатите ритуали по приготвянето на вечерята в къщата на семейство Бишъп. Върнахме се навреме, за да направя салатата.

По време на вечеря Сара и Ем забавляваха вампирите с разкази за моите приключения като малка. Когато историите им се свършиха, Матю започна да дразни Маркъс за неговите провали в сделките с недвижими имоти през деветнайсети век и огромните му инвестиции в новите технологии през двайсети, които така и не се възвърнали, както и за слабостта му към червенокосите жени.

— Знаех си, че има защо да те харесвам — подхвърли Сара и приглади неуправляемата си червена коса. После му наля още уиски.

 

 

Настъпи денят на Вси светии. Беше ясен и хубав. В тукашните гористи краища винаги можеше да завали сняг, но тази година времето изглеждаше милостиво. Матю и Маркъс направиха по-дълга разходка от обичайното, а аз пих дълго чай и кафе със Сара и Ем.

Когато телефонът иззвъня, всички подскочихме. Сара вдигна и от половинчатите й отговори разбрахме, че не е очаквала това обаждане.

Затвори и се върна при нас на масата във всекидневната, която отново успяваше да ни побере.

— Беше Фей. С Джанет са у семейство Хънтърс. С караваната си. Питат дали ще тръгнем с тях на есенното им пътешествие. Отиват до Аризона, а след това продължават за Сиатъл.

— Богинята не си е губила времето — усмихна се затворнически Ем. Двете от дни се чудеха как точно да си тръгнат незабелязано от Мадисън, без да предизвикат паника и клюки. — Мисля, че така нещата ще се уредят чудесно. Ще тръгнем с тях, след това ще отидем при Изабо.

Занесохме чантите с храна и другия багаж в очуканата кола на Сара. Когато я натоварихме до пръсване, така че едвам се виждаше нещо в огледалото за обратно виждане, двете започнаха да ми дават нареждания.

— Сладкишите са на плота — каза Ем. — А костюмът ми е окачен в дъното на работната стая. Ще ти е таман. Не забравяй и чорапите. Децата обичат чорапите.

— Няма да ги забравя — уверих я. — Нито шапката, макар че е ужасно нелепа.

— Разбира се, че ще си сложиш шапката! — обади се възмутено Сара. — Това е традиция. Гледай да угасиш огъня, преди да тръгнете. Табита трябва да бъде нахранена точно в четири часа. Иначе започва да повръща.

— За всичко ще се погрижим. Оставила си ни списък — изтъкнах аз и я потупах по рамото.

— Ще ни се обадите ли у семейство Хънтърс, за да ни кажете кога тръгват Мириам и Маркъс? — помоли Ем.

— Ето. Вземи — и Матю й подаде телефона си с крива усмивка. — Сама се обади на Маркъс. Там, където отиваме, няма да има покритие.

— Сигурен ли си? — поколеба се Ем. Всички възприемахме телефона на Матю като продължение на ръката му и беше странно да го видим без него.

— Напълно. Повечето данни са изтрити, но оставих няколко номера специално за вас. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, обадете се. Ако се тревожите, ако се случи нещо странно, свържете се с Изабо или Хамиш. Те ще уредят да ви вземат от всяка точка на света.

— Имат хеликоптери — прошепнах на Ем и я хванах под ръка.

Телефонът на Маркъс иззвъня.

— Натаниъл — оповести той, като погледна към екранчето. После се отдалечи, беше станал потаен, с което напомняше на баща си.

Матю го гледаше с тъжна усмивка.

— Тези двамата ще се забъркат в много неприятности, но поне Маркъс няма да се чувства толкова самотен.

— Добре са — съобщи ни Маркъс, след като прекъсна връзката. Усмихна се и прекара пръсти през косата си, друг жест, с който напомняше на Матю. — Ще трябва да се обадя на Хамиш и да му кажа.

Ем дълго държа Матю за ръката, очите й бяха насълзени.

— И вие се обаждайте — помоли тя. — Искаме да знаем, че сте добре.

— Пазете се. — Сара стисна очи, когато го прегърна. — И не се съмнявайте в себе си.

Мириам се сбогува по-сдържано с лелите ми, но аз не успях да се овладея.

— Гордеем се с теб — заяви Ем, като обхвана лицето ми с длани. Сълзите вече течаха по бузите й. — И родителите ти биха се гордели с теб. Грижете се един за друг.

— Ще се грижим — уверих я и избърсах сълзите си.

Сара хвана ръцете ми.

— Слушай учителите си, които и да са те. Не отричай нищо, преди да си ги изслушала. — Кимнах. — Имаш повече дарби от всички вещици, които познавам, може би повече от всички вещици по земята от много, много години насам. — Млъкна за кратко, после продължи: — Радвам се, че няма да ги пропилееш. Магията е дар, Даяна, точно като любовта. — Сетне се обърна към Матю. — Доверявам ти нещо скъпоценно. Не ме разочаровай.

— Няма, Сара — обеща й той.

Тя ни разцелува, след това се втурна надолу по стълбите към колата.

— Сбогуванията са тежки за Сара — обясни Ем. — Ще се чуем утре, Маркъс. — Качи се на предната седалка и махна. Колата забръмча и заподскача по коловозите на алеята, след това пое към града.

Когато се върнахме в къщата, Мириам и Маркъс ни чакаха в коридора с багажа си.

— Решихме, че двамата трябва да останете малко сами — каза Мириам и подаде сака си на Маркъс. — И мразя дългите сбогувания. — Огледа се. — Е — подхвърли кратко и тръгна към стълбите на верандата, — ще се видим, като се върнете.

Матю поклати глава след отдалечаващата се Мириам, влезе в трапезарията и излезе след малко с един плик в ръце.

— Вземи — връчи го на сина си.

— Никога не съм искал да съм лидер — поклати глава Маркъс.

— Да не мислиш, че аз съм искал? Това бе мечта на баща ми. Филип ме накара да обещая, че братството няма да попадне в ръцете на Болдуин. Моля те за същото.

— Обещавам. — Маркъс взе плика. — Ще ми се да не се налага да тръгваш.

— Съжалявам, Маркъс. — Преглътнах буцата в гърлото си и докоснах студената му кожа с топлите си пръсти.

— За какво? — усмихна се той сияйно и искрено. — Че направи баща ми щастлив?

— Че те поставих в тази ситуация и предизвиках толкова бъркотии.

— Не се боя от войната, ако това имаш предвид. Притеснявам се как ще се представя след Матю. — Маркъс счупи печата. И с този на пръв поглед незначителен жест той стана лидер на Рицарите на Лазар.

— Je sui a votre commande, seigneur^[1] — промълви Матю, свел глава. Болдуин бе казал същото на „Ла Гуардия“. Думите звучаха толкова различно, когато се произнасяха искрено.

— Тогава ти нареждам да се върнеш и да поемеш отново лидерството на Рицарите на Лазар — изрече строго Маркъс, — преди да съм сътворил пълна бъркотия. Не съм французин и със сигурност не съм рицар.

— Във вените ти тече доста френска кръв и си единственият, на когото мога да се доверя. Пък можеш да разчиташ и на прочутия си американски чар. Може да се окаже, че лидерството ти харесва.

Маркъс изсумтя и натисна един бутон на телефона си.

— Готово — каза кратко на човека от другата страна на линията. — Благодаря.

— Натаниъл прие поста си — промълви Матю и се усмихна. — Френският му е учудващо добър.

Маркъс се намръщи на баща си, отдалечи се, за да размени няколко думи с демона, след това се върна.

Баща и син дълго се гледаха, после си стиснаха ръцете и се потупаха по гърба — ритуал за сбогуване, усъвършенстван в стотици раздели. За мен остана целувка и думите „Бъди добра“, а след това Маркъс си тръгна.

Посегнах към ръката на Матю.

Бяхме сами.