Дебора Харкнес
Аз, вещицата (29)

29.

Очите на жената, която ме плени, бяха яркосини. Имаше високи скули и платиненоруса коса. Носеше дебела ръчно плетена блуза с поло яка и тесни джинси. Нямаше черно наметало и метла, но несъмнено беше вещица.

Щракна с пръсти презрително още преди да извикам, и ми направи магия да мълча. Премести ръката си наляво и полетяхме по-скоро хоризонтално, отколкото вертикално. За първи път след като ме грабна от градината на Сет-Тур, смени посоката.

Матю щеше да се събуди и да види, че ме няма. Никога нямаше да си прости, че е заспал, нямаше да прости и на мен, че съм излязла. „Идиотка“, изругах се сама.

— Такава си, Даяна Бишъп — каза вещицата със странен акцент.

Затворих въображаемите врати зад очите си, с които препречвах опитите на вещици и демони да влизат в ума ми.

Тя се засмя и звънливият й смях ме смрази. Уплашена и на стотици метри над Оверн, изпразних съзнанието си с надеждата тя да не намери нищо, ако пак успее да проникне през надеждната ми защита. Тогава тя ме пусна.

Докато земята се приближаваше с бясна скорост към мен, мислите ми се завъртяха около една дума — Матю.

Вещицата ме хвана точно преди да падна.

— Прекалено си лека за носене за вещица, която не лети. Чудя се защо не го правиш?

Изброявах наум кралете и кралиците на Англия, за да прогоня другите мисли от главата си.

Тя въздъхна.

— Не съм ти враг, Даяна. И двете сме вещици.

Вятърът се смени, докато вещицата се отдалечаваше на югозапад от Сет-Тур. Бързо загубих ориентация. Светлините в далечината можеше да са на Лион, но ние не отивахме натам, а навлизахме все повече в планините. И това не бяха върховете, които Матю ми бе показвал по-рано.

Спуснахме се към нещо, което приличаше на кратер. Той се отличаваше от заобикалящия го провинциален пейзаж, от шеметните дефилета и гъстите гори. Оказа се руини на средновековен замък, с високи стени и яки основи, вкопани дълбоко в земята. В разрушените, отдавна напуснати сгради, сгушени в сенките на гората, растяха дървета. Замъкът нямаше нито една красива линия, беше грозен. Сякаш единственото му предназначение бе да гони хората надалеч. Единствената му връзка със света бяха черните планински пътища. Сърцето ми се сви.

Вещицата провеси крака надолу и посочи с пръстите им към земята. Аз закъснях да го направя и тя ме принуди с едно щракване на пръстите. Малките ми костици се изпънаха с неохота. Плъзнахме се над останките от покритите със сиви каменни плочи покриви, но без да ги докосваме. Поехме към малкия централен двор. Стъпалата ми изведнъж застанаха успоредно на земята и се удариха в калдъръма. Целите ми крака се разтресоха от сблъсъка.

— С времето ще се научиш да се приземяваш по-меко — отбеляза делово вещицата.

Не успявах да осъзная какво се случва, толкова бързо се сменяха обстановките около мен. Струваше ми се, че само преди секунди бях лежала сънена и доволна до Матю в леглото. А сега стоях в полуразрушен замък с непозната вещица.

От сенките изскочиха два силуета и тогава объркването ми се превърна в ужас. Единият беше Доменико Микеле. Другият не ми бе познат, но леденото докосване на погледа му ми подсказа, че и той е вампир. Миризмата на тамян и сяра ми припомни кой е: Жербер от Орийак, вампирът папа.

Физиката на Жербер бе заплашителна, но злината, извираща сякаш от самата му същност, ме накара инстинктивно да се отдръпна. Тя бликаше от кафявите му вкопани очи. Скулите му бяха толкова масивни, че кожата върху тях изглеждаше като разтегната. Носът му бе леко прегърбен и върхът му сочеше надолу към устните, извити в злобна усмивка. Пред неговия втренчен поглед заплахите на Питър Нокс бледнееха.

— Благодаря, че ми показа това място, Жербер — каза спокойно вещицата, без да ме пуска. — Прав си, тук няма да ме безпокоят.

— Удоволствието е изцяло мое, Сату. Може ли да я разгледам? — попита тихо Жербер, докато крачеше наляво и надясно, сякаш търсеше точката с най-добра видимост. — След като е била с Дьо Клермон, трудно е да се определи къде започва нейната миризма и свършва неговата.

Похитителката ми го изгледа смразяващо при споменаването на Матю.

— Даяна Бишъп вече е под моя опека. Вече не се нуждаем от присъствието ти.

Жербер не сваляше поглед от мен, докато ме приближаваше с малки, премерени крачки. Нарочната му мудност само го правеше да изглежда още по-заплашителен.

— Странна книга, а, Даяна? Преди хиляда години я взех от магьосник в Толедо. Когато я донесох във Франция, вече бе омагьосана.

— Въпреки познанията ти за магиите не си успял да разгадаеш тайната й. — Презрението в гласа на вещицата беше очевидно. — Ръкописът и сега си остава все така омагьосан. Остави го на нас.

Той не спираше да се приближава.

— Името на моята вещица приличаше на твоето, казваше се Меридиана. Не пожела, разбира се, да ми помогне да разгадаем тайните на ръкописа. Но кръвта ми я зароби. — Беше вече достатъчно близо и усещах хладината, която се излъчваше от тялото му. — Всеки път, когато пиех от нея, в мен преминаваха прозрения за магиите й и фрагменти от познанията й. Но бяха неясни и това ме вбесяваше. Трябваше да пия още и още. Тя отпадна и стана лесна за манипулиране. — Пръстът на Жербер докосна лицето ми. — Очите на Меридиана бяха като твоите. Какво видя, Даяна? Би ли го споделила?

— Достатъчно, Жербер — предупреди го Сату, а Доменико изръмжа.

— Не си въобразявай, че това е последният път, в който се срещаме, Даяна. Първо ще те погнат вещиците, след това Паството ще реши как да постъпи с теб. — Очите на Жербер се впиха в моите и пръстът му се плъзна надолу по бузата ми, сякаш ме галеше. — След това ще си моя. Но засега — той се поклони леко към Сату — е твоя.

Вампирите се отдръпнаха. Доменико погледна назад, не му се тръгваше. Сату изчака с празен поглед, докато ударът на метал в дърво показа, че двамата са се махнали от замъка. Сините й очи веднага се оживиха и тя ги обърна към мен. С едно щракване на пръстите развали магията, която не ми позволяваше да говоря.

— Коя си ти? — попитах дрезгаво, когато отново си върнах речта.

— Казвам се Сату Ярвинен — представи се тя, докато бавно обикаляше около мен, опънала ръка зад себе си. Връхлетя ме спомен за друга ръка, която се движеше по същия начин. Веднъж Сара крачеше така в задния двор в Мадисън, когато се опитваше да сложи каишка на изгубено куче, но ръцете в спомена ми не бяха нейни.

Дарбите на Сара бяха нищо в сравнение със силата на тази вещица. Стана ми ясно колко е способна още като я видях как лети. Но също така бе изкусна с магиите. В момента ме оплиташе в магически паяжини, без дори да произнесе и една дума. И последната ми надежда за лесно бягство се стопи.

— Защо ме отвлече? — попитах, в опит да я разсея.

— Мъчехме се да ти покажем колко е опасен Клермон. Не искахме да стигаме чак до магии, но ти не се вслуша. — Думите на Сату бяха сърдечни, гласът й бе добронамерен. — Не пожела да дойдеш при нас на Мабон, пренебрегна Питър Нокс. А онзи вампир с всеки изминал ден все повече се приближаваше до теб. Но сега си на сигурно място далеч от него.

Всичките ми инстинкти ме предупреждаваха, че съм в опасност.

— Вината не е твоя — продължи Сату, като ме докосна леко по рамото. Кожата ми започна да пари, а тя се усмихна. — Вампирите са такива съблазнители, такива чаровници. Той те манипулира, точно както Жербер си е играл с Меридиана. Не те виним за това, Даяна. В детството не са те обучавали, няма как да видиш истинската му същност.

— Матю не ме манипулира — настоях аз. Нямах представа какво точно има предвид с тези думи, но от нейната уста прозвуча страшно.

— Сигурна ли си? — попита тя внимателно. — И никога не си опитвала и капка от кръвта му?

— Разбира се, че не! — Може в детството си да не съм била обучавана на магии, но не бях пълна идиотка. Вампирската кръв беше силна, можеше да ти промени живота.

— И не си спомняш да си вкусвала нещо много солено? Да си изпитала необичайна умора? Да си заспивала дълбоко, докато той е бил край теб, макар да не си искала?

В самолета за Франция Матю бе докоснал пръсти до устните си и след това ги бе допрял до моята уста. Бяха солени. И следващото нещо, което си спомнях, е как кацнахме във Франция. Вече не бях толкова сигурна.

— Разбирам. Значи все пак ти е дал от кръвта си. — Сату поклати глава. — Това не е никак хубаво, Даяна. Подозирахме, че е така, след като той те проследи до колежа на Мабон и се покатери през прозореца ти.

— Какви ги приказваш? — Вледених се от изненада. Матю никога не би ми дал от кръвта си. Нито би нарушил неприкосновеността ми. Ако е извършил някои от нещата, които тя казваше, сигурно е имало причина и той щеше да ми обясни.

— Вечерта, когато се запознахте, Клермон те проследи до жилището ти. Пропълзя през отворения прозорец и остана в квартирата ти часове. Не се ли събуди? Ако не, може да ти е дал от кръвта си, за да те държи заспала. Как иначе да го обясним?

В устата си тогава усещах силен вкус на карамфил. Затворих очи, за да прогоня спомена и болката, която ме връхлетя заедно с него.

— Вашата връзка не е нищо друго, освен голяма измама, Даяна. Матю Клермон винаги е искал само едно: изгубения ръкопис. Всичките му действия, всяка лъжа, която е изрекъл, са средство за постигане на тази цел.

— Не. — Не беше възможно. Не може да ме е лъгал последната нощ. Не и когато бяхме в прегръдките си.

— Да. Съжалявам, че трябва да ти кажа тези неща, но ти не ни остави друг избор. Опитахме се да ви разделим, но ти си голям инат.

Точно като баща ми, помислих си аз. Присвих очи.

— Откъде да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Една вещица не може да излъже друга. Ние сме сестри, в края на краищата.

— Сестри? — възкликнах недоверчиво. Подозренията ми се засилваха. — Ти си същата като Джилиан. Правиш ми се на сестра, за да събереш информация, и се опитваш да ме настроиш срещу Матю.

— Значи знаеш за Джилиан — отбеляза Сату със съжаление.

— Знам, че ме следеше.

— А знаеш ли, че е мъртва? — Изведнъж гласът на Сату стана недружелюбен.

— Какво? — Сякаш земята под краката ми се залюля и аз се плъзнах по нея.

— Клермон я уби. Затова избяга толкова бързо от Оксфорд. Още една невинна жертва, която не успяхме да скрием от пресата. Какви точно бяха заглавията? А, да! „Млада американска изследователка умира в чужбина, докато прави проучване“. — Устата на Сату се изкриви в злобна усмивка.

— Не. — Поклатих глава. — Матю не би я убил.

— Уверявам те, че го направи. Но преди това я разпита, разбира се. Очевидно вампирите така и не са разбрали, че е безпредметно да убиват посредника.

— Снимката на родителите ми. — Матю би убил този, който ми я изпрати.

— Много глупаво от страна на Питър да ти я прати и много лекомислено да накара Джилиан да я донесе в колежа ти — продължи Сату. — Но Клермон е прекалено умен и не оставя следи. Направи го да изглежда като самоубийство и остави трупа й като предупреждение срещу вратата на Питър в хотел „Рандолф“.

Джилиан Чембърлейн не ми беше приятелка, но мисълта, че никога повече няма да я видя надвесена над покрит със стъкло папирус, ме разтресе повече, отколкото бих предположила.

И точно Матю я бе убил. В главата ми настъпи хаос. Как може да ми казва, че ме обича, а в същото време да крие такива неща от мен? Тайните бяха едно нещо, но убийството, дори като отмъщение и отвръщане на удара, съвсем друго. Все ме предупреждаваше, че не може да му се има доверие. Аз не обръщах внимание и пусках думите му покрай ушите си. Дали това не е било част от плана му, друга стратегия да ме примами да му вярвам?

— Трябва да ми позволиш да ти помогна. — Тонът на Сату отново бе станал дружелюбен. — Всичко това отиде прекалено далеч и ти си в ужасна опасност. Мога да ти покажа как да използваш способностите си. Така ще можеш да се защитиш от Клермон и другите вампири като Доменико и Жербер. Някой ден ще станеш страхотна вещица, точно като майка си. Довери ми се, Даяна. Ние сме едно семейство.

— Семейство — повторих като в транс.

— Майка ти и баща ти не биха искали да попаднеш в лапите на вампир — продължи да ми обяснява тя, все едно бях дете. — Те знаеха колко е важно да се запазят връзките между вещиците.

— Какво каза? — Мислите ми вече не бяха хаотични. Съзнанието ми бе съвсем бистро и цялата бях изтръпнала, сякаш хиляди вещици се взираха в мен. Нещо ми убягваше, нещо, свързано с родителите ми, което изобличаваше Сату като лъжкиня.

Чух странен звук. Беше като съскане и скърцане, все едно въжета стържеха в камък. Погледнах надолу и видях дебели кафяви корени да се стелят по земята. Пълзяха към мен.

Сату не ги забелязваше.

— Родителите ти биха искали да си достойна за отговорностите си като истинска вещица от семейство Бишъп.

— Родителите ми? — Откъснах очи от земята и се опитах да се съсредоточа върху думите на Сату.

— Дължиш на мен и посестримите си вещици лоялност и преданост, а не на Матю Клермон. Спомни си за майка си и баща си. Помисли какво би им причинила тази връзка, ако знаеха за нея.

По гръбнака ми премина ледена тръпка на предчувствие и всичките ми инстинкти ми подсказваха, че тази вещица е опасна. Корените вече бяха стигнали до стъпалата ми. Сякаш усетиха тревогата ми и рязко смениха посоката. Забиха се в калдъръма от двете ми страни и се сплетоха в здрава, невидима мрежа под замъка.

— Джилиан ми каза, че родителите ми са убити от вещици — казах аз. — Би ли го отрекла? Кажи ми истината за случилото се в Нигерия.

Сату мълчеше. Това бе като признание.

— Точно както си мислех — промълвих горчиво.

Леко мръдване на китката й ме просна по гръб на земята. Краката ми полетяха във въздуха, а след това невидима ръка ме издърпа по гладката повърхност на ледения вътрешен двор и ме вкара в тясно пространство с високи прозорци и само частично оцелял покрив.

Гърбът ми бе наранен от влаченето по каменните плочи на старата зала на замъка. Но по-лошото беше, че неопитната ми съпротива срещу магиите на Сату се оказваше безполезна. Изабо беше права. Незнанието ми какво представлявам и как да се защитавам ме бе вкарало в сериозна беда.

— Отново отказваш да се вслушаш в разума. Не искам да те наранявам, Даяна, но ще се наложи да го направя, ако това е единственият начин да те накарам да осъзнаеш сериозността на ситуацията. Трябва да се откажеш от Матю Клермон и да ни покажеш какво да направим, за да се сдобием с ръкописа.

— Никога няма да се откажа от съпруга си, нито ще ви помогна да вземете ръкописа. Той не ви принадлежи.

Заради последните ми думи бях наказана с усещането, че главата ми се сцепва на две. Въздухът затрепери от смразяващ кръвта писък. Последва го какофония от ужасяващи звуци. Те ми причиниха такава болка, че паднах на колене и скрих глава в ръцете си.

Сату присви очи и те заприличаха на цепки. Озовах се отново по гръб върху студените камъни.

— Не ни принадлежи? Осмеляваш се да се смяташ за вещица, след като току-що си станала от леглото на вампир?

— Аз наистина съм вещица — отвърнах рязко, учудена колко ме заболя от забележката й.

— Ти си позор за вещиците, също като Стивън — просъска Сату. — Инат, конфликтна и независима. И пълна с тайни.

— Точно така, Сату. Метнала съм се на баща си. Той не би ти казал нищо. Аз също няма да го направя.

— Напротив. Вампирите изтръгват тайните от вещиците капка по капка. — И за да ми покаже какво има предвид, Сату щракна с пръсти към дясната ми ръка. Някога друга вещица бе щракнала така с пръсти към порязаното на коляното ми и бе затворила раната по-бързо от превръзка. Но този път невидим нож проряза кожата ми. От среза потече кръв. Сату гледаше като хипнотизирана кръвоизлива.

Покрих порязаното с длан и го притиснах. Болеше ме учудващо много и започна да ме обхваща паника.

„Не — каза познат глас. — Не бива да се поддаваш на болката.“ Опитах се да се овладея.

— Като вещица имам много начини да разбера какво криеш. Ще те отворя, Даяна, и ще намеря всяка тайна вътре в теб — обеща ми Сату. — Тогава да те видим какъв си инат.

Кръвта сякаш се дръпна от главата ми и ми се зави свят. Познатият глас привлече отново вниманието ми, като прошепна моето име: „От кого крием тайните си, Даяна?“.

„От всички“, отвърнах аз наум веднага, сякаш хиляди пъти бях отговаряла на този въпрос. Далеч по-здрави врати се затвориха зад слабата защита, която преди ми бе достатъчна, за да държа любопитните вещици далеч от мислите ми.

Сату се усмихна, очите й проблеснаха, когато усети новата бариера, която пуснах.

— Вече разгадах една тайна. Да видим с какво друго си имаме работа, освен със способността ти да си пазиш съзнанието.

Вещицата промълви нещо и тялото ми се завъртя, а след това падна по очи на земята. Ударът ми изкара въздуха. Наредени в кръг зелени отровни пламъци изскочиха от студените камъни.

Нещо нагорещено опари гърба ми. Стрелна се от рамо до рамо като комета, спусна се към кръста ми и отново запълзя нагоре. Магията на Сату ме държеше здраво, не ми позволяваше да мръдна. Болката бе неописуема, но преди мракът да ме погълне и спаси, вещицата свали магията. Когато мракът избледня, болката отново се появи.

Чак тогава осъзнах, че тя ме отваря, точно както бе обещала. Повдигна ми се. Чертаеше магически кръг върху мен.

„Трябва да си много, много смела.“

През мъглата, в която ме хвърли болката, проследих виещите се корени, покриващи пода на залата, които ме водеха към познатия глас. Край кръга от зелени пламъци, под ябълково дърво седеше майка ми.

— Мамо! — извиках тихо и протегнах ръка към нея. Но магията на Сату ме държеше здраво.

Очите на майка ми бяха по-тъмни, отколкото ги помнех, но със същата форма като моите. Те не ме изпускаха от поглед. Постави призрачния си пръст пред устните си, за да ме накара да млъкна. С последни сили кимнах, за да й покажа, че я виждам. Последната ми ясна мисъл беше за Матю.

След това нямаше нищо друго, освен болка и страх, както и неясен копнеж да затворя очи и да заспя завинаги.

Сигурно бяха минали много часове, преди Сату да ме захвърли ядосано през стаята. Гърбът ми пламтеше от магията й, а тя непрекъснато отваряше раната на ръката ми. В някакъв момент ме увеси с главата надолу за глезена, за да сломи съпротивата ми, и започна да ме дразни, че не мога да полетя и да избягам. Въпреки усилията си не успя да разгадае тайните ми.

Изрева гневно и ниските й обувки затракаха по каменните плочи. Започна да крачи напред-назад и да се опитва да измисли нови начини да ме измъчва. Надигнах се на лакът и се опитах да предвидя следващия й ход.

„Дръж се. Бъди смела.“ Майка ми все още седеше под ябълковото дърво, по лицето й блестяха сълзи. Спомних си как Изабо каза на Март, че имам повече кураж, отколкото е предполагала, как Матю ми прошепна „моето смело момиче“ в ухото. Събрах сили да се усмихна, не исках майка ми да плаче. Но усмивката ми само още повече разгневи Сату.

— Защо не използваш дарбата си, за да се защитиш? Знам, че можеш! — изрева тя. Скръсти ръце на гърдите си, след това ги разпери и започна да мърмори нещо. Свих се на кълбо около силната болка в корема. Това ми напомни за изкорменото тяло на баща ми, за извадените му вътрешности, които лежаха до трупа му.

„Това следва.“ Странно, но знанието ми донесе облекчение.

Следващите думи на Сату ме тласнаха по пода на порутената зала. Напразно протягах ръце над главата си в опит да намаля скоростта, с която се пързалях по неравните камъни и издадените коренища. Свих пръсти, сякаш можех да се пресегна до Оверн и да се хвана за Матю.

Трупът на майка ми бе изглеждал точно така в средата на магическия кръг в Нигерия. Издишах рязко и извиках.

„Даяна, послушай ме. Ще се почувстваш напълно сама.“ Майка ми говореше и като чух гласа й, отново се превърнах в дете. Седях на люлката, закачена на ябълковото дърво в задния двор на къщата ни в Кембридж в един далечен августовски следобед. Миришеше на окосена трева, на свежо и зелено, долавях и аромата на лилии от майка ми. „Можеш ли да продължиш да бъдеш смела, докато се чувстваш напълно сама? Би ли го направила заради мен?“

Но този път не усещах лекия августовски бриз по кожата си. Твърдият камък одра бузата ми, когато се опитах да кимна в отговор.

Сату ме преобърна и острите камъни се врязаха в гърба ми.

— Не искаме да правим това, сестро — каза тя със съжаление. — Но се налага. Когато забравиш Клермон, ще ме разбереш и ще ми простиш.

Изключено, помислих си. Ако той не те убие, духът ми ще те преследва до края на живота ти, след като си отида.

Сату прошепна няколко думи и ме вдигна във въздуха, за да ме изстреля с добре премерени тласъци извън залата и над стълбище, което се виеше надолу към дълбините на замъка. Повлече ме през древните подземия на сградата. Нещо шумолеше след мен и аз извих шия, за да видя какво.

Бяха призраци. Десетки призраци се носеха след нас в погребална процесия, лицата им бяха тъжни и уплашени. Въпреки огромните си способности, Сату не можеше да види мъртвите край нас, точно както не бе забелязала и майка ми.

Вещицата се опитваше да вдигне тежък дървен капак на пода. Затворих очи и се приготвих да полетя надолу. Но Сату ме сграбчи за косата и наведе лицето ми над тъмната дупка. Надигна се отровна миризма на смърт и призраците станаха неспокойни и започнаха да стенат.

— Знаеш ли какво е това, Даяна?

Свих се и поклатих глава, бях прекалено изтощена и уплашена, за да говоря.

— Това е шахта. — Призраците повториха думата. Дребна женица с набръчкано от възрастта лице заплака. — Шахтите са за хора, които трябва да бъдат забравени. Хвърлените в тях първо полудяват, а след това умират от глад, ако изобщо преживеят падането. Надолу е много дълбоко. Никой не може да излезе без помощ отгоре, а тази помощ никога не идва.

Призрак на млад мъж с голяма рана на гърдите кимна в знак на съгласие с думите на Сату. „Не падай, момиче“, каза той с тъжен глас.

— Но ние няма да те забравим. Отивам за подкрепление. Може да се инатиш пред една от вещиците от Паството, но не и пред всичките три. И с майка ти и баща ти така се оказа. — Тя ме хвана по-здраво и двете полетяхме двайсет метра надолу към дъното на шахтата. Цветът на каменните стени се сменяше колкото по-дълбоко се спускахме.

— Моля те — промълвих, когато тя ме пусна на пода. — Не ме оставяй тук. Нямам никакви тайни. Не знам как да използвам магическите си способности, нито как да взема отново ръкописа.

— Ти си дъщеря на Ребека Бишъп — изтъкна Сату. — Имаш магическа сила, усещам я. И ние ще се погрижим тя да се прояви. Ако майка ти бе оставена тук, тя просто щеше да излети. — Сату погледна в тъмнината над нас, след това към глезена ми. — Но ти не си дъщеря на майка си, нали? Не и когато става въпрос за важните неща.

Вещицата сви колене, вдигна ръце и се отблъсна с лекота от пода на шахтата. Издигна се във въздуха и се превърна в размазано синьо-бяло петно, после изчезна. Високо над мен се затвори дървен капак.

Матю никога нямаше да ме намери тук. Всяка следа от мен вече бе изчезнала, миризмата ми бе пръсната в четирите посоки на света. Единственият начин да изляза, освен Сату, Питър Нокс или някоя непозната вещица да ме измъкне, беше сама да измисля как.

Пренесох тежестта си върху единия крак, свих колене, вдигнах ръце и се отблъснах както бе направила Сату. Нищо не се случи. Затворих очи и се опитах да си спомня как се чувствах, когато танцувах в салона, надявах се, че това ще ме накара отново да полетя. Но така само се сетих отново за Матю и тайните, които той криеше от мен. Заплаках и когато застоялият въздух в шахтата напълни дробовете ми, така се закашлях, че паднах на колене.

Поспах малко, но ми беше трудно да не обръщам внимание на призраците, които започнаха да си бъбрят. Поне те ми носеха малко светлина в мрака. Всеки път, когато се местеха, във въздуха се появяваше светеща линия, която показваше посоката им на движение. Млада жена в мръсни дрипи седеше насреща ми, тананикаше си тихичко и се взираше в мен с празни очи. В средата на шахтата монах, рицар в пълни доспехи и мускетар надничаха в още по-дълбока дупка, от която се излъчваше такова усещане за загуба, че не смеех да я приближа. Монахът си мърмореше някаква заупокойна молитва под носа, а мускетарят непрекъснато бъркаше в ямата, сякаш търсеше нещо загубено.

Потъвах в забрава, губех битката със страха, болката и студа. Съсредоточих се и си спомних последните пасажи от „Aurora Consurgens“, които бях прочела. Повторих ги на глас, надявах се да ми помогнат да не загубя разсъдъка си.

— „Аз измислям стихиите и ги карам да живеят в хармония — промълвих през стиснатите си устни. — Аз правя влажното отново сухо, и сухото — влажно. Аз правя твърдото меко и смекчавам твърдото. Аз съм краят, затова моята любима е началото. Аз съдържам в себе си цялото сътворение и всичкото познание е скрито в мен.“

Нещо проблесна на близката стена. Още един призрак, дошъл да ме поздрави, но аз затворих очи, бях прекалено уморена и не ми пукаше. Продължих да рецитирам.

— „Кой ще се осмели да ме раздели от моята любима? Никой, защото нашата любов е категорична като смъртта.“

Майка ми ме прекъсна: „Няма ли да се опиташ да поспиш, малка вещице?“.

Зад затворените си клепачи видях таванската си стая в Мадисън. Беше само няколко дни преди последното пътуване на родителите ми до Африка. Бяха ме завели при Сара, тя трябваше да се грижи за мен, докато ги няма.

— Не ми се спи — отвърнах. Хленчех като капризно дете. Отворих очи. Призраците се скупчваха към блясъка в сянката вдясно от мен.

Там седеше майка ми, облегната на влажната каменна стена на шахтата. Беше разтворила ръце. Приближих се към нея и затаих дъх от страх да не изчезне. Тя се усмихна подканящо, тъмните й очи блестяха, защото се бяха налели със сълзи. Призрачните ръце и пръсти на майка ми се раздвижиха, когато се сгуших в познатото й тяло.

„Да ти разкажа ли приказка?“

— Твоите ръце видях, когато Сату ми правеше магия, нали?

Смехът, с който ми отговори, притъпи болката от студените камъни под мен.

„Ти беше много смела.“

— Толкова съм уморена — въздъхнах.

„Тогава е време за приказката. Имало едно време — започна тя — една малка вещица на име Даяна. Когато била много малка, нейната фея-кръстница я овързала в панделки във всички цветове на дъгата.“

Помнех тази приказка от детството си, тогава носех пижама в лилаво и розово и косата ми бе сплетена на две дълги плитки, стигащи до кръста ми. Спомени нахлуха в онези части на съзнанието ми, които стояха празни и неизползвани след смъртта на родителите ми.

— Защо феята кръстница я овързала така? — попитах с детски глас.

„Защото Даяна обичала да прави магии и била много добра в това. Но нейната кръстница знаела, че другите вещици ще завидят на способностите й. Когато си готова — казала й кръстницата, — ще махнеш тези панделки. Дотогава няма да можеш да летиш и да правиш заклинания.“

— Не е честно — протестирах, както обичат да правят седемгодишните. — Да накаже другите вещици, не мен.

„Няма нищо честно на този свят, нали?“, каза майка ми.

Поклатих мрачно глава.

„Колкото и да опитвала, Даяна не можела да свали панделките. С времето ги забравила. И се отучила да прави магии.“

— Никога няма да се отуча да правя магии — настоявах аз.

Майка ми се намръщи.

„Но точно така се случи“, прошепна ми тя нежно. Приказката й продължаваше. „Един ден, дълго след това, Даяна срещнала красив принц, който живеел в сенките между залеза на слънцето и изгрева на луната.“

Това бе любимата ми част. Спомени за други вечери нахлуха в ума ми. Понякога я питах за името му, друг път заявявах, че не ме интересува някакъв си глупав принц. Но най-вече се чудех защо някой ще иска да бъде с безполезна вещица.

„Принцът обичал Даяна, въпреки че тя не можела да лети. Той виждал панделките, с които била овързана, макар никой друг да не можел. Чудел се какво ли е предназначението им и какво ще се случи, ако вещицата ги махне. Но смятал, че ще е нелюбезно да ги споменава, защото тя може да се срамува от тях.“ Кимнах със седемгодишната си глава, впечатлена от загрижеността на принца, а главата ми на възрастна също се помръдна до каменната стена. „Обаче не спирал да се чуди защо една вещица ще отказва да лети, след като може.“

„Тогава — продължи майка ми и ме погали по косата, — в града дошли три вещици. Те също виждали панделките и подозирали, че Даяна е по-силна вещица от тях. Затова я отвели в мрачен замък. Но панделките не помръдвали, макар вещиците да ги дърпали с всички сили. Заключили я в тъмна стая с надеждата тя така да се уплаши, че сама да си свали панделките.“

— Даяна сама ли била?

„Напълно сама“, потвърди, майка ми.

— Тази приказка не ми харесва — оплаках се аз.

„Искаш ли да поспиш?“

Придърпах завивките си от детството, юрган на кръпки в ярки цветове, който Сара ми бе купила от магазин в Сиракюз преди да дойда, и се плъзнах на пода на шахтата. Майка ми ме зави и ме придърпа от камъните.

— Мамо?

„Да, Даяна?“

— Направих каквото ми каза. Опазих тайната от всички.

„Знам, че е било трудно.“

— Имаш ли тайни? — Представих си как тичам като сърна през полето, а майка ми ме гони.

„Разбира се“, каза тя, щракна с пръсти и аз се издигнах във въздуха и паднах в прегръдките й.

— Ще ми ги кажеш ли?

„Да.“ Устата й бе толкова близо до ухото ми, че дъхът й ме гъделичкаше. „Ти. Ти си най-голямата ми тайна.“

— Но аз съм тук! — извиках. Изтръгнах се от нея и хукнах към ябълковото дърво. — Как може да съм тайна, щом съм тук?

Майка ми сложи пръсти пред устните си и се усмихна.

„Магия.“