Дебора Харкнес
Аз, вещицата (26)

26.

Откакто натиснах копчето за прекъсване на връзката на малкия мобилен телефон на Изабо, се ослушвах за скърцане на гуми по чакъла. Оттогава апаратът все беше пред очите ми.

Когато излязох от банята с телефон в ръка, ме чакаше нова кана чай и кифлички. Подминах храната, облякох първите дрехи, до които се докоснах, и побягнах надолу по стълбите с мокра коса. Матю се очакваше в Сет-Тур след часове, но бях твърдо решена да го дочакам да пристигне.

Първо поседях на дивана край камината в салона и се чудех какво се е случило в Оксфорд и е накарало Матю да си промени решението. Март донесе кърпа и подсуши косата ми с нея, след като аз показах пълно нежелание да свърша тази работа сама.

Когато часът на пристигането му наближи, вече крачех из коридора. Изабо се появи и застана с ръце на кръста. Продължих да ходя насам-натам, въпреки заплашителното й присъствие, докато Март не донесе дървен стол и не го сложи до пътната врата. Убеди ме да седна на него, въпреки че резбите му като че ли бяха направени, за да подготвят седящите отгоре им за ужасиите на ада. Двете с майката на Матю се оттеглиха в библиотеката.

Когато рейнджровърът влезе в двора, изскочих навън. За първи път от началото на връзката ни Матю не успя да ме надбяга. Той все още раздвижваше дългите си крака след шофирането, когато ръцете ми се обвиха около врата му и стъпалата ми увиснаха над земята.

— Не го прави повече — прошепнах и затворих очи, за да спра напиращите сълзи. — Никога повече не го прави.

Ръцете му ме обгърнаха и лицето ми се зарови в шията му. Прегръщахме се безмълвно. Матю се пресегна, разхлаби хватката ми и внимателно ме свали на земята. Обхванах лицето му с длани и усетих по кожата познатия леден допир и снежинките. Опитах се да запаметя нови детайли от физиономията му, като малките бръчици в ъгълчетата на очите му и точната извивка на хлътината под долната му устна.

— Dieu — прошепна той учудено. — Грешал съм.

— Грешал си? — В гласът ми се прокрадна паника.

— Мислех, че знам колко ми липсваш. Но не съм имал и най-малка представа.

— Кажи ми. — Исках да чуя отново думите, които бе произнесъл по телефона.

— Обичам те, Даяна. Бог да ми е на помощ. Опитах се да не те обичам.

Лицето ми се разтопи в дланите му.

— И аз те обичам, Матю, с цялото си сърце.

Нещо в тялото му реагира едвам доловимо на думите ми. Не беше пулсът му, защото сърцето му биеше изключително рядко, нито кожата, която остана приятно хладна. Чу се някакъв звук дълбоко в гърлото му, стон, пълен с копнеж, който ме изпълни с диво желание. Матю го забеляза и лицето му стана строго. Наведе се и притисна хладните си устни в моите.

Случилото се след това с моето тяло в никакъв случай не бе едвам доловимо. Цялата пламнах, ръцете ми се плъзнаха надолу по гърба му. Когато той се опита да се отдръпне, аз притиснах таза му към себе си.

Не толкова бързо, помислих си.

Устата му изненадано застина над моята. Ръцете ми се плъзнаха още по-надолу и го обвиха собственически, той затаи дъх и след малко дъхът му отново заседна в гърлото.

— Даяна — поде той предпазливо.

Целувката ми настояваше да ми каже какъв е проблемът.

Матю само раздвижи устни до моите в отговор. Напипа пулсиращата артерия на шията ми, а после ръката му се плъзна надолу и похлупи лявата ми гърда. Пръстите му погалиха дрехата над чувствителното място между сърцето и ръката ми. Прегърна ме с другата ръка през кръста и ме придърпа силно към себе си.

Мина доста време, преди да отпусне хватката си и да успее да каже:

— Сега вече си моя.

Устните ми бяха прекалено изтръпнали, за да говоря, затова кимнах и продължих здраво да го държа.

Той се взря в мен.

— Все още ли не си се разколебала?

— Не.

— От този миг нататък ние сме едно. Разбираш ли го?

— Така мисля. — Със сигурност знаех поне едно: че нищо и никой не можеше да ме държи далеч от Матю.

— Тя няма ни най-малка представа — проехтя гласът на Изабо през двора. Матю се стегна и ръцете му ме обвиха покровителствено. — С тази целувка ти наруши всички правила, които поддържат ред в света и осигуряват безопасността ни. Матю, ти беляза тази вещица като своя. Даяна, ти предложи вещерската си кръв, своята сила, на вампир. Вие обърнахте гръб на своето племе и се обрекохте на същество, което е ваш враг.

— Това беше само целувка — промълвих с треперещ глас.

— Това беше клетва. След нея вие вече сте извън закона. Боговете да са ви на помощ.

— Значи сме извън закона — повтори тихо Матю. — Трябва ли да напуснем замъка, Изабо? — В мъжкия му глас се прокраднаха нотки на уязвимо дете и сърцето ме заболя, че му се налага да избира между мен и нея.

Майка му тръгна напред и го зашлеви силно през лицето.

— Как се осмеляваш да ми зададеш този въпрос?

Майка и син изглеждаха шокирани. Виждах ясно отпечатъка от малката длан на Изабо върху бузата на Матю. Първо беше червен, после стана син и накрая напълно изчезна.

— Ти си любимият ми син — продължи тя, гласът й бе като от стомана. — И Даяна вече е моя дъщеря, тя е точно толкова моя отговорност, колкото и твоя. Твоята битка е моя битка, твоите врагове са и мои врагове.

— Няма нужда да ни закриляш, маман. — Гласът му бе напрегнат като тетива на лък.

— Стига глупости. Заради любовта ви ще те гонят до края на света. Ще се борим като семейство. — Изабо се обърна към мен. — Колкото до теб, дъще, и ти ще се бориш, както вече обеща. Ти си безразсъдна, но истинските смелчаци винаги са такива. Не бих отрекла куража ти. Ти се нуждаеш от Матю като от въздуха, който дишаш, а той те желае толкова силно, колкото никога не е желал нищо, откакто го създадох. Стореното — сторено. Да извлечем най-доброто от него.

Неочаквано Изабо ме придърпа към себе си и притисна хладните си устни към дясната ми буза, след това към лявата. Живеех под покрива й от дни, но това беше първото й официално „добре дошла“. Изгледа спокойно Матю и само с очи каза каквото имаше да казва.

— И като начало, ще е най-добре Даяна да започне да се държи като истинска вещица, а не като някое жалко човешко същество. Жените от семейство Дьо Клермон знаят как да се бранят.

Матю настръхна.

— Ще се погрижа тя да е в безопасност.

— Затова винаги губиш на шах, Матю — размаха пръст Изабо. — Царицата, също като Даяна, има почти неограничена власт. А ти все се опитваш да я обградиш и оставаш уязвим. Но това не е игра и нейната слабост ни излага на риск.

— Не се бъркай, Изабо — предупреди я Матю. — Никой няма да насилва Даяна да става нещо, което не е.

Майка му изсумтя надменно.

— Точно така. Повече няма да оставим Даяна да се преструва на човешко същество, каквото не е. Тя е вещица. Ти си вампир. Ако това не бе вярно, нямаше да се забъркаме в тези неприятности. Матю, мон шер, щом тази вещица е достатъчно смела, за да те пожелае, няма защо да се страхува от собствената си сила. Ти можеш да я разкъсаш, ако пожелаеш. Същото могат да сторят с нея и тези, които ще те преследват, когато разберат какво си направил.

— Тя е права, Матю — подкрепих я.

— Хайде, да влезем. — Той не изпускаше майка си от поглед. — Студено ти е, а трябва да поговорим и за Оксфорд. След това ще обсъдим и магията.

— Трябва да ти кажа и какво се случи тук. — Ако искахме между нас да се получи, трябваше да разкрием част от тайните си — като например вероятността да се превърна във вода във всеки момент.

— Ще има достатъчно време да ми разкажеш всичко — каза Матю и ме поведе към замъка.

Март го чакаше на вратата. Прегърна го силно, сякаш се бе върнал от победоносна битка, и ни настани всички пред камината в салона.

Матю седна до мен. Гледаше ме как пия чай. От време на време слагаше длан върху коляното ми, приглаждаше пуловера на раменете ми или прибираше на мястото му някой немирен кичур, сякаш се опитваше да навакса пропуснатото за краткото си отсъствие. След като се поотпусна, въпросите заваляха. В началото бяха невинни и обикновени. Първо го попитах как е минал полетът му. Скоро разговорът се завъртя около Оксфорд.

— Маркъс и Мириам в лабораторията ли са били, когато някой се е опитал да проникне в нея? — поинтересувах се.

— Да — потвърди той и отпи от виното, което Март му бе поднесла. — Но крадците не са стигнали до тях. Двамата не са били в опасност.

— Слава богу — промърмори Изабо, взряна в огъня.

— И какво са търсили?

— Информация. За теб — призна той неохотно. — Някой е влизал и в квартирата ти в „Ню Колидж“.

Още една тайна излезе наяве.

— Фред беше много уплашен — продължи Матю. — Увери ме, че ще сменят патрона на вратата и ще сложат камера на стълбищната ти площадка.

— Фред няма никаква вина. С толкова нови студенти наоколо, за да минеш покрай портиера, ти стига само уверена стъпка и униформен шал на колежа. Но в жилището ми няма нищо за крадене! Да не би да са се интересували от научната ми работа? — Самата мисъл беше абсурдна. На кого чак толкова ще му притрябва история на алхимията, за да влиза с взлом?

— Компютърът ти със записките е у теб. — Матю стисна по-здраво ръката ми. — Но не работата ти е била основната им цел. Мислим, че са търсили твоя ДНК — косъм, кожа, нокът. Когато не са успели да проникнат в лабораторията, са отишли в квартирата ти.

Ръката ми леко потрепера. Опитах се да я измъкна от неговата, защото не исках да разбере колко ме бе разклатила тази новина.

— Не си сама, не го забравяй. — Той ме погледна в очите.

— Значи не е бил обикновен обирджия. Било е свръхестествено същество, което е знаело за ръкописа на Ашмол.

Той кимна.

— Е, няма да намерят кой знае какво. Не и в моето жилище. — Видях озадачената му физиономия и обясних. — Майка ми настояваше всяка сутрин да си чистя четката за коса, преди да отида на училище. Превърна се в навик. Караше ме да хвърлям космите в тоалетната и да пускам водата. По същия начин искаше да постъпвам и когато си изрязвам ноктите.

Матю ме гледаше като ударен от гръм. Изабо никак не бе изненадана.

— Майка ти все повече ми изглежда като човек, когото бих искала да познавам — вметна тя тихо.

— Помниш ли какво точно ти казваше? — попита Матю.

— Не съвсем. — Имах бегли спомени как седяхме на ръба на ваната и тя ми показваше какво точно трябва да правя, но явно бях забравила почти всичко друго. Намръщих се и се съсредоточих и спомените станаха по-ярки. — Помня как брояхме до двайсет. И как се завъртах и казвах нещо.

— Какво ли е имала предвид? — замисли се Матю. — В космите и ноктите има много генетична информация.

— Кой знае? Майка ми беше прочута с предчувствията си. Но пък може просто да се е държала по типичен за семейство Бишъп начин. Ние не сме най-здравомислещите хора.

— Майка ти не е била побъркана, Даяна, и не всичко може да се обясни със съвременната наука, Матю. Вещиците от векове вярват, че в косата и ноктите има сила — обади се Изабо.

Март промърмори нещо в знак на съгласие и извъртя очи към тавана, възмутена от невежеството на младежта.

— Вещиците ги ползват, за да правят магии — продължи Изабо. — Магии за обвързване, за любов се правят така.

— Каза ми, че не си вещица, Изабо — отбелязах аз озадачена.

— Срещала съм много вещици през годините. Нито една от тях не оставяше из къщата си косми и нокти от страх, че друга вещица може да ги намери.

— Майка ми никога не ми е казвала това. — Почудих се какви ли други тайни е крила от мен.

— Понякога е по-добре майките да разкриват важните неща едно по едно пред децата си. — Погледът на Изабо се премести от мен на сина й.

— Кой ли е влизал? — Замислих се над изброените от Изабо възможности.

— В лабораторията са се опитали да проникнат вампири, но за жилището ти не сме сигурни. Маркъс смята, че са били вампири и вещици, които са се съюзили, но според мен са били само вещици.

— Затова ли си толкова гневен? Защото тези същества са нарушили личното ми пространство?

— Да.

Върнахме се към едносричните отговори. Зачаках останалата част.

— Мога да си затворя очите, ако някой влезе в лабораторията или земята ми, Даяна, но не мога да понеса да ти причинят подобно нещо. Изглежда ми като заплаха и просто… не мога. Твоята безопасност вече се е превърнала в инстинкт за мен. — Матю прекара бледите си пръсти през косата си и един кичур падна над ухото му.

— Не съм вампир и не знам правилата. Трябва да ми обясниш — казах и оправих кичура му. — Значи влизането в квартирата ми те е убедило, че трябва да си с мен?

Дланите на Матю веднага обгърнаха лицето ми.

— Нямам нужда от допълнителни стимули, за да бъда с теб. Каза, че ме обичаш от мига, в който си се отказала да ме удариш с греблото. — Погледът му беше искрен. — Аз те обичам от по-отдавна, откакто взе с магия книгата от полицата в Бодлианската библиотека. Изглеждаше толкова доволна, а след това толкова ужасно виновна.

Изабо се изправи. Чувстваше се неудобно от любовните признания на сина си.

— Ще ви оставим.

Март се засуети около масата, преди да се отправи към кухнята, където със сигурност щеше да се захване с подготовката на пир от десет ястия.

— Не, маман. Трябва да чуете и останалото.

— Значи не сте обикновени нарушители на правилата. — Гласът й бе строг. Седна обратно на креслото.

— Между свръхестествените същества винаги е имало враждебност, особено между вампирите и вещиците. Но с Даяна извадихме това напрежение на повърхността. Макар че сме само повод. Паството не е чак толкова разтревожено от решението ни да нарушим споразумението.

— Престани да говориш с гатанки, Матю — сряза го Изабо. — Вече губя търпение.

Матю ме погледна извинително, преди да продължи:

— Паството се е заинтересувало от ръкописа на Ашмол и от мистериозния начин, по който се е озовал в ръцете на Даяна. Вещиците се оглеждат за този ръкопис поне толкова дълго, колкото и аз. Никога не са очаквали, че точно ти ще го вземеш. И никой не си е представял, че аз първи ще стигна до теб.

Старите страхове изригнаха на повърхността и ми подсказаха, че нещо дълбоко в мен не беше наред.

— Ако тогава не беше Мабон — продължи Матю, — много силни вещици, които знаят какво е значението на ръкописа, щяха да са в Бодлианската библиотека. Но те бяха заети с честванията и свалиха гарда. Оставиха на пост онази млада вещица, а тя позволи ръкописът да се изплъзне изпод носа й и да се озове у теб.

— Горката Джилиан — прошепнах. Питър Нокс сигурно й е бил бесен.

— Наистина. — Матю сви устни. — Паството те наблюдава, и то не само заради книгата, но и заради родителите ти.

— И откога? — Гласът ми се пречупи.

— Вероятно през целия ти живот.

— Откакто умряха родителите ми. — Тревожни спомени от детството изплуваха в ума ми: как се чувствах наблюдавана от други вещици, докато се люлеех на люлките в училище, хладният поглед на вампир по време на празненство за рождения ми ден. — Следят ме, откакто родителите ми умряха.

Изабо отвори уста, за да каже нещо, но видя лицето на сина си и се отказа.

— Ако пипнат теб, ще пипнат и книгата, поне те така си мислят. Свързана си с ръкописа на Ашмол по някакъв много силен начин, който не ми е ясен. Не мисля, че е ясен и на тях.

— Дори и на Питър Нокс?

— Маркъс поразпита. Той е добър в събирането на информация. Доколкото знаем, Нокс все още е напълно объркан.

— Не искам Маркъс да се излага на риск, не и заради мен. Трябва да стои настрани от това, Матю.

— Маркъс знае как да се грижи за себе си.

— И аз трябва да ти кажа някои неща. — Щях напълно да изгубя кураж, ако ми дадеше време да размисля.

Матю хвана и двете ми ръце и ноздрите му леко се разшириха.

— Уморена си — каза той. — И гладна. Може би е по-добре да поговорим след обяда.

— Помирисваш кога съм гладна? — изумих се. — Не е честно.

Матю отметна глава назад и се разсмя. Премести ръцете ми зад гърба ми и те заприличаха на криле.

— И това го казва вещица, която, ако поиска, може да чете мислите ми като отворена книга. Даяна, скъпа моя, усещам, когато си променяш мнението. Знам, когато през главата ти минават лоши мисли, като например колко забавно би ти било, ако прескочиш оградата на двора пред конюшните. И със сигурност разбирам кога си гладна — добави той и ме целуна, за да потвърди думите си.

— Като стана въпрос, че съм вещица — заговорих на пресекулки, останала без дъх, когато той отлепи устни от моите, — може да се каже, че генетичната ми предразположеност към вещерска вода е потвърдена.

— Какво? — Матю ме погледна загрижено. — Кога се случи?

— Веднага щом тръгна от Сет-Тур. Не си позволявах да плача, докато ти беше тук. Но когато замина, си поплаках. И то доста.

— И преди си плакала — изтъкна той замислено и отново върна ръцете ми отпред. Обърна ги и разгледа дланите и пръстите ми.

— Водата от ръцете ти ли потече?

— Отвсякъде — отвърнах. Той вдигна разтревожено вежди. — Ръцете, косата, очите, стъпалата, дори от устата. Сякаш нищо не бе останало от мен, бях направена от вода. Струваше ми се, че соленият вкус ще остане завинаги в устата ми.

— Сама ли беше? — Внезапно в гласа му се появи строгост.

— Не, не, разбира се — побързах да кажа. — Март и майка ти бяха при мен. Но просто не можеха да ме доближат. Имаше много вода, Матю. И вятър също.

— И какво накара стихиите да изчезнат? — поинтересува се той.

— Изабо.

Матю дълго се взира в майка си.

— Тя запя.

Тежките клепачи на вампира се спуснаха над очите му.

— Някога непрекъснато пееше. Благодаря ти, маман.

Изчаках го да добави, че му е пеела и на него, но вече не е същата след смъртта на Филип. Но той не го направи. Вместо това ме притисна силно към себе си, а аз се опитах да не обръщам внимание, че не ми се доверява изцяло.

През целия ден радостта на Матю, че отново си е вкъщи, стана заразителна. След обяда се преместихме в кабинета му. На пода пред камината успя да намери повечето места по тялото ми, където имах гъдел. Но през цялото време не ме пусна нито за миг отвъд стената, която така внимателно бе изградил около тайните си.

Само веднъж се опитах да проникна чрез телепатия през защитите му. Той вдигна изненадан поглед към мен.

— Каза ли нещо? — попита.

— Не — отвърнах и бързо се отдръпнах.

Насладихме се на спокойната вечеря заедно с Изабо, която също прихвана доброто настроение на Матю. Не откъсваше очи от него, макар в погледа й да се четеше и лека тъга.

След вечеря си навлякох жалките дрехи, които бях взела, вместо пижама. Започнах да се тревожа за чекмеджето, дали не бях оставила миризмата си по печатите върху кадифето. Събрах сили и пожелах лека нощ, преди Матю да се оттегли в кабинета си.

Малко след това той се върна, облечен в широко долнище на пижама и избеляла тениска. Издължените му елегантни стъпала бяха боси.

— Коя страна на леглото искаш — лявата или дясната? — попита той небрежно и зачака със скръстени ръце да му отговоря.

Не бях вампир, но имаше неща, в които бях доста бърза, когато се наложеше.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам лявата — каза той сериозно. — Ще ми е по-лесно да се отпусна, ако съм между теб и вратата.

— Аз… на мен ми е все едно — заекнах.

— Тогава се дръпни навътре. — Матю хвана завивките и аз направих каквото ми каза. Той се мушна при мен и простена със задоволство.

— Това е най-удобното легло в замъка. Майка ми смята, че не си струва да се тормозим да търсим хубави дюшеци, след като прекарваме толкова малко време в сън. Нейните легла са истинско мъчение.

— При мен ли ще спиш? — попитах с изтънял глас. Опитах се въпросът да прозвучи небрежно като неговия, но не успях.

Матю протегна дясната си ръка и ме придърпа, докато главата ми не полегна на рамото му.

— Струва ми се, че може — каза той. — Макар че няма точно да спя.

Гушнах се в него и поставих ръка над сърцето му, за да усещам всеки удар.

— Какво ще правиш?

— Ще те пазя, разбира се. — Очите му светеха. — И когато се уморя, ако изобщо това се случи — той ме целуна по двата клепача, — ще почета. Свещите пречат ли ти?

— Не — отвърнах. — Имам дълбок сън. Нищо не може да ме събуди.

— Обичам предизвикателствата — довери той тихо. — Ако ми стане скучно, ще се опитам да измисля нещо, което да те събуди.

— Лесно ли се отегчаваш? — подразних го и зарових пръсти в косата на тила му.

— Ще се наложи сама да разбереш — подхвърли той с палава усмивка.

Прегръдката му беше хладна и успокояваща, а чувството за сигурност край него ме унасяше повече от която и да е приспивна песен.

— Това ще спре ли някога? — зачудих се.

— Паството ли? — В гласа на Матю имаше тревога. — Не знам.

— Не. — Вдигнах изненадано глава. — Не ме е грижа за тях.

— А какво имаше предвид?

Целунах устата, която току-що бе задала този въпрос.

— Усещането, че когато съм с теб, за първи път се чувствам наистина жива.

Матю се усмихна, лицето му бе необичайно нежно и свенливо.

— Надявам се, че не.

Въздъхнах доволно, отпуснах глава на гърдите му и потънах в спокоен сън без сънища.