Дебора Харкнес
Аз, вещицата (40)

40.

Няколко дни по-късно Софи седеше в кухнята с пет-шест тикви на масата пред нея и с остър нож в ръка, когато Матю се върна от разходка. Беше застудяло и вече си миришеше на зима.

— Какво ще кажеш? — попита го тя и обърна тиквата. И тази като всички тикви за Вси светии имаше дупки за очи, вежди и уста, но Софи я бе превърнала в нещо забележително. От устата излизаха бръчици, челото беше смръщено, а очите леко повдигнати. Цялостният ефект беше смразяващ.

— Невероятно! — Матю оглеждаше доволно тиквата.

Софи прехапа устни и се взря критично в творението си.

— Не съм много сигурна, че очите са добре.

Засмях се.

— Поне има очи. Понякога, когато на Сара не й се занимава, прави само три дупки с отвертка и приключва.

— Денят на Вси светии е натоварен за вещиците. Невинаги имаме време да изпипваме детайлите — вметна рязко Сара, докато излизаше от работната си стая, за да види какви ги е свършила Софи. Кимна одобрително. — Но тази година целият квартал ще ни завижда.

Демонката се усмихна свенливо и придърпа друга тиква съм себе си.

— Тази няма да е толкова страшна. Нали не искаме да разплакваме децата?

До деня на Вси светии оставаше по-малко от седмица и Сара и Ем сновяха непрекъснато, за да се подготвят за годишното събиране на вещерското сестринство в Мадисън. Щеше да има храна, пиене на корем (включително и прочутия пунш на Ем, който бе отговорен за поне едно раждане през юли) и достатъчно забавления за натъпканите със сладки деца, които да ги държат далеч от огньовете. А ловенето на ябълки със зъби от кофа с вода беше много по-голямо предизвикателство, когато плодовете бяха омагьосани.

Лелите ми намекнаха, че биха могли да отложат плановете си, но Матю само поклати глава.

— Всички в града ще се чудят защо ви няма. Нека е просто един обикновен празник на Вси светии.

Предната вечер Матю бе планирал заминаването на всички в къщата, като се започнеше със Софи и Натаниъл и се свършеше с Маркъс и Мириам. Смяташе, че така нашето изчезване ще бие по-малко на очи, и не позволяваше никой да го разубеди.

Маркъс и Натаниъл се спогледаха, когато Матю приключи с речта си. Демонът поклати глава и стисна устни, по-младият вампир се взря в масата, а едно мускулче на челюстта му започна да се свива и разпуска.

— Но кой ще раздава лакомствата? — попита Ем.

Матю се замисли.

— Ние с Даяна ще го направим.

Двамата млади мъже изскочиха от стаята и смотолевиха някакви извинения, че отиват за мляко. След това се качиха на колата на Маркъс и полетяха по алеята.

— Трябва да престанеш да им нареждаш какво да правят — скарах се на Матю, който дойде с мен до предната врата, за да ги види как отпрашват. — И двамата са големи мъже. Натаниъл има съпруга, а скоро ще има и дете.

— Ако ги оставя да постъпват както сметнат за добре, до утре на прага ни ще има армия от вампири.

— Следващата седмица няма да си тук, за да ги командваш — припомних му, загледана в задните светлини на колата, която зави към града. — Тогава синът ти ще е начело.

— Точно от това се притеснявам.

Истинският проблем бе, че се намирахме в епицентъра на мощен взрив от тестостерон. Натаниъл и Матю не можеха да стоят в една стая, без да прехвърчат искри, а във все по-претъпканата къща им беше трудно да се избягват.

Следващият им спор избухна същия следобед, когато пристигна доставка. Беше кутия с голям червен надпис „ОПАСНО“.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Маркъс, докато внасяше безгрижно пакета във всекидневната. Натаниъл вдигна очи от лаптопа си и кафявите му очи се разшириха от тревога.

— За мен е — каза спокойно Матю и взе пакета от сина си.

— Жена ми е бременна! — кресна яростно Натаниъл и тресна капака на лаптопа. — Как можахте да вкарате зараза в къщата?

— Това са ваксини за Даяна. — Матю едвам прикриваше раздразнението си.

Оставих списанието си.

— Какви ваксини?

— Няма да се върнеш в миналото, без да вземем всички възможни защитни мерки срещу болести. Ела в работната стая — повика ме Матю и протегна ръка.

— Първо ми кажи какво има в кутията.

— Допълнителни подсилващи ваксини срещу тетанус, тиф, полиомиелит, дифтерит, както и някои, които може би не са ти слагали, като например срещу бяс, последните грипни ваксини и имунизация против холера. — Млъкна. Ръката му още стоеше протегната. — И ваксина против едра шарка.

— Едра шарка? — Бяха спрели да имунизират срещу тази болест децата няколко години преди да се родя. Което означаваше, че Софи и Натаниъл също не бяха имунизирани.

Матю ме дръпна, за да се изправя на крака.

— Да започваме — каза той решително.

— Днес няма да ме бодеш с игли.

— По-добре игли днес, отколкото едра шарка и тетанус утре — сряза ме той.

— Чакай малко. — Гласът на Натаниъл изплющя като камшик в стаята. — Ваксината срещу едра шарка ще я направи преносител. Ами Софи и бебето?

— Обясни му, Маркъс — нареди Матю и отстъпи, за да ми направи място.

— Не точно преносител на едра шарка — опита се да го успокои Маркъс. — Това е друг щам от болестта. Софи е в безопасност, стига да не докосва Даяна и нищо, което тя е пипала.

Демонката му се усмихна.

— Добре, ще внимавам.

— Винаги ли правиш каквото той ти каже? — подхвърли Натаниъл презрително на Маркъс, докато ставаше от дивана. После се обърна към съпругата си. — Софи, тръгваме си.

— Не откачай, Натаниъл — опита да го успокои тя. — Ще разстроиш къщата, а и бебето, ако започнеш да говориш на тръгване. Никъде няма да ходим.

Натаниъл изгледа злостно Матю и седна.

— Маркъс ме слуша колкото и Софи теб — отбеляза съпругът ми.

В работната стая ме накара да си сваля пуловера, след това намаза лявата ми ръка със спирт. Вратата се открехна.

Беше Сара. Не бе обелила и дума по време на разправията, но погледът й не се отдели от доставения пакет.

Матю вече беше прерязал опаковъчната лента около кутията. Вътре имаше седем малки ампули и торбичка с хапчета, каквато не бях виждала досега. Той вече се държеше по същия хладен професионален начин, който бях видяла за първи път в лабораторията в Оксфорд, без да губи време в празни приказки и успокоителни лигавщини. Сара беше добре дошла за мен като морална подкрепа.

— Мога да ти дам бели ризи — каза ми тя и ме откъсна от действията на Матю. — Ще е по-лесно да ги избелиш с белина. Както и бели кърпи. Остави си прането на горния етаж, аз ще се погрижа за него.

— Благодаря, Сара. Така няма да се притесняваме, че заразата ще се разнесе. — Матю избра една от ампулите. — Ще започнем с ваксината против тетанус.

Премигвах при всяко убождане. На третата инжекция челото ми лъсна от пот и сърцето ми заби силно.

— Сара — обадих се аз решително, — може ли да застанеш зад мен?

— Извинявай. — Сара обаче застана зад Матю. — Ще ти донеса вода.

Подаде ми чаша с леденостудена вода, повърхността й бе запотена и хлъзгава. Погледнах я с благодарност и се опитах да съсредоточа вниманието си върху това да я задържа в ръката си, вместо да мисля как Матю отваря следващата ампула.

Иглата проби плътта ми и аз подскочих.

— Това е последната инжекция — съобщи ми той. Отвори кутията и смеси кристалчета с течност. Разклати ги силно и ми ги подаде. — Това е ваксината против холера. Тя се взема орално. Остава и имунизацията против едра шарка. Има и хапчета, които трябва да пиеш след вечеря през следващите няколко дни.

Изгълтах набързо сместа, но за малко да се задавя от плътната й текстура и ужасния вкус.

Матю отвори кутийката с двете издължени флакончета против едра шарка.

— Знаеш ли какво писа Томас Джеферсън на Едуард Дженър за тази ваксина? — попита той с хипнотичен глас. — Че това най-полезното откритие на медицината. — Усетих хладното докосване на спирта по дясната си ръка, след това убождане по кожата си. — Президентът пренебрегна откритието на Харви за кръвообращението, като снизходително го определи като „красиво допълнение към медицинското познание“. — Матю разнесе вируса с разтъркване.

Тактиката му за отвличане на вниманието работеше. Бях потънала в историите, които разказваше, и забравих за ръката си.

— Но Джеферсън похвали Дженър, защото неговите инжекции превърнаха едрата шарка в болест, която ще бъде известна само на историците. Спаси човешката раса от един от най-смъртоносните й врагове. — Матю изхвърли празната стъкленица в запечатан контейнер за опасни отпадъци. — Готово.

— Познаваше ли Джеферсън? — Вече си фантазирах как се връщаме през времето във Вирджиния от осемнайсети век.

— Познавах по-добре Вашингтон. Той беше воин, който предпочиташе действията му да говорят вместо него. Джеферсън беше човек на думите. Но трудно се проникваше през интелекта му до истинската му същност. Никога не бих се отбил в дома му без предупреждение, особено с теб.

Посегнах към полото си, но Матю спря ръката ми и внимателно покри убодените места с водонепроницаема превръзка.

— Това е жив вирус, затова трябва да е покрит. Софи и Натаниъл не бива да влизат в контакт с него. — Отиде до мивката и старателно си изми ръцете с гореща вода.

— Колко дълго?

— Ще се появи мехур, който после ще хване коричка. Никой не бива да го пипа, докато не зарасне.

Навлякох старото развлечено поло през главата си, като внимавах да не разместя превръзката.

— След като приключихме с това, трябва да решим как Даяна ще те пренесе в някоя далечна епоха в този ден на Вси светии. Може и да пътува през времето от дете, но въпреки това тази работа никак не е лесна. — Сара беше разтревожена, лицето й бе смръщено.

Ем се появи на прага. Направихме й място на масата.

— Съвсем наскоро пътувах във времето — признах си аз.

— Кога? — Матю спря да разчиства опаковките на ваксините.

— Първият път беше на алеята, докато ти говореше с Изабо. После в деня, в който Сара се опитваше да ме накара да запаля свещ, се придвижих от работната стая до овощната градина. И в двата случая вдигнах крака си, поисках да съм на друго място и когато пак го поставих на земята, се озовах там, където бях пожелала.

— Това ми прилича на пътуване през времето — произнесе бавно Сара. — Е, не е било много дълго и не си носила нищо. — Тя прецени на око Матю и изражението й стана колебливо.

На вратата се почука.

— Може ли да вляза? — чу се приглушеният глас на Софи.

— Може ли, Матю? — попита Ем.

— Стига да не докосва Даяна.

Когато Ем отвори вратата, Софи поглаждаше корема си.

— Всичко ще бъде наред — каза тя спокойно от прага. — Стига Матю да има връзка с мястото, на което отиват, той ще помогне на Даяна, няма да й е в тежест.

Мириам се появи зад гърба й.

— Нещо интересно ли се случва?

— Говорим си за пътуването във времето — отвърнах аз.

— Как ще се упражняваш? — Вампирката мина покрай Софи и я избута към вратата, когато тя се опита да я последва.

— Даяна ще се върне няколко часа назад, след това още няколко. Първо ще увеличаваме отдалечаването във времето, а след това и в разстоянието. После Матю ще се присъедини към нея и ще видим какво ще стане. — Сара погледна към Ем. — Можеш ли да й помогнеш?

— Малко — отвърна предпазливо Ем. — Стивън ми е казвал как го прави. Никога не използваше заклинания, за да се връща назад във времето. Способностите му бяха достатъчно силни и без тях. А като имаме предвид разходките във времето на Даяна от детска възраст и затрудненията й с вещерския занаят, най-добре ще е да се придържаме към неговия опит.

— Защо с Даяна не отидете до хамбара и не опитате? — предложи Сара. — Да речем, да се върне право в работната стая.

Когато Матю тръгна след нас, Сара го дръпна и го спря.

— Остани тук.

Изражението на Матю отново стана гневно. Не му харесваше да сме в различни помещения, да не говорим — в различно време.

Хамбарът все още миришеше сладко на минали реколти. Ем застана срещу мен и тихо ме инструктира.

— Стой възможно най-неподвижно — каза тя. — И се опитай да изпразниш съзнанието си.

— Говориш като моята йога инструкторка — засмях се и застанах в асана Планина.

Ем се усмихна.

— Винаги съм смятала, че между йогата и магията има много общо. А сега затвори очи. Мисли за работната стая, която преди малко напусна. Трябва да поискаш да си там повече, отколкото да си тук.

Представих си работната стая, предметите в нея, миризмите и хората. Намръщих се.

— А ти къде ще си?

— Зависи кога пристигнеш. Ако е преди да тръгнем, ще съм там. Ако не, ще съм тук.

— В това няма никакъв физичен смисъл. — Главата ми се изпълни с тревоги как вселената ще се справи с множество Ем и Даяни, а също така Мириам и Сари.

— Престани да мислиш за физика. Какво бе написал баща ти в бележката си? „Който повече не може да се учуди, той е като мъртъв.“

— Напълно вярно — признах неохотно.

— Време е да направиш голяма крачка към неизвестното, Даяна. Магиите и чудесата, които са твое рождено право, те очакват. А сега си помисли къде би искала да бъдеш.

Когато умът ми преливаше от образи, повдигнах крак.

Когато го поставих на земята, бях отново в хамбара с Ем.

— Не стана — извиках, изпаднала в паника.

— Беше се съсредоточила прекалено върху подробностите от стаята. Мисли си за Матю. Не искаш ли да си при него? Магията е в сърцето, не в ума. Тя няма нищо общо с думите и следването на процедури, както е при заклинанията. Трябва да я усетиш.

— Желание. — Представих си как взимам алманаха от полицата на Бодлианската библиотека, почувствах отново първото докосване на устните на Матю в жилището му в „Ол Соулс“. Хамбарът изчезна, Матю ми разказваше историята за Томас Джеферсън и Едуард Дженър.

— Не — прекъсна ме Ем. Гласът й беше като от стомана. — Не мисли за Джеферсън. Мисли за Матю.

— Матю. — Отново си припомних докосването на хладните му пръсти по кожата ми, дълбокия му глас, жизнеността му, когато бяхме заедно.

Вдигнах крак.

И го поставих обратно на пода в ъгъла на работната стая. Оказах се притисната зад стар варел.

— Ами ако се изгуби? — Матю изглеждаше напрегнат. — Как ще я върнем?

— Не бива да се притесняваме — каза Софи и ме посочи. — Тя вече е тук.

Матю се втурна към мен и въздъхна с облекчение.

— Колко дълго ме нямаше? — Чувствах се замаяна и дезориентирана, но иначе бях добре.

— Около деветдесет секунди — уточни Сара. — Повече от достатъчно Матю да получи нервна криза.

Матю ме притегли в прегръдките си и притисна главата ми с брадичката си.

— Слава богу. Кога ще може да ме вземе със себе си?

— Да не прибързваме — предупреди ни Сара. — Едно по едно.

Огледах се.

— Къде е Ем?

— В хамбара — отвърна грейналата Софи. — Ще дойде.

На Ем й трябваха повече от двайсет минути, за да се върне. Когато се появи, бузите й бяха порозовели от тревога и от студ, макар че част от напрежението й изчезна, когато ме видя до Матю.

— Справи се добре, Ем — похвали я Сара и я целуна. Това беше една от редките им демонстрации на близост.

— Даяна започна да мисли за Томас Джеферсън — обясни Ем. — Можеше да се озове в Монтичело. След това се съсредоточи върху чувствата си и силуетът й избледня по краищата. Докато мигна, вече беше изчезнала.

Този следобед с внимателните наставления на Ем направих и малко по-дълги пътувания назад до времето за закуска. През следващите няколко дни увеличавах разстоянието. Връщането с помощта на три предмета беше значително по-лесно от връщането към настоящето, което изискваше огромна концентрация, както и способност да предскажа кога и къде искам да пристигна. Накрая настана мигът да опитам да пренеса и Матю.

Сара настояваше да ограничим параметрите, за да не се претоваря.

— Започни с мястото, на което искаш да попаднеш — посъветва ме тя. — После ще трябва да се съсредоточиш само върху времето. А мястото само ще се погрижи за себе си.

Заведох го в спалнята по здрач, без да му казвам какво предстои. Статуетката на Диана и златната обеца от куклата на Бриджит Бишъп бяха на скрина пред снимката на родителите ми.

— Макар много да ми се иска да прекарам няколко часа с теб насаме, вечерята е почти готова — протестира той с палаво пламъче в очите.

— Имаме достатъчно време. Сара смята, че съм готова да те взема с мен при следващото пътуване във времето. Ще се върнем в първата ни нощ в къщата.

Матю се замисли за миг и очите му светнаха още повече.

— В нощта, в която изригнаха звездите вътре в теб?

Целунах го вместо отговор.

— О! — Изглеждаше свенливо доволен. — Какво трябва да направя?

— Нищо. — Това щеше да му е най-трудно. — Какво все ми казваш? Затвори си очите, отпусни се и ме остави да свърша останалото. — И му се усмихнах самодоволно.

Той сплете пръсти с моите.

— Вещица.

— Дори няма да разбереш, че се случва — уверих го. — Става бързо. Просто си вдигни крака и го постави обратно на земята, когато ти кажа. И не се отказвай.

— Няма начин — обеща Матю и ме стисна по-силно.

Спомних си онази нощ, първата ни насаме след срещата ми със Сату. Почувствах докосването му по гърба ми, едновременно страстно и нежно. Усетих връзката, здрава и мистична, към този споделен миг в миналото.

— Сега — прошепнах. Вдигнахме заедно крака.

Но пътуването през времето с Матю беше различно. Неговото присъствие ни забави и за първи път усетих какво точно се случва.

Минало, настояще и бъдеще ни оплетоха като паяжина от светлина и цветове. Всяка нишка в тази паяжина се движеше бавно, почти недоловимо, понякога докосваше друго разклонение и пак се отдалечаваше, като подухната от бриз. При всяко такова докосване — а те бяха милиони във всеки един миг — се разнасяше ехо от неповторим звук, какъвто не бяхме чували.

Разсеяхме се от неограничените на пръв поглед възможности пред нас и лесно загубихме виещата се червено-бяла нишка, която следвахме. Аз отново се съсредоточих върху нея, защото знаех, че тя ще ни отведе до първата ни нощ в Мадисън.

Поставих крака си на пода и усетих твърдите дъски на пода под голата си кожа.

— Обеща, че ще е бързо — изломоти той дрезгаво. — На мен не ми се стори така.

— Така е, този път беше различно — съгласих се аз. — Видя ли светлините?

Матю поклати глава.

— Имаше само мрак. Пропадах бавно и само твоята ръка ме задържаше, за да не се ударя в дъното. — Вдигна дланта ми към устните си и я целуна.

В тихата къща още миришеше на чили, навън беше нощ.

— Можеш ли да кажеш кой е тук?

Ноздрите му се разшириха и той затвори очи. Подуши въздуха и въздъхна щастливо.

— Само Сара, Ем, аз и ти. Децата ги няма.

Изкикотих се и го придърпах към себе си.

— Ако дойде още някой, къщата ще се пръсне по шевовете. — Матю зарови лице в шията ми, след това се отдръпна. — Все още си с превръзката. Което означава, че когато се върнем назад във времето, си оставаме същите и не забравяме какво ни се е случило в настоящето. — Хладните му ръце се плъзнаха под полото ми. — Като се имат предвид новооткритите ти способности, с каква точност отчиташ изминалото време?

Макар да се чувствахме приятно в миналото, се върнахме в настоящето още преди Емили да бе довършила салатата.

— Пътуването през времето ти се отразява добре, Матю — обяви Сара, когато огледа умиротвореното му лице. И го възнагради с чаша червено вино.

— Благодаря, Сара. Бях в добри ръце. — Вдигна чашата към мен за наздравица.

— Радвам се да го чуя — каза равно Сара. Звучеше като призрачната ми баба. Хвърли нарязани репички в най-голямата купа за салата, която някога бях виждала.

— Откъде се взе? — полюбопитствах и се наведох над купата, за да скрия изпръхналите си устни.

— Къщата я даде — обясни Ем, докато разбъркваше дресинга. — Радва се, че има толкова много гърла за хранене.

На следващата сутрин къщата ни даде да разберем, че очаква още гости.

Сара, Матю и аз обсъждахме дали следващото ми пътуване през времето трябва да е до Оксфорд или до Сет-Тур, когато Ем се появи с купчина пране в ръцете.

— Някой идва насам.

Матю остави вестника си и стана.

— Добре. Днес очаквах доставка.

— Не е доставка. И този някой още не е пристигнал. Но къщата го очаква. — И изчезна в пералното помещение.

— Още една стая? Къде я сложи този път? — извика Сара след нея.

— До тази на Маркъс — отвърна Ем откъм пералната машина.

Започнахме да се обзалагаме за кого е. Предположенията варираха от Агата Уилсън до приятелите на Емили от Чери Вали, които обичаха да се появяват за сбирката на сестринството за Вси светии, без да се обаждат предварително.

В късната сутрин на вратата авторитетно се почука. На прага стоеше дребен тъмнокос мъж с интелигентни очи. Веднага го разпознах от снимките му със знаменитости в Лондон и телевизионните интервюта. Всички съмнения кой е той веднага се разсеяха, когато усетих настоятелния му поглед.

Нашият мистериозен гост беше приятелят на Матю, Хамиш Осборн.

— Ти трябва да си Даяна — каза той без предисловия. Шотландският му акцент удължаваше гласните. Беше облечен делово в идеално скроен по него черен костюм на тънки райета, светлорозова риза с тежки сребърни копчета за ръкавели и лилава вратовръзка с избродирани по нея малки мушички.

— Аз съм. Здравей, Хамиш. Матю очаква ли те? — Отстъпих, за да го пусна да влезе.

— Вероятно не — отвърна строго Хамиш, без да прекрачва прага. — Къде е той?

— Хамиш. — Матю се движеше толкова бързо, че първо усетих раздвижването на въздуха, преди да почувствам приближаването му. Той протегна ръка. — Каква изненада.

Хамиш се взря в протегнатата ръка, после премести поглед върху лицето на притежателя й.

— Изненада? Да обсъдим изненадите. Когато се присъединих към твоята… „семейна фирма“, ти ми обеща, че това никога няма да пристигне. — И размаха плик със счупен черен восъчен печат.

— Така е. — Матю отпусна ръката си и погледна тревожно Хамиш.

— Ето колко струват обещанията ти. От това писмо и от разговора с майка ти разбрах, че е надвиснала някаква беда. — Демонът ме изгледа, после отново се вторачи в Матю.

— Да. — Матю стисна устни. — Но ти си деветият рицар. Едва ще стане нужда да се намесваш.

— Направил си един демон девети рицар? — Мириам бе прекосила трапезарията заедно с Натаниъл.

— Кой е той? — Натаниъл разклати шепата си, пълна с плочки за скрабъл, докато разглеждаше новопристигналия.

— Хамиш Осборн. А ти кой си? — попита Хамиш, сякаш говореше с нахален подчинен. Последното нещо, от което имахме нужда, беше още тестостерон в къщата.

— О, аз съм никой — подхвърли безгрижно Натаниъл и се облегна на вратата на трапезарията. Проследи с поглед преминаващия Маркъс.

— Здравей, какво правиш тук? — Маркъс изглеждаше объркан, но после видя писмото. — О!

Моето семейство се бе събрало във всекидневната и къщата се тресеше из основи.

— Може ли да продължим разговора вътре? Заради къщата. Тя е малко неспокойна, тъй като си демон. И е гневна.

— Влез, Хамиш. — Матю се опита да го издърпа през прага. — Маркъс и Сара още не са унищожили запасите от уиски. Ще ти сервираме питие и ще те настаним до огъня.

Той обаче остана на мястото си и продължи да говори:

— Докато бях при майка ти, която отговаряше на въпросите ми с много по-голяма готовност от теб, научих, че си поискал няколко неща от вкъщи. Нямаше смисъл Ален да предприема такова дълго пътуване, след като аз така или иначе смятах да дойда и да те попитам какво, по дяволите, си намислил. — Вдигна тежък кожен куфар със солидна заключалка и по-малко дипломатическо куфарче.

— Благодаря, Хамиш. — Матю го каза от сърце, но очевидно беше недоволен, че плановете му не са се изпълнили както бе искал.

— Като стана въпрос за обяснения, на французите не им пука за износа на английски национални богатства. Имаш ли представа каква бумащина е необходима, за да се изнесе това от Англия? Ако изобщо ми позволят да го изнеса, в което се съмнявам.

Матю взе куфара от ръцете на Хамиш, хвана го здраво за лакътя и го задърпа навътре.

— По-късно — прекъсна го той бързо. — Маркъс, въведи Хамиш и го запознай с роднините на Даяна, докато аз отнеса багажа.

— О, това си ти — възкликна радостно Софи, която тъкмо излизаше от трапезарията. Издутината на корема й личеше и под пуловера с надпис „Северна Каролина“. — Ти си като Натаниъл, не ти блуждае умът като на мен. И твоето лице го има на моите гърнета. — Тя се усмихна на Хамиш, който изглеждаше едновременно очарован и стреснат.

— Има ли още? — попита ме той и вирна глава. Заприлича на малка светлоока птица.

— Още много — отбеляза сияйно Софи. — Но няма да ги видиш.

— Ела да се запознаеш с лелите ми — намесих се аз веднага.

— Вещиците? — Беше невъзможно да проникна в мислите на Хамиш. Будните му очи не изпускаха нищо и лицето му бе почти толкова безизразно, колкото и на Матю.

— Да, вещиците.

Матю се качи на горния етаж с куфара, а Маркъс и аз запознахме Хамиш с Ем. Тя като че ли не го дразнеше толкова, колкото ние двамата с Матю, а и веднага се засуети около него. Сара ни посрещна в работната стая, като се чудеше за какво е цялата олелия.

— Сега вече сме истинско бунтарско сборище, Сара — изтъкна Софи, когато стигна до пирамидата от прясно изпечени бисквити в кухнята. — Вече сме девет — три вещици, трима демони и трима вампири, всичките налични.

— Така изглежда — съгласи се леля ми, докато оглеждаше Хамиш от главата до петите. Наблюдаваше и партньорката си, която жужеше из кухнята като замаяна пчела. — Ем, не мисля, че новият ни гост иска чай или кафе. Уискито в трапезарията ли е?

— С Даяна я наричаме стаята на военните действия — сподели Софи и хвана фамилиарно Хамиш под ръка. — Макар че едва ли ще успеем да водим война без обикновените хора да забележат. Но това е единственото достатъчно голямо помещение, което може да ни побере. Дори и някои от призраците успяват да се намъкнат вътре.

— Призраци? — Хамиш разхлаби вратовръзката си.

— Към трапезарията. — Сара хвана демона за другия лакът. — Всички веднага в трапезарията.

Матю вече беше там. Във въздуха се носеше миризма на горещ восък. Когато всички си взехме напитка и заехме местата си, Матю пое ръководството.

— Хамиш има въпроси — поде той. — Натаниъл и Софи също. А пък аз искам да разкажа някои неща, от свое име и от името на Даяна.

След това пое дълбоко дъх и започна. Разказа всичко — за ръкописа на Ашмол, Рицарите на Лазар, влизанията с взлом в Оксфорд, Сату и случилото се в Ла Пиер, дори за гнева на Болдуин. Стана въпрос и за кукли, обеци и лица по гърнетата. Хамиш гледаше втренчено Матю, докато той обясняваше за пътуването през времето и трите предмета, които щяха да ми трябват, за да се върна назад в определена епоха и на определено място.

— Матю Клермон — изсъска новодошлият демон и се наведе над масата. — Това ли донесох от Сет-Тур? Даяна знае ли?

— Не — призна Матю. Изглеждаше леко притеснен. — Ще разбере на Вси светии.

— Е, тогава няма как да не разбере, нали? — И Хамиш въздъхна раздразнено.

Размяната на реплики беше разгорещена, но имаше два момента, в които напрежението заплаши да прерасне в гражданска война. И никак не беше чудно, че и в двата бяха замесени Матю и Натаниъл.

Първият възникна, когато Матю обясняваше на Софи за какво е цялото това противостоене — неочакваните атаки, дълго тлеещата неприязън между вампири и вещици, която всеки миг щеше да избухне, жестоките смъртни случаи, които нямаше как да избегнем, ако съществата от различни видове застанат едни срещу други и започнат да използват магии, заклинания, груба сила, бързина и свръхестествените си сетива.

— Войните вече не се водят по този начин. — Дълбокият глас на Натаниъл надвика тихото ни бъбрене.

Матю вдигна вежди и на лицето му се появи нетърпеливо изражение.

— Нима?

— Войните се водят на компютрите. Днес не сме в тринайсети век. Не се изискват ръкопашни битки. — И той посочи лаптопа си. — С компютър можеш да победиш врага си, без да изстреляш нито един патрон и без да пролееш и капка кръв.

— Може и да не сме в тринайсети век, Натаниъл, но някои от участниците в битката са преживели това време и са сантиментално привързани към старомодното убиване. Остави това на мен и Маркъс. — Матю си мислеше, че с това е сложил край на дискусията.

Демонът обаче поклати глава и се взря в масата.

— Имаш ли още нещо да кажеш? — попита Матю и дълбоко в гърлото му започна да се надига зловеща дрезгавина.

— Ти даде ясно да се разбере, че ще постъпиш както сметнеш за добре. — Натаниъл вдигна към него искрените си кафяви очи, след това сви рамене. — Както искаш. Но грешиш, ако си мислиш, че враговете ти няма да използват по-съвременни средства, за да те унищожат. Пък и трябва да мислим за човешките същества. Те ще забележат, ако вампири и вещици започнат да се бият по улиците.

Втората битка между Матю и Натаниъл не беше заради войната, а заради кръв. Започна невинно, когато Матю говореше за връзката на Натаниъл с Агата Уилсън и за предците на Софи, които са вещици.

— Задължително е да се направят ДНК тестове. И на бебето, след като се роди.

Маркъс и Мириам кимнаха, не бяха никак изненадани. Останалите обаче бяхме стреснати.

— Случаят на Натаниъл и Софи може да подложи на съмнение хипотезата ти, че демоните се появяват след непредсказуеми мутации, а не по наследство — вметнах аз.

— Имаме прекалено малко данни. — Матю се взря в Хамиш и Натаниъл безстрастно, като учен, който току-що е забелязал нови обекти за изследване. — Сегашните ни изводи може и да са погрешни.

— Случаят със Софи повдига също и въпросът дали демоните са по-близки до вещиците, отколкото си мислехме. — Мириам насочи черните си очи към корема на демонката. — Никога не съм чувала вещица да роди демон, нито пък демонка да роди вещица.

— Да не мислите, че ще дам кръв от Софи и детето си на банда вампири? — Натаниъл беше пагубно близо до мига, в който щеше да загуби контрол.

— Даяна не е единственото същество в тази стая, което Паството иска да изучи, Натаниъл. — Но думите на Матю не успокоиха демона. — Майка ти е разбрала каква заплаха грози семейството ти, иначе не би те изпратила тук. Може някой ден да откриеш, че жена ти и детето ти са изчезнали. Ако стане така, много малко вероятно е да ги видиш пак.

— Достатъчно — намеси се решително Сара. — Няма нужда да го заплашваш.

— Долу ръцете от семейството ми — извика Натаниъл задъхан.

— Аз не съм опасен за тях — подчерта Матю. — Опасността идва от Паството, от възможността за открита враждебност между трите вида, а най-вече от преструвките, че нищо не се случва.

— Те ще ни търсят, Натаниъл. Видях го. — Гласът на Софи звучеше уверено и по лицето й бе изписана същата твърдост, каквато видях у Агата Уилсън в Оксфорд.

— Защо не ми каза? — ядоса се Натаниъл.

— Опитах се да кажа на Агата, но тя ме спря и ми нареди да млъкна. Толкова е уплашена. След това ми даде името на Даяна и адреса на къщата на семейство Бишъп. — Софи отново придоби обичайния си замаян вид. — Радвам се, че майката на Матю е все още жива. Тя ще хареса гърнетата ми. Ще сложа лицето й на едно от тях. И можеш да вземеш ДНК проба от мен, когато поискаш, Матю. Както и от бебето.

Изказването на Софи сложи край на претенциите на Натаниъл. Когато Матю отговори на всички въпроси, той взе един плик, който до този момент бе стоял незабелязано до лакътя му. Беше запечатан с черен восък.

— Остава само още една недовършена работа. — Изправи се и подаде писмото. — Хамиш, това е за теб.

— О, не, недей! — Демонът скръсти ръце на гърдите си. — Дай го на Маркъс.

— Може и да си деветият рицар, но също така си и сенешал на Рицарите на Лазар, вторият след мен. Има протокол, който трябва да се следва — процеди Матю през зъби.

— Матю знае най-добре — промълви Маркъс. — Той е единственият лидер в историята на ордена, който някога се е оттеглял.

— И сега ще съм единственият лидер, който се е оттеглял два пъти — каза Матю, все още протегнал плика.

— По дяволите протокола! — избухна Хамиш и удари с юмрук по масата. — Всички освен Матю, Маркъс и Натаниъл вън от стаята! Моля ви — добави той, след като размисли.

— Защо трябва да излизаме? — попита подозрително Сара.

Хамиш се вгледа в леля ми.

— Ти по-добре остани.

Петимата останаха затворени в трапезарията през останалата част от деня. Изтощеният Хамиш излезе веднъж, за да поиска сандвичи. Бисквитите, обясни той, били отдавна свършили.

— Само аз ли си мисля така, или мъжете ни изгониха от стаята, за да могат да пушат пури и да си говорят за политика? — попитах аз, докато се опитвах да се разсейвам със стари филми по телевизията. Ем и Софи плетяха, а Мириам бе потънала в една книга, която обещаваше „Дяволски трудно судоку“. Вампирката се изсмя и си отбеляза нещо в полето.

— Какво правиш, Мириам? — попита Софи.

— Записвам резултата — каза Мириам и пак отметна нещо на страницата.

— За какво говорят? И кой печели? — полюбопитствах. Завиждах на способността й да подслушва разговора.

— Планират война, Даяна. Колкото до това кой печели, или Матю, или Хамиш, прекалено близки са резултатите им — осведоми ме Мириам. — Маркъс и Натаниъл успяха да направят няколко добри удара, Сара също си отстоява позициите.

Вече се стъмваше и двете с Ем приготвяхме вечеря, когато събранието се разпусна. Натаниъл и Софи си говореха тихо във всекидневната.

— Трябва да се обадя на няколко места — каза Матю, след като ме целуна. Мекият му глас беше в пълен контраст с напрегнатото му лице.

Като видях колко е уморен, реших, че въпросите ми могат да почакат.

— Разбира се — отвърнах и го докоснах по бузата. — Имаш време. Вечерята ще е след час.

— Имам нужда от питие — простена Сара и тръгна към верандата, за да изпуши тайно една цигара.

Матю премина като сянка през облака от дим, който бе издишала Сара, после през овощната градина пое към хамбара. Хамиш се появи зад мен и усетих натиска на погледа му в гърба и тила си.

— Напълно ли се възстанови? — попита ме тихо.

— Ти как мислиш? — Денят беше дълъг и Хамиш не правеше никакви усилия да крие неодобрението си към мен. Поклатих глава.

Погледът му се отклони и моят го последва. И двамата наблюдавахме как бледите ръце на Матю пригладиха косата му, преди той да изчезне в хамбара.

— „Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр…“^[1] — изрецитира Хамиш стиха на Уилям Блейк. — Това стихотворение винаги ми е напомняло за него.

Оставих ножа върху дъската за рязане и го погледнах.

— Какво те мъчи, Хамиш?

— Сигурна ли си в него, Даяна? — попита той.

Ем си избърса ръцете в престилката и излезе от стаята, след като ми хвърли тъжен поглед.

— Да. — Задържах погледа му и се опитах да му внуша увереността си в Матю.

Хамиш кимна. Не беше никак изненадан.

— Чудех се дали ще го приемеш, след като го опознаеш. Очевидно не се боиш да хванеш тигър за опашката.

Без да кажа нещо, се извърнах към плота и продължих да режа.

— Внимавай. — Той постави длан на ръката ми и ме накара пак да го погледна. — Матю няма да е същият там, където отивате.

— Напротив. — Намръщих се. — Моят Матю идва с мен. И ще бъде абсолютно същият като сега.

— Не — възрази мрачно демонът. — Няма.

Хамиш познаваше Матю от много по-отдавна. И се бе досетил къде отиваме и кога от съдържанието на куфарчето. Аз все още не знаех нищо, освен че щяхме да се върнем преди 1976 година на място, на което Матю е играл шах.

Хамиш излезе навън при Сара и скоро към небето се издигнаха два облака сив дим.

— Там всичко наред ли е? — попитах Ем, когато тя се върна от всекидневната, където Мириам, Маркъс, Натаниъл и Софи си говореха и гледаха телевизия.

— Да — отвърна тя. — А тук?

— Напълно. — Загледах се в ябълковите дървета и зачаках Матю да излезе от мрака.