Дебора Харкнес
Аз, вещицата (20)

20.

Изабо милостиво ни бе освободила от присъствието си на обяд. След това исках да отида право в кабинета на Матю и да започна да разглеждам „Aurora Consurgens“, но той ме убеди преди това да си взема вана. Увери ме, че това ще помогне срещу неизбежната мускулна треска. На половината път нагоре по стълбите ми се наложи да спра и да разтрия схванатия си крак. Щях да си платя за ентусиазма преди обяд.

Ваната беше божествена — дълга, гореща и отпускаща. Облякох свободни черни панталони, пуловер и чорапи и тръгнах надолу по стълбите, където вече гореше огън. Ръцете ми почервеняха, когато ги доближих до пламъците. Какво ли е да можеш да управляваш огъня? Пръстите ми изтръпнаха сякаш в отговор на този въпрос и аз пъхнах длани в джобовете си.

Матю вдигна поглед от бюрото си.

— Ръкописът е до компютъра ти.

Черните му корици ме привлякоха силно като магнит. Седнах на масата и разтворих внимателно книгата. Цветовете вътре бяха дори по-ярки, отколкото си ги спомнях. След като се взирах няколко минути в кралицата, обърнах на следващата страница.

„Incipit tractatus Aurora Consurgens intitulatus.“ Думите ми бяха познати. „Така започва трактатът, озаглавен «Изгревът на зората».“ Но все още изпитвах приятното вълнение, че виждам за първи път ръкописа. „Всичко добро идва заедно с нея. Тя е известна като Мъдростта на Юга, тя призовава тълпите по улиците.“ Четях тихо и си превеждах от латински. Беше забележителен труд, пълен с парафрази от Евангелието и от други текстове.

— Имаш ли Библия? — Щеше да е добре да ми е подръка, докато чета ръкописа.

— Да, но не съм сигурен къде е. Искаш ли да я потърся? — Матю се надигна от стола си, но погледът му още бе залепен за екрана на компютъра.

— Не, аз ще я намеря. — Станах и прокарах пръсти по томовете на най-близката полица. Книгите на Матю не бяха подредени по големина, а хронологично. Тези на първата лавица бяха толкова стари, че направо ме беше страх да си помисля за съдържанието им — вероятно сред тях бяха загубените трудове на Аристотел. Всичко беше възможно.

Около половината от книгите му бяха поставени с гръбчетата навътре за по-добро съхранение. По страниците на повечето имаше идентификационни надписи с черни букви — заглавия или имена на автори. Някъде към средата на стаята книгите вече бяха поставени с гръбчетата навън, а заглавията и авторите им бяха изписани със златисти или сребристи букви.

Разглеждах ръкописите с дебели извити страници, някои надписани с малки гръцки букви по краищата. Продължих да търся голяма дебела печатна книга. Показалецът ми замръзна пред том, подвързан с кафява кожа със златни букви по нея.

— Матю, кажи ми, че „Biblia Sacra 1450“ не е това, което си мисля.

— Добре, не е това, което си мислиш — отвърна той автоматично, а пръстите му продължиха да се движат по клавишите с нечовешка бързина. Не обръщаше почти никакво внимание на това, което правя, и не чуваше какво му говоря.

Оставих Библията на Гутенберг на мястото й и продължих да търся по полиците с надеждата, че тя не е единственото Свето писание тук. Пръстът ми отново се спря пред книга, надписана „Пиесите на Уил“.

— Тези книги подарък от приятели ли са?

— Повечето. — Матю дори не вдигна поглед.

Щяхме да обсъдим по-късно както германското книгопечатане, така и зората на английската драма.

Повечето книги на Матю бяха в прилично състояние. Това не бе учудващо, като се имаха предвид навиците на собственика им. Но някои бяха доста захабени. Краищата на едно тънко и високо томче на долната полица бяха толкова износени, че се виждаха дървените летви под кожената подвързия. Бях любопитна какво е направило тази книга толкова любима на Матю.

Издърпах я и я отворих. Беше книга по анатомия от 1543 година, първата с изображения на дисектирани трупове в пълни подробности.

В търсене на нови знаци, издаващи същността на Матю, затърсих други много използвани книги. Следващата, която намерих, беше по-малка, но по-дебела. Имаше надпис „De Motu“. Изследването на Уилям Харви за кръвообращението, заедно с обясненията му как сърцето изпомпва кръвта сигурно е било интересно за вампирите при публикуването на труда през двайсетте години на седемнайсети век, макар че и преди това те сигурно са имали някаква идея по въпроса.

Сред доста използваните книги на Матю бяха и трудове за електричеството, микроскопията и философията. Но най-четената се намираше на полицата с томове от деветнайсети век: първото издание на „Произход на видовете“ от Дарвин.

Погледнах скришом към Матю и издърпах книгата от полицата с ловкостта на крадец в магазин. Зелената платнена подвързия, върху която със златни букви бяха отпечатани заглавието и името на автора, беше разръфана и износена. На първата страница Матю бе написал с красив старинен почерк името си.

Вътре имаше сгънато писмо.

„Драги господине — започваше то. — Писмото ви от 15 октомври най-накрая стигна до мен. Ужасно се срамувам за закъснелия отговор. От години събирам всички факти за разнообразието и произхода на видовете и вашето одобрение за аргументите ми е приятна новина точно преди книгата ми да бъде предадена на издателите.“ Беше подписано: „Ч. Дарвин“, а датата беше от 1859 година.

Двамата са си разменили писма седмици преди публикуването на „Произход на видовете“ през ноември.

Страниците на книгата бяха покрити с бележки с молив и мастило, направени от вампира, почти нямаше празно място. Три от главите бяха получили по-специално внимание от останалите. Те бяха посветени на инстинктите, хибридите и привличането между различните видове.

Също като труда на Харви за кръвообращението, седмата глава от книгата на Дарвин, посветена на естествените инстинкти, сигурно е изключително любопитно четиво за вампирите. Матю бе подчертал определени пасажи и бе писал над и под тях, както и в полетата. Бележките му ставаха по-нагъсто там, където идеите на Дарвин му се струваха по-вълнуващи. „Оттук можем да заключим, че условните инстинкти са придобити, а вродените донякъде са потиснати от навика, а донякъде от човешката селекция и натрупванията през последователни поколения на странни ментални привички и действия, които на пръв поглед ни се струват появили се по погрешка, но причината за този извод е само нашето невежество.“ Матю се питаше в бележките си кои инстинкти са придобити и дали в природата има случайности. „Възможно ли е ние да смятаме за инстинкти това, от което хората са се отказали случайно или чрез повтарящ се навик?“ — чудеше се той в долното поле на страницата. Нямаше нужда да питам кои са тези „ние“ — имаше предвид свръхестествените същества, не само вампирите, но също така вещиците и демоните.

В главата за хибридите интересът на Матю бе привлечен от кръстосването и стерилитета. „Първите кръстоски между видовете, които са достатъчно различни, за да бъдат определени като отделни видове, и техните хибриди — пишеше Дарвин — са общо взето, но не задължително, стерилни.“ В полето до подчертания пасаж имаше родословно дърво. В началото му стоеше въпросителна, а от нея излизаха четири разклонения. „Защо размножаването вътре във вида не води до стерилитет или лудост?“ — бе написал Матю до родословното дърво. В горната част на страницата имаше друга бележка: „Един или четири вида? Comment sont faites les daeos?“.

Прокарах пръст по написаното. Това беше специалността ми — да превръщам писанията на учените в разбираеми за всички думи. В последната си бележка Матю бе използвал позната техника за кодиране. Бе използвал комбинация от френски и латински и архаична абревиация на „демони“, в която съгласните, с изключение на първата и последната, бяха заменени с тирета над гласните. Така никой, който преглежда книгата, няма да забележи веднага думата „демони“ и да се спре, за да прочете по-внимателно.

„Как са създадени демоните?“, се бе питал Матю през 1859 година. Век и половина по-късно още търсеше отговора на този въпрос.

Когато Дарвин започваше да анализира съвместимостта между видовете, бележките на Матю ставаха неудържими. Беше почти невъзможно да се разчете оригиналният напечатан текст. С големи черни букви Матю бе написал „ПРОИЗХОД“ срещу следния пасаж: „От зараждането на живота всички органични същества си приличат и следват една и съща логика в еволюцията си, затова могат да бъдат класифицирани в йерархични групи“. Няколко реда по-надолу друг пасаж бе подчертан с двойна линия: „Съществуването на групите щеше да е маловажно, ако една от тях бе изключително приспособена да населява сушата, а друга — водата; ако една се хранеше само с месо, друга само с растителност и т.н.; но в природата нещата стоят по съвсем друг начин, защото е добре известно как членове на една и съща група често имат различни навици“.

Дали Матю смяташе, че диетата на вампирите е по-скоро навик, отколкото определяща характеристика на вида? Продължих да чета и открих нови подсказки: „И накрая, няколкото вида доказателства, изложени в тази глава, според мен недвусмислено потвърждават, че безбройните видове, родове и семейства живи организми, с които е населен този свят, произлизат — всяко в своя клас и своята група — от общи предци, чиито характеристики са се видоизменяли през поколенията“. В полето Матю бе написал „ОБЩИ ПРЕДЦИ“ и „ce qui explique tout“.

Вампирът вярваше, че моногенезата обяснява всичко — или поне бе смятал така през 1859 година. Според него бе възможно демоните, хората, вампирите и вещиците да произлизат от общи предшественици. Значителните разлики помежду ни се дължаха на еволюция, навици и селекция. Когато в лабораторията го бях попитала дали сме един вид или четири отделни, се изплъзна от отговора, но в кабинета му нямаше нищо скрито-покрито.

Матю продължаваше да се взира в компютъра си. Затворих „Aurora Consurgens“, за да предпазя страниците, изоставих търсенето на по-обикновена библия, взех книгата на Дарвин и се свих с нея на дивана до огнището. Отворих томчето и се опитах да науча повече за вампира въз основа на бележките, които бе надраскал по страниците.

Той все още бе пълна загадка за мен и ставаше още по-мистичен тук, в Сет-Тур. Матю във Франция бе различен от Матю в Англия. Никога не го бях виждала така отдаден на работата си. Раменете му не бяха напрегнати, а издаваха спокойствие. Бе леко прехапал устните си, докато пишеше на компютъра. Това бе признак за концентрация, малката бръчка между веждите му също говореше, че е напълно съсредоточен. Бе напълно забравил за мен, пръстите му летяха по клавиатурата и натискаха доста силно бутоните. Сигурно доста често сменя лаптопите, като се има предвид колко деликатни са пластмасовите им части. Стигна до края на изречението, облегна се назад и се протегна. След това се прозя.

Никога преди не го бях виждала да се прозява. Дали прозявката, също като отпуснатите му рамене, беше признак на спокойствие? В първия ден, след като се запознахме, ми бе казал, че се чувства най-добре в позната среда. Тук познаваше всеки сантиметър, всяка миризма и всяко същество, което бродеше наоколо. А и връзката с майка му и Март му даваше сила. Това странно сборище на вампири беше неговото семейство, което ме бе приело заради Матю.

Върнах се на Дарвин. Но ваната, топлината от камината и непрекъснатото фоново тракане на клавишите ме приспаха. Събудих се и открих, че съм завита с одеяло, а „Произход на видовете“ лежеше на пода, прилежно затворен и с листче между страниците, което отбелязваше докъде съм стигнала.

Изчервих се.

Бяха ме хванали да надничам.

— Добър вечер — каза Матю от дивана срещу мен. Сложи листче на страницата, до която бе стигнал, затвори книгата си и я пусна на коленете си. — Мога ли да те заинтригувам с малко вино?

Предложението звучеше много, много добре.

— Да, моля.

Матю отиде до малка масичка от осемнайсети век близо до стълбището. На нея имаше бутилка без етикет, тапата бе извадена и лежеше отстрани. Наля две чаши, подаде ми едната и седна. Помирисах виното, предчувствайки първия му въпрос.

— Малини и скали.

— За вещица си доста добра — кимна одобрително Матю.

— Какво е? — попитах и отпих. — Старо ли е? Колекционерска рядкост?

Той отметна глава и се засмя.

— Нито едното, нито другото. Сложено е в бутилката сигурно преди пет месеца. Местно вино, от лозята надолу край пътя. Нищо особено, дори не е скъпо.

Може и да не беше нещо особено, нито скъпо, но бе свежо и миришеше на дървета и пръст като въздуха край Сет-Тур.

— Виждам, че си се отказала да търсиш Библията в полза на доста по-научен труд. Хареса ли ти Дарвин? — смени темата той, докато ме наблюдаваше как отпивам.

— Още ли вярваш, че свръхестествените същества и хората имат общи предци? Възможно ли е разликите между нас да са като между расите?

Той въздъхна нетърпеливо.

— В лабораторията ти казах, че не знам.

— Но си бил сигурен през 1859 година. Тогава си смятал, че пиенето на кръв е просто хранителен навик, а не знак за различие.

— Знаеш ли колко е напреднала науката от времето на Дарвин? Ученият е длъжен да променя схващанията си в светлината на новите открития. — Отпи от виното и подпря чашата на коляното си. Пламъците от камината се пречупиха през стъклото и течността. — Пък и вече няма достатъчно убедителни доказателства за различията между расите. Съвременните изследвания показват, че досегашните разбирания за расите не са нищо повече от остарели човешки методи за обяснение на лесно забележимите отлики между наблюдаващия и останалите.

— Въпросът защо сме на тази земя и как сме се появили май наистина те занимава — произнесох бавно. — Виждам го на всяка страница от книгата на Дарвин.

Матю се загледа във виното си.

— Това е единственият въпрос, чийто отговор си струва да се търси.

Гласът му беше мек, но профилът му издаваше напрегнатост. Чертите му бяха изострени, а челото — свъсено. Исках да разсея тревогата му и да го накарам да се усмихне, но не помръдвах от мястото си. Пламъците от камината танцуваха по бледата му кожа и тъмната коса. Матю взе отново книгата с една ръка, а в другата продължи да държи чашата.

Припадаше здрач. Взрях се в огъня. Когато часовникът на бюрото удари седем, Матю остави книгата.

— Да отидем ли при Изабо в салона преди вечеря?

— Да — съгласих се и вдигнах рамене. — Но нека преди това се преоблека. — Гардеробът ми изобщо не можеше да се мери с този на Изабо, но не исках да излагам чак толкова много Матю. Както винаги той изглеждаше готов за подиумите на Милано само в черните си вълнени панталони и един от безбройните си пуловери. При последните си докосвания до тях се бях уверила, че всичките са кашмирени.

Качих се горе и се зарових в платнения сак. Избрах чифт сиви панталони и сапфиреносин пуловер от фина вълна със стегнато деколте и широки ръкави. Косата ми бе сравнително прибрана благодарение на това, че бе изсъхнала затисната под главата ми на дивана.

След като изпълних минимума изисквания за представителност, обух мокасините си и слязох на долния етаж. Чувствителният слух на Матю бе доловил движенията ми. Той ме чакаше до стълбите. Когато ме видя, очите му светнаха и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Смятам, че синьо ти отива точно толкова, колкото и черното. Изглеждаш великолепно — промърмори и ме целуна формално по двете бузи. Кръвта ми се качи към лицето, когато Матю вдигна косите ми от раменете и кичурите ми паднаха през дългите му бледи пръсти. — И не оставяй Изабо да те изкара от кожата ти, каквото и да казва.

— Ще се опитам — обещах, засмях се тихо и го погледнах неуверено.

В салона заварихме Март и Изабо. Майката на Матю беше обградена от вестници на всички основни европейски езици, както и по един на иврит и арабски. Март четеше евтино криминале с ярки корици, черните й очи се стрелкаха по редовете със завидна бързина.

— Добър вечер, маман — поздрави Матю и целуна Изабо по двете хладни бузи. Ноздрите й се разшириха, докато докосваше едната й страна и после другата, а студеният й поглед се заби гневно в мен.

Знаех с какво бях заслужила неприязънта й.

Матю миришеше на мен.

— Хайде, момиче — подкани Март, като потупа възглавницата до себе си и хвърли предупредителен поглед към майката на Матю. Изабо затвори очи. Когато ги отвори, гневът й се бе стопил и на негово място се бе появило примирение.

— Gab es einen anderen Tod — промълви Изабо на сина си, когато той взе „Ди Велт“. Прегледа заглавията и изсумтя презрително.

— Къде? — попитах. Бяха открили още един обезкървен труп. Ако Изабо си мислеше, че ще ме изолира от разговора, като говори на немски, много грешеше.

— Мюнхен — отвърна Матю, забил нос в страницата. — Господи, защо някой не направи най-накрая нещо?

— Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, сине — натърти Изабо. И рязко смени темата. — Как беше ездата, Даяна?

Матю погледна разтревожено към майка си над вестника.

— Беше прекрасна. Благодаря, че ми позволи да пояздя Ракаса — отвърнах. Седнах до Март и се постарах да погледна Изабо в очите, без да мигам.

— Прекалено своеволна е за моя вкус — сви устни тя и премести вниманието си към сина си, който навреме се усети и пак заби нос във вестника. — Фидат се управлява много по-лесно. Колкото повече остарявам, толкова повече ценя това качество в конете.

„И в синовете“, помислих си аз.

Март ми се усмихна окуражително, стана и се засуети край една странична масичка. Занесе голям бокал с вино на Изабо и по-малък на мен. Върна се до масичката и донесе още една чаша за Матю. Той помириса одобрително напитката.

— Благодаря, маман — каза и вдигна чашата си в нейна чест.

— Hein, не е кой знае какво — отвърна Изабо и отпи от виното.

— Не е, просто едно от любимите ми. Благодаря, че помниш. — Матю пое аромата на виното, преди да го изпие.

— Всички вампири ли обичат вино като вас? — попитах Матю, докато миришех тръпчивата течност. — Непрекъснато го пиете и изобщо не се напивате.

Той се усмихна широко.

— Повечето вампири го обичат още повече от нас. Колкото до напиването, семейството ни е известно с достойното си за възхищение въздържание, нали, маман?

Изабо изсумтя много неженствено.

— От време на време пийваме. С цялото уважение към виното, разбира се.

— Би трябвало да станеш дипломат, Изабо. Винаги си готова с бърз отговор, който не казва нищо — отбелязах аз.

Матю се засмя с глас.

— Dieu, не вярвах, че ще настъпи денят, в който някой ще нарече майка ми дипломатична. Не и с нейния остър език. Изабо винаги е била по-добра в дипломацията на меча.

Март се изкикоти в знак на съгласие.

И двете с Изабо изглеждахме възмутени, което го накара отново да се разсмее на глас.

Атмосферата на вечеря бе много по-топла от предната вечер. Матю седеше начело на масата, Изабо — от лявата му страна, а аз — от дясната. Март непрекъснато сновеше между кухнята, огнището и масата, посядаше от време на време, за да отпие от виното си и да даде своя малък принос към разговора.

Поднасяха се пълни с храна блюда — супа от диви гъби, пъдпъдъци, фини говежди филета. Удивлявах се на глас как някой, който вече не яде готвена храна, може да има такъв деликатен усет към подправките. Март се изчерви и усмихнато сгълча Матю, който се опита да разкаже истории за далеч по-пищните й кулинарни провали.

— Помниш ли пая с гълъби? — засмя се той. — Никой не ти бе казал, че не трябва да даваш на птиците да ядат едно денонощие преди да ги сготвиш, иначе вътрешностите им стават на пихтия. — И с тези думи си спечели перване по тила.

— Матю — предупреди го Изабо, след като избърса сълзите си, бликнали от силния смях. — Не се заяждай с Март. И ти си имал своите провали през годините.

— А аз съм свидетел на всичките — обади се Март, поднасяйки салатата. Английският й ставаше по-добър с всеки изминал час. Винаги говореше пред мен на английски. Върна се до помощната масичка и донесе купа ядки, която постави между Матю и Изабо. — Първо, когато наводни замъка, докато се опитваше да хванеш дъждовната вода от покрива — припомни му тя и започна да свива пръстите на ръката си. — Второ, когато забрави да събереш данъците. Беше пролет, ти скучаеше и една сутрин стана и отиде да воюваш в Италия. Баща ти трябваше да моли за прошка краля на колене. А да не забравяме и за Ню Йорк! — извика тя победоносно.

Тримата вампири продължиха да си разказват спомени. Но никой не говореше за миналото на Изабо. Когато споменаваха нейния живот или бащата на Матю, или сестра му, разговорът елегантно се плъзваше в друга посока. Забелязах тази тенденция и се почудих какви са причините за нея, но не казах нищо, бях доволна вечерта да се развива по техните правила и ми беше приятно отново да се намирам сред семейство, било то и от вампири.

След вечеря се върнахме в салона, където огънят се бе разгорял по-силно и живописно отпреди. Коминът на замъка ставаше все по-горещ след всеки наръч дърва, хвърлен в камината. Пламъците топлеха и стаята стана почти поносима. Матю се увери, че Изабо се чувства добре, донесе й още една чаша вино и си поигра с близката стереоуредба. Март ми направи чай и ми подаде чинийката и чашата.

— Пий — нареди ми тя с бдителен поглед. Изабо ме наблюдаваше как пия, а след това изгледа продължително Март. — Ще ти помогне да заспиш.

— Ти ли го направи? — Имаше вкус на билки и цветя. По принцип не обичах билкови чайове, но този беше свеж и леко нагарчаше.

— Да — потвърди икономката и вдигна брадичка към взиращата се в нея Изабо. — Отдавна го правя. Майка ми ме научи. Ще науча и теб.

Стаята се изпълни със звука на танцувална музика, жизнена и ритмична. Матю премести столовете до камината и разчисти място за танци.

— Voles dangar amb ieu? — попита той майка си, протегнал и двете си ръце.

Изабо се усмихна сияйно, хладната й физиономия се преобрази и стана неописуемо красива.

— Oc — каза тя и постави мъничките си длани в неговите. Двамата застанаха пред камината и зачакаха началото на следващата песен.

Когато двамата затанцуваха, Астер и Роджърс ми се сториха непохватни. Телата им се приближаваха и раздалечаваха, въртяха се в кръг далеч от един друг, след това се събираха и отново се завъртаха. Най-слабото докосване от страна на Матю изстрелваше Изабо в красиви движения, а най-малкото й колебание предизвикваше реакция у него.

Изабо направи грациозен реверанс, а Матю се поклони точно на последния акорд от музиката.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Започна като тарантела — обясни Матю, докато отвеждаше майка си на мястото й. — Но маман никога не се придържа към правилата. Така че към средата имаше елементи от волта, а накрая завършихме като менует, нали? — Изабо кимна, пресегна се и го потупа по бузата.

— Винаги си бил отличен танцьор — отбеляза тя с гордост.

— О, но не колкото теб и със сигурност няма да достигна татко — отвърна Матю, докато тя се настаняваше обратно на стола си. Погледът на Изабо помръкна и на лицето й се изписа сърцераздирателна тъга. Матю вдигна ръката й и докосна с устни обратната страна на дланта й. Изабо успя да му се усмихне в отговор.

— А сега е твой ред — каза той и се приближи към мен.

— Не обичам да танцувам, Матю — заявих и вдигнах ръце, за да го отблъсна.

— Трудно ми е да го повярвам — настоя той, хвана с лявата си ръка дясната ми длан и ме доближи до себе си. — Извиваш тялото си в невъобразими пози, гребеш в лодка, тясна като перце, и яздиш със скоростта на вятъра. Танцът трябва да ти е втора природа.

Следващата песен звучеше като хит от парижките танцови зали от двайсетте години на XX век. Стаята се изпълни със звуци на барабани и тромпет.

— Матю, бъди внимателен с нея — предупреди го Изабо, когато се понесохме през залата.

— Няма да я счупя, маман — успокои я Матю, без да спира да танцува. Полагах неимоверни усилия да следвам стъпките му. Той ме водеше внимателно, поставил дясната си ръка на кръста ми.

Непрекъснато мислех къде стъпвам, за да улесня процеса, но това още повече влоши положението. Гърбът ми се стегна и Матю ме притисна по-силно към себе си.

— Отпусни се — промълви той в ухото ми. — Опитваш се да водиш. Задачата ти е да ме следваш.

— Не мога — прошепнах му в отговор и го стиснах толкова силно за рамото, сякаш от това зависеше животът ми.

Матю отново ме завъртя.

— Напротив, можеш. Затвори очи, престани да мислиш къде стъпваш и ме остави да свърша останалото.

В прегръдките му ми беше лесно да направя това, което ми казваше. Когато цветовете и формите на помещението спряха да се въртят около мен от всички посоки, аз се отпуснах и спрях да се тревожа, че може да се блъсна в нещо. Постепенно усетих насладата от движението на телата ни. Скоро спрях да мисля как се движа и се съсредоточих върху това, което ръцете и краката му ми подсказваха, че се кани да направи. Беше като плаване.

— Матю. — В гласа на Изабо имаше предупредителна нотка. — Le chatoiement.

— Знам — промърмори той. Мускулите на раменете ми се стегнаха. — Довери ми се — прошепна тихо в ухото ми. — Държа те.

Очите ми останаха плътно затворени и аз въздъхнах доволно. Продължихме да се въртим, вплетени един в друг. Матю внимателно ме пусна и ме завъртя, докато се отделих от него, след това ме придърпа обратно, докато гърбът ми се долепи плътно до гърдите му. Музиката спря.

— Отвори очи — каза той тихо.

Клепачите ми бавно се повдигнаха. Усещането за плаване остана. Танцът бе по-приятен, отколкото бях очаквала — поне с партньор с повече от хилядолетен опит, който никога не те настъпва.

Вдигнах лице, за да му благодаря, но неговото се оказа по-близо, отколкото предполагах.

— Погледни надолу — подкани Матю.

Погледнах и видях, че пръстите на краката ми бяха на няколко сантиметра от пода. Матю ме пусна. Не той ме държеше във въздуха.

Държах се сама.

Въздухът ме държеше.

Когато осъзнах това, тежестта се върна в долната половина на тялото ми. Матю ме хвана за лактите, за да не падна.

Март седеше до огъня и си тананикаше нещо под носа. Изабо въртеше глава, присвила очи. Матю ми се усмихна окуражително, когато усетих отново пода под краката си. Винаги ли земята е била толкова жива? Сякаш хиляди мънички ръчички се протягаха към стъпалата ми, за да ме хванат и бутнат отново нагоре.

— Беше забавно, нали? — попита с блеснали очи Матю, когато Март спря да тананика.

— Да — потвърдих аз, след като осъзнах какво ме пита, и се засмях.

— И аз се надявах да е така. Упражняваш се от години. А сега може би ще започнеш да яздиш с отворени очи. — Стисна ме в прегръдките си, които бяха пълни с щастие и обещания.

Изабо запя същата песен, която Март си бе тананикала.

„Който я види как танцува,

колко грациозно се движи снагата й,

с ръка на сърцето признава,

че на света тя няма равна —

щастливата ни кралица.

Бягайте далеч, завистници.

Да танцуваме заедно.“

— „Бягайте далеч, завистници — повтори Матю, когато гласът на майка му заглъхна. — Да танцуваме заедно.“

Аз отново се разсмях.

— С теб ще танцувам. Но докато не разгадая как става тази работа с летенето, никакви други партньори.

— Ако трябва да сме точни, ти плаваше във въздуха, не летеше — поправи ме Матю.

— Летене, плаване във въздуха, каквото и да е, но по-добре да не го правя с непознати.

— Съгласен — каза той.

Март бе станала от дивана и се бе настанила на близък до него стол. С Матю седнахме един до друг и ръцете ни останаха сплетени.

— За първи път ли й беше? — попита го Изабо. Личеше, че е искрено озадачена.

— Даяна не се възползва от магическите си умения, маман, освен за малки неща — обясни й той.

— Но дарбата й е огромна, Матю. Вещерската кръв пее във вените й. Може да я използва и за големи неща.

Той се намръщи.

— Тя решава дали да я използва.

— Стига детинщини — тросна се Изабо и пренесе вниманието си върху мен. — Време е да пораснеш, Даяна, и да поемеш отговорността си.

Матю тихо изсумтя.

— Не ми сумти, Матю дьо Клермон! Казвам каквото трябва.

— Казваш й какво да прави. Не е твоя работа.

— Нито пък твоя, сине! — сопна му се Изабо.

— Извинете! — Острият ми тон привлече вниманието им и майка и син Дьо Клермон се взряха в мен. — Аз решавам дали и как ще използвам магическите си способности. Но — обърнах се към Изабо — не мога повече да ги пренебрегвам. Те клокочат в мен и заплашват да прелеят навън. Трябва поне да се науча да ги контролирам.

Двамата не откъсваха очи от мен. Накрая Изабо кимна. Матю също.

Останахме край камината, докато дървата вътре не изгоряха. Матю танцува с Март и от време на време някой запяваше, когато мелодията му напомняше за някоя друга нощ или друго огнище. Но аз повече не пожелах да танцувам, а и Матю не настоя.

Накрая той се изправи.

— Ще заведа единствената личност сред нас, която има нужда от сън, в леглото.

А също се изправих и пригладих панталоните на бедрата си.

— Лека нощ, Изабо. Лека нощ, Март. Благодаря и на двете за прекрасната вечеря и приятната компания.

Март ми се усмихна в отговор. Изабо положи всички усилия да направи същото, но успя само да докара напрегната гримаса.

Матю ме пусна пред себе си и постави длан на кръста ми, докато се качвахме по стълбите.

— Може малко да почета — казах, когато стигнахме кабинета му.

Той беше точно зад мен, толкова близо, че чувах тихото му насечено дишане. Взе лицето ми в длани.

— Каква магия си ми направила? — Вгледа се в мен. — Не е само заради очите ти, макар че като ги видя, не мога да мисля трезво, нито заради мириса ти на мед. — Зарови лице в шията ми, пръстите на едната му ръка се плъзнаха през косата ми, а другата по гърба ми и ме придърпа по-близо към него. Тялото ми се прилепи към неговото, сякаш ми беше по мярка.

— Заради безстрашието ти — промълви той в голата ми плът, — затова, че се движиш, без да мислиш, и заради блясъка, който се появява около теб, когато се съсредоточиш или когато летиш.

Извих шия и открих още плът, която той да докосва. Матю бавно обърна лицето ми към своето и поглади с палец топлите ми устни.

— Знаеш ли, че устните ти са нацупени, когато спиш? Сякаш не си доволна от сънищата си, но аз предпочитам да си мисля, че така показваш желание да бъдеш целуната. — С всяка следваща дума все повече звучеше като французин.

Усещах неодобрителното присъствие на Изабо на долния етаж, знаех колко силен е вампирският й слух, затова се опитах да се отдръпна. Но не го направих много убедително и Матю затегна хватката си.

— Матю, майка ти…

Той не позволи да довърша изречението си. Издаде тих звук на доволство, притисна устните си към моите и ме целуна нежно, но властно, докато цялата изтръпнах така, както изтръпваха ръцете ми от магията. Отвърнах на целувката му, чувствах се сякаш едновременно летях и пропадах, докато накрая изгубих представа къде свършва моето тяло и започва неговото. Устните му се плъзнаха по бузите и клепачите ми. Когато докоснаха ухото ми, затаих дъх. Матю се усмихна и притисна отново устните си към моите.

— Устните ти са червени като макове и косата ти е толкова жива — промърмори той, когато привърши с целувката, която беше толкова настойчива, че ме остави без дъх.

— Какво толкова ти харесва в косата ми? Защо човек с безупречна прическа като твоята би се впечатлил от това. — Сграбчих кичур коса и дръпнах. — Не мога да си го обясня. Косата на Изабо е като от коприна, на Март също. Моята е пълен хаос, има от всеки цвят на дъгата и не може да бъде укротена.

— Точно затова я обожавам — изтъкна Матю и внимателно освободи кичура от пръстите ми. — Несъвършена е, точно като живота. Не е вампирска коса, безупречна и лъскава. Харесва ми, че не си вампир, Даяна.

— А на мен ми харесва, че си вампир, Матю.

През очите му за миг премина сянка, но веднага изчезна.

— Харесва ми силата ти — продължих аз и го целунах със същия плам, с който ме бе целунал и той. — Харесвам интелигентността ти. Понякога дори харесвам желанието ти да контролираш всичко. Но най-вече — потрих нежно върха на носа си в неговия — харесвам мириса ти.

— Така ли?

— Да. — Носът ми се плъзна към извивката между шията и рамото му, която — както бързо установих — бе най-ароматната и сладка част от него.

— Късно е. Трябва да си почиваш. — Той ме пусна неохотно.

— Ела при мен в леглото.

Очите му се разшириха от изненада при прямата покана и аз се изчервих.

Матю постави дланта ми върху сърцето си. Усетих един силен удар.

— Ще дойда — каза той. — Но няма да остана. Имаме време, Даяна. Познаваш ме само от няколко седмици. За никъде не бързаме.

Типично по вампирски.

Видя унинието ми, привлече ме отново и ме целуна нежно и дълго.

— Обещание за това, което предстои — прошепна той, когато отдели устните си от моите. — Всичко с времето си.

Сега му беше времето. Но устните ми ту пламваха, ту замръзваха и за част от секундата се почудих дали наистина бях готова, както ми се струваше.

Стаята бе осветена от множество свещи и затоплена от огъня в камината. За мен бе истинска загадка кога Март бе успяла да се качи и да запали десетките свещи, но в стаята нямаше пукнат електрически контакт, затова й бях благодарна за усилието.

Докато се преобличах на полуотворена врата в банята, изслушах плановете на Матю за следващия ден. Те включваха дълга разходка, още една дълга езда и работа в кабинета.

Бях съгласна с всичко, стига първо да поработя. Алхимичният ръкопис ме зовеше и нямах търпение да го разгледам по-обстойно.

Качих се на огромното легло с балдахин, Матю ми оправи завивките и угаси свещите.

— Попей ми — помолих го, докато гледах как дългите му пръсти безстрашно хващат горящите фитили. — Някоя стара песен, като онези, които харесва Март. — Увлечението й по любовните песни не бе минало незабелязано.

Той помълча известно време, докато обикаляше стаята и гасеше свещите. Мракът го следваше по петите и накрая погълна цялата стая. Тогава запя с мощния си баритон:

„Ni muer ni viu ni no guaris,

Ni mal no-m sent e si l’ai gran,

Quar de s’amor no suy devis,

Ni no sai si ja n’aurai ni quan,

Qu’en lieys es tota le merces

Que-m pot sorzer o decazer.“

Песента бе пълна с копнеж и витаеше по ръба на тъгата. Матю изпя последните стихове, когато се връщаше при мен. Остави само една запалена свещ до леглото.

— Какво означават думите? — Протегнах ръка към неговата.

— „Не умирам, но и не живея, не оздравявам, защото нищо не ме боли, а само съм далеч от любовта й. — Наведе се и ме целуна по челото. — Не знам дали някога ще я получа, защото тя държи в ръцете си милостта, която ще ме възвиси или убие.“

— Кой е авторът? — попитах, поразена колко вярно звучат тези думи от устата на вампир.

— Баща ми е написал песента за Изабо. Но някой друг си е приписал авторството — каза Матю. Очите му блестяха и той се усмихваше добронамерено и спокойно. Докато слизаше по стълбите, си тананикаше мелодията. Лежах сама в леглото и гледах как догаря последната свещ.