Сандра Браун
Димна завеса (10)

Осма глава

Брит почти скочи срещу Делно.

— Какво за аутопсията?

Рейли се напрегна. Той предположи, че Брит не е готова за това, което щеше да чуе, и се приближи до нея.

— Казаха…

— Кой? Кой каза?

— Тези по телевизията. — Делно погледна към Рейли и попита: — Да не си се побъркал, че да я отвличаш?

— Репортери ли бяха?

— А? — Старецът се обърна към Брит: — Да, репортери. Говореха с един полицай. — И отново към Рейли: — Какво, по дяволите, смяташ да постигнеш, като…

— Какво каза той! Полицаят?

Делно започваше да се нервира. Мразеше да го прекъсват.

— Каза, че според аутопсията, Джей Бърджис е умрял от задушаване.

Тя отстъпи назад.

— Задушаване?

— Да. С възглавница върху лицето.

Брит го гледаше смаяно.

— Невъзможно.

— Не лъжа, госпожице. Така каза оня човек.

Няколко секунди никой не помръдна, после Брит излезе от вцепенението.

— Къде е телефонът? — Без да изчака отговора на Рейли, тя хукна из стаята, събори купчина книги и разпиля тесте карти, размествайки всичко, до което се докоснеше, в търсене на телефона.

— Нямам телефон — каза Рейли.

— Тогава ми дай мобилния. Не може да нямаш мобилен телефон.

— Нямам. И нарочно оставих твоя в апартамента ти.

— Телевизор. Радио.

— Също нямам. Брит, успокой се.

Тя го заобиколи. Изглеждаше като подивяла.

— Как може да нямаш телефон?!

— Може — настоя той.

Брит го погледна, сякаш току-що бе пристигнал от друга планета, после се отправи към вратата.

— Ще взема пикапа ти. Ключовете на таблото ли са?

Тя излезе, прекоси верандата и тръгна по стъпалата, преди Рейли да я настигне. Той я дръпна за якето. Това я забави, но не я спря. Тя издърпа ръцете си и у него остана само якето.

Настигна я за втори път, когато приближаваше пикапа. Стисна я над лакътя и я накара да спре.

— Защо не спреш за секунда, по дяволите?

— Пусни ме!

— Още не. Не и преди да ми кажеш какво смяташ да правиш.

— Ти как мислиш? Ще се върна. Нямам нищо общо с това. Ще им кажа, че не съм причинила смъртта на Джей. Че не помня какво е станало онази нощ, но съм сигурна, че не съм го убила. Да го удуша с възглавница, мили боже!… — Издърпа ръката си от неговата и прокара пръсти през косата си.

— Ти вече им каза, че си загубила паметта си. Не ти повярваха.

— И все още не й вярват — намеси се Делно, който ги беше последвал и наблюдаваше ставащото, сякаш бе на театър. — Търсят те — обърна се към Брит той. — Казаха, че е издадена заповед за арест. Отишли са у вас. Изглеждало така, сякаш си бързала да напуснеш дома си, за да избегнеш ареста. — Ухили се на Рейли и разкри разядените си зъби. — Явно не им е хрумнало, че може да е отвлечена.

— Ще ги накарам да ми повярват. — Младата жена тръгна към пикапа. Рейли отново я хвана за ръката и я принуди да се обърне към него.

— Как? Как ще ги накараш, Брит? Ти си била с Джей през цялата нощ.

— Да, но нямат никакви твърди доказателства срещу мен.

— Освен възглавницата — вметна Делно.

Брит спря опитите да се освободи от пръстите на Рейли. Изгледа възрастния мъж, после младия.

— Как бих могла да удуша някого с възглавница, а после спокойно да си легна до него?

— Не вярвам, че би могла.

— Тогава…

— Обаче те вярват. Вярват. Джей беше един от тях. Търсят си изкупителна жертва и някой — навярно убиецът на Джей — се е погрижил да си намерят такава.

— Убиецът на Джей? — Очите й го пронизаха. — Знаел си през цялото време, че е бил убит?

— Подозирах. Очаквах с нетърпение и страх резултата от аутопсията, също като теб.

— Мен ли подозираше? — попита тя и гласът й внезапно изтъня.

Той се поколеба, после каза:

— По-скоро не, не.

— Знаеш ли кой…

— Още не.

Бледият лъч надежда, който просветна за миг в очите й, избледня и угасна.

— Трябва да се върна, за да изчистя името си.

— Изслушай ме — каза той и пристъпи към нея. — Не можеш да се върнеш. Ще те пуснат през месомелачката. Знам това. Изживял съм го. Върни се. Чуй какво точно са казали в новините. После аз ще те закарам обратно. Кълна се!

Брит го изгледа изпитателно, погледна и Делно, който бе вдигнал едно от кучетата на ръце и го галеше по главата.

— Давам ти един час — каза тя на Рейли.

 

 

Делно пусна хрътката на верандата и задържа вратата отворена, за да влязат Брит и Рейли. После си наля останалото кафе. Рейли предложи да направи още кафе, но Брит отказа с разсеяно поклащане на главата. Тя се върна на стола си до масата. Рейли седна на предишното си място. Делно зае третия стол.

Младата жена се чувстваше като изцедена. Седеше с отпуснати рамене, загледана в повърхността на масата. Проследи една цепнатина с нокътя си. Накрая вдигна глава и откри, че двамата мъже я наблюдават.

Тя се обърна към Делно, сякаш едва сега забелязваше присъствието му:

— А вие кой сте?

— Делно Пикънс — отвърна той.

Рейли побърза да обясни:

— Моят съсед. Живее на няколко километра оттук.

Рейли помнеше собствената си реакция, когато за първи път видя Делно. Старецът действително представляваше шокираща гледка. В момента Брит вероятно изпитваше същата смесица от удивление и отвращение. Делно никога не носеше риза под гащеризона си, освен в най-студените дни на годината. Това оставяше ръцете и горната част на гърдите му изложени на природните стихии почти целогодишно. Кожата му беше набръчкана, почерняла от слънцето, с оредяващи бели косми.

Трудно бе да се определи естественият цвят на косата му под вечно нахлупената шапка. Хваната на конска опашка, тя се спускаше по гърба. Делно мажеше косата си с мас като средство против въшки. Поне така предполагаше Рейли.

Фактът, че Брит седеше толкова близо до стареца, беше недвусмислена проява на милосърдие, защото той нямаше навика да се къпе. А може би изобщо не ставаше въпрос за милосърдие. Може би беше прекалено шокирана, за да се отдръпне от непоносимата воня.

— Рейли не иска да си вземе телевизор — обясни й Делно. — Казва, че мрази телевизията. Тъй че ако по новините кажат нещо много важно, аз идвам да му го съобщя.

— Намерили са възглавницата, с която е удушен? — попита тя глухо.

Делно кимна.

— Взели са я като веществено доказателство. Казаха, че била на пода до леглото. От ония твърдите, с дунапрен. Имало отпечатък от лицето му. Подозирали, че ти си го удушила, но мълчали по въпроса, докато не получат доклада на съдебния лекар.

— Може и да е бил удушен с възглавницата, но не съм го направила аз, господин… ъъъ…

— Пикънс. И не ме е грижа дали си го направила или не.

Тя се изправи, отиде до хладилника, взе си бутилка вода и отпи продължително. Рейли осъзна, че Делно го наблюдава с любопитство, долови хиляди неизречени въпроси в помътнелите очи на стареца, но се престори, че не ги забелязва.

Брит промълви:

— Отишли са в дома ми, за да ме арестуват. Каза, че изглеждало така, сякаш съм избягала. Какво имаш предвид?

— Ами…

— Аз мога да ти отговоря — каза Рейли. — Оставих пикала си и стигнах до града на стоп късно вчера следобед. Минах през „Уийлхаус“ и дойдох в жилището ти.

— Това е…

— На няколко километра. След като те ударих по главата и ти изпадна в несвяст, аз…

— Ударил си я по главата?

Рейли не обърна внимание на прекъсването на Делно.

— Потърсих ключовете на колата ти и ги намерих на кукичката до задната врата. Излязох, както би излязла ти, през задната врата и пуснах отново алармата.

— Как успя?

— Гледах те, докато набираше кода, за да я спреш, и го запомних.

— О!

— Оправих леглото и взех чантата ти. Тя е още в пикапа, между другото.

— Но не и мобилния ми телефон.

— Не.

Тя обмисли думите му.

— Заличил си следите от борбата. — Той кимна. — Прикрил си следите си и си направил така, че да изглеждам като бегълка.

— Най-общо казано. Това беше идеята.

— Супер. Страхотно. — Тя въздъхна мрачно. — Как ме измъкна от къщата?

— На ръце. Учили са ме на това как се изнасят хора, забрави ли? — Без да дочака отговора й, той продължи: — Отидох с твоята кола до мястото, където бях оставил пикапа.

— Помня, че ме прехвърли от една кола на друга.

— Знаех си, че по това време вече си дошла в съзнание.

— Къде е моята кола?

— На една изоставена самолетна писта. Насред нищото. Пътят свършва с глух участък. Никой не ходи там.

— Ти откъде го знаеш?

— Чичото на Джей има еленовъдно стопанство наблизо. Някога ходехме да стреляме по мишени там.

При споменаването на Джей болката отново прониза сърцето й.

— Още не мога да повярвам, че е мъртъв и че е умрял по този начин. Трябва да се е съпротивлявал. — Тя наведе глава и разтри слепоочията си. — Искам да си спомня. Наистина. Но не мога.

— Според полицаите, Джей е бил твърде пиян от изпитото уиски, за да окаже сериозна съпротива — намеси се Делно. — Освен това е бил болен от рак. Това трябва да е отслабило силите му.

— Достатъчно, за да успее една жена да го убие — вметна Рейли.

— Това се чудеха и полицаите — отвърна Делно и се почеса под мишницата. — Кларк, май тъй се казваше.

— Той е един от детективите, които ме разпитваха.

— Познавам го — каза Рейли. — Добро ченге е. Отдаден на работата си. И абсолютно лоялен към колегите си полицаи, да не говорим за Джей. Ако доказателствата сочат, че ти си го убила, Кларк ще преобърне небето и земята, за да те прати в затвора.

Тя извърна глава и се загледа през малкия прозорец над мивката. Рейли се обърна към Делно, но като видя, че той се кани да му зададе въпрос, поклати глава и старецът си замълча.

Накрая Брит се обърна.

— Кажи ми какво стана с теб, Рейли.

— Седни. — Той кимна към стола срещу себе си. Тя се подчини.

Делно се изправи.

— Това вече съм го слушал. Не е история, която искам да чуя пак. Ще бъда навън с кучетата.

Вратата се затръшна зад гърба му. Хрътките го приветстваха с вой, изправиха се, протегнаха се и започнаха да се умилкват в краката му. Той изчезна, следван от кучетата, с дълга серия ругатни.

— Колоритен образ — отбеляза Брит.

— Още нищо не знаеш. Делно изпитва непреодолима омраза към човешкия род. Мен ме търпи някак. Но понякога и аз, му идвам в повече.

— След първоначалния шок, че ме вижда тук, всъщност се държа доста дружелюбно с мен.

Рейли я изгледа, после отмести поглед и промълви:

— Ти си друго.

 

 

Той се изправи рязко, но направи само няколко крачки до хладилника, откъдето взе бутилка вода. Отново седна и попита:

— Откъде знаеш, че двамата с Джей сме израснали заедно?

— Той ми спомена веднъж. Каза ми, че си най-добрият му приятел почти откакто се помни.

— От детската градина до колежа и след това. Сякаш бяхме едно цяло. Споделяхме всичко. Колела, играчки, храна, дрехи.

— Момичета?

— Понякога. В по-необузданите ни периоди — отвърна той без смущение.

Тя се опита да си ги представи в различните етапи от живота им, най-вече в колежа. Сигурно са били еднакво привлекателни. Джей — рус, общителен, чаровен. Рейли — тъмнокос и… И какво? Не толкова общителен и чаровен. А може би той също е бил чаровен, преди животът му да се преобърне. Може би брадатият навъсен мъж, който седеше срещу нея сега, някога е бил дори по-привлекателен от Джей.

— Израснахме заедно и знаехме, че Джей ще стане полицай, а аз — пожарникар.

— Още като деца сте избрали професиите си?

— Да. Постъпихме в колежа с ясната идея какво искаме да учим.

— Твоята специалност каква беше?

— Завърших с две дипломи. Пожарна и аварийна безопасност. Защита на населението и околната среда. След това двамата с Джей минахме през полицейската академия.

Брит го погледна озадачено.

— Ти също ли си завършил полицейската академия?

— За да мога да работя като следовател, който разследва палежи. Иначе, когато открият, че става въпрос за палеж, пожарникарите трябва да предадат случая на полицията.

— Ясно. Значи си получил и полицейска диплома.

— И тъй като бях преминал обучението за пожарникар, получих удостоверение, че мога да разследвам палежи.

Тя беше впечатлена от образованието и задълбочената му подготовка. Той продължи:

— Двамата с Джей се отличихме, всеки в своето поприще. Аз се издигах в Чарлстънската пожарна служба, той стана детектив по-рано от срока, който си бе определил. Останахме близки приятели. — Замълча, за да отпие от водата си.

— И после?

— И после стана пожарът в полицейското управление. Той промени всичко.

Рейли отмести бутилката настрана и отново взе кутийката с клечки за зъби, с която си беше играл по-рано.

Тя нямаше търпение да чуе разказа му, но мълчеше, за да му даде време да подреди мислите си. Опита се да забрави за полицаите, които обикаляха Чарлстън със заповед за ареста й, убедени, че е извършила убийството и е избягала, за да не бъде задържана.

Знаеше как би постъпила тя самата с такава сензационна история, ако се отнасяше за друг човек. Как беше постъпвала в подобни случаи в миналото. Дали героите на нейните репортажи с горещи новини са били толкова изплашени за бъдещето си, както бе тя в момента? Никога не се беше поставяла на мястото на обвиняемите и заподозрените. Никога не се беше трогвала от отчаянието им. Мислеше с колко време разполага за материала си. Бързаше да разкаже за престъплението, бягството, залавянето.

— Не бях дежурен същия ден — заговори Рейли и я откъсна от обърканите й мисли. — Но живеех близо до центъра и чух сирените. Вече бях тръгнал към пожарната, когато ми се обадиха. — Погледна я. — В онези дни имах мобилен телефон. — Тя му се усмихна леко и той продължи: — Огънят беше задействал две пожарни аларми. Казаха ми да отида там възможно най-бързо.

Брит забеляза как се промени изражението му, когато се върна в спомените си към онзи ден.

— Никога няма да го забравя. Не можеш да си представиш каква адска жега беше.

— Всъщност мога. Правих репортаж на живо от пожара в мебелната фабрика.

Друг катастрофален пожар, в който бяха загинали деветима пожарникари.

— Познаваше ли някого от хората, които загинаха в пожара? — попита тя.

— Трима от тях познавах много добре — отвърна той тъжно. — Другите само по име и лице.

И двамата замълчаха за момент, после отново се върнаха на пожара в полицията.

— Пожарът в полицейското управление беше някакъв кошмар. Жега като в ада. Огънят поглъщаше всичко и не можехме да го овладеем.

— Ти влезе ли в сградата?

— Не. Когато стигнах до нея — мисля, че ми отне около шест минути, — вече гореше цялата. Покривът се бе срутил. Етажите започнаха да поддават един след друг. Всички, които е можело да бъдат евакуирани, вече бяха навън. Облякох защитния костюм, но капитанът не пусна никого повече да влезе. За тези, които бяха останали вътре, положението беше безнадеждно. Най-доброто, което можехме да направим на онзи етап, бе да ограничим пожара, за да не пламнат и съседните сгради. Първата аларма беше задействана в шест часа и две минути вечерта. Дванайсет часа по-късно продължавахме да гасим. — Той я погледна. — Ти беше ли в Чарлстън по онова време?

— Преместих се в града около месец по-късно. Сградата още представляваше купчина обгорели останки. Разследването не беше приключило.

— Да. Аз водех това разследване.

— Ти си разследвал пожара в полицейското управление?

— Не го знаеше, нали? — Чертите на лицето му станаха по-мрачни. Гневът му отново изригна на осезаеми вълни.

— Не знаех — призна тя.

— Толкова репортажи направи за мен и не спомена това нито веднъж.

— Не съм го знаела.

— А е трябвало, не мислиш ли? Нали ти отразяваше моята история, трябваше да събереш всички факти. Вместо това беше заета да ме заливаш с помия.

— Съжалявам.

Той огледа скромната обстановка в дома си.

— Малко е късно за извинения.

— Съжалявам — повтори тя дрезгаво.

Рейли помълча враждебно още няколко минути, после изсумтя.

— Дяволите го взели! — После продължи разказа си с равен тон: — Пат Уикъм, Джордж Макгауън и Коб Фордайс. Тези имена говорят ли ти нещо?

— Разбира се.

— Кажи ми какво знаеш.

— Те тримата и Джей спасили десетки хора от пожара. Извели почти всички от сградата. Още преди да пристигнат първите пожарни, те рискували живота си, за да изведат хората. Въпреки катастрофалните си размери, пожарът взел само седем жертви. Ако не били тези четиримата, жертвите щели да бъдат многократно повече.

Той се намръщи и потвърди:

— Наистина бяха извели хората навън. Те спасиха живота им.

— Значи не оспорваш това?

— Разбира се, че не. Когато пристигнах, беше истински хаос. Имаше хора с изгаряния, други бяха вдишали твърде много дим. Въпреки болките, те плачеха от облекчение, че са успели да се спасят. Пожарникарите се бореха с пламъците. Полицаите се опитваха да въдворят някакво подобие на ред. Екипите от линейките раздаваха кислородни маски, обработваха раните и изпращаха тежко пострадалите в болница. Тези четиримата отказаха да бъдат откарани в болница, въпреки че бяха на предела на силите си. С кислородни маски, с изгаряния. Виждала си снимките. Камерите не лъжат.

Горчивината, с която каза това, накара Брит да се въздържи от коментари за известно време. После тя рече тихо:

— Най-добрият ти приятел се е превърнал в герой.

— За една нощ.

Тя реши да рискува и продължи:

— При това е спасил хора от пожар.

Той рязко стана от стола си.

— Знам какво си мислиш.

— Какво си мисля?

— Че съм завиждал на Джей, защото се е прославил, вършейки това, което е трябвало да свърша аз. Че ми е било неприятно, защото е станал герой вместо мен.

— Завиждаше ли? Беше ли ти неприятно?

— Не!

— Ти човек ли си?