Дебора Харкнес
Аз, вещицата (21)

21.

Вампир с поднос със закуска в ръце ме посрещна на следващата сутрин, след като излязох от банята.

— Казах на Март, че искаш да поработиш преди обяд — обясни Матю и вдигна кърпата, която пазеше топлината на храната.

— Вие двамата ме глезите прекалено. — Разтворих салфетката, която ме очакваше на близкия стол.

— Не мисля, че целостта на характера ти е заплашена. — Той се наведе и ме целуна дълго. Очите му бяха премрежени. — Добро утро. Добре ли спа?

— Много добре. — Взех чинията от ръцете му и страните ми пламнаха, като си спомних за поканата, която му отправих предната вечер. Все още малко ме болеше от внимателния му отказ, но целувката тази сутрин потвърди, че сме преминали отвъд границата на приятелството и вече се движим в нова посока.

След като закусих, слязохме долу, включихме компютрите си и се захванахме за работа. Матю бе оставил на масата до ръкописа обикновена библия от деветнайсети век.

— Благодаря — подхвърлих през рамо и вдигнах библията.

— Намерих я долу. Очевидно тази в кабинета ми не ти върши работа. — И се усмихна.

— Категорично отказвам да ползвам Библията на Гутенберг като справочна литература, Матю. — Изрекох го по-спокойно, отколкото очаквах, като истински библиофил.

— Знам Библията наизуст. Ако имаш въпроси, просто ме попитай — предложи той.

— Отказвам да използвам и теб като справочник.

— Както искаш — сви рамене той и пак се усмихна.

С алхимичния ръкопис пред себе си и компютъра отстрани скоро потънах в четене, анализи и записки на идеите си. Когато помолих Матю за нещо, с което да затисна страниците на книгата, докато пиша на клавиатурата, малко се разсеях. Той порови наоколо и намери бронзов медал с изображението на Луи XIV и малка дървена обувка, която твърдеше, че принадлежала на германски ангел. Не искаше да ми ги даде, докато не представех доказателства, че ще ги върна. Накрая се задоволи с няколко целувки.

„Aurora Consurgens“ е един от най-красивите текстове в алхимичната традиция, разсъждение върху изобразената като жена Мъдрост, както и анализ на химичната съвместимост на противоположните природни сили. Текстът в екземпляра на Матю бе почти идентичен с копията, които бях виждала в Цюрих, Глазгоу и Лондон. Но илюстрациите бяха доста по-различни.

Художничката Бурго Льо Ноар беше истинска майсторка в занаята си. Рисунките й бяха красиви и прецизни. Но талантът й не се изразяваше само в техническото й умение. Изображенията на жените показваха различна чувствителност. Мъдростта на Бурго беше изпълнена със сила, но от нея се излъчваше и мекота. На първата рисунка, където Мъдростта защитаваше с наметалото си въплъщенията на седемте метала, на лицето й бе изписана свирепа майчинска гордост.

Точно както ми бе казал Матю, имаше и две илюстрации, които не бяха включени в нито едно познато копие на „Aurora Consurgens“. И двете бяха в края и бяха посветени на алхимичното сливане на златото и среброто. Първата бе придружен с думи, изречени от женското начало и закодирани по алхимически. То често се изобразяваше като кралица, облечена в бяло и с бродирани луни по роклята, които показваха връзката й със среброто. Бурго бе нарисувала прекрасно, но и ужасяващо същество със сребристи змии вместо коса и лице, засенчено както слънцето засенчва луната. Прочетох придружаващия текст наум, като си превеждах от латински на английски.

„Обърни се към мен от сърце.

Не ми отказвай, защото съм тъмна и сенчеста.

Огънят на слънцето ме промени.

Моретата ме обгърнаха.

Земята е повредена от моите действия.

Нощта пада, когато се потопя в измамния мрак

и скрия същността си.“

Лунната кралица държеше звезда в протегнатата си ръка.

„От водните дълбини викам към теб

и от земните недра се обръщам

към всички преминаващи.

Търсете ме. Вижте ме.

Който намери мое подобие,

ще му дам утринната звезда.“

Устните ми произнасяха без глас думите, а илюстрацията на Бурго караше текста да оживее чрез изражението на Лунната кралица, в което се виждаше както гневът й, така и свенливата й гордост.

Втората уникална рисунка бе на следващата страница, при думите, произнесени от мъжкото начало, златния Слънчев крал. Косъмчетата на тила ми се изправиха, когато видях нарисувания от Бурго тежък каменен саркофаг с открехнат капак, под който се виждаше лежащото вътре златисто тяло. Очите на краля бяха умиротворено затворени и на лицето му бе изписана надежда, сякаш сънуваше освобождението си.

„Ще се надигна и ще отида в града.

По улиците му ще търся непорочна жена,

за която да се оженя.

Тя ще бъде с красиво лице,

още по-красиво тяло и най-красива походка.

Тя ще отмести камъка от входа на гробницата ми

и ще ми даде криле на гълъб,

за да отлетя заедно с нея към небесата,

да живея вечно и да намеря покой.“

Пасажът ми напомни за амулета на Матю от Витания, миниатюрния сребърен ковчег на Лазар. Посегнах към Библията.

— Марко, 16, Псалм 56 и Второзаконие, 32, стих 40 — проряза тишината гласът на Матю. Беше като автомат за библейски справки.

— Как разбра какво чета? — Извърнах се, без да ставам от стола, за да го видя по-добре.

— Устните ти се движеха — обясни, без да откъсва поглед от монитора си, а пръстите му продължаваха да тракат по клавиатурата.

Стиснах устни и се върнах към текста. Авторът бе използвал всеки библейски откъс, който съответстваше на алхимичния разказ за смъртта и съзиданието, беше ги парафразирал и слял заедно. Придърпах Библията към себе си. Беше подвързана с черна кожа, златист кръст украсяваше корицата. Отворих на Евангелието на Марко и прегледах шестнайсета глава. Ето го, 16:3. „И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“

— Намери ли го? — попита кротко Матю.

— Да.

— Добре.

Стаята отново притихна.

— А къде е стихът за утринната звезда? — Понякога езическото ми възпитание се оказваше сериозен професионален недостатък.

— „Откровение на Йоан Богослов“, глава 2, стих 28.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие. — От бюрото му долетя сподавен смях. Наведох се над ръкописа и се направих, че не съм чула.

След още два часа четене на миниатюрния готически ръкописен шрифт и търсене на съответствия в Библията бях вече напълно готова за езда. Точно тогава Матю предложи да си починем. Като допълнителна награда ми обеща на обяд да ми разкаже как се е запознал с физиолога от седемнайсети век Уилям Харви.

— Историята не е много интересна — отбеляза Матю.

— За теб може и да не е. Но за историк на науката? Това е почти като да се запозная на живо с човека, който се е сетил, че сърцето е помпа.

Слънцето не се бе показвало иззад облаците откакто пристигнахме в Сет-Тур, но това не ни пречеше. Матю изглеждаше по-спокоен, а аз се чувствах изненадващо щастлива, че съм се махнала от Оксфорд. Заплахите на Джилиан, снимката на родителите ми, дори Питър Нокс избледняваха с всеки изминал час.

Когато излязохме в градината, Матю започна оживено да ми обяснява за някакъв проблем в неговата работа. Ставаше въпрос за липсващ компонент в кръвна проба, който би трябвало да е там, но не можели да го открият. Нарисува ми хромозома във въздуха, за да разбера по-добре, и се впусна в обяснения. Аз кимах, макар нищо да не разбирах. Той не спираше да говори, през това време ме прегърна през раменете и ме придърпа към себе си.

Завихме покрай живия плет. До портата, през която бяхме минали предния ден по време на езда, стоеше мъж в черно. От начина, по който се бе облегнал на ствола на кестеново дърво, елегантен като тръгнал на лов леопард, предположих, че е вампир.

Матю ме бутна зад себе си.

Мъжът се оттласна грациозно от дървото и тръгна към нас. Вече бях сигурна, че е вампир, заради неестествено бледата му кожа, огромните тъмни очи, подчертани от черното яке, черните джинси и ботушите. Не му пукаше кой го разпознава. Вълчето му изражение беше единственият недостатък на ангелското му лице със симетрични черти и тъмна коса, която падаше на къдрици над яката му. Беше по-дребен и по-слаб от Матю, но несъмнено излъчваше сила. От погледа му ме побиха ледени тръпки.

— Доменико — поздрави спокойно Матю, макар леко да повиши глас.

— Матю. — Очите на вампира бяха пълни с омраза.

— Не сме се виждали от години. — Матю говореше небрежно, сякаш внезапната поява на вампира не беше кой знае какво събитие.

Доменико се замисли.

— Кога беше последният път? Във Ферара? И двамата се биехме срещу папата, макар и по различни причини, доколкото си спомням. Опитвах се да спася Венеция. А ти се мъчеше да спасиш тамплиерите.

Матю кимна бавно, без да откъсва поглед от вампира.

— Като че ли си прав.

— И след това, приятелю, ти сякаш изчезна вдън земя. Имахме толкова общи приключения в младостта си: по море, в Светите земи. Венеция винаги е предлагала много забавления за вампир като теб, Матю. — Доменико поклати тъжно глава. Вампирът край портата наистина имаше много венециански вид, сякаш беше някаква греховна кръстоска между ангел и дявол. — Защо не ми дойде на гости, когато пътуваше от Франция до някое от другите ти любими места?

— Ако съм те обидил с нещо, Доменико, това е станало толкова отдавна, че едва ли има значение в момента.

— Може би, но едно не се е променило през всичките тези години. Край всяка криза винаги се навърта някой от семейство Дьо Клермон. — Обърна се към мен и лицето му придоби лакомо изражение. — А това сигурно е вещицата, за която съм слушал толкова много.

— Даяна, върни се в замъка — нареди ми строго Матю.

Опасността беше осезателна. Поколебах се, защото не исках да го оставям сам.

— Върви — повтори той и тонът му бе остър като меч.

Вампирът натрапник видя нещо през рамото ми и се усмихна.

Лъхна ме леден вятър и една студена твърда ръка хвана моята.

— Доменико — разнесе се мелодичният глас на Изабо. — Какво неочаквано посещение.

Той се поклони официално.

— Високоуважаема, радвам се да те видя в такова добро здраве. Как разбра, че съм тук?

— Помирисах те — отвърна презрително Изабо. — Идваш неканен в дома ми. Какво ли би казала майка ти, ако знаеше как се държиш?

— Ако беше жива, можеше да я попиташ — подметна Доменико със зле прикрита ожесточеност.

— Маман, заведи Даяна в замъка.

— Разбира се, Матю. Ще ви оставя двамата да си поговорите. — Изабо се обърна и ме повлече със себе си.

— Ще си тръгна по-бързо, ако ми позволиш да предам посланието си — предупреди Доменико. — Наложи ли се да се връщам, няма да съм сам. Днешното посещение е израз на почитта ми към теб, Изабо.

— Книгата не е у нея — каза хладно Матю.

— Не съм тук заради проклетата вещерска книга, Матю. Да си я държат. Идвам от името на Паството.

Изабо издиша шумно и дълго, сякаш бе задържала дъха си с дни. На устните ми напря въпрос, но строгият й поглед ме накара да замълча.

— Браво, Доменико. Учуден съм, че имаш време да се отбиваш при стари приятели с всичките ти нови задължения — подхвърли подигравателно Матю. — И защо Паството си губи времето с официални визити у семейство Дьо Клермон, докато вампири сеят обезкървени трупове из цяла Европа под носа на хората?

— Не е забранено вампирите да се хранят с хора, макар небрежността да е осъдителна. Както знаеш, смъртта следва вампирите навсякъде. — Доменико сви рамене, за да омаловажи жестокостта, и аз потръпнах от небрежното му отношение към крехкия топлокръвен живот. — Но Съветът категорично забранява всякакви връзки между вампири и вещици.

Обърнах се и се взрях в Доменико.

— Какво каза?

— А, тя можела и да говори! — плесна с ръце Доменико с иронична радост. — Защо не включим и вещицата в разговора?

Матю се пресегна и ме дръпна напред. Изабо продължаваше да ме държи за другата ръка. Къса жива верига от двама вампири и една вещица.

— Даяна Бишъп — поклони се Доменико. — Чест е да се запозная с вещица от такъв древен и виден род. Толкова малко от старите семейства са още с нас. — Всяка негова дума, независимо колко любезно бе изречена, звучеше като заплаха.

— Кой си ти? — попитах. — И какво те интересува с кого си прекарвам времето?

Венецианецът ме погледна заинтригувано, след това отметна глава и избухна в смях.

— Говори се, че обичаш да спориш като баща си, но аз не вярвах.

Пръстите ми леко изтръпнаха и Изабо ме стисна по-силно.

— Да не ви ядосах вещицата? — Очите на Доменико се впиха в ръката на Изабо.

— Казвай защо си дошъл и се махай от земята ни — изрече с хладен и спокоен глас Матю.

— Казвам се Доменико Микеле. Познавам Матю откакто се преродих, горе-долу толкова дълго е и познанството ми с Изабо. А най-добре познавах прекрасната Луиза. Но да не споменаваме напразно мъртвите. — И венецианецът се прекръсти.

— Най-добре е изобщо да не споменаваш сестра ми. — Матю продължаваше да говори спокойно, но устните на Изабо бяха побелели и видът й бе свиреп.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — привлякох аз отново вниманието на Доменико върху себе си.

В очите на венецианеца проблесна искрено възхищение.

— Даяна — намеси се Матю, като не успя да потисне ръмженето в гласа си. Това бе най-суровият начин, по който се бе обръщал към мен. От кухнята излезе Март, на лицето й бе изписана тревога.

— По-огнена е от посестримите си. Затова ли рискуваш всичко, за да е по-близо до теб? Доставя ли ти удоволствие? Или смяташ да се възползваш от нея, докато се отегчиш и я изхвърлиш, както правиш с другите топлокръвни?

Ръцете на Матю се стрелнаха към ковчежето на Лазар, което се очертаваше под пуловера му. Не беше го докосвал, откакто бяхме пристигнали в Сет-Тур.

Наблюдателният Доменико забеляза движението и се усмихна отмъстително.

— Мъчи те вина, а?

Ядосах се на натрапника, че дразни Матю, и отворих уста, за да го срежа рязко. Но Матю ме изпревари.

— Даяна, върни се веднага в замъка. — Тонът му подсказваше, че след това ни очаква сериозен и неприятен разговор. Бутна ме леко към Изабо и застана между майка си, мен и тъмнокосия венецианец. Март се приближи към нас, кръстосала ръце пред едрото си тяло, сякаш имитираше Матю.

— Не и преди вещицата да чуе какво имам да казвам. Дошъл съм да ти отправя предупреждение, Даяна Бишъп. Връзките между вампири и вещици са забранени. Трябва да напуснеш този дом и никога повече да не общуваш с Матю дьо Клермон или с членове на семейството му. Ако не го направиш, Паството ще предприеме необходимите мерки, за да се предпази.

— Не знам какво е това ваше Паство и не съм се съгласявала с никакви негови правила — отвърнах, все още бясна. — Пък и правилата не са задължителни, те се спазват доброволно.

— Да не би освен историчка да си и адвокат? Толкова сте сладки вие, съвременните жени, с вашето високо образование. Но никак не ви бива по теология — продължи тъжно Доменико. — Затова и никога не сме смятали, че си струва да ви просвещаваме. Да не мислиш, че сме се съобразявали с идеите на онзи еретик Калвин, когато сме си дали един друг тези обещания? Но след като сме се заклели в правилата, те вече важат за всички вампири, демони и вещици от миналото, настоящето и бъдещето. Това не е концерт по желание.

— Предаде предупреждението си, Доменико — каза Матю с мек тон.

— Това беше всичко, което имах да казвам на вещицата — заяви венецианецът. — Но имам послание и за теб.

— Тогава Даяна ще се върне в замъка. Отведи я от тук, маман — нареди той строго.

Този път майка му незабавно се подчини. Март ни последва.

— Откъде пък се пръкна този? — промърмори Март, след като се прибрахме на сигурно място в замъка.

— От ада, предполагам — каза Изабо. Докосна набързо лицето ми с върха на пръстите си, но ги отдръпна веднага, щом усети топлината по пламналите ми от гняв страни. — Ти си смело момиче, но постъпи безразсъдно. Не си вампир. Не се излагай на риск, като се караш с Доменико или с някой от неговите съюзници. Стой настрана от тях.

Изабо не ми даде възможност да отговоря. Поведе ме през кухнята, трапезарията, салона и ме вкара в голямата зала. Накрая ме бутна към арката, която водеше към най-високата кула на замъка. Краката ми се подкосиха, като си представих изкачването.

— Налага се — настоя тя. — Матю ще ни търси там.

Водена от гняв и страх, изкачих половината стълби, а втората половина преодолях от чист инат. След като прекрачих и последното стъпало, се озовах на плосък покрив, от който във всички посоки се откриваше гледка километри напред.

Подухна вятър, който разроши сплетената ми коса и ме обви с мъгла.

Изабо ловко се придвижи до един пилон, който се извисяваше на още няколко метра в небето. Издигна на него назъбено черно знаме, украсено със сребриста змия, захапала опашката си. То се развя и проблесна в мрачния ден. Изплющя по външния край на каменната стена и Доменико вдигна поглед.

След малко над сграда в селото се развя подобно знаме и се чу биене на камбана. Мъже и жени наизлязоха от къщи, барове, магазини и офиси и извърнаха лица към Сет-Тур, където се развяваше древният символ на вечността и прераждането. Погледнах Изабо с недвусмислено въпросително изражение.

— Това е гербът на семейството ни и предупреждение към хората от селото да са нащрек — обясни тя. — Вдигаме знамето само когато има чужди сред нас. Обитателите на селото са свикнали да живеят край вампири и въпреки че няма защо да се страхуват от нас, от години постъпваме така. Светът е пълен с вампири, на които не може да се има доверие, Даяна. Доменико Микеле е един от тях.

— Нямаше нужда да ми го казваш. Кой, по дяволите, е той?

— Един от най-старите приятели на Матю — промърмори Изабо, без да откъсва очи от сина си. — Което го прави много опасен враг.

Аз също се вторачих в Матю, който продължаваше да си разменя реплики с Доменико през ясно очертана буферна зона. След бързите размазани движения в сиво и черно венецианецът се върна обратно до кестеновото дърво, на което го бяхме намерили облегнат. Над полето се чу силен пукот.

— Много добре — промълви Изабо.

— Къде е Март? — Погледнах през рамо към стълбището.

— В коридора. За всеки случай. — Изабо не откъсваше зоркия си поглед от сина си.

— Възможно ли е Доменико да се качи и да ми прегризе гърлото?

Изабо извърна черните си блестящи очи към мен.

— Това би било прекалено лесно, скъпа. Първо би си поиграл с теб. Той винаги си играе с жертвите си. И обича да го прави пред публика.

Преглътнах нервно.

— Мога да се грижа за себе си.

— Вероятно, ако имаш толкова силна дарба, колкото Матю предполага. Вещиците могат да се предпазват, знам го от опит. Трябват им съвсем малко усилия и кураж — каза Изабо.

— Какво е това Паство, за което спомена Доменико? — попитах.

— Съвет от деветима — по трима от всяка от общностите на демоните, вещиците и вампирите. Създаден е по време на Кръстоносните походи, за да ни предпазва от човешките същества. Бяхме невнимателни и се набъркахме прекалено много в политиката и другите им лудости. — Изабо изглеждаше огорчена. — Амбицията, гордостта и алчни същества като Доменико, които никога не са доволни от съдбата си и все искат повече — ето това ни накара да създадем правила.

— И се съгласихте с определени условия? — Беше истинска лудост някакви обещания, дадени от свръхестествените същества през Средновековието, да имат влияние върху Матю и мен.

Изабо кимна. Вятърът поде няколко кичура от тежката й коса и ги развя край лицето й.

— Събиранията ни бяха прекалено забележими. А когато се намесихме в делата на човешките същества, те станаха подозрителни към интелигентността ни. Бедните същества нямат толкова бърза мисъл, но пък не са и съвсем глупави.

— Под събирания нямаш предвид вечери и танци, нали?

— Никакви вечери и танци, нито целувки и песни — отвърна натъртено Изабо. — А това, което следва след танците и целувките, също е забранено. Преди да се съгласим с правилата, бяхме прекалено самоуверени. Бяхме и повече на брой, и все свикнали да си взимат каквото им се прииска, без да мислят за цената.

— И какво още включва това обещание?

— Никаква политика и никаква религия. Имаше прекалено много свръхестествени същества принцове и папи. Стана много трудно да преминаваме от живот в живот, след като хората започнаха да записват историята си. — Изабо потръпна. — За вампирите бе почти невъзможно да имитират убедително смъртта си и да преминат нататък, без разни хора да си пъхат носа в живота им.

Хвърлих поглед към Матю и Доменико, които още разговаряха край крепостната стена на замъка.

— Значи — започнах да броя на пръсти — никакви смесвания между различните видове същества. Никаква кариера в човешката политика и религия. Нещо друго? — Очевидно ксенофобията на леля ми и яростното й противопоставяне на моето обучение по право произлизаха от неправилното й разбиране на това старо споразумение.

— Да. Ако някое свръхестествено същество наруши правилата, Паството е длъжно да изиска прекратяване на това поведение и да изрече клетва.

— А ако две същества нарушат правилата?

Между нас се спусна напрегнато мълчание.

— Доколкото знам, това никога не се е случвало — каза тя мрачно. — И щеше да е добре и вие двамата да не го бяхте правили.

Предната вечер бях отправила директна покана към Матю да сподели леглото ми. Но той е бил наясно, че това не е толкова просто. Не че не бе сигурен в мен или в чувствата си. Матю е искал да разбере колко далеч може да отиде, преди Паството да се намеси.

И отговорът бе дошъл бързо. Нямаше да ни позволят да се впуснем в тази авантюра.

Облекчението ми бързо се смени с гняв. Ако някой не се бе оплакал от нашата връзка, той можеше никога да не ми каже за Паството и правилата. А мълчанието му щеше да се отрази на отношенията със собственото ми семейство, както и с неговото. Вероятно щях да легна в гроба, убедена, че леля ми и Изабо са фанатички. А те просто изпълняваха обещания, дадени много отдавна — което също не разбирах, но някак си бях по-склонна да извиня.

— Синът ти трябва да спре да крие тайни от мен. — От яд пръстите ми започнаха все повече да изтръпват. — А ти трябва да престанеш да се тревожиш толкова за правилата, а да се замислиш повече над това какво ще направя, когато го видя отново.

Тя изсумтя.

— Няма да имаш възможност да направиш кой знае какво, преди той да те вземе на мушка задето постави авторитета му под съмнение пред Доменико.

— Аз не съм му подчинена.

— Ти, скъпа, имаш много да учиш за вампирите — изтъкна тя с известно задоволство.

— А ти имаш много да учиш за мен. Както и Паството.

Изабо ме хвана за раменете и заби пръсти в плътта ми.

— Това не е игра, Даяна! Матю е готов да обърне гръб на същества, които познава от векове, за да защити правото ти да бъдеш каквато си мислиш, че искаш да бъдеш в ефимерния си живот. Аз те умолявам да не му позволяваш да го прави. Ще го убият, ако продължава да се държи така.

— Той сам е господар на съдбата си, Изабо — казах хладно. — Нямам право да му се меся как да постъпва.

— Но имаш властта да го отпратиш далеч от себе си. Кажи му, че отказваш да нарушиш правилата заради него, за да го предпазиш, че не изпитваш нищо друго, освен любопитство към него, вещиците сте известни с това. — Бутна ме далеч от себе си. — Ако го обичаш, ще знаеш какво да му кажеш.

— Всичко свърши — извика Март от стълбището.

И двете се втурнахме към ръба на кулата. Черен кон с ездач изскочи от конюшните, прескочи оградата и се шмугна в гората.