Дебора Харкнес
Аз, вещицата (17)

17.

Усещах силен вкус на карамфил в устата си и бях увита като мумия в завивката си. Когато се размърдах, старите пружини на леглото леко проскърцаха.

— Шшт. — Устните на Матю бяха до ухото ми, а тялото му бе долепено в гърба ми. Лежахме прегърнати като лъжици, силно притиснати един в друг.

— Колко е часът? — попитах дрезгаво.

Матю леко се отдръпна и си погледна часовника.

— Минава един.

— Колко време съм спала?

— От около шест часа предния следобед.

Предния следобед!

В ума ми се завъртяха думи и образи: алхимичният ръкопис, заплахата на Питър Нокс, посинелите ми пръсти, излъчващи електричество, снимката на родителите ми, застиналата във вечен стремеж ръка на майка ми.

— Ти ми даде лекарство. — Опитах се да се освободя от завивката. — Не обичам лекарства, Матю.

— При следващия шок ще те оставя ненужно да страдаш. — Отгърна юргана с едно движение, което бе по-ефективно от цялата ми битка със завивките.

Резките му думи разбъркаха спомените ми и на повърхността изплуваха нови образи. Изкривеното лице на Джилиан Чембърлейн, която ме предупреждава да не пазя тайни, листът, който ме питаше дали си спомням. За миг се почувствах отново на седем години и се опитвах да осмисля защо умните ми жизнени родители вече ги няма в живота ми.

Протягах ръце към Матю, докато виждах в съзнанието си как ръката на майка ми се протяга към баща ми пред тебеширеното очертание. Детската ми мъка след смъртта им се сблъска с ново съчувствие на вече възрастната ми същност към майка ми, която отчаяно се опитва да докосне баща ми. Дръпнах се рязко от ръцете на Матю, вдигнах колене към гърдите си и заех отбранителна поза, свита на кълбо.

Матю искаше да помогне, виждах го, но не бе сигурен в мен, а и сянката на собствените му объркани емоции падна върху лицето му.

Отново чух в главата си отровния глас на Нокс: „Помни коя си“.

„Помниш ли?“ — питаше бележката.

Обърнах се внезапно към вампира и се хвърлих към него. Родителите ми вече ги нямаше, но Матю бе тук. Пъхнах глава под брадичката му и се заслушах няколко минути в редките удари на сърцето му. Бавният ритъм на вампирското сърце скоро ме приспа.

Но когато се събудих в тъмното, пулсът ми бе ускорен. Разритах завивките и успях да седна. Матю зад мен включи лампата, чийто абажур все още бе отместен.

— Какво има? — попита той.

— Магията ме намери. Вещиците също. Ще бъда убита заради магиите си също като родителите ми. — Думите се лееха от устата ми, обземаше ме паника. Изправих се, олюлявайки се, на крака.

— Не. — Матю също се изправи и застана между мен и вратата. — Ще застанем лице в лице с това, Даяна, каквото и да е то. Иначе вечно ще бягаш.

Част от мен знаеше, че е прав. Но останалата част искаше да се скрие в мрака. Но как бих могла, когато на пътя ми бе застанал вампир?

Въздухът около мен се завъртя, сякаш се опитах да прогоня чувството, че съм хваната в капан. По краката ми полазиха ледени тръпки. Въздухът се вдигна нагоре и покрай лицето ми повя лек бриз, който разлюля завивките и пердетата.

— Всичко е наред. — Нарочно повиши глас, за да надвика вихъра и да ме успокои.

Но това не бе достатъчно.

Вятърът се усилваше, аз вдигнах ръка и го превърнах в цилиндър, който ме обви сигурно като юрган. От другата му страна стоеше Матю с протегната ръка, впил поглед в мен. Когато отворих уста, за да го предупредя да се пази, от нея не излезе нищо друго, освен леден въздух.

— Всичко е наред — повтори той, без да откъсва очи от моите. — Не мърдай.

Не бях осъзнала, че това е проблемът, докато той не го изрече.

— Обещавам — казах аз.

Вятърът започна да утихва. Циклонът, който ме обгръщаше, се превърна във вихър, а после в лек бриз, накрая напълно изчезна. Въздъхнах и се отпуснах на колене.

— Какво се случва с мен? — Всеки ден тичах, гребях или се занимавах с йога и тялото ми изпълняваше каквото му наредях. А сега вършеше невъобразими неща. Сведох поглед, за да се уверя, че от ръцете ми не хвърчи електричество и около глезените ми не вее вятър.

— Това беше вещерски вятър — обясни ми Матю, без да помръдва. — Знаеш ли какво представлява?

Бях чувала за вещица в Олбъни, която можела да призовава бурите, но никой никога не бе наричал това умение вещерски вятър.

— Не — признах си, като продължавах да хвърлям погледи към ръцете и стъпалата си.

— Някои вещици наследяват способността да управляват въздушните стихии. Ти си една от тях — обясни ми той.

— Изобщо не ги управлявах.

— Беше ти за първи път — отбеляза той делово. И посочи недокоснатите пердета и чаршафи, всички разхвърляни по скрина и пода дрехи, които си стояха на същите места, на които бяха оставени сутринта. — И двамата сме още на крака, а на стаята не й личи, че през нея е минало торнадо. Това си е управление — засега.

— Но не стана по моя воля. Тези неща така изневиделица ли се случват на вещиците? Имам предвид вихрите и електрическите искри, които сами не са поискали? — Отметнах косата от лицето си и се олюлях. Бях изтощена. Прекалено много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа. Матю се наклони към мен, сякаш да ме хване, ако тръгна да падам.

— Вещерският вятър и посинелите пръсти се срещат рядко в наши дни. Магията е вътре в теб, Даяна, и напира да излезе, независимо дали го искаш или не.

— Почувствах се като в капан.

— Снощи не трябваше да те притискам. — Матю изглеждаше засрамен. — Понякога не знам какво да те правя. Ти си като перпетуум мобиле. Но исках само да стоиш мирна известно време и да ме изслушаш.

Сигурно на вампир, който рядко изпитва нужда дори да вдишва и издишва, му е още по-трудно да се справи с непрестанния ми порив да се движа. Отново между нас зейна бездна. Понечих да се изправя.

— Прощаваш ли ми? — попита той искрено разкаян. Аз кимнах. — Може ли? — попита отново и посочи към стъпалата си. Аз отново кимнах.

Той направи три бързи крачки и ми помогна да се изправя. Тялото ми се наклони към неговото точно като първата вечер в Бодлианската библиотека, когато го видях да стои аристократичен и спокоен в читалнята „Херцог Хъмфри“. Този път обаче не се отдръпнах толкова бързо. Вместо това доброволно се облегнах на него и кожата му ми се стори успокоително хладна, а не плашещо студена.

Останахме така прегърнати известно време, без да продумаме. Пулсът ми се успокои, а неговите ръце бяха отпуснати, макар потръпването му да показваше, че това никак не му бе лесно.

— И аз се извинявам. — Тялото ми се присламчи към неговото, пуловерът му ми боцкаше на бузата. — Ще се опитам да държа енергията си под контрол.

— Няма за какво да се извиняваш. И не бива да полагаш толкова усилия да се правиш на нещо, което не си. Искаш ли да ти направя чай? — попита той. Усетих как устните му се движат по темето ми.

Навън бе тъмна нощ и зората бе още далеч.

— Колко е часът?

Матю извъртя ръката си, за да може да си погледне часовника.

— Малко след три.

Изсумтях.

— Толкова съм уморена, но предложението ти за чай звучи чудесно.

— Тогава ще направя. — Той внимателно отмести ръцете ми, които обвиваха талията му. — Веднага се връщам.

Не исках да го изпускам от очи, затова тръгнах след него. Той порови из кутиите и пакетите с чай.

— Казах ти, че обичам чай — промълвих извинително, докато той премяташе поредния пакет, скрит зад машината за кафе, която рядко използвах.

— Имаш ли предпочитания? — И направи жест към претъпканата полица.

— От този в черния пакет със златния етикет, моля. — Зеленият чай ми се струваше най-добрия вариант, щеше да ме успокои.

Матю се зае с чайника и каната. Наля гореща вода върху ароматните листенца и бутна старата очукана кана към мен, когато напитката бе готова. Ароматите на зелен чай, ванилия и цитрус бяха толкова различни от миризмата на Матю, но въпреки това ми вдъхваха чувство за спокойствие.

Той също си сипа и ноздрите му се разшириха от предстоящото преживяване.

— Не мирише никак зле — призна и отпи малка глътка. За първи път го виждах да пие нещо различно от вино.

— Къде ще поседнем? — попитах и обвих топлата чаша с длани.

Матю кимна към всекидневната.

— Там. Трябва да поговорим.

Седна в единия ъгъл на удобния стар диван, а аз се настаних в другия. Парата от чая се издигаше към лицето ми и нежно ми напомняше за вещерския вятър.

— Трябва да разбера защо Нокс мисли, че си развалила магията на Ашмол — поде Матю, когато и двамата вече бяхме седнали.

Предадох му разговора, който проведохме у ректора.

— Каза, че магията ставала непредвидима около годишнините от направата й. Други вещици, които владеели заклинанията, също опитвали да я развалят, но не успели. Според него просто съм се оказала на подходящото място в подходящото време.

— Магията на ръкописа е направена от много надарена вещица и подозирам, че е почти невъзможно да се развали. Никой, опитвал се да вземе книгата преди това, не е отговарял на условията, без значение колко е бил обучен и по кое време на годината Ашмол е попадал в ръцете му. — Той се взря в чашата си. — Но ти успя. Въпросът е как и защо.

— Ако съм развалила магия, направена преди да се родя, най-вероятно съм уцелила благоприятен период около годишнината й, трудно ми е да повярвам, че е нещо друго. Ако съм изпълнила условията веднъж, тогава защо не успях втория път? — Матю отвори уста да каже нещо, но аз поклатих глава. — Не, не е заради теб.

— Нокс е обучен вещер, магиите са сложна работа. Предполагам, че с времето те отслабват. — Не ми изглеждаше много убеден.

— Ще ми се да виждах някаква логика във всичко това. — Представих си моята въображаема бяла маса с парченцата от пъзела. Преместих няколко от тях — Нокс, ръкописа, родителите ми — но те отказваха да се подредят. Гласът на Матю ме извади от унеса.

— Даяна?

— Ммм?

— Какво правиш?

— Нищо — отговорих прекалено бързо.

— Използваш магия — изтъкна той и остави чая си. — Помирисвам я. И я виждам. Ти блестиш.

— Така правя, когато не мога да разреша някоя загадка, точно като тази сега. — Наведох глава, за да скрия колко ми е трудно да говоря за това. — Виждам бяла маса и си представям различни парченца от пъзел. Те са в различни форми и цветове и се движат, докато се подредят. Когато се появи образ, застиват и аз знам какво става.

Матю помълча, преди да проговори.

— Колко често играеш тази игра?

— Непрекъснато — признах неохотно. — Докато ти беше в Шотландия, осъзнах, че това е магия, точно както когато познавам, че някой ме гледа, без да се обръщам.

— Има логика, знаеш ли — каза той. — Ти използваш магия, когато не мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — Парченцата от пъзела затанцуваха по бялата маса.

— Когато се движиш, ти не мислиш, поне не с рационалния дял от мозъка си. Когато тичаш, гребеш или правиш упражнения от йога, си някъде другаде. И когато разумът не държи под контрол твоите дарби, те изскачат.

— Но аз мислех преди това — възразих. — А и вещерският вятър се случи от само себе си.

— Да, но тогава изпитваше силна емоция — обясни ми той, наведе се напред и опря лакти в коленете си. — Чувствата винаги заглушават интелекта. Същото се случи и когато пръстите ти посиняха, и с Мириам, и с мен. Тази твоя бяла маса е изключение от общото правило.

— Настроенията и движението са достатъчни, за да отключат тези сили? Кой би искал да е вещица, щом нещо толкова просто може да предизвика ада на земята?

— Предполагам, че мнозина. — Матю се извърна. — Искам да те помоля да направиш нещо за мен — каза той. Диванът изскърца, когато пак застана с лице към мен. — И искам да си помислиш, преди да ми отговориш. Ще го направиш ли?

— Разбира се — кимнах аз.

— Искам да те заведа у дома.

— Няма да се връщам в Америка. — Само за пет секунди направих точно това, което ме бе молил да не правя.

Матю поклати глава.

— Не в твоя дом, а в моя. Трябва да се махнеш от Оксфорд.

— Казах ти вече, че ще дойда с теб в Удсток.

— „Старата ложа“ е една от къщите ми, Даяна — търпеливо ми обясни Матю. — Искам да те заведа в дома си във Франция.

— Франция? — Отметнах косата от лицето си, за да го видя по-добре.

— Вещиците са решени да вземат Ашмол 782 и да го скрият от останалите същества. Теорията им е, че си развалила магията, защото си от прочуто семейство. Когато Нокс и останалите научат, че не си използвала магия, за да се сдобиеш с ръкописа, и че магията е така направена, че да се самоунищожи пред теб, ще искат да знаят как и защо.

Затворих очи, защото пред тях изплуваха ярките образи на майка ми и баща ми.

— И няма да попитат учтиво.

— Вероятно не. — Матю пое дълбоко дъх и през вената на челото му премина една пулсация. — Видях снимката, Даяна. Искам да се махнеш далеч от Питър Нокс и библиотеката. Искам да си под моя покрив за известно време.

— Джилиан каза, че вещици са го направили. — Когато срещнах погледа му, бях поразена колко са малки зениците му. Обикновено бяха черни и огромни, но тази вечер нещо в Матю се бе променило. Тенът му не бе толкова призрачен и по обичайно бледите му устни имаше малко повече цвят. — Дали е права?

— Няма как да знам със сигурност, Даяна. Народът хауса в Нигерия вярва, че източник на силата на вещиците са камъни в стомаха им. Някой ги е търсил в баща ти — каза той, изпълнен със съчувствие. — Най-вероятно го е направила друга вещица.

Чу се леко прищракване и лампичката на телефонния секретар започна да примигва. Изсумтях.

— Лелите ти се обаждат за пети път — отбеляза Матю.

Въпреки че звукът беше намален, вампирът щеше да чуе съобщението. Отидох до масата в близост до него и вдигнах слушалката.

— Тук съм, тук съм — прекъснах развълнуваната тирада на леля ми.

— Мислехме, че си мъртва — изохка Сара. Изведнъж с пълна сила осъзнах, че двете с нея сме последните издънки на рода Бишъп. Представях си я как седи в кухнята със слушалка в ръка и разчорлена коса. Остаряваше и въпреки че имаше висок дух, фактът, че съм в опасност някъде далеч от нея, я беше разстроил.

— Не съм мъртва. В квартирата си съм и Матю е с мен. — Усмихнах му се леко. Той не отвърна с усмивка.

— Какво става? — попита Ем от другия апарат. След смъртта на родителите ми косата на Ем бе побеляла за няколко месеца. По онова време беше още млада жена, нямаше трийсет, но винаги е била по-крехката, сякаш можеше да я духне малко по-силен вятър. И тя като леля ми бе разстроена от това, което й подсказваше шестото чувство.

— Опитах се да взема ръкописа, това е всичко — казах ведро, не исках да ги товаря. Матю ме погледна укорително и се извърна. Но това не помогна. Леденият му поглед се заби в рамото ми. — Но този път не можаха да го открият в хранилището.

— Да не мислиш, че ти се обаждаме заради някаква си книга? — възмути се Сара.

Дълги студени пръсти издърпаха слушалката от ръката ми.

— Госпожице Бишъп, аз съм Матю Клермон — каза той рязко. Когато се пресегнах за слушалката, Матю сграбчи китката ми и поклати предупредително глава. — Даяна получава заплахи. Една от тях е от Питър Нокс.

Нямаше нужда да съм вампир, за да чуя виковете от другата страна на линията. Той пусна китката ми и ми подаде слушалката.

— Питър Нокс! — възкликна Сара. Матю затвори очи, сякаш силният й глас бе наранил слуха му. — Откога се мотае наоколо?

— От самото начало — отговорих с треперещ глас. — Той е вещерът, който се опита да проникне в мозъка ми.

— Нали не го допусна? — Личеше, че Сара е изплашена.

— Направих каквото ми бе по силите. И не съм много сигурна какво правя, когато става въпрос за магии.

— Скъпа — намеси се Ем, — много от нас имат проблеми с Питър Нокс. По-важното е, че баща ти му нямаше никакво доверие, абсолютно никакво.

— Баща ми!? — Подът под краката ми се разлюля и Матю обви ръка около талията ми, за да ме задържи. Разтърках очи, но не успях да премахна образа на баща ми със счупения череп и разпрания корем.

— Какво друго се случи, Даяна? — попита тихо Сара. — Питър Нокс сигурно те е уплашил до смърт, но има и още нещо.

Хванах със свободната си длан ръката на Матю.

— Някой ми изпрати снимка на мама и татко.

От другата страна на линията настана тишина.

— О, Даяна — промълви Ем.

— Онази снимка ли? — попита мрачно Сара.

— Да — прошепнах аз.

Сара изруга.

— Дай ми го пак.

— Той те чува прекрасно от мястото си — отбелязах аз. — Освен това можеш да ми кажеш всичко, което смяташ да кажеш на него.

Ръката на Матю се отмести от талията ми към долната част на гърба ми. Започна да масажира стегнатите ми мускули, докато те започнаха да се отпускат.

— Тогава и двамата ме слушайте. Бягай много, ама много далече от Питър Нокс. И по-добре вампирът да се погрижи да го направиш, защото иначе него ще държа отговорен. Стивън Проктър бе най-общителният мъж на света. Беше му трудно да изпитва неприязън към някого, а ненавиждаше този вещер. Даяна, незабавно се прибирай.

— Няма, Сара! Отивам с Матю във Франция. — По-неприятният избор, който ми предложи Сара, ме накара да взема решение.

Настъпи тишина.

— Франция? — ахна тихо Ем.

Матю протегна ръка.

— Матю иска да говори с вас. — Подадох му слушалката, преди леля ми да успее да се възпротиви.

— Госпожице Бишъп? Имате ли функция на телефона за разпознаване на обаждащия се?

Изсумтях. Кафявият телефон, който висеше на стената на кухнята в Мадисън, имаше кръгла шайба и километричен кабел, който позволяваше на Сара да се разхожда, докато говори. Функция за разпознаване на обаждащия се? Едва ли.

— Не? Тогава запишете тези номера. — И Матю бавно продиктува номера на мобилния си телефон и още един, който бил в дома му, като даде и подробни указания за международните кодове за избиране. — Може да се обаждате по всяко време.

По стреснатото му изражение познах, че Сара е казала нещо остро.

— Ще се погрижа да е в безопасност. — И ми подаде слушалката.

— Ще затварям. Обичам ви и двете. Не се тревожете.

— Престани да ни казваш да не се тревожим — скара ми се Сара. — Ти си наша племенница. Ние сме добри хора и се тревожим, Даяна, и едва ли това ще се промени.

Въздъхнах.

— Какво да направя, за да те убедя, че съм добре?

— Като начало си вдигай телефона по-често — каза тя строго.

Когато се сбогувахме, застанах до Матю, но избягвах да срещна погледа му.

— Всичко е по моя вина, точно както каза и Сара. Държа се като невежо човешко същество.

Той се обърна и отиде към дивана, колкото се може по-далече от мен, и потъна в меките възглавници.

— Взела си това решение за магията в живота си, когато си била самотно уплашено дете. И сега при всяка следваща крачка бъдещето ти зависи от това дали ще успееш да стъпиш на правилното място.

Матю се стресна, когато седнах до него и взех ръцете му в своите. Едвам се удържах да кажа и на него, че всичко ще бъде наред.

— Във Франция може би ще успееш да бъдеш себе си за няколко дни, без да се тревожиш, че ще сбъркаш — продължи той. — Може би ще успееш да си починеш, макар че никога не съм те виждал да се заседаваш дълго на едно място.

— Нямам време за почивка, Матю. — Вече започвах да се разколебавам в решението си да напусна Оксфорд. — Конференцията по алхимия е след по-малко от шест седмици. Очакват от мен откриващата лекция. А аз едва съм я започнала и без достъп до Бодлианската библиотека нямам шанс да я завърша навреме.

Матю присви очи.

— Доколкото разбирам, лекцията ти е за алхимичните илюстрации, нали?

— Да, за английските традиции в алегоричната образна система.

— Тогава сигурно няма да се заинтересуваш от копието ми от четиринайсети век на „Aurora Consurgens“. За съжаление е на френски.

Ококорих се. „Aurora Consurgens“ беше невероятен ръкопис за двете противоположни сили на алхимичната трансформация — среброто и златото, женското и мъжкото начало, мрака и светлината.

— Най-ранното известно копие на „Aurora“ е от двайсетте години на петнайсети век.

— А моето е от 1356 година.

— Но толкова ранен ръкопис не би трябвало да е илюстриран — отбелязах аз. Намирането на илюстриран документ отпреди 1400-та година беше толкова невероятно, колкото форд „Модел-Т“ да бъде паркиран на бойното поле край Гетисбърг.

— Този е.

— И съдържа ли всичките трийсет и един образа?

— Не. Има четирийсет. — Усмихна се. — Изглежда предишните историци са сбъркали няколко подробности.

Откритие от подобен род беше рядкост. Да дадеш на света непознато илюстрирано копие от четиринайсети век на „Aurora Consurgens“ беше шансът на живота за историка на алхимията.

— И какво има на допълнителните илюстрации? Текстът същият ли е?

— Ще се наложи да дойдеш до Франция, за да разбереш.

— Тогава да вървим — казах веднага. След седмици мъчение написването на доклада ми най-накрая започваше да изглежда напълно възможно.

— Значи няма да отидеш заради собствената си безопасност, а заради някакъв ръкопис? — Той поклати тъжно глава. — И това ми било здрав разум.

— Здравият разум никога не е бил силната ми страна — признах си. — Кога тръгваме?

— След час?

— След час. — Това не бе спонтанно решение. Той го планираше откакто заспах предната вечер.

Матю кимна.

— На пистата на старата американска военновъздушна база ни чака самолет. Колко време ти трябва, за да си събереш багажа?

— Зависи какво трябва да нося със себе си — казах аз и главата ми се завъртя.

— Нищо особено. Никъде няма да ходим. Вземи си малко дрехи. Не мога да си представя, че ще тръгнеш без маратонки. Ще бъдем само двамата, майка ми и икономката й.

Майка му.

— Матю — казах аз тихо. — Не знаех, че имаш майка.

— Всеки има майка, Даяна — отвърна той и извърна сивите си очи към мен. — Аз имам две. Жената, която ме роди, и Изабо, която ме направи вампир.

Едно беше да съм само с Матю. А съвсем различно да попадна в дом на непознат вампир. Предпазливостта пред такава опасна стъпка измести нетърпението ми да видя ръкописа. Сигурно ми пролича, че се колебая.

— Не бях го обмислил — призна той. В гласа му имаше болка. — Разбира се, че нямаш причини да се довериш на Изабо. Но тя ме увери, че с нея и Март ще си в безопасност.

— Щом ти им имаш доверие, тогава аз също ще им се доверя. — За моя изненада наистина го мислех, въпреки глождещото ме безпокойство, че сигурно ги е питал дали не се канят да ме ухапят по шията.

— Благодаря — каза само той. Погледът му се плъзна към устата ми и усетих как устните ми изтръпнаха. — Ти си събирай багажа, а аз ще измия съдовете и ще проведа няколко телефонни разговора.

Когато минах покрай неговия край на дивана, той ме хвана за ръката. Отново хладината на кожата му попи в моята топлина.

— Постъпваш правилно — промълви, преди да ме пусне.

Наближаваше деня за пране и спалнята ми бе затрупана с мръсни дрехи. Порових в гардероба и намерих няколко еднакви чифта панталони, които бяха чисти, няколко клина, пет-шест фланели и поло блузи. На гардероба имаше стар сак с емблемата на „Йейл“. Подскочих и хванах дръжката с една ръка. Прибрах дрехите в старата синьо-бяла брезентова чанта, сложих и няколко пуловера и ватирана блуза. Взех си още маратонки, чорапи, бельо, стар екип за йога. Нямах прилична пижама, затова щях да спя със спортните дрехи. Спомних си за френската майка на Матю. Пъхнах в сака официална риза и приличен панталон.

От коридора долетя басовият глас на Матю. Говореше по телефона първо с Фред, след това с Маркъс и накрая се обади на таксиметрова компания. С метната на рамото чанта маневрирах тромаво в банята. Четка за зъби, сапун, шампоан, четка за коса, сешоар и спирала за мигли. Последното почти не го ползвах, но в този случай козметичните средства бяха добра идея.

Когато приключих с багажа, отидох при Матю във всекидневната. Той преглеждаше съобщенията на мобилния си телефон, в краката му беше чантата ми с компютъра.

— Това ли е всичко? — попита, като погледна изненадано сака ми.

— Нали каза, че не ми трябва кой знае какво?

— Да, но не съм свикнал с жени, които ме слушат, когато ги съветвам за багажа. Мириам пътува за уикенда с толкова много дрехи, че са достатъчни да облече Френския чуждестранен легион, а майка ми тръгва с огромни куфари. Луиза не пресичаше улицата с това, което ти си взела, да не говорим да напусне страната.

— Освен че здравият разум не ми е силната страна, съм известна и с лесната си поддръжка.

Матю кимна доволно.

— Имаш ли паспорт?

— В чантата с компютъра ми е — посочих аз.

— Значи можем да тръгваме — заключи Матю и огледа за последен път жилището ми.

— Къде е снимката? — Струваше ми се нередно просто да я зарежа.

— Маркъс я взе — отвърна той веднага.

— Кога Маркъс е бил тук? — намръщих се аз.

— Докато спеше. Искаш ли да ти я върна? — Пръстът му беше на клавишите на телефона.

— Не — поклатих глава. Нямаше причина да я виждам отново.

Матю взе чантите ми и успя да ги свали заедно с мен без произшествия. Пред портите на колежа ни чакаше такси. Матю спря да поговори с Фред. Подаде на портиера визитка и двамата си стиснаха ръцете. Сключиха някаква сделка, чиито детайли никога нямаше да науча. Матю ме качи в таксито. Пътувахме около трийсет минути, оставяйки светлините на Оксфорд зад гърба си.

— Защо не взехме твоята кола? — попитах, когато излязохме извън града.

— Така е по-добре — обясни той. — Няма нужда да карам Маркъс да я връща обратно.

Люлеенето на таксито ме приспиваше. Облегнах се на рамото на Матю и задрямах.

Излетяхме малко след като ни провериха паспортите и пилотът попълни документите. По време на излитането седяхме един срещу друг на кушетки, наредени около ниска маса. Прозявах се на всяка минута, защото ушите ми заглъхваха. Когато достигнахме летателната височина, Матю разкопча колана си и взе възглавници и одеяло от шкаф под прозорците.

— Скоро ще сме във Франция. — Сложи възглавниците в единия край на моята кушетка, която беше почти колкото легло, и разгъна одеялото, за да ме завие. — А ти през това време поспи.

Не исках да спя. Истината беше, че се страхувах да се унеса. Онази снимка се бе отпечатала на вътрешната страна на клепачите ми.

Той клекна до мен, одеялото висеше от ръцете му.

— Какво има?

— Не искам да затварям очи.

Матю сложи всички възглавници без една на пода.

— Ела тук — каза той, седна до мен и потупа подканващо пухкавия бял четириъгълник. Завъртях се, плъзнах се по покритата с кожа повърхност, положих глава в скута му и си опънах краката. Той ме зави с одеялото.

— Благодаря — прошепнах.

— За нищо. — Докосна с пръст първо своите устни, а след това и моите. Вкусих сол. — Спи, аз съм тук, при теб.

Наистина заспах тежък и дълбок сън без сънища. Събудих се чак когато усетих пръстите на Матю по лицето си и чух думите му, че скоро ще се приземяваме.

— Колко е часът? — попитах напълно дезориентирана.

— Около осем — отвърна той, след като си погледна часовника.

— Къде сме? — Изправих се до седнало положение и си закопчах колана.

— Близо до Лион, над Оверн.

— В центъра на страната? — поинтересувах се аз, като си представих картата на Франция. Той кимна. — От този край ли си?

— Аз съм роден и прероден наблизо. Домът ми, по-точно семейният ми дом, е на час-два път оттук. Трябва да пристигнем в късната утрин.

Кацнахме на частната писта на оживеното регионално летище. Паспортите и другите ни документи бяха проверени от служител с отегчен вид, който се оживи моментално, щом прочете името на Матю.

— Винаги ли пътуваш по този начин? — Беше далеч по удобно, отколкото с редовен полет през лондонското летище „Хийтроу“ или парижкото „Шарл дьо Гол“.

— Да — отвърна той без извинение или притеснение. — Само когато пътувам, съм истински благодарен, че съм вампир и имам пари за пилеене.

Матю се спря зад един огромен рейнджровър и извади връзка ключове от джоба си. Отвори задната врата и натовари багажа ми. Рейнджровърът не беше луксозен колкото ягуара, но наваксваше с мощност. Все едно пътувахме с бронетранспортьор.

— За какво ти е такава голяма кола във Франция? — попитах, докато се взирах в идеално гладкия път.

Матю се засмя.

— Още не си видяла къщата на майка ми.

Пътувахме на запад през красивата провинция с разкошни замъци и стръмни планински склонове. Във всички посоки се простираха поля и лозя и дори под стоманеносивото небе всичко сякаш бе запалено от цветовете на есента. Знак сочеше пътя към Клермон-Феран. Не може да е съвпадение, помислих си аз.

Матю продължи на запад. Забави, зави по един тесен път и спря. Посочи в далечината.

— Ето — каза той. — Сет-Тур.

Измежду меките хълмове се издигаше високо плато, на което се виждаше централна каменна кула, заобиколена от по-малки. До портата на стража стоеше друга постройка. Това не бе красив приказен замък, в който се провеждат балове на лунна светлина. Сет-Тур беше крепост.

— Това ли е домът ти? — попитах и затаих дъх.

— Това е домът ми. — Матю извади мобилния си телефон от джоба и набра. — Маман? Почти пристигнахме.

Чу се как някой казва нещо в другия край на линията, а след това затваря. Матю се усмихна кисело и се върна на пътя.

— Тя ни очаква, така ли? — попитах, като едвам успях да овладея гласа си да не трепери.

— Да, очаква ни.

— И няма нищо против? — Не зададох истинския въпрос: „Сигурен ли си, че можеш да заведеш вещица в дома си?“. Но нямаше нужда да го правя.

Матю не откъсваше поглед от пътя.

— Изабо не обича изненадите като мен — каза той спокойно, докато завиваше по някаква козя пътека.

Минахме покрай редици от кестени и се заизкачвахме към Сет-Тур. Промушихме се между две от седемте кули и поехме през калдъръмения вътрешен двор към централната сграда. Отляво и отдясно имаше лехи и градинки, а после навлязохме в гора. Вампирът паркира колата.

— Готова ли си? — попита той и се усмихна сияйно.

— По-готова не мога и да бъда — смотолевих притеснено.

Матю ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Дръпнах надолу черното си яке и погледнах към внушителната фасада на замъка. Но плашещите очертания бяха нищо в сравнение с това, което ме очакваше вътре. Вратата се отвори.

— Кураж — пожела ми Матю и ме целуна нежно по бузата.