Сандра Браун
Димна завеса (15)

Тринадесета глава

— Първо аз имам един въпрос към теб — каза Рейли. — Кой беше твоят източник? От кого научи за мен и за събитията в онази неделна сутрин?

Брит си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Джей Бърджис.

Той не удари таблото с юмрук, нито започна да псува. Нищо подобно, нищо от нещата, които тя очакваше да направи. Но видя как стисна челюсти и напрежението изопна скулите му.

— Така и подозирах. Как точно се случи?

— Запознах се с него по време на първия репортаж, който направих в Чарлстън. Бяха наръгали с нож един младеж след сбиване в долнопробен бар в крайните квартали. След като завършихме снимките и интервютата, Джей, който разследваше убийството, се приближи към мен и ми се представи. Каза нещо изтъркано от рода на: „Често ли идваш тук?“.

— И на теб ти се е сторило духовито.

— Наистина беше духовито. Запознахме се, побъбрихме малко, после той ме попита дали имам приятел. Каза, че ако имам, ще отиде да се хвърли от някой мост. А ако нямам, да се срещнем на по чашка в някой по-приятен бар.

— И ти си отишла.

— Той беше привлекателен и чаровен. При това полицай, което ми се стори достатъчно безопасно. Естествено отидох на среща с него и той ми хареса.

Рейли повдигна вежди.

— Не, не спах с него онази нощ.

— На втората среща?

Тя не прие провокацията.

— Няколко дни след тази първа среща Джей ми се обади в телевизията.

 

 

Телефонът на бюрото й в общата зала иззвъня и тя отговори енергично:

— Брит Шели.

— Днес е щастливият ти ден.

— Спечелила съм уикенд в Озаркс, за да разгледам свободни ваканционни апартаменти?

— Нещо по-добро.

— Спечелила съм от лотарията?

— В журналистически смисъл.

— Цялата съм слух.

— Предпочитам да не споменаваш името ми.

Разбира се, тя веднага беше познала гласа му, макар че този път не звучеше весело.

— Добре.

— Изобщо не трябва да споменаваш името ми.

Брит разбра, че е напълно сериозен.

— За репортаж ли говорим? — попита тя и посегна към тефтера си.

— За сензация. И в никакъв случай не трябва да разкриваш, че аз съм твоят източник.

— Разбрах.

— Не мога да говоря сега, не и по телефона.

Уговориха се да се видят в единайсет и четирийсет и пет вечерта, след късните новини по телевизията, когато и последните й колеги щяха да са напуснали сградата и паркинга.

Тя не беше изненадана от обаждането на Джей Бърджис. Първата им среща мина доста приятно на по чашка — всъщност той изпи две, но не показа никакви признаци на опиянение. Беше спокойна, приятна среща за опознаване. Откъде си, в кое училище си учил, харесваш ли спорта, ходиш ли на кино, какви книги четеш, обичаш ли люто… Женил ли си се? Кое е любимото ти място за почивка през отпуската? Къде си мечтаеш да отидеш?

На раздяла той бе обещал да й се обади скоро и тя му повярва.

Брит очакваше, че се обажда, за да я покани на среща, а не да й предложи сензационна история. Но не се почувства разочарована. Много по-важно за нея бе да си създаде постоянна аудитория, отколкото да започне приятна, но безперспективна връзка. И при нея, и при Джей в случая ставаше въпрос за хормони, а не за дълбоки чувства. Тя беше установила това още в първите минути на срещата им.

С времето бе осъзнала, че много от по-младите й колеги споделят негласното убеждение, че всяко романтично увлечение е проява на лекомислие. Тя се бе научила да разпознава мъжете, които имат нейния начин на мислене и не търсят сериозна връзка, а възприемат срещите като възможност за разпускане и секс по взаимно съгласие. Нищо повече.

Рядко някой от тези твърде динамични хора започваше връзка с идеята, че тя ще устои под натиска на две равностойни кариери и амбиции. Сериозните връзки изискваха време и внимание, които бе по-добре да се вложат в професионалния живот, защото той стоеше по-високо от любовта в ценностната им система.

Тя харесваше мъжете. Чувстваше се добре в тяхната компания. От време на време се отдаваше на удоволствието да спи с някого. Но рядко се задържаше в една телевизия повече от година, защото се стремеше да си намери по-добра работа и да се издигне на по-високо стъпало в кариерата.

Нямаше нито време, нито желание да превръща приятелствата в нещо повече. Някои си оставаха платонични, други приключваха без драми и усложнения. Трябваше да е готова всеки момент да подаде молба за напускане, да си събере багажа и да потегли от някой град, без да се обърне назад. Нямаше сълзи, нямаше разбити сърца — нито нейното, нито на обожателите й.

В по-далечна перспектива понякога си представяше как среща някой неустоим мъж, който ще стане толкова важен за нея, колкото беше работата й. Връзка, брак, усещането, че си принадлежите един на друг — всичко това би било хубаво, особено ако си прекарал половината от живота си в самота.

Да, определено щеше да й хареса да постигне такава близост с някой мъж, който щеше да отгатва нуждите и чувствата й, щеше да уважава амбициите й и да отвръща на любовта й със също толкова любов. Брит щеше да се радва да има деца — повече от едно, защото не би искала някой ден детето й да остане само и без близки роднини, както се бе случило с нея.

Но всичко това беше в неопределеното бъдеще. Щеше да се случи „някой ден“. Днес се радваше, че нищо не обременява свободата й.

Веднага разбра, че Джей Бърджис споделя същата житейска философия. Той беше непоправим флиртаджия, женкар, който сигурно никога нямаше да се задоволи само с една жена. Беше забавен, но горко на жената, която се влюбеше в него.

И въпреки това, тя го чакаше сама в колата си на тъмния паркинг до телевизията и се чувстваше развълнувана като стара мома на първа среща.

Той паркира колата си на празното място до нейната, слезе, огледа предпазливо пустия паркинг и се качи при нея.

— Здрасти. — Наведе се и я целуна леко по устните.

— Никога не целувам информаторите си, Джей.

— Наистина ли? — изненада се искрено той. — Аз целувам всички. Момичета, имам предвид.

— Има си хас — засмя се тя. — Това да не е някакъв номер да ме накараш да дойда сама на пусто и тъмно място?

— В този сценарий има доста възможности — усмихна се лукаво той. — Някой ден непременно ще го изпробвам. — Замълча за момент, после усмивката му се стопи. — Но не и тази вечер.

— Значи наистина имаш история.

— За съжаление.

— За съжаление?

— Аз съм част от историята, Брит. Не е приятна и преди да ти кажа каквото и да било, искам да ми обещаеш, че няма да ме цитираш като свой източник при никакви обстоятелства.

— Вече ти обещах.

— Тази среща изобщо не се е състояла.

— Разбрах, Джей. Можеш да ми се довериш.

Той кимна и я попита дали е чула нещо за смъртта на една млада жена на име Сузи Монро. Брит си спомни, че беше чела за това във вътрешните страници на вестника.

— Свръхдоза кокаин, нали така беше? Не си спомням подробностите.

— Не би могла да си спомниш подробностите. Те не бяха огласени — обясни той. — Съобщено бе, че е починала от свръхдоза. Историята далеч не е толкова проста, само че ние я покрихме.

— Кои „ние“?

— Детективите, които бяха извикани на местопрестъплението. И аз.

— Защо?

— Защото момичето умря в моя апартамент.

Брит веднага осъзна какъв потенциал се крие в тази история. Рейтингът й направо щеше да хвръкне.

Джей продължи да говори още десет минути. Разказа й как момичето умряло, докато било в леглото с един местен пожарникар, който случайно бил приятел от детинство на Джей — Рейли Ганън.

Журналистическият й инстинкт тутакси отбеляза попадението. В един роман това щеше да е завръзката.

— Човек, който би трябвало да направи всичко възможно, за да я спаси — гневно каза Джей. — Но той се е напил до безсъзнание.

Той призна, че партито било наистина много диво и че са изпили огромно количество алкохол.

— Аз съм известен с… гостоприемството си — каза й смутено. — Ако живееш в този град достатъчно дълго, ще се убедиш в това. Но… — Сведе глава и я поклати тъжно. — Това парти напълно излезе от контрол. Аз си прекарвах фантастично, празнувах, че съм останал жив. — Замълча и я погледна. — Чувала ли си за пожара в полицейското управление?

Тя кимна:

— Ти си един от героите.

Джей беше поласкан, но продължи разказа си:

— Исках това да е най-страхотният купон в историята. Но трябваше да остана трезвен. Трябваше да следя колко пият гостите ми и кои от тях се напиват. Аз съм ченге, за бога! Мой дълг е да пазя хората.

Брит не каза нищо, докато той се самобичуваше. Един възрастен колега й беше обяснил, че когато някой иска да сподели нещо, ще го каже и без непрекъснато подканяне. Резултатът бе по-добър, ако репортерът изчака търпеливо.

— И може би най-много е трябвало да внимавам с Рейли — продължи Джей. — Не си давах сметка до каква степен се е напил. Напоследък той работеше твърде много и поемаше допълнителни отговорности. Това му е лош навик — да поема отговорност за всяко проклето нещо, което се обърка на този свят. Ако две планети се сблъскат, пак той ще е виновен. Такъв си е по природа. Прекалено жесток към себе си. И ето че същата вечер той е на купон, при това сам, защото годеницата му я няма в града. Сега му се е паднало да изпусне парата, да полудува като никога и… — Той издиша тежко. — По дяволите, аз го насърчих да направи това. — Разтри уморено очите си. — И двамата сме виновни. Аз съм почти толкова виновен, колкото и той.

— За смъртта на Сузи Монро? — не се сдържа тя. Въпросът излезе от устата й, преди да успее да се сдържи.

— За начина, по който тя умря — да.

Шокирана от признанието му, тя изслуша подробния разказ как този Рейли Ганън се напил с маргарити и завел също толкова пияната Сузи Монро в спалнята за гости на Джей.

— Ти ли им осигури кокаина, Джей?

— Не! За бога, не! И познавам Рейли достатъчно добре, за да те уверя, че той е истински бойскаут, винаги е бил такъв. Мога да се закълна върху купчина библии, че Рейли не е смъркал с нея. Бих се заклел и в това, че той не би й позволил да смърка, ако е бил на себе си. Мисля, че се е случило точно това, което той твърди. Двамата са правили секс до някое време, после той е заспал непробудно, без да има и най-малка представа какво става, до следващата сутрин, когато се събудил и я открил мъртва.

— Какво мислят следователите? — попита Брит тихо.

— Същото.

Разказа й, че областният прокурор лично се е запознал със случая и е преценил, че няма основания да предяви обвинение на Рейли Ганън. При аутопсията не са били установени други причини за смъртта, освен свръхдозата кокаин, която най-вероятно Сузи е взела сама.

— Ние не сме осигурявали наркотици и не сме тикали дрогата в носа й. Това, което ме тормози, е, че потулихме собственото си участие в историята. Чувствам се гадно, сякаш сме скрили нещо нередно. Просто не искам да участвам повече в това.

Той беше прав. Това бе страхотна история, мечтата на разследващите репортери. Удивителното беше, че историята й бе сервирана на тепсия. На нея, новачката. На нея, която се опитваше да си спечели име и аудитория.

Запита се дали не сънува. Не, не сънуваше. Посегна да стисне успокоително ръката на Джей Бърджис и се увери, че е напълно реална.

— Ти нямаш вина за това, което се е случило. И Рейли, и Сузи са пълнолетни хора. Те са отговорни за собствените си действия.

— Знам, но…

— Всъщност фактът, че поемаш част от отговорността, говори добре за теб, още повече че се явяваш открито и ми разказваш тази история.

Той я погледна и се усмихна колебливо.

— Е, какво трябва да направя, за да изкупя вината си? Сто удара с камшик или четирийсет молитви?

Брит се усмихна, но каза съвсем сериозно:

— Тази история трябва да бъде разказана.

Джей въздъхна и се облегна на седалката си.

— Точно затова съм тук. Когато те срещнах онази вечер, си помислих, че това е знакът на провидението. Сякаш някой те изпрати при мен, за да направя това, което съвестта ми диктува.

— Историята ще има експлозивно въздействие. Даваш си сметка за това, нали? Особено за приятеля ти. Както каза, той би трябвало да спасява хора.

— Затова досега пазихме мълчание. На главата на Рейли ще се изсипе адска помия, а той е страхотен човек, наистина — настоя, като долови скептичната й гримаса. — Всички харесват Рейли. Той е невероятен. Тази история ще му навреди много, макар че всичко дотук му е напълно достатъчно. Още не може да преживее, че се е чукал с това момиче и после то е издъхнало в леглото до него. — Погледна я право в очите и каза: — Не искам да разбере, че аз съм отприщил пороя. Това може да съсипе приятелството ни.

— Знам, Джей. Но ти трябва да приемеш, че когато тази история излезе наяве, нещата ще станат необратими. Истината може да бъде отричана, оспорвана, обсъждана, но ще си остане известна завинаги.

— Давам си сметка за това. По дяволите, знам, че ще бъде катастрофално, за мен също. Но съм стигнал до момента, когато няма връщане назад. Съвестта няма да ми позволи да живея повече с тази лъжа.

 

 

Брит замълча и си пое дълбоко дъх, после погледна към Рейли. През цялото време, докато говореше, той не беше помръднал. Тя се наведе към него, както бе направила с Джей, и постави ръка върху неговата.

— Неговото смирение, готовността да поеме част от вината за Сузи Монро, веднага ме спечели на негова страна. Съчувствах му и му вярвах напълно като източник на информацията, Рейли. Не подложих на съмнение разказа му, защото той обвиняваше и себе си, не само теб. Защо да поставя главата си на гилотината, ако това, което казва, не е абсолютната истина и въпрос на съвест?

— Защото е знаел, че ще хвръкне моята глава. Не неговата. Моментът, който е избрал, също не е бил случаен. Без съмнение се е опитвал да те вкара в леглото си възможно най-бързо…

Тя рязко дръпна ръката си от неговата.

— … но не това е била главната причина да се свърже с теб точно в този момент. Скандалът още не бе довел до желания резултат. Аз бях временно отстранен, но не и уволнен. Хали беше разстроена и наранена, но бе приела обяснението ми. Връзката ни все още имаше шанс да оцелее. Коб Фордайс не смяташе да ми предяви обвинение. Ако нещата бяха останали така, скоро щях да успея да спася репутацията си и да започна да изграждам наново живота си. Щях да съм понесъл тежък удар, но нямаше да бъда съсипан. А това не е било достатъчно за него — продължи той гневно. — Трябвало е да бъда изтрит от лицето на земята. За да го постигне, Джей е решил да разкрие грозната истина, дори и това да е означавало да признае, че е бил небрежен като домакин. — Изсумтя презрително, за да подчертае сарказма си.

— Не съм подозирала, че ме манипулира — каза тя.

— Не, ти просто грабна историята и хукна към камерата. Колко ефирно време посвети на това, че трябва да съм бил чудовищно пиян и безотговорен, щом не съм забелязал, че „моето гадже“ смърка огромно количество кокаин и в същото време се налива с алкохол. И кой й е осигурил кокаина? Постара се този въпрос да се оформи в съзнанието на зрителите, без да ме обвиниш директно, че аз съм й дал дрогата. Интервюира хора, които са били на партито и които твърдяха, че са ме видели как я водя към басейна. Чиста лъжа между другото. Някой каза, че сме плували голи. Може и да сме го направили наистина. Не помня. Мисля, че ако бях опитал да плувам в онова състояние, щях да се удавя, но…

Рейли сви рамене.

— Аз не можех да се закълна в нищо. Единственото възможно обяснение за моята амнезия бе, че са поставили някакво наркотично вещество в питието ми. Но Джей, моят най-близък приятел, ме посъветва да не го използвам в своя защита, защото щели да ме помислят за наркоман и алкохолик.

— Можеше да ми се обадиш и да ми разкажеш историята от твоя гледна точка.

Рейли отхвърли и това:

— И ти, разбира се, щеше да ми повярваш.

Не, нямаше да му повярва. Знаеше го.

Той се изсмя презрително, сякаш бе прочел мислите й. Но Брит нямаше намерение да му се извинява отново. Беше признала, че репортажите й не са били обективни. Беше се извинила, той бе отхвърлил извинението й. Време беше да продължат напред.

Но преди да продължат, тя изчака няколко минути, за да се разсее напрежението. После заговори:

— Джей е искал да прекрати твоето разследване.

Рейли кимна:

— Той знаеше, че съм учил в полицейската академия. Мисля, че това винаги го е дразнело, но кой знае. Може и да греша. Както и да е, явно съм бил на път да разкрия нещо, което той не е искал да бъде разкрито.

— Какво например? Причината за пожара?

— Аз знаех причината. За нея нямаше съмнение. Някой беше запалил хартии в едно кошче за боклук.

— Толкова просто?

— Не, не е толкова просто. — Той се поколеба, сякаш имаше намерение да обясни по-подробно, после се отказа. — Разследването ми бе непълно и на онзи етап не можех да стигна до категорични заключения. По времето, когато Джей организира онзи купон, аз все още не бях получил отговори на няколко важни въпроса. След като бях отстранен, Брунър прие обяснението, което му беше дадено, и написа официалното заключение. Хората го приеха и отново аплодираха героите.

— Героите. — Брит започна да ги изброява на пръстите си. — Пат Уикъм и Джордж Макгауън.

— Двамата детективи, които се появиха с тежък махмурлук да направят оглед на мъртвото тяло на Сузи Монро и да поемат разследването на случая.

— Коб Фордайс.

— Областният прокурор, който не предяви обвинение, но публично похвали шефа на пожарната в деня, когато той обяви уволнението ми.

— И Джей.

— Човекът, който знаеше най-добре как да прикрива задника си.

Картината, която започна да се оформя в главата й, беше много грозна.

— Да не би да казваш, че те четиримата са организирали историята със Сузи? И са стигнали дотам, че да се погрижат да получи достатъчна доза, за да спрат разследването ти?

— Ти си опитна репортерка, ти кажи.

— Съмняваш се в геройството им ли?

— В това няма никакво съмнение. Стотици свидетели са ги видели как изнасят хора от горящата сграда и влизат отново и отново, рискувайки живота си.

— Тогава с какво ги е застрашило твоето разследване? Защо е трябвало да стигат до такива крайности, за да го спрат? Не биха го спрели, освен ако…

Сега мислите й препускаха с бясна скорост.

— Освен ако твоето разследване е щяло да разкрие нещо, което се е случило преди пожара.

Той седеше мълчаливо и й даваше възможност сама да стигне до заключението.

— Това е, нали? Всеки момент си щял да разкриеш нещо, което не само е щяло да хвърли сянка върху героизма им, но и напълно да го развенчае. — Тя продължаваше да говори бързо, следвайки хода на мислите си. — Изглежда логично. Направили са си целия този труд, поели са огромен риск и дори са жертвали Сузи Монро, за да не откриеш нещо, което само те четиримата са знаели.

— Един за всички, всички за един — каза той с горчива ирония.

— Джей е възнамерявал да ми разкрие тяхната споделена тайна. Онази нощ в бара. Нали така? Искал е да свали товара от съвестта си, този път наистина.

— Добро предположение — кимна той със същата горчивина. — Оставали са му само няколко седмици живот. Преди да се пресели в отвъдното, е решил да облекчи съвестта си. И на кого другиго да разкаже това, ако не на теб, човека, който му е свършил толкова добра работа преди. Но този път навярно е щял да те накара да обещаеш, че ще пазиш историята в тайна до смъртта му.

— И каква е тя?

— Коя тя?

— Тайната. Онова, което са направили или не са направили онези четиримата и което ти не е трябвало да разбереш. Бил си на косъм от разкриването му, нали? Какво беше? Разбра ли? Какво подозираш?

Той просто я изгледа втренчено, но не каза нищо.

— Рейли? — извика Брит отчаяно. — Кои са въпросите, на които не получи отговор? Какво те смущаваше? Нещо в един доклад от аутопсия, нали така? Когато Джей ти се е обадил за купона, ти си му казал, че ти трябват документите, свързани с ареста на един от загиналите в пожара, нали? Нещо е липсвало. Какво беше то? Накъде отиваше разследването ти?

Той кимна:

— Да.

— Да?

— Да. Вече ти казах всичко, което трябва да знаеш. Няма да получиш нищо повече.

— Защо?

— Защото аз самият все още не знам отговорите. И защото не искам утре сутрин да чуя думите си в новините.

— Не мисля, че ще работя за новините утре сутрин. Ще бъда в ареста и ще се чудя как да се защитя от обвинение в убийство.

— О, аз вярвам в теб, госпожице Горещи новини. Ще намериш начин да се добереш до камера и микрофон. Дори и в ареста.

— Не е нужно да си толкова саркастичен. Няма да те цитирам. Ако успея да се озова пред камера, ще кажа, че информацията ми идва от неназован източник.

— Няма да кажеш нищо, защото и аз няма да ти кажа нищо повече. И бездруго всичко се основава на предположения, а на теб ти трябва потвърждение от втори източник. Не беше ли това златното правило на обективната журналистика? Винаги потвърждавай информацията от поне два независими източника.

Брит долови подтекста в думите му.

— Още си ми ядосан — укори го тя. — Затова не искаш да ми кажеш останалото.

— Причината е достатъчно основателна, не мислиш ли? Да не си забравиш чантата. — Той отвори вратата и слезе от пикапа.

Няколко секунди тя остана загледана в празната седалка, после взе чантата си и слезе. Изсъхналата трева шибна болезнено босите й крака.

Не беше забелязала колко се е стъмнило. Тръгна покрай пикапа, като внимаваше къде стъпва, за да не нарани краката си. Рейли бе насочил мощен фенер към кутията с инструменти в багажника на пикапа и търсеше нещо из клещите и гаечните ключове.

— Какво търсиш?

— Ключовете за колата ти. Снощи ги пуснах тук.

— Поведението ти е детинско. И престъпно.

— Престъпно? Защо? — Той продължи да рови из инструментите.

— Принудили са Джей да замълчи, нали? Както и теб са те принудили да замълчиш преди години. Някой е дрогирал мен, както се е случило с теб, после е убил Джей, както са убили Сузи, и са оставили една изкупителна жертва, която не помни нищо. Това е твоята теория, нали?

— Да.

— Тогава, като премълчаваш това, което знаеш или подозираш, ти пречиш на разследването на убийството на Джей. Това е възпрепятстване на правосъдието.

— Сбърка. Аз помогнах на разследването. Защо, мислиш, те отвлякох? Направих го, за да можеш ти да използваш тази информация и да насочиш детективите Кларк и Хавиер към героите, които са все още живи — Джордж Макгауън и Коб Фордайс. Някой от тях е удушил Джей.

— Джордж Макгауън е бивш полицай, а Фордайс е главен прокурор на щата.

— Не съм казал, че ще ти е лесно.

— Детективите няма да искат да чуят нищо лошо за Джей. Той е техен идол. Без доказателства никога няма да ми повярват, че Джей е бил замесен в такава конспирация, да не говорим за другите двама.

— Трудно ще ти бъде да ги убедиш — в това няма съмнение, — но се обзалагам, че ще успееш.

— Можеш да ми помогнеш да ги убедя.

— Бих могъл, да.

— Но няма да го направиш.

— Не, няма. — Когато извади ръката си от сандъчето с инструменти, ключът за колата й висеше на показалеца му. Той й го подаде, след което заяви: — Искам си ризата.

Тя се поколеба, после пусна чантата на земята, бързо разкопча копчетата и изхлузи ризата. Той я хвана и я хвърли през отворената врата на пикапа, после взе якето на Брит от багажника и й го подаде.

— Най-добре го стерилизирай, преди да го облечеш пак. Хрътките на Делно…

Тя дръпна якето от ръката му и го хвърли обратно.

— Рейли! — Гласът й беше дрезгав от вълнение. — Защо не изобличи Джей и останалите преди пет години?

— Отне ми няколко месеца да разбера, че съм бил изигран. Мисля, че започнах да проумявам нещата по времето, когато Джей започна да чука годеницата ми. Но какво можех да докажа? Абсолютно нищо. Знаеш колко е важно да имаш доказателства, когато става въпрос за разследване на престъпление. Репутацията ми бе напълно съсипана. Кой щеше да повярва, че съм бил дрогиран? Единственото, което Фордайс каза — а той беше орелът на правосъдието в групата, — беше, че вече е чувал тази неубедителна версия и я е отхвърлил напълно. Нямах никакви доказателства, Брит. И освен това…

— Какво?

— Не исках да повярвам, че приятелят ми е способен да ми причини това. Все още ми е трудно да го повярвам. Дълбоко в душата си го знаех, но разумът ми отказваше да го приеме. От време на време почти успявах да се убедя, че съм се заблудил напълно. Опитвах се да повярвам, че огорчението и професионалната завист са ме накарали да превърна героите в чудовища. Пет години споря със себе си. — Очите му отново се впериха в лицето й. — Но вчера сутринта видях пресконференцията ти. И разбрах, че през цялото време съм бил прав.

— Напълно — съгласи се тя. — Това, което се случи с мен, прекалено напомня станалото с теб. Приликата между двата случая не може да бъде отхвърлена или пренебрегната. Ще отидем в полицията заедно.

— Съжалявам. Ще отидеш сама. — Той бръкна в джоба на ризата си, извади сгънат лист хартия и й го подаде.

— Какво е това?

— Указания как да стигнеш до Чарлстън. Не е лесно да караш по тези затънтени пътища след мръкване, но ако следваш указанията, няма да се загубиш. В крайна сметка ще стигнеш до магистрала седемнайсет. Там завиваш наляво и отиваш право в Чарлстън. Карай внимателно. — Той се обърна настрана.

— Ти си страхливец.

Десният му крак вече бе стъпил в кабината, но той обърна глава и я погледна през рамо. Брит потрепери, но устоя на изпепеляващия му поглед.

— Джей е откраднал репутацията ти, кариерата ти и Хали. Защо не се бори поне за нея? Може би тя е искала да направиш точно това. Когато медиите те атакуваха, защо не дойде при мен и не настоя да дам публичност и на твоята версия за станалото? Вместо това си се забил в пущинака, пуснал си брада и живееш като отшелник. Единственият ти приятел е вмирисан старец с бълхи. Вярно, не си имал твърди доказателства за това, което четиримата са ти причинили. Но за мен това не е извинение. Да се изолираш от целия свят не може да се определи като проява на храброст, пожарникар Ганън. Ти си се отказал. Предал си се. Не мисля, че си прекарвал времето си в онази хижа, планирайки отмъщение. Просто си близал раните си и си се отдавал на самосъжаление. Никога няма да си отмъстиш, защото нямаш куража да опиташ. По-безопасно е да се криеш в хралупата си, отколкото да излезеш и да се бориш, за да получиш справедливостта, която заслужаваш.

Брит млъкна, задъхана от възмущение. Рейли не беше помръднал и мускулче по време на тази тирада. Най-сетне измъкна крака си от колата и бавно тръгна към нея.

— Мислиш, че ме познаваш?

Тя вирна брадичка.

— Мисля, че проумях най-важното. Казваш, че искаш да отмъстиш на всички, които са ти причинили това незаслужено падение. Това е шансът ти за възмездие.

Той присви очи и я огледа.

— Знаеш ли, права си. — Внезапно пристъпи към нея и постави длани върху раменете й, после я притисна към пикапа. — Твоята голяма уста също има заслуга за незаслуженото ми падение. — Впери поглед в устните й, които се разтвориха леко от изненада, когато я притисна още по-силно. Зловеща усмивка оголи зъбите му. — Повярвай ми, Брит Шели, звезда на новините на Седми канал, през последните двайсет и четири часа си фантазирах как правя разни неща с устата ти, така както ти си позволи да направиш разни неща с живота ми преди пет години. Искам ли да ти отмъстя? Определено. Сещам се за десетки начини да те накарам да замълчиш и всичките са доста мръсни.

Рейли се наведе към нея, притисна я към пикапа и устните му се спряха на милиметри от нейните.

— Но не бих те докоснал. Никога. Не защото съм страхливец и не защото това няма да ми достави удоволствие, а защото не те харесвам. И най-вече защото… — Замълча и зелените му очи се впиха в нейните. — Защото Джей те е имал преди мен.