Сандра Браун
Димна завеса (9)

Седма глава

Брит се събуди, когато един слънчев лъч попадна върху лицето й. Тя лежеше настрани, обърната към прозореца. Отвън се виждаше гъста зелена гора, пълзяща лоза, която се виеше по стълба на старомоден простор, птица, която описваше спирали в безоблачното небе.

Спомни си къде се намира, претърколи се и се облегна на лакти. Стаята не изглеждаше по-добре на дневна светлина. Беше малка и едва побираше леглото, един стол и масичка за телевизор, която служеше за нощно шкафче, с лампа върху нея. В ъгъла имаше голямо бюро с шест дълбоки чекмеджета.

Стаята нямаше никаква украса, освен пъстрата покривка на леглото, с която в момента бяха завити краката й. Тя изглеждаше ушита на ръка от няколко различни парчета плат, образуващи хармонично цветосъчетание.

На бюрото имаше буркан с вода, в който бе потопен корен сладък картоф — с израснало дълго зелено стъбло с листа. Коренът бе задръстил буркана, а пълзящата зеленина изпълваше ъгъла чак до тавана, катерейки се по тънка мрежа, закачена за стената.

Стаята беше съвсем скромна, но чиста. Дрехите му не бяха на стола, където ги бе оставил предната вечер, преди да легне до нея.

Ръцете й бяха свободни, макар че изолирбандът си стоеше на китките й. Тя отметна завивката и стана от леглото. Вратата към дневната беше затворена, но Брит подуши аромата на кафе и устата й се напълни със слюнка.

След като използва тоалетната, колебливо отвори вратата на спалнята. Рейли стоеше, опрял рамо на касата на входната врата. Гледаше през мрежата и отпиваше от голяма чаша кафе.

Същото се случи с мен.

След това невероятно изявление той продължи да я гледа от упор, после се дръпна в другия край на леглото, изгаси лампата и заспа. Двамата се докосваха единствено чрез свързаните си китки.

Той не помръдна повече. Брит не посмя да се раздвижи. След минути мъжът дишаше равномерно, очевидно беше заспал. Колкото и невъзможно да й се струваше, тя също бе заспала.

Рейли усети присъствието й и се обърна. Двамата продължиха да се гледат един друг и Брит се запита колко враждебно ще се държи тази сутрин. Никога нямаше да престане да я вини за миналото, в това беше сигурна. Но ако смяташе да й отмъсти с физическо нараняване, нямаше да освободи ръцете й. Изражението му бе непроницаемо. Поне така й се струваше. Трудно бе да се определи какво се крие зад маската му.

Опипвайки почвата, тя каза:

— Пълзящото растение в спалнята придава уют на стаята.

Той продължи да я гледа още няколко секунди, после кимна към кухнята.

— Чашите за кафе са в шкафа отдясно.

Рогозката, която покриваше по-голямата част от пода в дневната, в кухнята отстъпваше място на балатум. Усети хладната му повърхност с босите си стъпала. Взе чаша от шкафа над вехтия кухненски плот и си наля кафе. Оказа се силно и ароматно.

— Мисля, че някъде имам подсладител.

Тя поклати глава.

— Предпочитам мляко, ако имаш.

— В хладилника.

Брит си наля мляко и седна на един от столовете до малката маса за хранене, след което започна да отлепя изолирбанда от китките си.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, като отлепях моята лента, си изскубнах и косми. Адски болеше.

Тя се усмихна леко.

— Вече се чувствам по-добре. — Щом свърши с лентата, я смачка на топка. Той протегна ръка и Брит я пусна в дланта му. Рейли отиде и я изхвърли в кофата за боклук.

— Как е главата ти?

— Цицината още си стои. Всичко ме боли.

— Рисковете да оказваш съпротива при отвличане. — Тя го изгледа намръщено, но той не се смути и добави: — Трябваше да ти покажа, че говоря сериозно.

Това не беше извинение, но Брит знаеше, че не може да очаква нищо повече.

— Поне си го върнах — каза и посочи издраната му буза.

— Ако беше уцелила топките ми с коляното, щеше да си ми отмъстила със сигурност. — Обърна се и отвори хладилника. — Предполагам, че си гладна.

— Снощи беше похитител, а днес — любезен домакин ли?

Той запали един котлон на газовата печка, постави тиган върху него и започна да нарежда резени бекон.

— Рейли? — повика го тя, когато той не отвърна на въпроса й. Той я погледна през рамо. — Защо ме отвърза? Защо сега съм свободна?

— Не чу ли какво ти казах снощи?

— Това, че ми вярваш, защото същото се е случило и с теб?

— Вече не е нужно да си вързана.

— Можеше да ми го кажеш по телефона или по някакъв по-цивилизован начин. Защо трябваше да ме подложиш на този ужас снощи?

— От подлост. За да ти отмъстя.

— Значи си признаваш?

— Отчасти това беше причината, да. Освен това страхът е добър стимул. Трябваше да се уверя, че действително не помниш какво е станало.

— И увери ли се?

— Ако не бях се уверил, още щеше да си със завързани ръце и крака.

Брит обмисляше това, докато наблюдаваше как беконът цвърти в тигана, а мъжът разбива яйца в една купа.

— Щом снощи си ми повярвал, защо не ме пусна да си тръгна?

— Ако го бях направил, веднага щеше да се втурнеш към телевизията си, за да разкажеш историята, и щеше да се загубиш из пущинака навън, тъй като не знаеш къде се намираш. За да не те оставя да се нараниш или загубиш, щеше да се наложи да хукна след теб. А вчера имах тежък ден, бях уморен и исках да се наспя. Дори не желаех да споря с теб за това. Стори ми се по-лесно просто да те вържа, за да не изчезнеш.

Тя мислено си призна, че би постъпила точно така, ако я беше освободил.

— А какво ми пречи да го направя сега?

— Няма да го направиш. — Той извади бекона от тигана и изсипа яйцата вътре, после пъхна две филийки хляб в един ръждив тостер. Движенията му бяха точни и пестеливи, сякаш правеше това всеки ден.

— Снощи извърши няколко престъпления, нали си даваш сметка?

Все още с гръб към нея, той вдигна рамене.

— Помисли си какъв материал би могъл да излезе от това. — Тя хвърли поглед през мрежата на вратата към пикапа, паркиран на няколко метра от бунгалото. — Рейли Ганън нахлува в дома ми и ме отвлича. Може да излезе още в обедните новини. Трябва да има магистрала или главен път някъде наблизо.

— На осем километра оттук. Но ти няма да си тръгнеш.

Той донесе чинии и прибори и ги остави на масата. Донесе и едно кухненско руло. Раздели храната поравно в двете чинии и побутна едната към нея. Седна, поръси яйцата си с табаско и започна да се храни.

Закуската ухаеше апетитно, но Брит не я докосна. Току-що бе осъзнала защо е толкова убеден, че няма да си тръгне, макар да бе свободна.

— Смяташ, че няма да си тръгна, защото знам само част от историята.

Той спря да яде, откъсна салфетка от кухненското руло и изтри устата си. Стори й се, че брадата прикри една лека усмивка.

— Любопитството ще те държи много по-здраво, от което и да е въже.

— Свързано е с това, което Джей се канеше да ми каже, нали? И трябва да има нещо общо с онова, което се случи преди пет години. Така ли е? — За нейна изненада, той продължи да яде. — Кога ще ми разкажеш останалата част от историята?

— Храната ти ще изстине.

Щеше да й разкаже историята. Вече бе сигурна в това. Нямаше да се налага да го надхитрява или умолява, за да я научи. Той искаше да й я разкаже. Също като Джей. Явно историята беше уникална. И може би наистина щеше да изстреля кариерата й в небесата.

Но трябваше да изчака да закусят.

Нахвърли се върху храната. Когато приключиха със закуската, той разчисти масата и изми чиниите, а тя ги подсуши. Любопитството я убиваше, но той мълчеше. Тя — също.

Рейли се върна и седна срещу нея. Започна да си играе с кутийката клечки за зъби.

Мълчанието се проточи и стана непоносимо. Очевидно чакаше тя да заговори.

— Ако снощи ми беше казал, че с теб се е случило същото, и ми бе дал възможност да осмисля този факт, щях да разбера ситуацията и да реагирам така, както тази сутрин.

— Може би.

— Нямаше да хукна да бягам и да се загубя в гората навън. Поне докато не научех цялата история.

— Може би.

Той явно си противоречеше. Брит поклати объркано глава.

— Значи нямаше смисъл да спя, вързана за теб.

— Нямаше.

— Направил си го за отмъщение.

— Не напълно.

— Тогава защо? Защо… — Тя млъкна, без да довърши въпроса си. Внезапно осъзна какъв бе отговорът.

Той дълго време седя, забил поглед надолу. Когато най-после вдигна глава и я погледна, тя остана без дъх. Това беше удар под пояса.

Точно тогава на стъпалата отпред се чуха тежки стъпки.

— Рейли! Ставай, момче!

— По дяволите! — измърмори Рейли и скочи от стола си.

Миг по-късно в хижата нахълта най-странният човек, когото Брит беше виждала. Така бързаше, че едва не изби вратата от пантите. В краката му се мотаеха три хрътки, които влязоха с него в стаята. Провесените им езици ръсеха слюнка по босите загрубели крака на мъжа. Той започна да ги ругае, че го спъват.

— Махни проклетите кучета навън — заповяда Рейли. — Имат бълхи. Ти също, в интерес на истината.

Старецът сякаш не го чу. Беше се заковал на крачка от вратата и гледаше смаяно Брит, която бе скочила, за да се предпази от кучетата, които обикаляха и душеха голите й глезени по-скоро любопитно, отколкото заплашително.

Рейли изсвири силно.

— Вън! — Трите хрътки се оттеглиха неохотно с подвити опашки. Младият мъж задържа вратата и те се изнизаха на верандата, където се проснаха на припек.

Той се върна при масата и седна, сякаш нищо не се беше случило. Старецът още стоеше като вкаменен и зяпаше Брит.

— Тя какво прави тук?

Брит не пропусна неодобрителното натъртване на „тя“.

— Знаете коя съм?

— Не съм сляп. Разбира се, че знам коя си. — Хвърли поглед към Рейли. — Знам всичко за теб.

Тонът му подсказа, че това, което знаеше за нея от Ганън, не беше хубаво.

— Той ме отвлече.

— Отвлече те?

— Нахлу в дома ми, върза ме, запуши ми устата и ме докара тук.

— Против волята ти?

— Нали затова се нарича отвличане.

— Не си разигравай коня с мен, госпожичке. Скоро ще ти трябват всички приятели, които можеш да намериш.

Това накара Рейли да реагира. Той бързо се обърна към стареца:

— Защо? Какво е станало?

— Още като включих телевизора сутринта, чух новината. — Делно хвърли поглед към Брит, после заговори на Рейли: — Направили са аутопсия на приятеля ти Джей.

 

 

Смъртта на всеки полицай, недоживял до пенсия, се превръщаше в новина.

Патрик Уикъм-младши научи това, когато загуби баща си. Беше прострелян и изоставен в една мръсна и пълна с плъхове уличка, където кръвта му бе изтекла и той бе починал от раните си. Вестниците определиха случая като чудовищно престъпление, извършено от брутален убиец. Хората скърбяха и негодуваха. Бяха загубили герой, когото щяха да помнят дълго и когото щяха да продължат да почитат заради изключителната смелост, която беше проявил в деня на пожара в полицейското управление.

Пат-старши беше убит една нощ почти година след пожара. Шумотевицата около събитията бе позатихнала, но убийството отново я съживи.

Както всеки обучен полицай, Пат-младши съзнаваше, че онази нощ баща му не е действал стриктно по правилата. Дори не беше проявил здрав разум. Но тази неправилна преценка бе потулена от посмъртните хвалебствия за необикновената му смелост.

Другите трима герои бяха помолени да изнесат речи за баща му. Снимките на Коб Фордайс, свел глава до ковчега, го бяха изстреляли на поста главен прокурор. Джордж Макгауън се разплака. Джей Бърджис предложи на Пат-младши и майка му своята помощ, както и на цялата чарлстънска полиция.

— Обаждайте се винаги, когато имате нужда от нещо — каза Джей, стисна ръката на майка му и я целуна по бузата.

В седмиците след погребението на баща му Джей им звънеше често, дори ги навести няколко пъти, за да види как се справят, носеше цветя и малки подаръци. Но постепенно обажданията и посещенията се разредиха, докато накрая спряха напълно.

Понякога двамата с Джей се засичаха в полицията. Винаги си разменяха приятелски поздрави, но за Пат бе очевидно, че Джей не иска да разговарят надълго и широко, и това го устройваше.

Сега снимката на красивото му и честно лице изпълваше телевизионния екран в кухнята му.

— Още един от полицаите, които се отличиха при пожара в сградата на полицията преди пет години, е станал жертва на престъпление — съобщи водещият с мрачно изражение.

— Татко?

— Шшшт!

— Искам мляко.

Всяка сутрин Пат-младши приготвяше закуската на двете си деца. Това задължение не му беше особено приятно. Всъщност дори го мразеше — мърморенето всяка сутрин, капризите, разлятото мляко. Но приготвянето на закуската бе най-малкото, което можеше да направи за жена си и децата. Най-малкото.

Той машинално наля мляко в чашата и стегна капака, после я подаде на тригодишния си син. Двегодишната му дъщеря беше в столчето си за хранене и размазваше сироп и бисквити по масичката си. Ако се съдеше по мириса, памперсът й бе пълен.

— Джей Бърджис беше намерен мъртъв в леглото си преди два дни от известната телевизионна репортерка Брит Шели. Госпожица Шели, която се обадила на 911, твърди, че се е срещнала с Бърджис в известен бар в града, но не помни нищо от случилото се, след като са напуснали заведението.

Показаха вътрешността на бар „Уийлхаус“. Пат-младши беше чувал за него, но никога не бе ходил там.

— Татко?

— Почакай малко — сопна му се той.

— Полицаите, които разпитаха обстойно госпожица Шели, не й предявиха никакви обвинения. Но въпреки това, те са поискали аутопсията на Бърджис да бъде извършена възможно най-бързо. Гари, смяташ ли, че след доклада от аутопсията госпожица Шели отново ще бъде разпитана?

Репортерът, който отразяваше историята от местопрестъплението — къщата на Джей Бърджис, се появи в кадър.

— В това няма никакво съмнение, Стан. На пресконференцията вчера госпожица Шели заяви, че самата тя няма търпение да научи причината за смъртта на Бърджис. Според собственото й признание, тя е последният човек, който е видял Джей Бърджис жив. След тези разкрития от аутопсията полицаите със сигурност ще имат доста въпроси към нея.

— Пат? — Той се обърна и видя жена си, която бе станала току-що. Очите й бяха подпухнали от съня, но тя също впери поглед в екрана. — За Джей Бърджис ли говорят? Какво казват?

— Че не е умрял в съня си. — Думите трудно излязоха от устата му, но накрая все пак бяха изречени.

— Наистина ли? — попита тя удивено.

Той кимна.

— А каква е причината?

Пат не можеше да отговори.

 

 

Джордж Макгауън вече бе на входната врата, когато тъстът му пристигна и нетърпеливо наду клаксона. И въпреки това, когато Джордж се намести на седалката на последната придобивка на Лес Конуей — чисто нов червен корвет кабриолет, тъстът му го изгледа с укор, че го е накарал да чака.

Джордж не обърна внимание на укора. По-скоро езикът му щеше да се вкамени, отколкото да се извини. Освен това не беше закъснял и дори бе подранил.

Лес, който живееше в подобно имение само на километър и половина, трябваше да вземе Джордж точно в седем и петнайсет, за да бъдат в кънтри клуба в седем и трийсет, а в седем и четирийсет и пет вече да са на игрището за голф. След като пришпори корвета, Лес попита:

— Носиш ли плановете?

— Тук са. — Джордж се ядоса на безсмисления въпрос. Какво друго, според кучия син, можеше да носи в куфарчето, освен архитектурните планове на новия спортен комплекс в града? Днес щяха да се срещат с градоустройствената комисия, за да подадат официална оферта за участие в търга за изграждането на комплекса. Ако „Конуей Кънстракшънс“ спечелеше търга, Лес щеше да си напълни джобовете значително.

Не за първи път тъстът му използваше известността на Джордж, както и контактите си в кметството, за да сключи изгоден договор. За четирите години, откакто Джордж и Миранда бяха женени, бяха сключени много такива договори. Но нито Лес, нито Миранда признаваха приноса на Джордж за разрастването на компанията. Той беше спрял да се надява, че ще получи дори символична благодарност от някого от двамата.

— Остави ги да победят — каза Лес.

Джордж кимна. Когато преговорите на Лес започваха с голф, за него бе стандартна практика да остави противниците си да победят. Иначе играеше на живот и смърт.

Джордж беше спортувал в гимназията и колежа, бе тренирал почти всички възможни спортове. Започна да играе голф доста по-късно, но бързо стана много добър. Имаше вроден талант и ударите му бяха силни, точни и прецизни. На Лес му беше ясно, че дори когато самият той мамеше, Джордж можеше да го победи с лекота.

— Само се постарай да не личи, че губиш нарочно. — Хвърли кос поглед към зет си, после провери отражението си в огледалото за обратно виждане. Какъвто бащата, такава и дъщерята. Не пропускаха огледало.

— Добре. — Чувстваше се като дете, което карат на училище и го инструктират как да се държи през деня.

— Как е моето момиче тази сутрин?

— Още спеше, като тръгвах.

Лес се засмя:

— Спи много, за да е красива.

— Определено.

— Чу ли?

— Кое? — попита Джордж разсеяно. Наблюдаваше пейзажа през прозореца на колата и от време на време зърваше река Ашли. Тази сутрин във въздуха се усещаше мирис на солена вода.

— Излезли са резултатите от аутопсията на покойния ти приятел Джей.

Джордж рязко завъртя глава.

Тъстът му се ухили, после се разсмя на глас.

— Знаех си, че с това ще привлека вниманието ти.

— Е, какво са открили? — Джордж не искаше да пита, но трябваше да научи — дори и ако се наложеше да моли кучия син да му го каже.

Лес се наслади на мига. Намести слънчевите си очила и отново се погледна в огледалото, преди да отговори:

— Заключението е, че Бърджис не е умрял от естествена смърт. И няма нищо общо с рака.

Корветът зави към паркинга на кънтри клуба и спря със свистене на мястото, за което Лес плащаше месечен абонамент. Веднага щом извади ключа, той се обърна към Джордж. Вече не възприемаше ситуацията откъм смешната й страна и беше станал сериозен.

— Навярно не е нужно да ти обяснявам, Джордж, че не бива да има никакви издънки. Равносилно е на катастрофа.

— Знам какво да правя. Ще играя достатъчно добре, но ще ги оставя да ме победят.

Лес свали очилата си и го погледна строго.

— Не говорех за голфа.

След тази заплашителна забележка тъстът му слезе и затръшна вратата си толкова силно, че колата се разтресе. Джордж го последва в сградата на клуба. Лес дори задържа вратата и в момента, в който зет му минаваше покрай него, каза:

— Важно е тези хора да си мислят, че не те ни правят услуга, а ние на тях. За да дадем тон, можем да закъснеем минута-две.

Джордж кимна, доволен от този план. Нямаше нищо против една-две допълнителни минути, защото в шкафчето си в съблекалнята държеше скрита бутилка. Трябваше да пийне нещо, иначе нямаше да може да направи и един удар със стика. Ръцете му трепереха неудържимо, когато бе трезвен.