Дебора Харкнес
Аз, вещицата (34)

34.

Преди слънцето да изгрее, Матю ме целуна по рамото и слезе долу. Мускулите ми бяха едновременно схванати и отмалели от слабост. Накрая успях да се измъкна от леглото и отидох да го търся.

Но вместо него намерих Сара и Ем. Те стояха до задния прозорец с чаши димящо кафе. Погледнахме се през рамо и отидох да напълня чайника. Матю можеше да почака, чаят — не.

— Какво гледате? — Очаквах да кажат името на някоя рядка птица.

— Матю.

Отстъпих няколко крачки.

— Навън е от часове. Не мисля, че е помръднал и едно мускулче. Един гарван прелетя. Мисля, че възнамерява да кацне върху него. — И Сара отпи от кафето си.

Матю стоеше с разтворени крака и вдигнати на нивото на раменете ръце. Палците и показалците му леко се докосваха. Беше по тениска и панталони за йога и приличаше на необичайно едро и добре облечено плашило.

— Трябва ли да се тревожим за него? Няма нищо на краката си. — Ем гледаше Матю над ръба на чашата си. — Сигурно замръзва.

— Вампирите избухват в пламъци, Ем. Те не замръзват. Ще се прибере, когато приключи.

Напълних чайника, направих си чай и застанах до лелите си. Трите мълчахме и гледахме Матю. На втората ми чаша той най-накрая си свали ръцете и се приведе от кръста. Сара и Ем бързо се отдръпнаха от прозореца.

— Знае, че го гледаме. Той е вампир, забравихте ли? — Засмях се, нахлузих ботушите на Сара върху вълнените си чорапи и стария клин и излязох навън.

— Благодаря за търпението — каза Матю, след като ме прегърна и ме целуна за добро утро.

Все още стисках чашата си и имаше опасност да разлея чай по гърба му.

— Медитацията е единствената ти почивка. Нямам намерение да я прекъсвам. Откога си навън?

— От изгрев-слънце. Имах нужда от време да помисля.

— Къщата има такъв ефект върху гостите. Прекалено много гласове, прекалено много неща се случват. — Беше хладно и се сгуших в дебелия си пуловер.

Матю докосна тъмните кръгове под очите ми.

— Все още изглеждаш изтощена. Малко йога няма да ти навреди.

Сънят ми бе тревожен, изпълнен със сънища, откъси от алхимична поезия и неясни тиради, насочени към Сату. Дори баба ми се разтревожи. Беше се облегнала на скрина и внимателно ме наблюдаваше, докато Матю ме успокояваше и се опитваше да ме накара отново да заспя.

— Строго ми е забранено да се занимавам с йога една седмица.

— И ти ще се подчиниш на леля си? — Веждата на Матю се изви като въпросителна.

— Обикновено не го правя — засмях се аз, хванах го за ръката и го повлякох обратно към къщата.

Матю взе чая от ръцете ми и ме извади от ботушите на Сара за секунда. Остави ме на земята и застана зад мен.

— Затвори ли очи?

— Вече да — казах аз. Затворих очи и забих пръстите на краката си в студената земя. Мислите се подгониха в съзнанието ми като игриви котета.

— Мислиш — отбеляза нетърпеливо Матю. — Просто дишай.

Умът и дъхът ми се успокоиха. Матю заобиколи и вдигна ръцете ми. Притисна палците ми към безименните и кутретата.

— Сега пък аз приличам на плашило — оплаках се. — Какво правя с ръцете си?

— Прана мудра — обясни Матю. — Увеличава жизнените сили и ускорява оздравяването.

Докато стоях с разперени ръце и обърнати към небето длани, тишината и спокойствието свършиха своята работа върху раненото ми тяло. След около пет минути стягането между очите ми изчезна и вътрешното ми око се отвори. Настъпи и лека промяна вътре в тялото ми — нещо се раздвижи на приливи и отливи, като вълна, разбиваща се в брега. С всяко вдишване в дланите ми се появяваше капка прясна студена вода. Съзнанието ми бе напълно чисто и нямах никакъв страх, че вещерската вода може да ме погълне, когато течността в шепите ми стане повече.

Третото ми око светна и се съсредоточи върху заобикалящата ме действителност. Видях поляните край къщата както никога преди. Под повърхността течаха подземни реки като големи вени. Корените на ябълковите дървета се простираха към тях и по шумолящите от утринния вятър листа имаше тънки водни паяжини. Водата под краката ми течеше към мен и се опитваше да разбере връзката ми с нейната мощ.

Вдишвах и издишвах спокойно. Нивото на водата в дланите ми се покачваше и падаше в съответствие с приливите и отливите вътре в мен и под краката ми. Когато повече не можех да контролирам водата, пръстите ми се разделиха и от разтворените ми длани изригнаха фонтани. Стоях насред задния двор с отворени очи и разперени ръце, под всяка от които се образуваше малка локва.

Моят вампир бе застанал на около два метра от мен с гордо изражение и скръстени ръце. Лелите ми излязоха на задната веранда, поразени.

— Впечатляващо — промълви Матю и се наведе да вземе чашата с изстиналия чай. — Ще станеш толкова добра в това, колкото си и в научната си работа. Магията не е само емоционална и ментална, тя е и физическа.

— Обучавал ли си и преди вещици? — Нахлузих отново ботушите на Сара. Стомахът ми силно къркореше.

— Не. Ти си ми единствената — засмя се Матю. — И да, знам, че си гладна. Ще поговорим повече на закуска. — Протегна ми ръка и двамата тръгнахме към къщата.

— Можеш да натрупаш цяло състояние от тази вещерска вода — извика Сара, когато се приближихме. — Всички в града имат нужда от нови кладенци, а стария Хари го погребаха заедно с пръчката му за търсене на вода миналата година, когато почина.

— Нямам нужда от пръчка за търсене на вода, аз съм пръчка за търсене на вода. А ако и вие мислите да копаете кладенец, направете го там. — И посочих към няколко ябълкови дървета, които не изглеждаха толкова хилави, колкото останалите.

Когато влязохме, Матю кипна още вода за чая ми, преди да се зачете в „Сиракюз Пост Стандарт“. Не можеше да се мери с „Льо Монд“, но той изглеждаше доволен. След като моят вампир си намери занимание, аз започнах да поглъщам филия след филия от тостера. Ем и Сара си наляха още кафе и гледаха тревожно ръцете ми, когато ги доближавах до някой електрически уред.

— Тази сутрин май ще правя трета кана кафе — обяви Сара и изхвърли утайката от кафе-машината. Погледнах притеснено към Ем.

„Предимно безкофеиново е — уведоми ме тя, без да си отваря устата. — Смесвам го от години.“ Също като съобщенията по мобилния, този вид безмълвни послания вършеха работа, когато искаш да поговориш с някого насаме в тази къща.

Усмихнах се широко и върнах вниманието си върху тостера. Намазах последното масло върху филийката си и се почудих лениво дали има още.

До лакътя ми се появи пластмасова кутия.

Обърнах се, за да благодаря на Ем, но тя бе в другия край на кухнята. Както и Сара. Матю вдигна поглед от вестника и се взря в хладилника.

Вратата се отвори и видях как конфитюрът и горчицата се пренаредиха на горната полица. След това вратата се затвори.

— Това къщата ли го направи? — попита небрежно Матю.

— Не — отвърна Сара и ме погледна с интерес. — Беше Даяна.

— Какво става? — Затаих дъх и погледнах маслото.

— Ти ни кажи — подкани ме строго Сара. — Тъкмо мажеше деветата си филия, когато вратата на хладилника се отвори и маслото полетя.

— Само се почудих дали има още. — Вдигнах празната кутия.

Ем плесна радостно с ръце на новата ми демонстрация на вещерски умения, а Сара настоя да се опитам да взема нещо друго от хладилника. Ала каквото и да виках, то отказваше да дойде при мен.

— Опитай с шкафовете — предложи Ем. — Вратите не са толкова тежки.

Матю ни гледаше с интерес.

— Почуди се за маслото, защото ти трябваше, нали?

Кимнах.

— А когато вчера полетя, поиска ли от въздуха да ти съдейства?

— Казах си: „Полети!“ и полетях. Имах по-голяма нужда да го направя, отколкото ми трябваше маслото. Ти се канеше да ме убиеш. Отново.

— Даяна е летяла? — попита тихо Сара.

— В момента имаш ли нужда от нещо? — попита Матю.

— Да седна. — Коленете ми малко трепереха.

Един кухненски стол се плъзна по пода и спря точно зад мен.

Матю се усмихна доволно и вдигна пак вестника.

— Точно както си мислех — промърмори той и се зачете в заглавията.

Сара измъкна вестника от ръцете му.

— Престани да се хилиш като Чешърския котарак. Какво си мислил?

Когато чу да се споменава друг представител на нейния вид, Табита влезе в къщата през отвора във вратата. С истинска отдаденост в очите, тя хвърли в краката на Матю малка мъртва полска мишка.

— Merci, ma petite — благодари й сериозно Матю. — За съжаление в момента не съм гладен.

Табита се прозя тъжно и завлече почерпката си в ъгъла, където започна да я размята с предните лапи, сякаш я наказваше, че не е успяла да задоволи Матю.

Сара повтори невъзмутимо въпроса си:

— Какво си мислил?

— Магиите, които Ребека и Стивън са направили, не позволяват на никого да принуждава Даяна да прави магии. Нейните способности са обвързани с необходимостта. Много умно. — Той изглади смачкания вестник и продължи да чете.

— Умно, но невъзможно — прогърмя Сара.

— Не е невъзможно — възрази той. — Трябва да мислим като родителите й. Ребека е предсказала случилото се в Ла Пиер, не в подробности, но е знаела, че дъщеря й ще бъде държана в плен от друга вещица. Също така е знаела, че тя ще се спаси. Затова магията й не се е развалила. Даяна не е имала нужда от магическите си способности.

— Но как тогава да научим Даяна да контролира силата си, щом не може да я вика по желание? — удиви се леля ми.

Къщата не ни остави да обсъдим възможностите. Чу се звук като от снаряд, а след това като че ли някой затанцува степ.

— О, боже — простена Сара. — Сега пък какво иска?

Матю остави вестника.

— Нещо не е наред ли?

— Къщата ни вика. Тряска вратите в килера и след това мести мебелите, за да ни привлече вниманието. — Облизах маслото от пръстите си и тръгнах през всекидневната. Светлините в предния коридор потрепнаха.

— Добре, добре — каза сприхаво Сара. — Идваме.

Последвахме лелите ми към килера. Къщата бутна едно кресло към мен.

— Иска Даяна — обясни ненужно Ем.

Къщата може и да искаше мен, но не подозираше за намесата на вампира закрилник с бързи рефлекси. Матю протегна крак и спря креслото, преди то да ме удари отзад по краката. Чу се пукане от сблъсъка на старо дърво в силни кости.

— Не се тревожи, Матю. Къщата просто иска да седна. — Направих го и зачаках следващия й ход.

— Къщата трябва да се научи на по-добри обноски — изтъкна той.

— Откъде се появи люлеещият се стол на мама? Отървахме се от него преди години — промърмори Сара и сви устни към стария стол до предния прозорец.

— Люлеещият стол се върна и баба заедно с него — обадих се аз. — Тя ни посрещна, когато пристигнахме.

— Елизабет с нея ли беше? — поинтересува се Ем и седна на неудобния викториански диван. — Висока? Със сериозно изражение?

— Да. Не я видях добре обаче. Тя стоеше през повечето време зад вратата.

— Напоследък тук не се навъртат толкова призраци — добави Сара. — Според нас това е далечна братовчедка на семейство Бишъп, която е починала през 70-те години на деветнайсети век.

През комина се спусна кълбо зелена прежда и две куки за плетене.

— Да не би къщата да мисли, че трябва да се науча да плета?

— Това е мое. Преди няколко години бях започнала да плета пуловер, а после той изчезна. Къщата краде всякакви такива неща и ги крие — обясни Емили на Матю, докато си прибираше ръкоделието. Посочи към дивана с ужасната флорална дамаска.

— Ела да поседнем. Понякога на къщата й трябва известно време, за да ни покаже какво има предвид. Липсват ни няколко снимки, телефонен указател, поднос за пуйка и любимото ми зимно палто.

Не беше чудно, че на Матю му бе трудно да се отпусне. Липсващият порцеланов поднос можеше и да го обезглави. Но направи всичко възможно, за да изглежда спокоен. Сара седна в близкото кресло. Изглеждаше раздразнена.

— Хайде, да приключваме — сопна се тя след няколко минути. — Имам работа за вършене.

От цепнатина в зелената ламперия до камината се измуши дебел кафяв плик. След това се стрелна през всекидневната и падна в скута ми.

На предната му страна със синьо мастило бе написано „Даяна“. Разпознах женствения ситен почерк на майка ми, който бях виждала на разрешителните бележки и картичките за рожден ден.

— От мама. — Погледнах учудено Сара. — Какво е това?

Тя беше също толкова изненадана.

— Нямам представа.

Вътре имаше по-малък плик и нещо внимателно увито в пластове опаковъчна хартия. Пликът бе бледозелен с по-тъмнозелени краища. Татко ми бе помогнал да го избера за рождения ден на мама. В ъгъла му имаше релефни бели и зелени лилии. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Искаш ли да останеш сама? — попита тихо Матю, който вече бе станал.

— Останете. Моля ви.

Разтреперана отворих плика и разгънах опаковъчната хартия. Датата под лилиите — 13 август 1983 година — привлече веднага вниманието ми.

Седмият ми рожден ден. Беше само дни преди родителите ми да заминат за Нигерия.

Прегледах бързо първата страница от писмото на майка ми. Листът се изплъзна от пръстите ми и падна на пода.

Страхът на Ем бе осезателен.

— Даяна? Какво има?

Без да й отговоря, притиснах останалата част от писмото към бедрото си и вдигнах кафявия плик, който къщата бе крила по поръчка на майка ми. Извадих плосък правоъгълен предмет. Беше по-тежък, отколкото трябваше, и искреше от енергия.

Познах тази енергия, бях я чувствала и преди.

Матю чу как кръвта ми запя. Застана до мен и постави внимателно длани върху раменете ми.

Развих опаковъчната хартия. Най-отгоре, скрито от погледа на Матю и увито в още хартия, имаше листче обикновена бяла хартия с пожълтели от времето краища. На него бяха написани три реда.

— „В началото бе липса и желание — прошепнах аз през стиснато гърло. — В началото бе кръв и страх.“

— „В началото бе откриване на вещиците“ — довърши Матю, като погледна през рамото ми.

След като подадох листчето в очаквателно протегнатите пръсти на Матю, той го приближи към носа си за миг и след това го протегна към Сара. Махнах и последната опаковъчна хартия.

В скута ми стоеше една от липсващите страници от ръкописа на Ашмол.

— Господи — възкликна той задъхано. — Дали е това, което си мисля? Как се е озовало у майка ти?

— Обяснява в писмото — казах аз като насън и се взрях в ярко оцветеното изображение.

Матю се наведе и вдигна писмото.

„Скъпа моя Даяна. Днес ставаш на седем години, магическа възраст за всяка вещица, когато способностите започват да се оформят. Но твоята сила клокочи откакто си родена. Ти винаги си била различна.“

Коленете ми се огънаха под невероятната тежест на изображението.

„Ако четеш това, значи с баща ти сме успели. Успяхме да убедим Паството, че им трябва магическата сила на баща ти, а не твоята. Не бива да се обвиняваш. Това бе единственото възможно решение, което можехме да вземем. Вярваме, че вече си достатъчно голяма, за да разбереш.“

Матю леко ме стисна за рамото, преди да продължи:

„Вече си достатъчно голяма и за да продължиш търсенето, което започнахме, когато ти се роди — търсенето на информация за теб и твоите магически способности. Получихме тази бележка заедно с рисунката, когато ти беше на три години. Дойде в плик с клеймо от Израел. Секретарят на катедрата ни каза, че няма обратен адрес или подпис. Само бележката и изображението.

През последните четири години се опитвахме да ги разгадаем. Не можехме да задаваме много въпроси. Но смятаме, че на рисунката е изобразена сватба.“

— Наистина е сватба, химическият брак между живака и сярата. Това е важна стъпка в получаването на философския камък. — Гласът ми прозвуча грубо и дрезгаво.

Това бе едно от най-красивите изображения на този процес, които бях виждала. Жена със златиста коса в чисто бяла рокля и с бяла роза в ръката. Това бе послание към бледия й тъмнокос съпруг, че тя е чиста и достойна за него. Той бе в черни и червени дрехи и я държеше за другата ръка. И също държеше роза, но неговата беше червена като прясна кръв, символ на любовта и смъртта. Зад двойката се виждаха гостите на сватбата, които олицетворяваха химикали и химични елементи. Наоколо се виждаше пейзаж от дървета и каменисти планини. Цяла животинска менажерия се бе събрала, за да стане свидетел на церемонията: гарвани, орли, жаби, лъвове, пауни, пеликани. Еднорог и вълк стояха един до друг в централната част на фона, зад булката и младоженеца. Цялата сцена беше изобразена в разперените криле на птица феникс, чиито пера горяха по краищата и главата й бе извита така, че да наблюдава случващото се.

— Какво означава това? — попита Ем.

— Че някой дълго време е чакал с Матю да се намерим.

— Как би могла тази рисунка да изобразява теб и Матю? — Сара проточи шия, за да я разгледа по-добре.

— Кралицата носи герба на Матю. — Косата на булката бе прихваната с диадема от сребро и злато. В средата й, точно на челото, имаше скъпоценен камък с формата на полумесец с една звезда над него.

Матю се пресегна покрай рисунката и взе останалата част от писмото на майка ми.

— Имаш ли нещо против да продължа да чета? — попита той внимателно.

Поклатих глава. Страницата от ръкописа още лежеше на коленете ми. Ем и Сара усещаха скритата енергия, затова бяха предпазливи в присъствието на непознат омагьосан предмет и останаха по местата си.

„Смятаме, че жената в бяло си ти, Даяна. Но не сме толкова сигурни за самоличността на тъмния мъж. Виждала съм го в сънищата ти, но е неуловим. Той върви през бъдещето ти, но също така присъства и в миналото. Винаги се крие в сенките, никога не излиза на светло. И въпреки че е опасен, той не представлява никаква заплаха за теб. Той вече с теб ли е? Надявам се. Ще ми се да го бях познавала. Щях да му разкажа толкова много неща за теб. — Матю млъкна, след като произнесе последните думи. — Надяваме се двамата да успеете да откриете източника на тази рисунка. Баща ти смята, че е от стара книга. Понякога виждаме върху страницата движещ се текст, но след това буквите изчезват за седмици, дори месеци.“

Сара скочи от креслото си.

— Дай ми тази рисунка.

— Тя е от книгата, за която ти разказвах. Онази от Оксфорд. — Подадох й я неохотно.

— Доста е тежка — установи тя и тръгна смръщена към прозореца. Преобръща дълго страницата и я оглежда от всички страни. — Не виждам никакви думи. Разбира се, нищо чудно. Ако този лист е откъснат от книгата, към която принадлежи, тогава магията е зле повредена.

— Затова ли думите, които видях, се движеха толкова бързо?

Сара кимна.

— Вероятно. Търсили са тази страница и не са могли да я намерят.

— Страници. — Това беше подробност, която не бях казала на Матю.

— Как така страници? — Матю заобиколи стола и от погледа му върху мен се посипаха малки ледени частички.

— Това не е единствената липсваща страница от ръкописа на Ашмол.

— Колко са?

— Три — прошепнах аз. — Три страници липсваха в началото. Видях откъде са откъснати. Тогава не ми се стори важно.

— Три — повтори Матю. Гласът му бе равен, ала ми се стори, че се кани да счупи нещо с голи ръце.

— Какво значение има дали липсват три или триста? — Сара все още се опитваше да види скритите думи. — Магията все е повредена.

— Има три вида свръхестествени същества. — Матю докосна лицето ми, за да ми покаже, че не е ядосан на мен.

— И щом у нас е едната… — започнах аз.

— Тогава у кого са оставалите две? — довърши Ем.

— Да му се не види, защо Ребека не ми е казала нищо? — Сара също звучеше като човек, който се кани да чупи. Емили взе рисунката от ръцете й и внимателно я постави върху старата маса.

Матю продължи да чете:

„Баща ти казва, че ще се наложи да пътуваш, за да разкриеш тайните. Няма да ти пиша нищо повече от страх, че писмото може да попадне в неподходящи ръце. Но ти ще разбереш какво трябва да направиш, сигурна съм в това.“

Подаде ми листа и продължи да чете от другия:

„Къщата нямаше да ти даде това писмо, ако не беше готова. Това означава, че ти също вече знаеш, че с баща ти те омагьосахме. Сара ще е бясна, но това бе единственият начин да те предпазим от Паството преди сенчестият мъж да те намери. Той ще ти помогне да откриеш магическите си способности. Той ще ти помогне да овладееш магическите си способности. Сара ще ти каже, че това не е негова работа, защото той не е от семейство Бишъп. Не й обръщай внимание.“

Сара изсумтя и изгледа зверски вампира.

„И тъй като ще го обичаш както никога не си обичала някой друг, аз обвързах магията с чувствата ти към него. Дори и така, само ти ще можеш да я извадиш на бял свят. Извинявай за паническите пристъпи. Бяха единственото, което успях да измисля. Понякога си прекалено смела и се излагаш на опасност. Успех в усвояването на магическите ти сили. Сара е перфекционист.“

Матю се усмихна.

— Винаги е имало нещо странно в пристъпите ти на тревожност.

— Как така странно?

— След като се срещнахме в Бодлианската библиотека, ми бе почти невъзможно да предизвикам у теб пристъп на паника.

— Но аз изпаднах в паника, когато излезе от мъглата край хангара за лодки.

— Защото се стресна. Инстинктите ти трябваше да те вкарват в дълбока паника винаги когато се появявах край теб. Но вместо това ти все повече се сближаваше с мен. — Матю ме целуна и обърна последната страница.

„Трудно ми е да завърша писмото, когато сърцето ми е натежало. Последните седем години бяха най-щастливите в живота ми. Не бих се отказала и от един миг с теб, дори и срещу безмерна власт и дълъг живот без теб. Не знаем защо богинята те повери на нас, но не е минал и ден, в който да не сме й благодарили за това.“

Потиснах стона си, но не успях да спра сълзите.

„Не мога да те предпазя от предизвикателствата, пред които ще се изправиш. Ще познаеш голяма загуба, ще бъдеш в смъртна опасност, но също така ще срещнеш и щастието. В следващите години може и да се съмняваш в инстинктите си, но ти стъпи на тази пътека от мига, в който се роди. Разбрахме го още щом се появи на този свят, увита в було. Оттогава живееш между световете. Но това е твоята същност и твоята съдба. Не позволявай на никого да те спре по пътя ти.“

— Какво е було? — прошепнах аз.

— Понякога децата се раждат в амниотичния мехур. Това е знак за късмет — обясни Сара.

Свободната ръка на Матю докосна тила ми.

— Булото означава много повече от късмет. В миналото се е смятало, че така се раждат великите предсказатели. Някои пък вярват, че това е знак, че ще станеш вампир, вещица или върколак. — Той ми се усмихна.

— Къде е? — попита Ем леля ми.

С Матю едновременно и много бързо извърнахме глави.

— Кое? — попитахме в един глас.

— Булото има огромна сила. Стивън и Ребека сигурно са го запазили.

Всички погледнахме към цепнатината в ламперията. В камината тупна телефонен указател и вдигна облак сажди във въздуха.

— Как се съхранява було? — почудих се аз. — Поставя се в торбичка или какво?

— По традиция се притиска парче хартия или плат към лицето на бебето и булото залепва за него. След това тази хартия се запазва — обясни Ем.

Извърнахме очи към страницата от ръкописа на Ашмол. Сара отново я взе и я огледа внимателно. Произнесе няколко думи и пак се взря в нея.

— Има нещо странно в тази рисунка — каза тя. — Но булото на Даяна не е полепнало по нея.

Изпитах облекчение. Щеше да е прекалено странно, ако беше така.

— Това ли е всичко, или сестра ми има и други тайни, които иска да сподели с нас? — подхвърли язвително Сара. Матю я погледна укорително. — Извинявай, Даяна — промълви тя.

— Има още малко. Ще го понесеш ли, скъпа?

Сграбчих свободната му ръка и кимнах. Той приседна на страничната облегалка на креслото, което леко изскърца под тежестта му.

„Опитай се да не бъдеш много жестока със себе си занапред. Проявявай здрав разум и се доверявай на инстинктите си. Не е кой знае какъв съвет, но това е всичко, което една майка може да предложи. Много ни е трудно да те напуснем, но това е единствената ни възможност, иначе трябва да те изгубим завинаги. Прости ни. Ако сме те наранили, то е защото те обичаме прекалено много.“

Мама

В стаята настъпи тишина и дори къщата затаи дъх. Изпитах дълбоко в себе си ужасно чувство за загуба. После една сълза се търколи от окото ми. Уголеми се колкото снежна топка и пльосна на пода. Почувствах, че краката ми се втечняват.

— Ето го, започва — предупреди Сара.

Матю хвърли листа от писмото, вдигна ме от стола и ме изведе през пътната врата. Постави ме на алеята и пръстите на краката ми се впиха в пръстта. Вещерската вода се оттече безобидно в почвата, докато сълзите ми се стичаха. Ръцете на Матю се плъзнаха изотзад по талията ми. Тялото му ме пазеше от останалия свят и аз се отпуснах на гърдите му.

— Спокойно — прошепна той в ухото ми.

Вещерската вода изчезна, но остави след себе си болезнено чувство за загуба, което никога нямаше напълно да отмине.

— Ще ми се сега да са тук — изплаках. — Майка ми и баща ми щяха да знаят какво да направят.

— Знам, че ти липсват. Но те не са знаели какво да правят. Като всички родители те са постъпвали както е било най-добре за момента.

— Майка ми те е видяла, предсказала е и какво може да направи Паството. Тя беше страхотна ясновидка.

— И ти ще станеш като нея някой ден. Дотогава обаче ще трябва да се справяме, без да знаем какво ни готви бъдещето. Но сме двама. Не се налага да се бориш сама.

Върнахме се в къщата, където Сара и Ем разглеждаха внимателно страницата от ръкописа. Казах, че е редно да си направим още чай и кафе. Матю тръгна с мен към кухнята, макар погледът му да бе привлечен от ярко оцветената рисунка.

Кухнята приличаше на бойно поле както винаги. Всяка повърхност бе покрита със съдове. Докато чайникът заври и кафето стане готово, запретнах ръкави да измия съдовете.

Телефонът на Матю забръмча в джоба му. Той не му обърна внимание, защото слагаше още дърва в камината.

— Трябва да вдигнеш — казах аз и излях почистваш препарат в мивката.

Той извади телефона си. Лицето му издаваше, че не иска да се обади.

— Oui?

Сигурно бе Изабо. Нещо се бе объркало, някой не беше там, където трябваше. Не можех да уловя детайлите в задъхания им разговор, но тревогата на Матю бе очевидна. Той даде няколко нареждания на висок глас и прекъсна връзката.

— Изабо добре ли е? — Прокарах пръстите си под топлата струя, като се надявах да няма повече кризи.

Матю застана зад мен и започна да разтрива раменете ми.

— Тя е добре. Не беше Изабо, а Ален. Той върши работа за семейството и се е натъкнал на неочаквана ситуация.

— Работа? — Взех гъбата и започнах да мия. — За Рицарите на Лазар?

— Да — отвърна той едносрично.

— Кой е Ален? — Оставих чистата чиния на сушилнята.

— Беше оръженосец на баща ми, Филип не можеше без него нито по време на мир, нито по време на война. Затова Март го направи вампир. Познава всички аспекти на дейността на братството. Когато баща ми умря, Ален пренесе лоялността си към Филип върху мен. Обади се да ми съобщи, че Маркъс никак не е бил доволен от съобщението ми.

Обърнах се, за да срещна погледа му.

— Същото съобщение, което предаде и на Болдуин на „Ла Гуардия“?

Той кимна.

— Само неприятности създавам на семейството ти.

— Това вече не занимава само семейство Дьо Клермон, Даяна. Рицарите на Лазар закрилят тези, които не могат да се защитят сами. Маркъс го знаеше, когато прие да стане член на ордена.

Телефонът на Матю отново забръмча.

— А това трябва да е Маркъс — каза той мрачно.

— Иди да говориш с него някъде, където никой няма да те чува. — Кимнах към вратата. Матю ме целуна по бузата, преди да натисне зеления бутон и да се отправи към задния двор.

— Ало, Маркъс — чух го да казва предпазливо, преди да затвори вратата след себе си.

Продължих да мия чиниите, повтарящите се движения ме успокояваха.

— Къде е Матю? — Сара и Ем стояха на вратата, хванати за ръце.

— Навън, говори с Англия — отвърнах и кимнах към задната врата.

Сара извади чиста чаша от шкафа, четвъртата й за тази сутрин, доколкото бях преброила, и я напълни с кафе. Емили взе вестника. Очите им още светеха от любопитство. Задната врата се отвори и затвори. Подготвих се за най-лошото.

— Как е Маркъс?

— С Мириам пътуват към Ню Йорк. Трябва да обсъдят нещо с теб. — Лицето на Матю беше буреносно.

— С мен? И какво?

— Не пожела да ми каже.

— Маркъс не е искал да те оставя сам сред вещици. — Усмихнах му се и част от напрежението се оттече от лицето му.

— Ще са тук до довечера и ще се настанят в хотела, който подминахме. Довечера ще отида там да се видя с тях. Каквото и да имат да ти казват, може да почака до утре. — Тревожните очи на Матю се стрелнаха към Сара и Ем.

Отново се обърнах към мивката.

— Обади му се пак, Матю. По-добре да дойдат направо тук.

— Не биха искали да притесняват никого — каза той спокойно. Матю не желаеше да разстройва Сара и останалите от семейство Бишъп, като води още двама вампири в къщата им. Но майка ми никога не би позволила Маркъс да отседне в хотел, след като е изминал толкова път.

Маркъс бе син на Матю. Което значеше, че е и мой син.

Пръстите ми изтръпнаха и чашата, която миех, се изплъзна от ръцете ми. Падна във водата и потъна.

— Моят син няма да отсяда в хотел. Той трябва да дойде в къщата на семейство Бишъп, да бъде със семейството си, а Мириам не бива да остава сама. И двамата ще спят тук и това е окончателно — заявих категорично.

— Син? — възкликна тихо Сара.

— Маркъс е син на Матю, което го прави и мой син. Това пък от своя страна го прави част от семейство Бишъп и тази къща е толкова негова, колкото и на теб, на мен и на Ем. — Обърнах се към тях и сграбчих ръкавите на блузата си с мокрите си ръце. Те силно трепереха.

Баба ми се появи от коридора, за да види за какво е този шум.

— Чу ли ме, бабо? — извиках аз.

„Всички те чухме, Даяна“, отвърна тя с дрезгав глас.

— Добре. Никакви разправии повече. И това важи за всички членове на семейство Бишъп в тази къща — живи и мъртви.

Къщата отвори предната и задната врата, за да покаже, че е гостоприемна, и из първия етаж повя студен въздух.

— Къде ще спят? — попита Сара.

— Те не спят, Сара. Вампири са. — Бодежът в пръстите ми се усили.

— Даяна — обади се Матю, — моля те, махни се от мивката. Електричеството, скъпа.

Стиснах още по-здраво ръкавите си. Върховете на пръстите ми бяха посинели.

— Разбрахме — каза веднага Сара и погледна към ръцете ми. — Вече имаме един вампир в къщата.

— Ще им приготвя стаите — предложи Емили и се усмихна искрено. — Радвам се, че ще имаме възможност да се запознаем със сина ти, Матю.

Матю, който досега бе стоял облегнат на стария дървен шкаф, се оттласна и тръгна към мен.

— Добре — рече той и ме издърпа от мивката. Подпря брадичка на главата ми. — Беше ясна. Ще се обадя на Маркъс и ще му кажа, че е добре дошъл тук.

— Не му казвай, че съм го нарекла свой син. Може да не иска да има мащеха.

— По този въпрос ще трябва да се разберете помежду си — подхвърли Матю и се опита да скрие усмивката си.

— Какво ти е толкова смешно? — Обърнах се, за да го погледна.

— След всичко случило се тази сутрин ти се притесняваш само дали Маркъс би искал мащеха. Направо ме изумяваш. — Матю поклати глава. — Всички вещици ли са така пълни с изненади, Сара, или е характерно само за семейство Бишъп?

Леля ми обмисли отговора си.

— Само за семейство Бишъп.

Надникнах през рамото на Матю и й се усмихнах с благодарност.

Лелите ми бяха заобиколени от тълпа призраци и всичките тържествено кимаха.