Дебора Харкнес
Аз, вещицата (13)

13.

Матю дойде да ме вземе след обяда. Бях единственото свръхестествено същество сред читателите в „Селдън Енд“. Докато вървеше до мен под красиво изрисуваните подпорни греди на тавана, не спираше да ме разпитва за работата ми и за книгата, която четях.

В Оксфорд бе станало мрачно и студено и аз вдигнах яка и потреперих от влагата. На Матю обаче времето не му пречеше, дори не носеше палто. Под сивото небе изглеждаше по-малко впечатляващ, но не достатъчно, за да се слее напълно с тълпата. Хората в двора се обръщаха и го зяпаха, след това поклащаха глави.

— Забелязаха те — казах му.

— Забравих си палтото. Освен това гледат теб, а не мен. — И ме озари с ослепителната си усмивка. Една жена зяпна от учудване, сръга приятелката си и посочи с глава към Матю.

Засмях се.

— О, колко грешиш!

Тръгнахме към „Кебъл Колидж“ и университетския парк, завихме покрай „Роуд Хаус“ и влязохме в лабиринт от модерни сгради, в които се помещаваха лаборатории и компютърни зали. Намираха се в сянката на Музея по естествена история, тази огромна тухлена викторианска катедрала на науката, и бяха построени без никакво въображение, но пък притежаваха напълно функционална модерна архитектура.

Матю посочи крайната ни цел — незабележителна, ниска сграда — и зарови в джоба си за магнитната карта. Прекара я през четеца на вратата и набра няколко различни кода. След като вратата се отключи, той ме поведе към охраната, записа ме като гост и ми подаде пропуска, който да закача на пуловера си.

— Прекалено много мерки за сигурност за една университетска лаборатория — подхвърлих, докато премятах пропуска в ръце.

С всяка измината крачка по километричните коридори, незнайно как събрани зад скромната фасада, мерките се засилваха.

В дъното на един от тях Матю извади друга карта от джоба си, прекара я през четеца и постави показалеца си на стъклен панел до вратата. Устройството изписука и на него се появи тъчскрийн с бутони с цифри. Пръстите на Матю затанцуваха по тях. Вратата тихо изщрака и се отвори. Разнесе се миризма на чисто и стерилно, която ми напомни за болница или за празна професионална кухня. Големи пространства, покрити с плочки, неръждаема стомана и електрическо оборудване.

Пред нас се откриха множество стаи със стъклени стени. В една имаше кръгла маса за съвещания, огромен черен монитор и няколко компютъра. В друга видях старинно дървено бюро, кожено кресло, и голям персийски килим, който сигурно струваше цяло състояние, телефони, факс машини и още компютри и монитори. Зад стъклените заграждения отвъд тях се намираха шкафове, микроскопи, хладилници, стерилизатори, множество полици с епруветки, центрофуги и десетки непознати за мен устройства и инструменти.

Цялото пространство изглеждаше пусто, въпреки че отнякъде долитаха акорди от концерт за чело на Бах и нещо, което много напомняше на последния хит на победителите от Евровизия.

След като подминахме два офиса, Матю ми посочи към помещението с килима.

— Това е кабинетът ми — обясни той. След това ме поведе към първата лаборатория вляво. Навсякъде имаше компютри, микроскопи и прилежно строени стъкленици. Край стените бяха наредени шкафове. На едно от чекмеджетата се виждаше етикет с надпис „< 0.“.

— Добре дошла в историческата лаборатория. — Синята светлина правеше лицето му още по-бледо, а косата по-черна. — Ето тук изучаваме еволюцията. Взимаме проби от древни погребения, разкопки, вкаменелости и живи същества и извличаме от тях ДНК. — Матю отвори едно чекмедже и извади няколко папки. — Ние сме само една от стотиците лаборатории по целия свят, които използват генетиката, за да изучават произхода и гибелта на видовете. Разликата между нашата и останалите лаборатории е, че ние не изучаваме само човешките същества.

Думите му увиснаха като ледени висулки във въздуха.

— Изучавате генетиката на вампирите?

— Както и на демоните и вещиците. — Матю дръпна с крак един стол на колелца и ми помогна да седна на него.

Отнякъде се появи вампир в черна спортна блуза и си сложи латексови ръкавици. Той наближаваше трийсетте, имаше руса коса и сини очи, приличаше на калифорнийски сърфист. До Матю изглеждаше нисък и слаб, но тялото му беше жилаво и енергично.

— AB отрицателна — каза той и започна да ме разглежда одобрително. — Охо! Страхотна находка. — Затвори очи и вдъхна дълбоко. — И вещица на всичкото отгоре!

— Маркъс Уитмор, запознай се с Даяна Бишъп. Тя е преподавател по история в „Йейл“ — представи ме намръщено Матю на по-младия вампир. — И е тук като гост, а не като мое гадже.

— О! — Маркъс изглеждаше разочарован, но после се разведри. — Имате ли нещо против да ви взема кръв?

— Да, имам. — Нямах никакво намерение да позволя на някакъв вампир да ме боде.

Маркъс подсвирна.

— Реагирате със страх, д-р Бишъп. Я помиришете този адреналин!

— Какво става тук? — попита познато сопрано. След малко се появи и дребничката Мириам.

— Д-р Бишъп е малко замаяна от лабораторията, Мириам.

— Извинявай, не знаех, че е тук — каза Мириам. — Тя мирише различно. Адреналин ли е това?

Маркъс кимна.

— Да. Винаги ли сте такава? Цялата накисната в адреналин?

— Маркъс. — Матю можеше да ти смрази кръвта само с няколко срички.

— От седемгодишна — обясних и срещнах яркосините му очи.

Маркъс отново подсвирна.

— Това обяснява много неща. Никой вампир не би обърнал гръб на нещо подобно. — Маркъс нямаше предвид физическите ми особености, въпреки че посочи към мен.

— Какви ги говориш? — попитах аз с любопитство, преодолявайки притеснението си.

Матю подръпна косата на слепоочията си и хвърли на Маркъс поглед, който можеше да пресече мляко. По-младият вампир направи отегчена физиономия и изпука кокалчетата на пръстите си. Подскочих от пронизителния звук.

— Вампирите са хищници, Даяна — обясни Матю. — Привлича ни страхът. Когато хората или животните са превъзбудени, ние можем да го помиришем.

— И да го вкусим. Адреналинът прави кръвта още по-апетитна — допълни Маркъс. — Пикантна, копринено мека и сладка. Много е добра.

Гърлото на Матю захриптя. Оголи зъби и отстъпи назад. Мириам постави категорично ръка върху рамото на русия вампир.

— Какво? Не съм гладен! — протестира Маркъс и бутна дланта на Мириам.

— Д-р Бишъп може и да не знае, но не е задължително вампирите да са гладни, за да усетят адреналина, Маркъс. — Матю се контролираше с усилие. — Вампирите не се нуждаят непрекъснато от храна, но винаги копнеят за лов и за адреналиновата реакция на жертвата към хищника.

Като се имаше предвид непрекъснатата ми битка с тревожността, нищо чудно, че Матю често ме канеше да ядем навън. Не мирисът на орлови нокти го караше да изпитва глад, а изобилието от адреналин.

— Благодаря за обяснението, Матю. — Дори и след снощи си оставах до голяма степен невежа по отношение на вампирите. — Ще се опитам да се успокоя.

— Няма нужда — отвърна веднага Матю. — Не е твоя грижа. Ние сме длъжни да проявим учтивост и да се владеем. — Изгледа зверски Маркъс и взе една папка от шкафа.

Мириам ми хвърли тревожен поглед.

— Може би трябва да започнем от самото начало.

— Не, според мен е най-добре да започнем от края — поправи я той и отвори папката.

— Те знаят ли за Ашмол? — попитах Матю, тъй като Мириам и Маркъс очевидно нямаха никакво намерение да си тръгват. Той кимна. — И си им казал какво съм видяла? — Той отново кимна.

— Казала ли си на някой друг? — Въпросът на Мириам издаваше вековна подозрителност.

— Ако имаш предвид Питър Нокс, не. Споделих само с леля ми и партньорката й Емили. Единствено те знаят.

— Три вещици и трима вампири с обща тайна — каза замислено Маркъс и погледна Матю. — Интересно.

— Да се надяваме, че ще я опазим по-добре от тази — промърмори Матю и бутна папката към мен.

Трите чифта вампирски очи ме следяха внимателно, докато я отварях. „Вампир вилнее в Лондон“, гласеше заглавието. Стомахът ми се преобърна, докато взимах вестникарската изрезка. Отдолу имаше друга статия за мистериозна смърт с обезкървен труп. След това — материал от списание, придружен със снимка, която ми подсказа какво пише в текста, въпреки че не знаех руски. Гърлото на жертвата беше разкъсано от челюстта до сънната артерия.

Имаше описания на още десетки убийства на всички възможни езици. При някои бяха открити източени трупове и нито капка кръв на местопрестъплението. За други се предполагаше, че са нападнати от животни заради жестокостта, с която бяха причинени раните и разкъсванията по шията и торса.

— Ние умираме — каза Матю, когато прегледах и последната статия.

— Човешките същества умират, това е напълно сигурно — отбелязах с дрезгав тон.

— Не само те — изтъкна той. — Според уликите, расата на вампирите е в упадък.

— Това ли искаше да ми покажеш? — Гласът ми трепереше. — И какво общо има то с произхода на съществата или с труда на Ашмол? — Скорошните предупреждения на Джилиан бяха върнали болезнени спомени и тези картини сега ги усилиха още повече.

— Чуй ме — каза тихо Матю. — Моля те.

Може и да не говореше съвсем логично, но поне не се опитваше нарочно да ме плаши. Сигурно имаше основателна причина да сподели всичко това. Прегърнах папката и седнах.

— Тези подробности — започна той, като издърпа внимателно папката от ръцете ми — са резултат от провалени опити човешки същества да бъдат превърнати във вампири. Това, което някога ни е било втора природа, сега ни става все по-трудно. Кръвта ни губи способността си да възражда живота от смъртта.

Неспособността за възпроизводство означава гибел за всеки вид. Снимките, които току-що бях видяла, говореха, че светът не се нуждае от повече вампири.

— За по-старите като мен е по-лесно, защото в младостта си сме се хранили основно с човешка кръв — продължи Матю. — С остаряването все по-рядко изпитваме импулс да създаваме нови вампири. Но при по-младите е различно. Те искат да създават семейства и да се спасят от самотата на новия си живот. Когато намерят човешко същество, с което искат да се чифтосат, или да имат деца, откриват, че кръвта им вече не е толкова силна.

— Каза, че умирате — припомних му аз с равен тон, но гневът ми още клокочеше.

— Съвременните вещици нямат такава мощ като предците си — намеси се делово Мириам. — И не раждат толкова деца, колкото в миналото.

— Това не ми звучи като доказателство, а като субективно мнение — отвърнах хладно.

— Искаш доказателства? — Мириам извади още две папки и ги плъзна по блестящата повърхност към ръцете ми. — Ето ти ги, макар да се съмнявам, че ще разбереш нещо.

На едната имаше етикет с лилави краища, на който пишеше „Бенвенгуда“, а на другата — „Гуд, Беатрис“. В папките имаше само графики. Тези отгоре бяха кръгли и ярко оцветени, а на долните се виждаха черни и сиви стълбчета.

— Не е честно — протестира Маркъс. — Никой историк не може да ги разчете.

— Това са ДНК проби — опровергах го аз, сочейки към чер — но — белите изображения. — Но какво представляват цветните графики?

Матю облегна лакти на масата до мен.

— Резултати от генетични тестове — обясни той и придърпа листовете с цветните кръгове. — Това е митохондриална ДНК на жена на име Бенвенгуда, която тя е наследила от майка си, от майката на майка си, както и от всички нейни предци от женски пол. Разказват ни историята на рода по майчина линия.

— А генетичното наследство на бащата?

Матю взе черно-белите графики.

— Наследството от бащата на Бенвенгуда, който е бил човешко същество, се вижда в ядрената й ДНК — нейния геном. Там има и следи от майка й, която е вещица. — Върна се към цветните кръгли изображения. — Но митрохондриалната ДНК, намираща се извън ядрото на клетката, отразява само наследството й по майчина линия.

— Защо изучавате и генома, и митохондриалната ДНК? — Бях чувала за генома, но митохондриалната ДНК беше нова територия за мен.

— ДНК в клетъчното ядро показва твоята уникалност, как са се комбинирали гените на майка ти и баща ти, за да се появиш ти. Смесицата от майчините и бащините ти гени е виновна да имаш сини очи, руса коса и лунички. Митохондриалната ДНК ни помага да проучим историята на целия вид.

— Това означава, че произходът и еволюцията на вида са записани във всеки един от нас — казах аз тихо. — Тази история е в кръвта ни, във всяка клетка от тялото ни.

Матю кимна.

— Историята за произхода разказва и нещо друго, тя съдържа информация не само за началото, но и за края.

— Върнахме се на Дарвин — отбелязах и се смръщих. — „Произход“ ни съобщава не само как са се появили видовете, а и какви са механизмите на естествения им подбор и загиването им.

— Някои биха казали, че този труд е посветен предимно на загиването на видовете — съгласи се Матю и се премести в другия край на пейката.

Погледнах ярките кръгове с генетичните изследвания на Бенвенгуда.

— Коя е тя?

— Много силна вещица — отвърна Мириам. — Живяла е в Бретан през седми век. В епоха, родила много чудеса, тя самата е била истинско чудо. Беатрис Гуд е една от последните й известни преки потомки.

— Семейството на Беатрис Гуд случайно да е от Салем? — прошепнах аз и докоснах папката. Семейство Гуд живееше рамо до рамо със семействата Бишъп и Проктър.

— Сара и Дороти Гуд от Салем са сред предците на Беатрис — потвърди Матю моите подозрения. Отвори папката на Беатрис и сложи митохондриалните й изследвания до тези на Бенвенгуда.

— Но те са различни — казах аз. Личеше си по цветовете и начина им на подреждане.

— Не чак толкова — поправи ме Матю. — Нуклеарната ДНК на Беатрис има по-малко маркери, характерни за вещиците. Това показва, че с течение на вековете нейните предци все по-малко са разчитали на магиите за оцеляването си. Тази промяна в нуждите предизвиква мутации в ДНК, които водят до закърняване на магическите способности. — Изводът му звучеше напълно научно, но явно се отнасяше и за мен.

— Тъй като предците на Беатрис са се отказали от магията, това ще доведе до унищожение на рода, така ли?

— Вината не е изцяло на вещиците. И природата има пръст в това. — Очите на Матю бяха тъжни. — Изглежда и вещиците като вампирите изпитват трудности да живеят в свят, в който преобладават човешките същества. Демоните също. Те са все по-малко гениални — което преди ги отличаваше от хората — и все по-откачени.

— Докато хората не загиват, така ли? — поинтересувах се аз.

— И да, и не — отвърна Матю. — Смятаме, че засега хората показват по-добра адаптивност. Тяхната имунна система реагира по-добре и имат по-силен импулс за възпроизводство от вампирите и вещиците. Някога светът е бил равномерно разпределен между човешките и свръхестествените същества. Сега хората са мнозинство, а ние сме само десет процента от цялото земно население.

— Светът е бил много по-различен, когато свръхестествените същества и хората са били равни на брой. — Мириам изглеждаше разочарована, че генетичните козове вече не са в наша полза. — Но пък чувствителната имунна система на хората накрая ще ги довърши.

— Колко по-различни сме от тях?

— Доста, поне на генетично ниво. Изглеждаме като тях, но под повърхността имаме съвсем различни хромозоми. — Матю нарисува диаграма на външната корица на папката на Беатрис. — Хората имат двайсет и три хромозомни двойки във всяко клетъчно ядро, подредени по определен начин. Вампирите и вещиците имат по двайсет и четири.

— Повече от хората, гроздето пино ноар и прасетата — намигна ми Маркъс.

— Ами демоните?

— Те имат същия брой хромозомни двойки като хората, но и по една допълнителна хромозома. Доколкото ни е известно, именно тя ги прави демони — обясни Матю. — И склонни към нестабилност.

Докато разглеждах рисунката, част от косата ми се спусна над очите. Отметнах я нервно.

— Какво има в допълнителните хромозоми? — Изпитвах същите трудности да следя мисълта му, каквито имах на изпита по биология в колежа.

— Генетичен материал, който ни отличава от хората — каза Матю. — Както и материал, който управлява клетъчните функции. Учените го наричат ДНК отпадък.

— Но не е отпадък — намеси се Маркъс. — Вероятно този генетичен материал е остатък от предишен подбор или чака да бъде използван при следващите еволюционни промени. Все още не знаем какъв е смисълът му.

— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Вещиците и демоните се раждат такива. Родена съм с допълнителни хромозоми, а твоят приятел Хамиш — с една самотна хромозома повече. Но вампирите стават такива след раждането си, те се появяват на света с човешка ДНК. Откъде придобивате допълнителната си хромозомна двойка?

— Когато човешко същество се преражда във вампир, създателят му първо премахва всичката му обикновена кръв, което кара органите му да спрат да работят. Но преди настъпването на смъртта създателят дава от своята кръв на прераждащия се — отвърна Матю. — Доколкото знаем, притокът на вампирска кръв предизвиква спонтанна генетична мутация във всяка телесна клетка.

Матю спомена за „прераждането“ предната вечер. Но понятието „създател“ на вампири беше ново.

— Кръвта на създателя нахлува в организма на преродения и носи със себе си нова генетична информация — обясни Мириам. — Нещо подобно се получава и при кръвопреливането при хората. Само че вампирската кръв предизвиква стотици промени в ДНК.

— Започнахме да проучваме генома за следи от такива експлозивни промени — продължи Матю. — И ги намерихме: мутации, които доказват, че всички новосъздадени вампири спонтанно се адаптират към кръвта на създателя си. Така се появява допълнителна хромозомна двойка.

— Генетичен аналог на Големия взрив. Вие сте като галактика, родена от умираща звезда. За миг гените ви се трансформират и вече не сте обикновени човешки същества. — Погледнах учудена Матю.

— Добре ли си? — попита той. — Можем да си починем.

— Бих искала малко вода.

— Ще ти донеса. — Маркъс скочи от мястото си. — Държим водата в хладилника с пробите.

— Хората ни подсказаха, че при силно натоварване на клетките с бактерии или някакво друго генетично бомбардиране може да се отключат мутации, и то много по-бързо, отколкото чрез процеса на естествения подбор. — Мириам извади от шкафа нова папка. Отвори я и ми показа една черно-бяла графика. — Този мъж е умрял през 1375 година. Прекарал е едра шарка, но болестта е предизвикала мутация на третата хромозома и така тялото му се е справило с нахлуването на бактериите.

Маркъс се върна с водата ми. Махнах капачката на бутилката и отпих.

— Вампирската кръв претърпява подобни мутации, от които става устойчива на болести. Тези промени може бавно да доведат до изчезването ни. — Матю изглеждаше притеснен. — Сега се опитваме да се фокусираме върху следния въпрос: какво във вампирската кръв предизвиква появата на нови хромозоми. Отговорът може да е в митохондриите.

Мириам поклати глава.

— Изключено. Отговорът е в нуклеарната ДНК. Когато в тялото влезе вампирска кръв, то трябва да реагира, за да преживее и асимилира промените.

— Може би, но ако е така, трябва да проучим по-внимателно и ДНК отпадъка. Всичко трябва да е налице, за да се генерират нови хромозоми — настоя Маркъс.

Докато тримата спореха, аз си запретнах ръкава. Когато лакътят ми се оголи и вените ми се изложиха на студа в лабораторията, те обърнаха ледените си погледи към кожата ми.

— Даяна — каза хладно Матю и докосна амулета си. — Какво правиш?

— Ръкавиците още ли са ти подръка, Маркъс? — попитах аз и вдигнах ръкава си по-високо.

Маркъс се ухили.

— Да. — Стана и извади чифт латексови ръкавици от близка кутия.

— Няма нужда да го правиш. — Гласът на Матю заседна в гърлото му.

— Знам. Но искам. — Вените ми изглеждаха по-сини под светлината в лабораторията.

— Хубави вени — усмихна се Мириам и кимна одобрително, което накара по-високия вампир до нея да изсумти предупредително.

— Ако това ще ти създаде проблем, Матю, изчакай отвън — казах аз спокойно.

— Преди да го направиш, искам да си помислиш — настоя Матю и се наведе покровителствено над мен, както бе сторил, когато Питър Нокс ме доближи в Бодлианската библиотека. — Няма как да предскажем резултатите от тестовете. Целият ти живот, историята на рода ти, всичко ще излезе наяве. Напълно сигурна ли си, че искаш да привлечеш толкова внимание към себе си?

— Какво имаш предвид? — Проницателният му поглед ме накара да се свия.

— Изследването ще ни каже много повече, а не само причините очите и косата ти да са такива, каквито са. Ще ни позволи да разберем какво друго са ти предали родителите ти. Да не говорим за наследствеността от другите ти роднини по майчина линия. — Гледахме се дълго в очите.

— Затова искам да ми вземете кръв — казах спокойно. На лицето му се изписа объркване. — Цял живот се чудя какво предизвиква кръвта на рода Бишъп, която тече във вените ми. Всички, които познават семейството ми, си задават същия въпрос. Сега всички ще разберем.

Изглеждаше ми съвсем просто. Кръвта ми можеше да каже на Матю неща, които аз не смеех да разкрия. Не исках да подпаля мебелите или да полетя сред дърветата, нито да разболявам смъртоносно някого само като си помисля нещо лошо за него. За Матю даването на кръв можеше и да изглежда опасно. Но за мен беше съвсем безобидно на фона на останалото.

— А нали и сам каза, че вещиците също били на изчезване. Аз съм последната от рода Бишъп. Може би моята кръв ще ти помогне да разбереш причината.

Гледахме се един друг, вампир и вещица, докато Мириам и Маркъс чакаха търпеливо. Накрая Матю изсумтя.

— Донеси ми набор за взимане на проба — нареди той на Маркъс.

— Аз ще го направя — заяви отбранително Маркъс и си сложи ръкавиците. Мириам се опита да го задържи, но Маркъс напираше към мен с кутия, пълна със стъкленици и игли.

— Маркъс — викна предупредително Мириам.

Матю грабна набора от ръцете му и го спря с един усмъртителен поглед.

— Съжалявам, Маркъс, но ако някой ще взима кръв на Даяна, това ще съм аз.

Хвана китката ми със студените си пръсти, сгъна и разгъна няколко пъти ръката ми, след това я изпъна внимателно върху безупречно чистия плот. Имаше нещо много зловещо в това да позволиш на вампир да забие игла във вената ти. Матю завърза гумена лента над лакътя ми.

— Стисни си юмрука — каза той тихо, сложи си ръкавици и подготви иглата и първата стъкленица.

Направих каквото ми каза, свих пръсти към дланта и видях как вените ми изпъкват. Матю не си направи труда да ме уведоми, както бе прието, че ще почувствам убождане. Просто се наведе, без да се церемони, и пъхна металното острие в ръката ми.

— Добра работа. — Отпуснах юмрука си и кръвта потече.

Матю стисна устни и смени стъкленицата. Когато приключи, извади иглата и я хвърли в контейнер за биологични отпадъци. Маркъс взе стъклениците и ги подаде на Мириам, която ги надписа с красивия си ситен почерк. Матю сложи парче марля на убоденото място и го задържа със силните си студени пръсти. С другата си ръка взе ролка лейкопласт и залепи с него марлята.

— Дата на раждане? — попита хладно Мириам с вдигната химикалка.

— Тринайсети август 1976 година.

Мириам се взря в мен.

— Тринайсети август ли?

— Да, защо?

— Нищо, просто проверявам дали съм чула правилно — промърмори тя.

— В повечето случаи взимаме и проби от слюнката. — Матю отвори нов пакет и извади две пластмасови пластини. Бяха оформени като шпатули и широките им краища бяха малко по-груби.

Без да кажа нищо, отворих уста и оставих Матю да вземе проба от слюнката ми от вътрешните страни на двете бузи. Всяка от шпатулите бе запечатана в отделно найлоново пликче.

— Приключихме.

Огледах лабораторията и нейните повърхности от неръждаема стомана под синята светлина и си спомних за моите алхимици, които са се трудили над пещи с въглища, в мрак, с набързо скалъпено оборудване и счупени глинени съдове за топене на метал. Какво ли не биха дали, за да работят на такова място, с инструменти, които щяха да им помогнат да разгадаят мистериите на сътворението.

— Да не би да искате да разберете кой е бил първият вампир? — попитах и посочих към чекмеджетата.

— Понякога — каза бавно Матю. — Но по-често проучваме как храната и болестите се отразяват на видовете и как и кога са изчезнали определени родове.

— А вярно ли е, че сме четири отделни вида, или демоните, хората, вампирите и вещиците имат общ произход? — Винаги се бях чудила дали категоричността на Сара, че вещиците имат много малко общо с хората и другите същества, е нещо повече от традиция и по-желателно мислене. По времето на Дарвин мнозина са смятали, че е невъзможно двойка човешки същества да народи толкова различни раси. Когато европейците видели черните африканци, прегърнали идеята, че расите произхождат от различни несвързани предци.

— Демони, хора, вампири и вещици се различават значително на генетично ниво. — Матю ме пронизваше с поглед. Бе разбрал защо го питам, въпреки че отказваше да ми даде директен отговор.

— Ако докажете, че не сме различни видове, а само вариации на един и същ вид, това ще промени всичко — предупредих го аз.

— С времето ще измислим как да го обясним, ако наистина между четирите групи има някаква връзка. Но сме много далеч от този момент. — Той се изправи. — Мисля, че толкова наука за днес ти е достатъчна.

След като се сбогувахме с Мириам и Маркъс, Матю ме откара до „Ню Колидж“. Отиде да се преоблече и се върна да ме вземе за йога. По пътя към Удсток почти не говорихме, и двамата бяхме потънали в мисли.

В „Старата ложа“ Матю ми помогна да сляза както обикновено, извади рогозките от багажника и ги метна на рамо.

Двама вампири минаха покрай нас. Единият леко ме докосна и пръстите на Матю веднага се сплетоха с моите. Контрастът между нас беше поразителен — неговата кожа беше бледа и хладна, а моята беше пълна с живот и топла.

Матю не пусна ръката ми, докато влизахме. След заниманието по пътя към Оксфорд първо ми разказа какво била казала Амира, след това поде история за някакъв демон, който без да иска направил или не направил нещо, което напълно разкривало природата му. Минахме през портите на „Ню Колидж“ и за разлика от друг път той изключи двигателя, без да ми отвори вратата.

Фред вдигна поглед от мониторите, когато вампирът отиде до стъклената му кабинка, и побърза да отвори вратата.

— Да?

— Искам да изпратя д-р Бишъп до квартирата й. Може ли да оставя колата там? Ще ви дам и ключовете, ако се наложи да я преместите.

Фред плъзна поглед по баджа от болницата „Джон Радклиф“ и кимна. Матю му хвърли ключовете през прозорчето.

— Матю — обадих се аз веднага, — много е близо. Няма нужда да ме изпращаш до вратата.

— Напротив — настоя той с тон, който не търпеше възражения. Тръгнахме под арките, изгубихме се от погледа на Фред и вампирът пак ме хвана за ръка. Този път шокът от студената му длан бе придружен от притеснителна топлина в дъното на стомаха ми.

Когато изкачихме стълбите до жилището ми, се обърнах с лице към Матю, без да пускам ръката му.

— Благодаря, че ме заведе на йога… отново.

— За нищо. — Прибра немирния кичур коса зад ухото ми и пръстите му се задържаха на бузата ми. — Ела утре на вечеря — предложи той тихо. — Сега е мой ред да готвя. Да те взема оттук в седем и половина?

Сърцето ми прескочи. Кажи „не“, наредих си строго, въпреки че внезапно се развълнувах.

— С удоволствие — излезе вместо това от устата ми.

Вампирът притисна хладните си устни първо към едната, а после и към другата ми буза.

— Ma vaillante fille^[1] — прошепна той в ухото ми. Зашеметяващият му аромат изпълни ноздрите ми.

Някой бе поправил бравата, както Матю бе препоръчал. Поведох истинска борба да превъртя ключа в ключалката. Посрещна ме премигващата лампичка на телефонния секретар, която сигнализираше за ново съобщение от Сара. Отидох до прозореца, погледнах надолу и видях Матю да гледа нагоре. Махнах му. Той се усмихна, бръкна си в джобовете, загърби сградата и потъна в мрака, сякаш му принадлежеше.