Дебора Харкнес
Аз, вещицата (38)

38.

Когато двата свята се сблъскаха, в костите ми отекна силен гръм.

Нещо ужили дясната ми ръка и усетих мирис на латекс и пластмаса. Матю се караше с Маркъс. Под мен бе студената земя и мирисът на гниещи листа заглуши всички други миризми. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо, само черен мрак. Направих усилие и чак тогава успях да различа очертанията на почти голите клони, които се кръстосваха над мен.

— Използвай лявата ръка, тя вече е отворена — каза нетърпеливо Матю.

— Тази ръка е безполезна, Матю. Тъканите са пълни със слюнката ти и няма да поемат нищо друго. По-добре дясната ръка. Кръвното й налягане е толкова ниско, че не мога да й намеря вена. — Гласът на Маркъс бе неестествено тих, като на лекар от спешно отделение, който редовно се среща със смъртта.

В лицето ми се удари нещо като два снопа спагети. Хладни пръсти докоснаха носа ми. Опитах се да се отърся, но само бях притисната още по-силно надолу.

Гласът на Мириам долетя отдясно в мрака.

— Тахикардия. Ще я упоя.

— Не — възрази грубо Матю. — Никакви упойки. Тя е почти в безсъзнание. Може да изпадне в кома.

— Тогава я накарай да се укроти. — Гласът на Мириам звучеше съвсем делово. Мъничките хладни пръсти се притиснаха в шията ми с неочаквана сила. — Не мога едновременно да спирам кървенето и да я държа неподвижна.

Виждах разпокъсано какво става около мен — само това над мен, само това, което регистрираше периферното ми зрение, само това, което можех да проследя, когато с кански усилия завъртах очните си ябълки.

— Можеш ли да помогнеш, Сара? — Гласът на Матю беше пълен с болка.

Лицето на леля изплува пред очите ми.

— Няма магия за излекуване от вампирско ухапване. Ако имаше, тогава нямаше да се боим от същества като вас.

Понесох се към пълния покой, но ме спря Ем, която ме хвана за ръката и задържа душата ми в тялото.

— Тогава нямаме избор — каза отчаяно Матю. — Аз ще го направя.

— Не — намеси се решително Мириам. — Още не си достатъчно укрепнал. Освен това аз съм го правила стотици пъти. — Чух как нещо се раздира. След нападението на Жулиет вече знаех, че звукът е от разкъсана вампирска плът.

— Във вампир ли ще ме превърнат? — прошепнах на Ем.

— Не, скъпа. — Гласът на Матю бе решителен. — Изгуби много кръв, аз я изпих. Маркъс ти прелива човешка кръв. А сега Мириам трябва да се погрижи за шията ти.

— О! — Струваше ми се прекалено сложно да го проумея. Главата ми бе замаяна, езикът и гърлото не ме слушаха. — Жадна съм.

— Копнееш за вампирска кръв, но няма да я получиш. Стой неподвижна — нареди твърдо Матю и толкова силно притисна раменете ми, че ме заболя. Хладните ръце на Маркъс преминаха покрай ушите ми, стигнаха до челюстите и задържаха устата ми затворена. — И, Мириам…

— Спри да се тревожиш, Матю — сопна му се тя. — Правила съм това с топлокръвни много преди ти да се преродиш.

Нещо остро сряза шията ми и въздухът се изпълни с миризма на кръв.

Порязването бе последвано от болка, която бе едновременно смразяваща и пареща. Студът и жегата се усилиха, потънаха под кожата ми и се просмукаха в костите и мускулите.

Исках да избягам от ледените вълни, но двама вампири ме притискаха надолу. Устата ми бе здраво затворена, затова можех да издавам само приглушени уплашени стонове.

— Не виждам артерията — мърмореше тихо Мириам. — Раната трябва да се почисти. — Тя отпи една-единствена шумна глътка кръв. Кожата моментално стана безчувствена, но агонията се върна с пълна сила, щом устните й се отдръпнаха.

Силната болка изпълни кръвообращението ми с адреналин и ме обзе паника. Край мен се появиха сивите стени на Ла Пиер, невъзможността ми да помръдна сякаш ме върна обратно в лапите на Сату.

Пръстите на Матю се забиха в раменете ми и ме върнаха отново в гората до къщата на семейство Бишъп.

— Кажи й какво правиш, Мириам. Заради онази финландска вещица тя се страхува от всичко, което не може да види.

— Просто капки от моята кръв, Даяна, които се стичат от китката ми — обясни спокойно Мириам. — Знам, че боли, но няма друг начин. Вампирската кръв ще те излекува. Ще затвори артерията ти по-бързо от шевовете, които може да ти направи хирург. Не бива да се притесняваш. Няма начин такова малко количество, поставено на конкретно място, да те направи една от нас.

След като чух обясненията й, вече усещах всяка капка кръв, която падаше върху отворената ми рана. Тя попиваше във вещерската ми плът и предизвикваше моментална поява на тъкан. Помислих си, че това действие изисква огромно самообладание от вампира, който го прави, за да не се поддаде на глада си. Накрая капките, които предизвикваха изгарящ студ, свършиха.

— Готово — съобщи Мириам с облекчение. — Сега трябва само да зашия среза. — Пръстите й започнаха да се движат бързо над шията ми. — Опитах се да ти направя гладък шев, Даяна, но Матю разкъса плътта ти със зъби.

— Ще те преместим в къщата — обади се той.

Хвана ме за раменете, а Маркъс за краката. Мириам вървеше до нас и носеше медицинските инструменти. Някой бе докарал рейнджровъра и той ни чакаше с отворена задна врата. Матю и Мириам си размениха местата и той изчезна в колата, готов да ме поеме.

— Мириам — прошепнах аз. Тя се наведе към мен. — Ако нещо се обърка… — Не успях да довърша, но тя със сигурност ме разбра. Все още бях вещица. Но предпочитах да стана вампир, отколкото да умра.

Тя се взря в очите ми за миг, след това кимна.

— Да не си посмяла да умираш. Той ще ме убие, ако направя това, за което ме молиш.

Матю не спираше да говори по целия път към къщата, целуваше ме нежно всеки път, когато се унасях. Въпреки че внимаваше, за мен всеки път бе мъчително.

В къщата Сара и Ем се засуетиха да събират възглавници. Направиха от тях легло пред камината в стаята до кухнята. Сара запали дървата с няколко думи и жестове. Огънят запламтя, но аз продължавах да треперя неконтролируемо, студът бе проникнал до костния ми мозък.

Матю ме положи върху възглавниците и ме зави с юргани, а Мириам превърза шията ми. Докато го правеше, моят съпруг и неговият син си шепнеха в ъгъла.

— Точно от това се нуждае и аз знам къде са й белите дробове — каза нетърпеливо Маркъс. — Няма да пробия нищо.

— Тя е силна. Никакъв централен източник. Повече няма да го обсъждаме. Само разкарай останките от трупа на Жулиет — нареди Матю. Гласът му бе тих, но не търпеше възражения.

— Ще се погрижа — обеща Маркъс. Обърна се и след малко предната врата се тресна зад гърба му. После се чу ревът на рейнджровъра.

Старинният часовник до предния вход отброяваше минутите. Топлината се просмука в костите ми и ми се приспа. Матю седеше до мен, стискаше силно ръката ми и я дърпаше всеки път, когато се предавах на забравата.

Накрая Мириам произнесе вълшебната дума: „стабилна“. Вече можех да се предам на мрака, който напираше от ъглите на съзнанието ми. Сара и Ем ме целунаха и излязоха. Мириам ги последва. Накрая край мен бяха само Матю и благословената тишина.

Но когато всичко утихна, мислите ми се върнаха към Жулиет.

— Аз я убих. — Сърцето ми биеше бързо.

— Нямаше избор. — От тона му разбрах, че повече няма смисъл да го обсъждаме. — Беше самозащита.

— Не, не беше. Вещерският огън… — Чак когато той се озова в истинска опасност, лъкът и стрелата се появиха в ръцете ми.

Матю ме накара да млъкна с усмивка.

— Ще поговорим за това утре.

Но имаше нещо, което не можеше да чака, нещо, което исках той да знае.

— Обичам те, Матю. — Нямах възможност да му го кажа, преди Сату да ме отвлече от Сет-Тур. Този път исках да съм сигурна, че го е чул, преди да се случи нещо страшно.

— И аз те обичам. — Наведе се и доближи устни до ухото ми. — Помниш ли вечерята ни в Оксфорд? Искаше да знаеш каква си на вкус.

Помръднах глава, за да потвърдя.

— Имаш вкус на мед — промълви той. — Мед и… надежда.

Усмихнах се и след това заспах.

Но това не беше почивка. Увиснах между съня и будното състояние. Ла Пиер и Мадисън, животът и смъртта. Призрачната възрастна жена ме бе предупредила, че е опасно да стоя на кръстопът. Понякога ми се струваше, че смъртта стои кротко до мен и ме чака да си избера път.

Тази нощ пропътувах хиляди километри, бягах от място на място, бях само на крачка пред преследвача си, който и да беше той — Жербер, Сату, Жулиет, Питър Нокс. Когато вятърът ме довяваше обратно в къщата на семейство Бишъп, Матю ме чакаше там. Понякога с него беше Сара. Друг път — Маркъс. Но най-често беше сам.

Посред нощ някой започна да тананика мелодията, на която танцувахме сякаш преди цяла вечност в салона на Изабо. Не беше Маркъс, нито Матю — те си говореха — но бях прекалено уморена, за да разбера откъде идваше музиката.

— Откъде е научила тази стара песен? — попита Маркъс.

— У дома. Господи, дори и насън се опитва да е смела. — Гласът на Матю беше неутешим. — Болдуин беше прав, че не ме бива в стратегиите. Трябваше да го предвидя.

— Жербер е разчитал, че си забравил за Жулиет. Беше толкова отдавна. И е знаел, че ще си с Даяна, когато тя те нападне. Беше много самодоволен по телефона.

— Да, той знае, че съм достатъчно самоуверен и си мисля, че тя е в безопасност, щом съм до нея.

— Опита се да я защитиш. Но не можеш, никой не може. Не само тя трябва да спре с безразсъдството си.

Ала имаше нещо, което Маркъс не знаеше, нещо, което Матю забравяше. Припомних си откъслечни фрази от някакъв разговор. Музиката заглъхна и аз заговорих.

— Казах ти и преди — започнах, като опипвах за Матю в тъмното, но намерих само шепа топла вълна, която замириса на карамфил, когато я докоснах. — Не мога да бъда смела и за двама ни.

— Даяна — повика ме настоятелно Матю. — Отвори очи и ме погледни.

Лицето му бе на сантиметри от моето. Бе прегърнал главата ми с една ръка, а хладината на другата усещах под гърба си, където се намираше полумесецът.

— Ето те и теб — промълвих. — Уплаших се, че сме се изгубили.

— Не, мила моя, не сме. Ние сме в къщата на семейство Бишъп. И няма нужда да си смела. Сега е мой ред.

— Ще можеш ли да решиш по кой път трябва да тръгнем?

— Ще намерим пътя. Почини си и ме остави да се погрижа за теб. — Очите му бяха станали съвсем зелени.

Отново се унесох, бягах от Жербер и Жулиет, които ме следваха по петите. Призори потънах в дълбок сън и когато се събудих, вече се беше съмнало. Погледнах и видях, че съм гола и завита с купища юргани, като пациент в британско интензивно отделение. В дясната ми ръка беше забодена система, левият ми лакът бе превързан и нещо бе забито в шията ми. Матю седеше наблизо със свити колене, облегнат на дивана.

— Матю? Всички добре ли са? — Езикът ми бе като увит в памук, все още бях ужасно жадна.

— Всички са добре. — На лицето му се изписа облекчение, той се пресегна за ръката ми и притисна устни в дланта ми. Очите му се стрелнаха към китката ми, където злите нокти на Жулиет бяха оставили червени дъги.

Гласовете ни повикаха и останалите обитатели на къщата в стаята. Първи пристигнаха лелите ми. Сара бе потънала в мисли, под очите й имаше тъмни кръгове. Ем изглеждаше уморена, но успокоена, галеше ме по косата и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. След това влезе Маркъс. Той ме прегледа и сериозно ме предупреди, че имам нужда от почивка. Накрая Мириам изгони всички, за да ми смени превръзките.

— Колко е зле? — попитах, когато останахме сами.

— Ако имаш предвид Матю, той беше зле. Хората от семейство Дьо Клермон трудно се справят със загубите и със заплахите за тях. Изабо беше по-зле, когато Филип умря. Добре, че ти оживя, казвам го не само заради себе си. — Мириам намаза изненадващо внимателно мехлем по раните ми.

Думите й ме накараха да си представя какво би било отмъщението на Матю. Затворих очи, за да прогоня образите.

— Разкажи ми за Жулиет.

Мириам изсъска предупредително.

— Не е моя работа да ти разказвам за Жулиет Дюран. Питай съпруга си. — Откачи системата и ми подаде една от памучните ризи на Сара. Аз се борих с дрехата известно време и накрая Мириам ми се притече на помощ. Погледът й попадна върху белезите на гърба ми.

— Белезите не ме притесняват. Те са просто знаци, че съм се борила и съм оцеляла. — Въпреки това бързо придърпах ризата върху раменете си.

— И него не го притесняват. Любовта към някого от семейство Дьо Клермон винаги оставя белези. Никой не го знае по-добре от Матю.

Закопчах ризата с треперещи пръсти, отказвах да срещна погледа й. Тя ми подаде черен клин.

— Беше невероятно опасно да му дадеш по този начин да пие от кръвта ти. Имаше вероятност да не успее да се спре. — В гласа й долових възхищение.

— Изабо ми каза, че семейство Дьо Клермон се бори за тези, които обича.

— Майка му би те разбрала, но Матю е друго нещо. Той има нужда да се отърве от кръвта ти, от случилото се снощи, от всичко.

Жулиет. Името увисна във въздуха между нас, макар да не го споменавахме.

Мириам отново ми постави системата и я нагласи.

— Маркъс ще го отведе в Канада. След часове ще иска да се нахрани, но това не може да се предотврати.

— Нали Сара и Ем ще са в безопасност, след като те заминат?

— Ти им спечели малко време. Паството никога не е предполагало, че Жулиет няма да се справи. Жербер е горд като Матю и почти толкова непогрешим. Ще му трябват няколко дни, за да прегрупира силите си. — Тя замръзна и на лицето й се появи виновно изражение.

— Бих искал да говоря с Даяна — прекъсна ни тихо Матю. Изглеждаше ужасно. По изострените му черти и тъмните кръгове под очите си личеше, че е гладен.

Гледаше мълчаливо Мириам, която се суетеше покрай импровизираното ми легло. Накрая тя затвори тежките врати след себе си и бравите им щракнаха. Той се обърна към мен със загрижено изражение.

Нуждата му от кръв се бореше със закрилническите му инстинкти.

— Кога тръгваш? — попитах с надеждата да му покажа ясно какви са желанията ми.

— Няма да тръгвам.

— Имаш нужда да си възвърнеш силата. Следващия път Паството няма да изпрати само един вампир или само една вещица. — Почудих се колко ли същества от миналото на Матю биха се втурнали след него по поръчка на Паството. Опитах се да седна.

— Вече си толкова добра в битките, лъвице моя, че разбираш и стратегиите им, така ли? — Трудно ми беше по лицето му да позная какво изпитва, но в гласа му долових насмешка.

— Доказахме, че не могат лесно да ни победят.

— Лесно? Ти за малко щеше да умреш. — Седна до мен на възглавниците.

— Ти също.

— Използва магия, за да ме спасиш. Помирисах я, миришеше на шапиче и амбра.

— Не беше нищо. — Не исках да разбере какво бях обещала в замяна на живота му.

— Никакви лъжи. — Матю хвана брадичката ми с върховете на пръстите си. — Ако не искаш да ми споделиш, просто го кажи. Твоите тайни са си твои. Но никакви лъжи.

— Аз няма да съм единствената в това семейство, която крие тайни. Разкажи ми за Жулиет Дюран.

Той пусна брадичката ми и отиде нервно до прозореца.

— Знаеш, че Жербер ни запозна. Отвлече я от един бордей в Кайро, многократно я довеждаше до прага на смъртта, преди да я превърне във вампир, а след това я промени така, че да ми се хареса. Все още не знам дали е била луда, когато я е намерил, или нещо в нея се е пречупило от това, което й е сторил.

— Защо? — По тона ми ясно личеше, че ми е трудно да повярвам.

— Целта й бе да си проправи път до сърцето ми, а след това да проникне и до семейните ни дела. Жербер винаги е искал да бъде част от Рицарите на Лазар, но баща ми непрекъснато му отказваше. Жулиет трябваше да разбере всичко за братството и за семейство Дьо Клермон, а след това беше свободна да ме убие. Жербер я бе обучил да се превърне в мой убиец и в моя любовница. — Матю започна да бели боята от дограмата на прозореца. — Когато се запознах с нея, тя много добре прикриваше лудостта си. Трябваше ми доста време, за да прогледна за признаците й. Болдуин и Изабо никога не й се довериха, а Маркъс я ненавиждаше. Но аз… Жербер я бе обучил добре. Напомняше ми за Луиза и отдавах истеричното й поведение на емоционалната й крехкост.

Винаги е харесвал крехките. Изабо ме бе предупредила за това. Матю не е бил просто сексуално привлечен от Жулиет. Чувствата му са били по-дълбоки.

— Ти наистина си я обичал. — Спомних си странната целувка на Жулиет и потръпнах.

— Някога. Много отдавна. И все по грешни причини — продължи Матю. — Наблюдавах я от безопасно разстояние, за да съм сигурен, че има кой да се грижи за нея, тъй като тя не можеше да го прави сама. Когато избухна Първата световна война, тя изчезна, а аз реших, че е убита. Изобщо не предполагах, че е жива.

— И през цялото време, докато си я наблюдавал, тя е наблюдавала теб. — Проницателните очи на Жулиет не ме бяха изпуснали нито за миг. Сигурно по същия начин е следяла и Матю.

— Ако знаех, нямаше да й позволя да те доближи. — Той се взря в слабата утринна светлина. — Но трябва да обсъдим и нещо друго. Искам да ми обещаеш, че никога няма да използваш магия, за да ме спасяваш. Нямам никакво желание да живея по-дълго, отколкото ми е писано. Животът и смъртта са огромни сили. Веднъж Изабо се заигра с тях заради мен. Ти не бива да го правиш повече. И недей да молиш Мириам или който и да било друг да те превръща във вампир. — Тонът му бе стряскащо хладен. Прекоси стаята с широки бързи стъпки и се озова до мен. — Никой, дори и аз, няма да те превърнем в нещо, което не си.

— И ти ще трябва да ми обещаеш нещо в замяна.

Очите му се присвиха от неприязън.

— Какво?

— Никога не ме карай да бягам, когато си в опасност — извиках яростно. — Няма да го направя.

Матю размисли какво би му струвало да спази това обещание, като едновременно с това ме съхрани жива и здрава. През това време аз пък разсъждавах кои от не съвсем ясните ми магически способности трябва да усъвършенствам, за да мога да го браня, без да го запаля и без да се удавя сама. Гледахме се тъжно няколко секунди. Накрая го докоснах по бузата.

— Иди на лов с Маркъс. Нищо няма да ми стане за няколко часа. — Още беше прекалено блед. Не бях единствената, изгубила много кръв.

— Не бива да оставаш сама.

— Лелите ми ще са с мен, Мириам също. В Бодлианската библиотека тя ми каза, че зъбите й са остри като твоите. Вярвам й. — Вече знаех доста за зъбите на вампирите.

— Ще се приберем преди залез-слънце — съгласи се неохотно той и ме погали с върховете на пръстите си по бузата. — Имаш ли нужда от нещо преди да тръгна?

— Искам да говоря с Изабо. — Сара се държеше дистанцирано тази сутрин, а на мен ми трябваше майчинска подкрепа.

— Разбира се — съгласи се той, криейки изненадата си. Бръкна в джоба за телефона си. Някой си бе направил труда да го намери в храстите. Набра Сет-Тур с едно натискане на бутон.

— Маман? — От слушалката изригна задъхана френска реч. — Тя е добре — прекъсна я Матю с утешителен тон. — Даяна иска… тя помоли… да говори с теб.

Настъпи мълчание, след което се чу една-единствена дума:

— Oui.

Матю ми подаде телефона.

— Изабо? — Гласът ми трепереше и очите ми се пълнеха със сълзи.

— Тук съм, Даяна. — Изабо говореше мелодично както винаги.

— За малко да го изгубя.

— Трябваше да го послушаш и да се отдалечиш от Жулиет. — Изабо го изрече строго, но после пак омекна. — Но се радвам, че не си.

Тогава наистина се разплаках. Матю отметна косата от челото ми и прибра непослушния кичур зад ухото, преди да ме остави сама.

С Изабо успях да споделя тъгата си и да призная, че не съм успяла да убия Жулиет от първия път. Разказах й всичко — за внезапната й поява и за странната й целувка, за ужаса ми, когато Матю започна да се храни от мен, как умирах и после се върнах рязко към живота. Майката на Матю ме разбираше напълно, точно както бях предположила. Прекъсна ме само когато чу историята за девицата и старицата.

— Значи богинята е спасила сина ми — промълви тя. — Тя има чувство за справедливост и за хумор. Но това е дълга история, не е за телефон. Когато дойдеш в Сет-Тур, ще ти я разкажа.

Щом спомена за замъка, изпитах силен прилив на носталгия.

— Ще ми се да съм там. Не съм сигурна, че и в Мадисън има кой да ме научи на всичко, което е нужно да знам.

— Тогава трябва да ти намерим учител. Тук има едно същество, което може да помогне.

Изабо ми нареди категорично да слушам Матю, да се грижа за него и за себе си и да се върна в замъка възможно най-бързо. Съгласих се с наставленията й необичайно лесно и прекъснах връзката.

Матю изчака тактично още няколко секунди, отвори вратата и влезе.

— Благодаря — казах, подсмръкнах и му подадох телефона.

Той поклати глава.

— Задръж го. Можеш да се обаждаш на Маркъс или на Изабо по всяко време. Набират се бързо с две и три. Имаш нужда от нов телефон и от нов часовник. Батерията на твоя е отишла. — Матю ме настани внимателно върху възглавниците и ме целуна по челото. — Мириам работи в другата стая, но ще чуе и най-слабия звук.

— А Сара и Ем? — попитах.

— Чакат те — отвърна той с усмивка.

След като се видях с лелите си, поспах няколко часа, докато копнежът по Матю не ме събуди.

Ем стана от люлеещият се стол на баба, който наскоро се бе появил отново в къщата, и ми донесе чаша вода. По челото й се бяха появили дълбоки бръчки, каквито нямаше преди няколко дни. Баба седеше на дивана и се взираше в ламперията до камината, очевидно очакваше някакво послание от къщата.

— Къде е Сара? — попитах и взех чашата. Гърлото ми още беше пресъхнало и водата ми се стори божествена.

— Излезе за малко. — Ем стисна фините си устни.

— Тя обвинява за всичко Матю, нали?

Ем коленичи на пода и очите й се озоваха на едно ниво с моите.

— Това няма нищо общо с него. Ти предложи кръвта си на вампир, на отчаян умиращ вампир. — Понечих да кажа нещо, но тя не ми позволи. — Знам, че не е кой да е вампир. Но въпреки това можеше да те убие. Сара е съкрушена, че не може да те научи как да контролираш дарбите си.

— Сара не бива да се тревожи за мен. Видя ли какво направих с Жулиет?

Тя кимна.

— И не само това.

Вниманието на баба ми се бе преместило от ламперията към мен.

— Видях глада на Матю, докато се хранеше от теб — продължи тихо Ем. — Видях девицата и старицата, които бяха застанали от другата страна на огъня.

— Сара видя ли ги? — прошепнах аз, като се надявах Мириам да не ни чуе.

Ем поклати глава.

— Не. Матю знае ли?

— Не. — Отметнах косата си. Изпитах облекчение, че Сара бе в неведение какво се бе случило предната нощ.

— Какво обеща на богинята в замяна на живота на Матю, Даяна?

— Каквото тя си поиска.

— О, скъпа. — Лицето на Ем се сгърчи. — Не биваше да го правиш. Не се знае кога ще дойде за дълга си и какво ще ти отнеме.

Баба ми се клатушкаше бясно. Ем погледна люлеещия се стол.

— Трябваше, Ем. Богинята не ми изглеждаше изненадана. Стори ми се неизбежно и напълно правилно.

— Виждала ли си старицата и девицата и преди?

Кимнах.

— Девицата се е явявала в сънищата ми. Понякога ми се струва, че съм вътре в нея и гледам през очите й как язди и ловува. А старицата ми се яви пред кухнята.

„Нагази вече в дълбокото, Даяна — предупреди ме баба. — Това са мощни сили, които не разбираш.“

— Изобщо не съм ги викала. Появиха се, когато реших да дам на Матю от кръвта си. И с готовност ми помогнаха.

„Може би решението за кръвта не е било по право твое.“ Баба продължаваше да се люлее напред-назад и дъските под нея скърцаха. „Помисли ли за това?“

— Познаваш Матю от няколко седмици. А толкова послушно изпълняваш заповедите му и дори си готова да умреш за него. Надявам се, че разбираш защо Сара е загрижена. Онази Даяна, която познавахме досега, вече я няма.

— Обичам го — изрекох страстно. — И той ме обича. — Изгоних от ума си множеството тайни на Матю: Рицарите на Лазар, Жулиет, дори Маркъс. Опитах се да не мисля и за избухливия му нрав и нуждата му да контролира всичко около себе си.

Но Ем знаеше какво се върти в съзнанието ми. Тя поклати глава.

— Не можеш да пренебрегваш това, Даяна. Опита се да постъпиш по същия начин с магическите си способности, но те сами те намериха. Онези страни на Матю, които не харесваш или не разбираш, също ще те намерят. Не можеш вечно да се криеш. Особено сега.

— Какво имаш предвид?

— Прекалено много същества се интересуват от този ръкопис, както и от теб и Матю. Усещам ги как прииждат към къщата на Бишъп и към теб. Не знам на чия страна са в тази битка, но шестото чувство ми подсказва, че много скоро ще те намерят.

Тя оправи юргана ми и след като постави още дърва в камината, излезе от стаята.

Събудих се от силния тръпчив аромат на съпруга си.

— Ти се върна — промърморих и потрих очи.

Матю изглеждаше отпочинал, кожата му бе възвърнала обичайния си перлен цвят.

Беше се нахранил. С човешка кръв.

— Ти също. — Матю приближи дланта ми към устните си. — Мириам ми съобщи, че си спала през по-голямата част от деня.

— Сара прибра ли се?

— Всички са тук и има кой да се грижи за тях. — Усмихна ми се накриво. — Дори Табита.

Ем и Маркъс ме настаниха на дивана много внимателно. Бързо се изтощих само от тихия разговор и филма, който гледахме по телевизията, и Матю пак ме вдигна.

— Качваме се горе — обяви той. — Ще се видим сутринта.

— Искаш ли да донеса системата на Даяна? — попита натъртено Мириам.

— Не. Тя няма нужда от нея — отвърна той строго.

— Благодаря ти, че няма да ме вържеш пак за онова нещо — прошепнах, докато той ме носеше по коридора.

— Още си отпаднала, но си забележително издръжлива за топлокръвно същество — отбеляза Матю, когато тръгна нагоре по стълбите. — Сигурно защото си перпетуум мобиле.

Когато загасихме лампите, аз се свих до него, въздъхнах доволно и прокарах собственически пръсти по гърдите му. Лунните лъчи, които влизаха пред прозореца, осветиха новите му белези. Розовата им коричка вече избледняваше.

Бях уморена, но мозъкът на Матю работеше на пълни обороти и затова ми бе невъзможно да заспя. Познах, че е така, по извивката на устните и блясъка в очите му, които се взираха в пътя пред нас, точно както бе обещал предната вечер.

— Кажи ми — помолих, когато напрежението стана непоносимо.

— Имаме нужда само от време — каза той замислено.

— Паството едва ли ще ни го даде.

— Тогава сами ще си го вземем — пошушна той едва чуто. — Ще пътуваме през времето.